№ 7293
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20231110170884 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Предявена е искова молба от „Симетрикс“ ЕООД, ЕИК *********, срещу
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, с която се иска ответникът да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата от 3 066,56 лв., представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплатени без основание на
22.02.2019 г. такси по ТТРЗЧСИ по изпълнително дело № 20168580400947 по описа на
ЧСИ У. Д., рег. № 858 на КЧСИ с район на действие Софийски градски съд, образувано
по молба на ответника, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 28.12.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 22.06.2007 г. между третото за настоящото
производство лице К. С. С. и ответника е сключен договор за кредит, по който е
отпусната сумата от 88 000 лв., а за обезпечение на вземанията на ответното
дружество е учредена от длъжника договорна ипотека върху апартамент 7, находящ се
в ********************, със застроена площ от 73,57 кв. м. Сочи, че на 07.08.2012 г.
ищецът сключил с длъжника С. договор за продажба, по силата на който придобил
собствеността върху ипотекирания в полза на ответника имот, като кредиторът през
2013 г. се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу
длъжника. Поддържа, че въз основа на издадения във връзка със заповедта
изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20168580400947 по описа на
ЧСИ У. Д., рег. № 858 на КЧСИ с район на действие Софийски градски съд, по което е
1
извършена публична продан на имота на 20.12.2018 г. при цена от 180 653 лв., от която
в полза на ответника като взискател е разпределена сумата от 43 140,87 лв., а за
разноски на съдебния изпълнител е разпределена сумата от 3 066,56 лв. Твърди, че
изпълнителното производство е неправомерно продължено, въпреки че до 06.12.2017
г. в полза на ответника е платена сума в общ размер от 147 850,83 лв., с която са
погасени изцяло чрез плащане вземанията на кредитора, който се явявал мним
кредитор по договора. На следващо място сочи, че с влязло в сила решение от
06.01.2020 г. по т. д. № 536/2019 г. по описа на ОС – Пловдив искът на „Юробанк
България“ АД срещу длъжника С. е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Посочва и че с влязло в сила решение № 871/07.07.2023 г., постановено по т.д. №
1689/2021 г. по описа на СГС ответникът е осъден да заплати на ищеца получената в
резултат от приключилата публична продан сума в размер на 43 140,87 лв. Поради това
намира, че платените от него разноски в хода на образуваното изпълнително
производство са недължимо платени, като ищецът е понесъл имуществени вреди до
техния размер поради неправомерното продължаване на изпълнителните действия в
производството по принудително изпълнение от лица, на които е ответникът е
възложил да извършват същите. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника, с който предявеният иск се оспорва с твърдения за недопустимост
и неоснователност. Оспорва твърдението на ищеца, че е имал качеството на мним
кредитор по отношение на вземането по сключения с третото за спора лице С. договор
за кредит. Счита, че е бил добросъвестен кредитор, доколкото към датата на
провеждане на процесната публична продан и към момента на влизане в сила на
разпределението по изпълнителното производство не е било налице влязло в сила
съдебно решение, което да установява недължимост на задълженията към ответника.
Сочи, че не е имало основание за спиране или преждевременно прекратяване на
образуваното изпълнително дело. Поддържа, че липсва проява на противоправно
поведение от негова страна. Релевира възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на предявената с исковата молба претенция. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
В проведените открити съдебни заседания ищецът се представлява от адв. Р.
И., която поддържа иска.
Ответникът се представлява от адв. Г. И., който оспорва иска като
недопустим и неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното:
На 22.06.2007г. между „Юробанк България“ АД /старо наименование
2
„Българска пощенска банка“ АД/ и третото за процеса лице К. С. С. е сключен договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL 23730, по силата на който на последния
е отпуснат банков кредит в размер на 88 000 лева. За обезпечаване вземането по
процесната сделка в полза на кредитната институция е учредена договорна ипотека
върху недвижим имот- апартамент № 7, находящ се в ******************,
собственост на кредитополучателя. Впоследствие, на 07.08.2012г. с договор за
покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба № 144, том 1,
рег. № 4731, дело 103 от 2012г. на нотариус А. Ц. Н., правото на собственост върху
ипотекирания имот е прехвърлено на ищеца.
