Р
Е Ш Е
Н И Е № 261041
гр. Бургас, 02.08.2021 год.
В И М Е
Т О НА
Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – XL гр. състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
първи април през две хиляди двадесет и първа година, с
Председател: Калин Кунчев
при секретаря Зинаида Монева, като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 3128 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, чл.240, ал.1 и ал.2, чл.86, ал.1
и чл.99 от ЗЗД, предявени от ”Агенция за събиране на вземания” EAД, гр.С,
срещу Р.Г. ***.
Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК против ответницата, въз основа на което е било образувано ч. гр.
дело № 1065/ 2020г. на РС Б. По него е била издадена такава за сумата от общо
1 878.99 лева, дължима по Договор за паричен заем № 151269 / 31.10.2017г., сключен със
“Сити кеш“ ООД, вземанията
по който са били прехвърлени от последното на дружеството с При-ложение
№ 1/11.06.2019г. към Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от съ-щата
дата, в това число 1 200 лв. – главница,
244.08 лв. – договорна лихва
за
периода от 14.11.2017г. до
02.10.2018г.,
и 434.91 лв. – обезщетение
за забавено плащане за времето от 14.11.2017г.
до 13.02.2020г.;
за законната
лихва върху главницата от 14.02.2020г. до окончателното й изплащане, както и за деловодните разноски. Твърди и че
заповедта за изпълнение е била връчена на длъжницата при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК, поради което му е било указано да предяви иск за вземането си.
Предвид това моли Съда да по-станови решение, с което да се признае за
установено по отношение на Г., че му дължи горната сума. Претендира разноски.
Ответницата, чрез назначения й особен представител адв. Б.П., оспорва
претенциите, като излага съображения, че цесията не е била обявена надлежно на
Геор-гиева и не е породила действие спрямо нея. Иска от Съда да ги отхвърли.
Съдът – като прецени поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
По заявление на ”Агенция за събиране на вземания” EAД е издадена заповед за из-пълнение по чл.410 от ГПК срещу Р.Г.Г. за исковата сума – по ч. гр. дело № 1065/2020г. на РС Б, приложено към настоящото.
Същата е връчена на ответницата при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК.
Това обуславя наличието на правен интерес у ищеца от воденето
на предявения уста-новителни иск.
На 31.10.2017г.
между ”Сити Кеш” ООД и Р.Г. е сключен Договор
за паричен заем № 151269, по силата на който дружеството й е предоставило сумата
1 200 лв. – чл.4, ал.1, при фиксиран ГЛП от 39.97 % и ГПР
в размер на 48.85 %, а тя се е за-дължила да върне общо 1 444.08 лв., на
24 равни двуседмични вноски, всяка от по 60.17 лв., в срок до 02.10.2018г.
С Приложение № 1 / 11.06.2019г.
към Договор за покупко-продажба на вземания /це-сия/ от същата дата, ”Сити Кеш” ООД е прехвърлило на ищеца вземанията си по про-цесния договор за паричен заем в претендираните с исковата молба размери за главни-цата и
възнаградителната лихва, за сумата 354.24 лв. обезщетение за забавено плащане
към горната дата, както и за неустойка от 1 306.22 лв., общо 3 104.54
лв.
Договорът е валиден и е породил правно действие между
страните по него.
Съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД, обаче, той има действие за
длъжника от деня, в който прехвърлянето на вземането му е съобщено от предишния
кредитор.
Безспорно е обстоятелството, че до момента на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, както и на исковата молба, въз основа на която е
образувано настоящото дело, це-сията не е съобщена от ”Сити Кеш” ООД на Г., съобразно чл.99, ал.3 от ЗЗД, за да породи действие спрямо нея – ал.4.
С исковата молба
ищецът е представил писмено потвърждение за извършената цесия от прехвърлителя,
както и пълномощно, с което последният го е упълномощил
да уве-доми от негово име длъжника за нея.
