Р Е Ш Е Н И Е
№ 43 03.02.2020 г. гр.Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав,
в открито
съдебно заседание, проведено на двадесет и втори януари две хиляди и двадесета
година,
в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар:
Таня Кемерова
като разгледа
докладваното от съдия Атанас Атанасов в.гр.д. № 1636 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството се води по реда на чл.258
от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.
Образувано е по
въззивна жалба на Т.Д.Д. ***, чрез адв.Д.Д. ***, против решение № 74
от 21.06.2019 г., постановено по гр.д. № 748/2018 г. по описа на Районен съд -Гълъбово.
Твърди се, че обжалваното решение е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при допуснати съществени
процесуални нарушения и нарушения на материалния закон.
Изложени са оплаквания, че при постановяване на решението си
първоинстанционният съд е допуснал съществено
нарушение на процесуалните правила, тъй като не е обсъдил задълбочено всички
доказателства по делото.
В жалбата се твърди, че в хода на съдебното следствие необосновано са
отхвърлени всички искания на въззивника за изясняване на обективната истина.
Сочи се, че в доказателствените материали са
допуснати и включени недопустими доказателствени средства.
Претендира се отмяна на
обжалваното решение и постановяване на ново, което да бъде отхвърлен предявения
иск като неоснователен и недоказан, с всички законни последици.
В законоустановения срок е постъпил отговор
от Д.Д.Р., чрез адв.Н.П. - САК, с който се взема подробно
становище по направените във въззивната
жалба оплаквания, счита я за допустима, но по същество за неоснователна. Излага
съображения в тази посока.
Претендира се потвърждаване на първоинстанционното
решение, като валидно и правилно, а подадената въззивна жалба да бъде оставена
без уважение.
В откритото съдебно заседание въззивникът
се представлява от пълномощник-адвокат, чрез когото поддържа жалбата и пледира
за уважаването й.
Въззиваемият не се явява и не се
представлява от пълномощник.
След
запознаване със становищата на страните и въз основа на събраните
доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
предявен от Д.Д.Р. против Т.Д.Д. *** установителен иск по чл.422 от ГПК за
установяване съществуването на вземането по оспорена заповед за изпълнение,
издадена въз основа на документ по чл.419 от ГПК за сумите от 5 000,00 лв.
– главница, 1 509,11 лв. – законна лихва за забава за периода от
30.06.2015 г. до 19.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 22.06.2018 г. до окончателно изплащане на сумата.
Ищецът е изложил твърдения, че по силата
на запис на заповед от 05.05.2008 г. Т.Д.Д. безусловно се задължил да му
заплати на 30.06.2015 г. сумата от 5 000,00 лв., а записът бил редовен от
външна страна, т.к. притежавал всички изискуеми по закон реквизити.
Посочил е, че по негово заявление и въз основа записът на
заповед, на 22.06.2018 г. било образувано производство по ч.гр.д.№ 387/2018 г.
по описа на Гълъбовски районен съд, по което срещу Т.Д.Д. били издадени заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумите от 5 000,00
лв. – главница, 1 509,11 лв. – законна лихва за забава за периода от
30.06.2015 г. до 19.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 22.06.2018 г. до окончателно изплащане на сумата, както и съдебни
разноски в общ размер от 830,18 лв.
В законоустановения срок длъжника подал възражение срещу заповедта за
изпълнение, поради което в предвидения в закона срок ищецът предявявал
установителния иск по чл.422 от ГПК.
В срока за отговор на исковата молба ответника Т.Д.Д. е оспорил предявения иск като е възразил, че
между страните не съществува каузално правоотношение, по повод на което да е
бил издаден записът на заповед.
Възразил е, че на посочената в документа дата на издаване той не е бил в
населеното място, посочено като място на издаване, и не е получавал сумата от
5 000,00 лв., както и не се е задължавал по записа на заповед.