От материалите по делото е видно, че поради неизпълнение на задълженията
по процесния договор за кредит ответникът е депозирал заявление по чл. 417, т. 2
ГПК, въз основа на което е образувано гр. д. № 8827/2013г. по описа на Районен съд –
Пловдив. В рамките на производството е издадена заповед за незабавно изпълнение от
30.05.2013г. срещу К. С. за сумите от: 91 119,07 лева – главница, 8 176,52 лева –
договорна лихва за периода от 03.09.2012г. до 27.05.2013г., ведно със законната лихва,
считано от 29.05.2013г. до окончателното плащане, 1 990,53 лева – разноски за
държавна такса и 1 734,32 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. Срещу
издаденото изпълнително основание е подадено възражение от заемополучателя, а
кредиторът е предявил установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване на
притезанията си. С решение от 02.01.2018 г. по т. д. № 755/2016 г. по описа на Окръжен
съд – Пловдив е констатирано настъпването на предсрочна изискуемост на вземането
по договора за кредит, поради което исковата претенция на банката е уважена в
цялост. Срещу постановеното решение е депозирана жалба от К. С., във връзка с която
е образувано т.д. № 644/2018 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С решение №
137 от 22.04.2019 г. въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение с
аргументи, че липсва произнасяне по наведените възражения за нищожност на
отделни уговорки от договора, както и поради липсата на мотиви, като делото е
върнато на Окръжен съд – Пловдив за ново разглеждане и е образувано под №
536/2019 г. С решение № 2 от 06.01.2020 г. клаузите в чл. 3, ал. 1 и ал. 5, и чл. 6, ал. 3
от процесната сделка са прогласени за неравноправни и нищожни, а исковата
претенция е отхвърлена като неоснователна, тъй като към момента на приключване на
съдебното дирене не са били налице неплатени падежирали вноски.
От събраните в хода на производството писмени доказателства се установява,
че междувременно по молба на ответната и въз основа на заповедта за изпълнение по
чл. 417 ГПК от 30.05.2013 г. и изпълнителен лист от 31.03.2013 г., издадени по ч.гр. д.
№ 8827/2013 г. по описа на Районен съд – Пловдив, е образувано изп. д. №
20168580400947 по описа на ЧСИ У. Д. срещу К. С. С.. За удовлетворяване паричното
притезание на банката принудителното изпълнение е насочено върху ипотекирания в
нейния полза недвижим имот – апартамент № 7, собствеността върху който вече е била
3
прехвърлена върху ищеца „Симетрикс“ ЕООД. Като страна в изпълнителното
производство е конституиран и приобретателят на ипотекирания имот. От материалите
в изпълнителното производство е видно, че за осребряване на процесния имуществен
обект са проведени три на брой публични продажби, както следва: първата за периода
от 21.11.2016 г. до 21.12.2016 г., втората – от 13.02.2017 г. до 13.03.2017 г., третата – от
24.07.2017 г. до 24.08.2017 г., като същите са обявени за нестанали поради липса на
наддавателни предложения. По искане на кредитната институция е обявена и четвърта
публична продан за периода от 27.10.2017 г. до 27.11.2017 г. По искане на кредитора,
обективирано в молба с вх. № 63138/24.11.2017 г., публичната продан е спряна поради
частично плащане, извършено от ипотекарния длъжник на 24.11.2017 г. в размер на
108 000 лева. Установява се, че в изпълнение на последващо искане на взискателя е
насрочена и пета продажба за периода от 19.11.2018 г. до 19.12.2018 г. Съгласно
протокол от 20.12.2018 г., изготвен на основание чл. 492 ГПК, за купувач на
недвижимия имот е обявена Д. Н. Д. за цена от 180 635 лева.
