Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
07.02.2017г., гр. С.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети ноември две хиляди и шестнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН М.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия БОГДАН РУСЕВ
при секретаря А.Л.,
като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 8294 по описа за 2016
година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 4579 от 14.04.2016г. по гр.д. № 65399/2014г.
Софийски районен съд, 34 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, срещу Н.Й.В., ЕГН **********, обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата 3 407.64 лв. - главница за ползвана топлинна енергия
за периода 01.07.2011г. – 30.04.2013г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. С.,
ул. „*******, апартамент - партер, ведно със законната лихва от 20.08.2014г. до
окончателното изплащане на вземането, и сумата 547.88 лв. - обезщетение за
забавено изпълнение върху главницата за периода 31.08.2011г. – 02.06.2014г. Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД, като трето лице помагач на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че
не съществуват договорни правоотношения между страните, респ. че ответникът не
е бил за процесния период потребител на топлинна енергия (ТЕ) по смисъла на §
1, т. 42 ДР ЗЕ. Законът изрично давал легална дефиниция на понятието
„потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали лицето е
обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в
имота лично. Правомощията, които формират състава на едно субективно право били
типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ говорел именно за тези
възможности, а не за реалното им упражняване. В нарушение на
съдопроизводствените правила СРС приел за спорен факт, който не бил изрично
оспорен от ответника с отговора на исковата молба – същият не направил
възражение за учредено право на ползване върху имота, а единствено че не живее
в него.. Освен това в случай, че върху топлоснабдения имот е учредено вещно
право на ползване, въпрос на вътрешните отношения между голия собственик и
ползвателя било кой от тях ще стане потребител на ТЕ по смисъла на чл. 153, ал.
1 ЗЕ и ще носи отговорност за заплащане стойността на потребената енергия. Когато
този въпрос не е разрешен изрично, следвало отговорността да се носи от голия
собственик, защото, макар и лишен от ползването на имота, негови били
правомощията по управлението и разпореждането с вещта. Доколкото ангажиментът
топлопреносното предприятие да бъде уведомено за промяна в
собствеността/вещното право на ползване било действие на управление, то
собственикът следвало да уведоми ищцовото дружество на основание чл. 61, ал. 1
от ОУ относно обстоятелството на чие име да бъде открита партида. Поради това моли
съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение,
като за разноските във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Н.Й.В. с отговора по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Не
претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за сумата 3 407.64 лв. - главница, представляваща цена на доставена
топлинна енергия в периода м. 07.2011г. – м. 04.2013г. в топлоснабден имот на
адрес: гр. С., ул. „*******, апартамент - партер, ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 20.08.2014г., до
окончателното плащане, и с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 547.88 лв. - обезщетение за забава в
плащането за периода 31.08.2011г. – 02.06.2014г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
45548/2014г. на СРС, 34 състав. В исковата молба се твърди, че ответникът бил
за процесния период потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на § 1, т. 42 ДР ЗЕ.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове по основание и размер. Оспорил е всички изложени в
исковата молба обстоятелства като неотговарящи на действителността. Оспорил е и
автентичността на приложеното към исковата молба заявление-декларация в частта
му за положения за декларатор подпис, като е поискал и задължаване на ищеца да
представи документа в оригинал. Искал е от съда да отхвърли предявените искове
като неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и същите са допустими.
Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не
са нарушени императивни материалноправни норми. С оглед оплакванията в жалбата решението
е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимите му за спора
редакции (преди и след изменението с ДВ бр. 54/2012г.), всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Според § 1, т. 42 ДР ЗЕ (обн. ДВ бр. 107/09.12.2003г.,
отменен с ДВ бр. 54/2012г., в сила за част от процесния период), „потребител на
енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Според общата легалната
дефиниция на „битов клиент” в § 1, т. 2а ДР ЗЕ (обн. ДВ бр. 54/2012г., в сила
от 17.07.2012г.), такъв е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители/клиенти на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, които влизат
в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите/клиентите.
В случая от приетия и неоспорен нотариален акт № 83, том ІІ,
д. № 333/1999г. се установява, че ответникът е собственик на процесния
апартамент, като продавачът Д.С.Д. е запазил за себе си и за съпругата си
Надежда Иванова Димовска правото на ползване върху имота до края на живота на
всеки един от тях.
При доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е ангажирал доказателства носителите на
вещното право на ползване върху имота да са починали и съответно – правото да е
погасено. Ищецът не е изпълнил и задължението си по чл. 183, изр. 1 ГПК да
представи оригинала на приложеното към исковата молба в заверен препис
заявление-декларация, поради което това доказателство следва да бъде изключено
от доказателствения материал на основание чл. 183, изр. 2 ГПК. От приетите и
неоспорени заключения на СТЕ и ССЕ се установява количеството и стойността на
доставената в имота ТЕ за процесния период, но само по себе си заключението на
вещо лице не е годно доказателствено средство за установяване на качеството
„потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди”.
Доводите в жалбата са неоснователни. С оглед цитираната
нормативна уредба, законът не дава алтернативна възможност на топлопреносното
предприятие да претендира дължимите суми за потребената в имота ТЕ както от
голия собственик, така и от носителя на вещното право на ползване.
Законодателят е предвидил алтернативно, че потребител е или собственикът, или
титулярът на ограничено вещно право на ползване. В този смисъл е
алтернативното посочване в § 1, т. 42 ДР ЗЕ, а нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се
тълкува във връзка с разпределението на задълженията между собственика и
ползвателя, свързани с ползването на имота съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси
за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика –
ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да
понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е оправдано и от
гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а собственикът не
може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало собственикът е
потребител/клиент на топлинна енергия за имота си, но ако върху имота е
учредено вещно право на ползване на друго лице, това лице
(ползвателят) е потребител/клиент на топлинна енергия, а не собственикът.
В случая, противно на поддържаното от въззивника,
ответникът е оспорил всички твърдения в исковата молба, вкл. да е потребител на
топлинна енергия за имота. Поради това неоснователен е доводът в жалбата за
допуснато от СРС нарушение на чл. 153 ГПК. С оглед установеното по делото, че продавачът
е запазил за себе си и е учредил в полза на съпругата си вещно право на
ползване върху процесния имот до края на живота на всеки от тях, и при
недоказване от ищеца това право на ползване да е погасено, правилно първостепенният
съд е приложил неблагоприятните последици на правилата за разпределение на
доказателствената тежест, като е приел недоказания факт за неосъществил се. Щом
не е доказано правото на ползване върху имота да е погасено, ответникът, като
гол собственик, не е потребител/клиент на ТЕ за битови нужди и между него и ищеца
не е могло по силата на закона да възникне облигационно правоотношение по
доставка на ТЕ. Действително, правно ирелевантно е дали потребителят/клиентът е
ползвал топлинна енергия в имота си лично или чрез трето лице. При учредено
вещно право на ползване обаче, както беше посочено, голият собственик изобщо е
лишен от възможността да ползва имота си, именно поради което обстоятелство
същият няма качеството на потребител/клиент на ТЕ за битови нужди по смисъла на
закона. Никакви задължения за уведомяване по силата на общите условия на ищеца не
възникват за голия собственик, тъй като до погасяване на вещното право на
ползване върху имота същият не е в договорно правоотношение с ищеца.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявеният
главен иск е недоказан и като такъв – неоснователен и подлежи на отхвърляне,
съответно неоснователен е и акцесорният му иск за лихви за забава.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а
от въззиваемия не се претендират, поради което разноски за въззивното
производство не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4579 от 14.04.2016г., постановено по гр.д. № 65399/2014г. на
Софийски районен съд, 34 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
*********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.