Оспорил е истинността на записа на заповед с твърденията, че не е
изписвал ръкописния и цифровия текст в документа, отнасящ се до мястото на
издаване; място и дата на плащане; трите му имена, адрес, ЕГН и данни на личен
паспорт; сума; имена, ЕГН и данни на документ за
самоличност на Д.Д.Р., както и, че подписът в документа и словесното изписване
на името и презимето му не са изпълнени от него.
Поискал е откриване на производство по чл.193 от ГПК.
Изложил е твърдения, че познава ищеца, т.к. през 2002
година за период от няколко месеца е работил във фирмата му като международен
шофьор, но след прекратяване на трудовото си правоотношение не е поддържал с Д.Д.Р.
никакви отношения.
С протоколно определение от 20.03.2019 г.
първоинстанционният съд е открил производство по реда на чл.193 от ГПК за
оспорване истинността на писмен документ – запис на заповед от 05.05.2008 г., в
частта на всички ръкописно изписани текстове и положения в документа подпис.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е приел, че записът на
заповед е редовен от външна страна и подлежи на изпълнение.
Досежно откритото производство по чл.193 от ГПК в мотивите на решението
е приел, че същото е недоказано.
Въззивният съд намира, че въз основа
на събраните в първоинстанционното производство доказателства фактическата
обстановка правилно е била установена от Гълъбовски районен съд, поради което
на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази
им част.
От събраните в първоинстанционното
производство доказателства установява, че по заявление на Д.Д.Р. за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК е било образувано ч.гр.д.№
387/2018 г. по описа на ГРС, в което е била издадена заповед № 235/25.06.2018
г. за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която е
разпоредено Т.Д.Д. да
заплати на заявителя сумите от
5 000,00 лв. – главница, 1 509,11 лв. – законна лихва за забава за
периода от 30.06.2015 г. до 19.06.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 22.06.2018 г. до окончателно изплащане на сумата, както
и съдебни разноски в общ размер от 830,18 лв.
На същата дата е издаден и изпълнителен лист срещу длъжника за
посочените в заповедта за изпълнение суми.
В срока
по чл.414 от ГПК Т.Д.Д. е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, а
в срока по чл.415 от ГПК Д.Д.Р.
е предявил иск за установяване съществуването на вземането си по оспорената
заповед за изпълнение.
От представеният с исковата
молба запис на заповед /понастоящем в препис, т.к. оригиналът е изпратен от ГРС
за прилагане по неприключило досъдебно производство/ се установява, че на
05.05.2008 г. Т.Д.Д. е поел менителнично задължение, като се е задължил
на 30.06.2015 г. да заплати на Д.Д.Р.
сумата от 5 000,00 лв., като при неплащането й на падежа се е задължил да
заплати законна лихва върху нея, считано от датата на падежа до окончателното
изплащане на сумата.
От
заключението на съдебно-почерковата експертиза, което въззивният съд кредитира
изцяло, се установява, че ръкописно изписания буквен и цифров текст, изпълнил
редовете на запис на заповед от 05.05.2008 г., както следва: горе в ляво под
реквизита „Място на издаване“ – „Димитровград“; на първи ред срещу реквизита
„подписания издател“-„Т.Д.Д.“***; на ред трети – „Трапезица – 1, *********“; на
ред четвърти- „10.04.2001 г., **********“; на ред девети – „5,000 лв пет хиляди
лева.“; долу срещу реквизита „Подписано от издателя“ – Т.Д., е изпълнен от Т.Д.Д.,
с ЕГН – **********, а останалият ръкописен текст в записа на заповед е изпълнен
от друго лице.
Подписът,
положен долу в дясно, под ръкописния текст „Т.Д.“ в процесния запис на заповед
от 05.05.2008 г. е изпълнен от Т.Д.Д., с ЕГН – **********.
Въз
основа на така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба е редовна, т.к.
отговаря на законовите изисквания за съдържание и приложения и е допустима;
подадена е от процесуално легитимирано лице с правен интерес от въззивно
обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в предвидения в
закона срок за обжалване.