Съгласно удостоверение с изх. № 12332/31.03.2020г. на ЧСИ У. Д. в
изпълнение на чл. 492, ал. 3 ГПК обявената за купувач Д. Н. Д. е извършила следните
преводи по сметката на съдебния изпълнител: на 19.12.2018 г. – 11 272,50 лева, на
27.12.2018 г. – 17 000,00 лева, 15 000,00 лева и 62 932,28 лева, на 28.12.2018 г. –
14 430,22 лева и 60 000,00 лева. Установява се, че от общата сума в размер на 180 635
лева, представляваща продажната цена на ипотекирания имот, изпълнителният орган е
удържал и превел в своя полза 3 066,56 лева за дължимите по изпълнителното дело
такси, включващи: обикновени такси: т. 5 /18 бр./ - 432,00 лева с ДДС, т. 6 /1бр./ - 6,00
лева с ДДС; за пропорционални такси: т. 26 върху събраното вземане на взискателя
Столична община, Отдел „Общински приходи – М.- - 21,56 лева, т. 26 върху събраното
вземане на взискателя „Юробанк България“ АД – 2 562,40 лева, и допълнителни
разноски по т. 31 от ТТРЗЧСИ – 44,60 лева. Издаденото от съдебния изпълнител
удостоверение има характеристиката на официален удостоверителен документ
съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК, тъй като е издадено от длъжностно лице в кръга на
службата му по предвидената форма и ред и в него са удостоверени обстоятелства,
настъпили пред него и извършени от него. В това отношение, същото се ползва с
обвързваща съда материална доказателствена сила относно отразените в него
обстоятелства. Удостоверените с него факти не се и оспорват от насрещните страни в
спора. Установява се, че на 28.12.2018 г. е издадено постановление за възлагане, което
е влязло в законна сила на 14.02.2019 г. С разпореждане от 06.03.2019 г.
изпълнителното производство е обявено за приключено поради удовлетворяване
притезанието на взискателя.
Установява се, че на основание чл. 245, ал. 3 ГПК К. С. е депозирал молба с вх.
№ 29431/04.06.2020 г. по гр. д. № 536/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, съдържаща
искане за издаване на обратен изпълнителен лист за принудително събраните въз
4
основа на заповедта суми, ведно с разноските по изпълнението. С разпореждане №
6899 от 21.07.2020 г. съдът е отказал издаването на обратен изпълнителен лист с
мотиви, че не били конкретизирани сумите, за които е отправено искането, както и че
от представените към молбата доказателства не се установявало принудително
събиране на суми от кредитополучателя. Изложено е, че част от сумите по изп. дело №
20168580400947 били преведени от трето лице – „Симетрикс“ ЕООД, а друга част –
постъпили вследствие на проведена публична продан. Разпореждането е влязло в
законна сила на 15.09.2020 г.
От събраните писмени доказателства е видно, че ищецът е предявил осъдителни
искове с правна квалификация чл. 55 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД срещу ответника за
възстановяване на сумите, събрани при осребряването на ипотекирания имот, като е
образувано гр. д. № 1689/2021 г. по описа на Софийски градски съд. С решение № 87
от 07.07.2023 г. е уважена исковата претенция за сумата от 43 140,87 лева, постъпила
от публичната продан на имота и получена от банката на 18.02.2019 г. Същевременно
се установява, че предявеният иск за възстановяване на сумата от 3 066,56 лева,
представляваща разпределени в полза на съдебния изпълнител дължими такси по
ЗЧСИ е отхвърлена.
С цел да бъде установено какви суми са постъпили по банковата сметка на
ответника от сключването на договора за кредит до прекратяването на изпълнителното
производство, както и дали задължението е предсрочно погасено, е назначена и
изслушана съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице С. И.. Според
представеното експертно заключение за погасяване на задължението по Договор за
покупка-продажба на недвижим имот № HL 23730/21.06.2007г. в полза на ответната
страна са постъпили суми в общ размер от 147 850,83 лева, както следва: 38 473,00
лева – внесена сума на каса или директен превод, 1 140,66 лева – внесена сума за
предсрочно погасяване на главница съгласно Анекс от 21.11.2007г., 1 202,12 лева –
внесена сума за предсрочно погасяване на главница съгласно Анекс от 21.11.2007г.,
1 201,66 лева – представляваща внесена сума за предсрочно погасяване на главница
съгласно Анекс от 17.01.2008г., както и сумата от 105 833,39 лева, преведена от ЧСИ У.