Предвид
горното, следва да се приеме, че с получаването на преписи от книжата по делото
ответницата е била надлежно уведомена за извършената цесия, съобразно
разпо-редбите на чл.99, ал.3 и 4 от ЗЗД – обстоятелство, което следва да бъде
зачетено при по-становяване на решението, съгласно чл.235, ал.3 от ГПК, и към
настоящия момент ище-цът се явява неин кредитор.
Тук следва да се посочи, че Г. е била търсена на отразения в
договора неин адрес – постоянен и настоящ, но не е била открита, поради което й
е бил назначен осо-бен представител по делото, приел книжата за нея. Макар и да
не ги е получила лично, тя не може да черпи права от собственото си неправомерно
поведение – неизпълнение на задължението си по чл.99 от ЗГР в 30-дневен срок да
заяви промяна на настоящия си адрес. На второ място – не е допустимо длъжник,
който не може да бъде открит на по-сочения от него в договора адрес, както и на
тези – по адресната му регистрация, да се третира по-благоприятно от
длъжниците, които са изрядни в това отношение. На след-ващо, обективната
невъзможност да бъде открит длъжникът при положена максимално за това грижа, не
следва да се отразява на правото на кредитора да се разпореди с взе-мането си,
съответно – на приобретателя да събере същото. И най-накрая – изискването
за съобщаване на цесията, уредено в разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД,
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение, т. е.
срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ето защо, в случаите,
ко-гато длъжникът не твърди да е изпълнил
вече задължението си на стария кредитор, той не може да
иска отхвърлянето на предявения от новия иск срещу него.
Отпуснатият
заем на ответницата като физическо лице представлява предоставяне на финансова
услуга, съобразно § 13, т.12 от ДР на ЗЗП, и тя има качеството на потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Предвид това,
следва да се приеме, че процесният договор е такъв, за потребителски кредит,
чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по си-лата
на препращащата разпоредба на чл.24 от същия – и в Закона за защита на потреби-телите.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, с
договора за потребителски кредит кредиторът предос-тавя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, раз-срочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въ-вежда императивни
изисквания относно формата и съдържанието му, посочени в разпо-редбите на чл.10
и чл.11 от ЗПК. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК пък предвижда, че кога-то не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК,
до-говорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на
посочените разпоредби, които са установени в об-ществен интерес, за защита на
икономически по-слаби участници в оборота, Съдът е за-дължен да следи служебно
за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако страната не се е позовала на нарушаването
им.
При извършената служебна проверка
за действителност на процесния договор Съдът констатира, че при сключването му
е спазена изискуемата по чл.10, ал.1 от ЗПК писме-на форма на хартиен носител.
Същият отговаря и на изискванията
на чл.11, ал.1, т.1-9, 11 и 12 от ЗПК – съдържа дата и място на сключване,
индивидуализация на страните, срок, вид на предоставения кредит, общ размер и
начин на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както
и информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
дого-вор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от из-пълнението,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания.
Договорът, обаче, не отговаря на част
от изискванията по чл.10, ал.1 от ЗПК, както и на тези – по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Посочен в него е годишен процент
на разходите, но единствено като абсолютна про-центна стойност – 48.85 %, без взетите предвид допускания, използвани при
изчислява-нето му по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР отразява общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възна-граждения от
всякакъв вид, в това число и дължимите на посредниците
за сключването на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кре-дит. Фактически, в случая липсва конкретизация за това как е формиран ГПР, което
во-ди и до неяснота относно включените в него компоненти, извън ГЛП от 39.97 % /не е ясен и размерът на възнаградителната лихва,
тъй като тя не е посочена като точна сума, нито в самия договор, нито в
погасителния план към него/, т. е. нарушено е и едно от основните изисквания на чл.10,
ал.1 от ЗПК – за сключването на договора по ясен и раз-бираем начин.