В рамките на правомощията си при извършената въззивна проверка на
обжалваното решение, съдът намира същото за валидно и допустимо, а по същество за
неправилно, по следните съображения:
Досежно дължимата въззивна проверка за правилността на обжалваното
първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира, че процесуалните
правила на чл.
269 от ГПК се прилагат на общо основание и в производството за въззивно
обжалване на решения, постановени по искове с правно основание чл. 422 от ГПК за съществуване на парични вземания, произтичащи от предвидените в чл. 417 ГПК документи.
Предметът на въведения с иска по чл. 422 от ГПК правен спор се свежда до установяване на паричното вземане, за което
ищецът - кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на
представен в заповедното производство документ по чл. 417 от ГПК.
Когато вземането произтича от документ, чиято формална редовност е
условие за действителност на обективираната в него правна сделка и съответно за
възникване на вземането, въззивният съд не е ограничен от разпоредбата на чл. 269
от ГПК да се произнесе относно съществуването на вземането след като
извърши самостоятелна преценка за спазване на особените изисквания, които
законът поставя към формата и съдържанието на документа.
За да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща
задължение за плащане на посочената от издателя парична сума, записът на
заповед трябва да притежава формата и реквизитите, посочени в чл. 535
от ТЗ.
Поради това, независимо че не е сезиран с оплаквания във въззивната
жалба, касаещи извършената от първоинстанциониня съд преценка за редовността на
документа от външна страна, при разглеждане на настоящия иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане, породено от запис на заповед, въззивният
съд следва да съобрази доколко представеният от ищеца – кредитор документ
отговаря на формалните изисквания на чл. 535 ТЗ, които му придават значението на запис на заповед / чл. 536, ал. 1 ТЗ/ и на източник на
вземане по абстрактна менителнична сделка. /Решение № 71 от 3.07.2012 г. на ВКС
по т. д. № 444/2011 г., II т. о., ТК/
В съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №
4/2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС / правилно първоинстанционният
съд е приел, че когато е предявен установителен иск за съществуване на вземане,
основано на запис на заповед и по делото няма наведени твърдения или възражения
за наличието на каузални правоотношения между страните, по повод или във връзка
с които е издаден записът на заповед, то ищецът - кредитор следва да доказва
вземането си, основано на менителничния ефект, а именно редовен от външна
страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.
Записът на заповед представлява едностранна, формална и абстрактна
правна сделка, чието съдържание е регламентирано в чл.535 от Търговския закон
/ТЗ/, където изчерпателно са изброени задължителните му реквизити.
Съгласно чл.536, ал.1 от ТЗ, документ, който не съдържа някой от
реквизитите, посочени в чл.535 от ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите
на ал.2, ал.3 и ал.4 на същия законов текст.
Името на лицето, на което или на чиято заповед следва да се плати и
датата на издаване са реквизити от естеството на абсолютно необходимите,
представляват елемент от формата за действителност на записа на заповед и
тяхната липса съгласно чл.536, ал.1 от ТЗ води до нищожност на менителничния
ефект.
В случая е налице именно такава нищожност на процесния запис на заповед
от 05.05.2008 г., която обуславя липсата на валидно възникнало менителнично
задължение за издателя му.
Процесният запис на заповед е обективиран в бланков документ, съдържащ
предварително напечатан текст и свободно място за допълнително вписване на
данните, отнасящи се до предвидените в чл.535 от ТЗ реквизити.
Доколкото записът на заповед е едностранна, формална сделка, обичайно е
писменият документ, в който бива материализиран, да бъде съставен /написан/ от
лицето, което е неговият автор - издателят на записа на заповед.
С отговора си на исковата молба Т.Д.Д. е оспорил автентичността на ръкописно изписания в бланката цифром
и словом текст с възражението, че същия не е изпълнен от него, като е оспорил и
автентичността на положения в документа подпис.