Д., без в тази сума да се включва полагащата се по разпределение част от
продажната цена на недвижимия имот. Установява се, че при първоначалния размер
на договорения лихвен процент от 7.00 % и предвид извършените от К. С. и
„Симетрикс“ ЕООД плащания, задължението по процесния договор за кредит е
предсрочно погасено с внесените суми до 06.12.2017 г. включително. Съгласно
изготвената експертиза от продажната цена на недвижимия имот в полза на взискателя
са преведени 43 140,87 лева, послужили за погасяване на възнаградителна лихва в
размер на 2 335,31 лева и 40 805,56 лева за законна лихва за периода от 29.03.2013г. до
18.02.2019 г. На основание чл. 78 ЗЧСИ в тежест на длъжника са начислени и
удържани разноски по изпълнението на обща стойност от 3 066,56 лева, които са
5
преведени по специална сметка на ЧСИ. Съдът, ръководейки се от чл. 202 ГПК,
кредитира представеното експертно заключение като обективно и обосновано. Вещото
лице е отговорило пълно и мотивирано на поставените задачи, като по делото не се
установява същото да е заинтересовано или недобросъвестно.
При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до
следните правни изводи:
По допустимостта:
Съдът служебно следи за наличие на правен интерес като абсолютна
процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск в хода на цялото
производство. При отмяна на решение, по което е постановено предварително
изпълнение и отхвърляне на исковата претенция на кредитора, защитата на длъжника
следва да се осъществява по реда на чл. 422, ал. 3 във вр. с чл. 245, ал. 3 от ГПК чрез
издаване на обратен изпълнителен лист. След като законодателят е регламентирал тази
улеснена процедура за възстановяване на неоснователно разместените блага, липсва
правен интерес от нарочно исково производство, в което да се претендират от
взискателя сумите, получени вследствие на проведен материално незаконосъобразен
изпълнителен процес /в този смисъл т. 6 от ТР 4 от 11.03.2019г. по т. д. № 4/2017г.
на ОСГТК на ВКС/. Цитираната тълкувателна практика обаче се явява приложима в
хипотезите, при които има субективен идентитет между лицето, претърпяло такова
принудително изпълнение, и лицето, което има процесуалното качество страна в
производството по предявен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Правният интерес на ищеца от предявяването на настоящия осъдителен иск произтича
както от обстоятелствата, че на основание чл. 174 ЗЗД във вр. с чл. 429, ал. 3 ГПК в
качеството си на ипотекарен длъжник отговаря чрез вещта си до размера на сумата, за
която е извършено вписването на ипотеката, в това число и разноските по
изпълнението, и че е извършвал плащания по изпълнителното дело, така и от факта, че
е налице постановен отказ за издаване на изпълнителен лист за претендираната сума.
При това положение неговата защита срещу материално незаконосъобразния
изпълнителен процес може да се осъществи единствено по пътя на исковото
производство.
По основателността;
По същество предявеният осъдителен иск намира правната си квалификация
в чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Отговорността на лицата, които са възложили другиму
някаква работа, за вредите, причинени при или по повод изпълнението на работата, е
за чужди противоправни и виновни действия или бездействия Тази отговорност е
обективна и има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица /в този смисъл Постановление № 7 от
1959г. на Пленума на ВС/. По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК основателността на
6
исковата претенция е обусловена от установяването от страна на ищеца на всички
елементи от фактическия състав: възлагането на конкретна работа от ответника,
противоправно поведение на лицето, на което е възложена процесната работа, при или
по повод нейното изпълнение, вследствие на това противоправно поведение на лице,
на което ответникът е възложил работата, да са настъпили имуществени вреди,
характера и размера на вредите, причинно-следствена връзка между твърдените
имуществени вреди и твърдените противоправни действия, за които ответникът
отговаря.
Гореизложените съждения, пренесени на плоскостта на принудителното
изпълнение, имат следното измерение: Заповедното производство е регламентирано
като факултативно производство за снабдяване с изпълнително основание в случаите,
при които длъжникът не оспорва конкретно вземане, но не го и погасява. С
депозирането на възражение по чл. 414 ГПК се поражда необходимостта от
провеждането на исков процес, в чиито предели да се установи съществуването на
претендираното право, но това не осуетява правната възможност на кредитора да
пристъпи към предварително принудително изпълнение на своето все още
непотвърдено от съд притезание. Съдебното решение, постановено по иск с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, с което правото на взискателя или неговата
изискуемост са съдебно отречени, заличава материалната законосъобразност на
принудителното изпълнение, тъй като липсва една от абсолютните предпоставки на
изпълнителния процес –изпълняемо право. При това положение, лицето, инициирало и
поддържало изпълнителното производство, без в негова полза да съществува
неудовлетворено притезание, е привиден кредитор, в чиято правна сфера възниква
задължение да върне обратно всичко получено, а при причинени вреди на длъжника –
да ги репарира.