При това положение, настоящият
съдебен състав намира, че съгласно чл.22 от ЗПК процесният договор за
потребителски кредит е недействителен.
Последиците от обявяването на
тази недействителност са регламентирани в разпо-редбата на чл.23 от ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чис-тата стойност на
кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита, в случая – са-мо
главницата от 1 200 лв.
При нейна доказателствена тежест, ответницата не е
ангажирала доказателства да е заплатила на ищеца горната сума. Предявеният
установителен иск, досежно същата, е основателен и следва да бъде уважен
изцяло. Претенциите за договорната и мораторна-та лихви следва да се отхвърлят,
като неоснователни.
За пълнота, следва да се посочи и че нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен
характер и за приложението им Съдът следи служебно. Когато стра-на се позовава на договор – ищецът черпи правата си от договор за потребителски кре-дит, Съдът е длъжен да
провери неговата действителност и без да има съответно позо-ваване /в този смисъл Решение № 384 от 02.11.2011г. на ВКС по гр. дело № 1450/2010г., I г. о., и Определение №
483 от 08.10.2015г. на ВКС по гр. дело
№ 3383/2015г., I г. о./.
Чл.9 от ЗЗД предвижда, че
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният
раз-мер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен.
Обратното би озна-чавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат
третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект
се използва за облагодетелства-не на друг.
Предвид това, в съдебната
практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния раз-мер на законната
лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – Решение № 906/30.12.2004г.
по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05. 2006г. по гр.
дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. де-ло №
5093/2007г. на ВКС, 2 г. о., и Определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело №
6295/ 2014г. на ВКС, 4 г. о.
В случая уговореният ГЛП от 39.97 % е в четири пъти по-висок размер от този на
за-конната лихва, поради което съответната клауза от договора за кредит се
явява нищож-на – на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява
добрите нрави.
Пак
поради недействителността на договора, ответницата е поставена в забава едва с исковата молба – чл.84, ал.2 от ЗЗД, която съобразно фикцията на чл.422 от ГПК се счита предявена
от постъпване на заявлението по чл.410 от
ГПК в съда. Т. е. дължима
е съгласно
чл.86, ал.1 от ЗЗД и законната
лихва върху главницата от 1 200 лв., считано от 14.02.2020г. до
окончателното й изплащане.
На ищцовото дружество следва да бъдат присъдени
направените в заповедното и в настоящото производства разноски, съразмерно с уважената
част от исковете – общо 50 лв. за ДТ, 230.89 лв. за възнаграждение за особен
представител и юрисконсултски въз-награждения в общ размер от 95.80 лв.
По изложените съображения, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.Г.Г.,
с ЕГН: **********,***, че същата дължи на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК: *********, седалище
и ад-рес на управление: гр.С, бул.”, сумата 1 200 лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № 151269 / 31.10.2017г., сключен
със “Сити кеш“
ООД, вземанията по който са били пре-хвърлени от последното на
дружеството с Приложение № 1/11.06.2019г. към Договор за покупко-продажба на вземания
/цесия/ от същата дата, ведно със законната
лихва вър-ху нея, считано от 14.02.2020г. до окончателното плащане, за която е издадена Заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 1065/2020г. на РС Бургас, като по от-ношение
на сумите 244.08 лв. – възнаградителнана лихва за
периода от 14.11.2017г. до
02.10.2018г., и
434.91 лв. – обезщетение
за забавено плащане за времето от 14.11.2017г.
до 13.02.2020г., ОТХВЪРЛЯ исковете по
чл.422, ал.1 от ГПК, като неоснователни.
ОСЪЖДА Р.Г.Г. да заплати на “Агенция
за събиране на взе-мания” ЕАД направените в заповедното и в настоящото производства разноски: общо 280.89 лв. за държавни такси и възнаграждение за особен представител,
както и юрис-консултски възнаграждения в общ размер от 95.80 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия:/ п./ Калин Кунчев
Вярно с оригинала: З.М.