С приетото заключение на съдебно-почерковата експертиза е
било установено, че част от ръкописно изписания текст в документа и подписа в
същия са били изпълнени от Т.Д.Д..
Със същото заключение обаче е
установено, че останалият ръкописно изписан текст, а именно този, касаещ
мястото на плащане, датата на издаване и датата на плащане, както и името на
лицето, на което или на чиято заповед следва да се плати, е изпълнен от друго
лице, а не от Т.Д.Д..
Разпоредбата на чл.178, ал.2 от ГПК предвижда,
че съдът оценява доказателствената сила на документа, в който има зачерквания,
изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, с оглед на
всички обстоятелства по делото.
Наличието на ръкописно изписан текст
от две различни лица в бланката на процесния запис на заповед представлява
именно такъв външен недостатък по смисъла на чл.178, ал.2 от ГПК, който
разколебава формалната доказателствена сила на документа, придадена му по
силата на чл.180 от ГПК.
По направените от Т.Д.Д. оспорвания
въззиваемият Д.Д.Р. не е
изразил никакво становище, а доколкото по
делото липсват доказателства, въз основа на които да може да приеме, че вписването
в съдържанието на записа на заповед на текст от различно от издателя му лице е
станало със съгласието на Т.Д.Д. и преди той да положи подписа си под него, то следва
да се приеме, че документът е неавтентичен, т.к. в него има прибавки /добавен
текст в съдържанието/.
При това положение процесният запис на
заповед, макар и да е бил подписан от Т.Д.Д., не е редовен от външна страна,
т.к. не съдържа всички изискуеми по закон реквизити, а липсата на името на лицето, на което или на чиято
заповед следва да се плати и датата на издаване не може да бъде преодоляна чрез
прилагането на чл.536, ал.2, ал.3 и ал.4 от ТЗ.
По изложените съображения
въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно,
поради което следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено ново, с
което предявеният от Д.Д.Р.
установителен иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно разноските:
При този изход на делото в полза на въззивника следва да бъдат
присъдени сторените от него съдебно-деловодни разноски пред двете съдебни
инстанции, които с оглед на представените доказателства за платени адвокатски
възнаграждения в първоинстанционното /950,00 лв./ и във въззивното /200,00 лв./
производство, депозит за вещо лице /250,00 лв./ и държавна такса за въззивно
обжалване /130,18 лв./ са в общ размер от 1 530,18 лв.
Решението по настоящото дело не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3 т.1, предл.ІІ-ро от ГПК, т.к. цената на иска е под
20 000,00 лв., а делото има естеството на търговско дело, предвид че е
заведено по иск с предмет право или правоотношение, породено или отнасящо се до
търговска сделка. / опр.№ 580/20.07.2011 г. по ч.т.д.№ 453/2011 г. на І-во т.о.
на ВКС, опр.№ 169/01.07.2011 г. по т.д.№ 624/2011 г. на І-во т.о. на ВКС/
Водим от изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.ІІ – ро
от ГПК Старозагорски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 74 от 21.06.2019 г., постановено по гр.д. № 748/2018 г. по
описа на Районен съд – Гълъбово, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от Д.Д.Р.,
ЕГН - ********** *** против Т.Д.Д., ЕГН – **********, с адрес: *** иск по
чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземането му по заповед №
235/25.06.2018 г. за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,
издадена по ч.гр.д.№ 387/2018 г. по описа на Районен съд –
Гълъбово, за сумите от 5 000,00 лв.
– главница, 1 509,11 лв. – законна лихва за забава за периода от
30.06.2015 г. до 19.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 22.06.2018 г. до окончателно изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК Д.Д.Р.,
ЕГН - ********** *** да заплати на Т.Д.Д.,
ЕГН – **********, с адрес: *** сумата от 1 530,18 лв. /хиляда петстотин и тридесет лева и осемнадесет
стотинки/ - съдебно-деловодни разноски пред двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.