Обстоятелството, че законодателят е гласувал доверие на твърденията на
кредитора и на редовността на водените от него счетоводни книги, не го освобождава
от отговорност за причинените вреди от правонарушението: осъществяване на
принудително изпълнение без съществуване на материално право. Обезщетението за
вредите, причинени от незаконното принудително изпълнение лежи на плоскостта на
отговорността на непозволеното увреждане, като специфичното е, че тя е обективна.
Не е възможно ескулпиране от тази отговорност, дори да се докаже, че е положил
дължимата грижа да провери допустимостта или основателността на исковата си
претенция. Той отговаря за вредите, причинени от предварителното принудително
изпълнение на иска, който бъде отхвърлен, като носи риска от несбъдване на
очакването, че той ще бъде уважен. В унисон с фундаменталния принцип на
справедливостта е този риск да се възложи в негова тежест, тъй като той търси и
получава облагата, в която се състои предварителното принудително изпълнение /в
този смисъл Решение № 105 от 30.09.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о./.
7
Цитираната практика се явява меродавна и в настоящата хипотеза,
независимо че исковата претенция е предявена от ипотекарен длъжник. С т. 2 от ТР 4
от 11.03.2019г. по т. д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС е възприето, че страни в
процеса са засегнатите от изпълнителния способ, а не страните по делото. На
основание чл. 429, ал. 3 ГПК заложният и ипотекарният длъжник са обвързани от
субективните предели на издадения срещу главния длъжник изпълнителен лист, като
върху тях тежи задължението да търпят последиците на процесуалната принуда,
въпреки че не са страни в материалното правоотношение. Поради тези причини
законодателят е признал процесуалното им качество на длъжници в случаите, в които
принудителното изпълнение се насочва върху имущество, тяхна собственост. В тяхна
полза са регламентирани всички средства за защита, с които се ползва и главният
длъжник, в това и число и да се бранят срещу процесуалната незаконосъобразност на
изпълнителния процес. Отделно от това, обективното материално също им гарантира
права и възражения, с които разполага главният длъжник – напр. чл. 151, чл. 177 ЗЗД.
Поради изложеното и като се държи сметка, че правата на ипотекарния длъжник могат
да бъдат накърнени не само от процесуалната, но и от материалната
незаконосъобразност на изпълнителното производство, не може да се отрече неговата
възможност да претендира обезщетение за вредите, причинени от привиден кредитор /
в този смисъл и т. 1 от ТР 4 от 11.03.2019г. по т. д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС/.
Възприемането на противното би означавало ипотекарният длъжник да бъде лишен от
адекватна и достатъчна защита в случаите, в които е загубил свой имуществен обект
за погашение на притезание, което не съществува в патримониума на взискателя.
Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като страна в
производството по предявения установителен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК
не променя гореизложените изводи. Независимо че на основание чл. 298, ал. 1 ГПК
същият не е обвързан от СПН на постановеното решение, фактът, че претендираните
от кредитора притезания са отречени, е обявен за безспорен между страните. Поради
гореизложените съображения настоящият състав намира, че е налице противоправно
поведение на служител на ответника, изразяващо се в поддържане и провеждане на
незаконосъобразно принудително изпълнение.
Съгласно чл. 174, посл. изр. ЗЗД ипотеката обезпечава вземането на кредитора
за разноските за учредяването и за подновяването, както и съдебните разноски и
разноските по изпълнението. Както вече беше посочено, от продажната цена на
ипотекирания имот в полза на съдебния изпълнител е удържана и преведена сумата от
3 066,56 лева, включваща начислените в хода на производството обикновени такси и
пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Събраните от изпълнителния орган
разноски по изпълнението по съществото си представляват имуществена вреда за
ипотекарния длъжник, тъй като същите са осъществени и платени за удовлетворение
на взискателя в предизвиквания от него материално незаконосъобразен изпълнителен
8
процес. Тези такси не се дължат обратно от съдебния изпълнител, тъй обикновените
такси по чл. 82, във вр. с чл. 78, ал. 1 ЗЧСИ са дължими поради извършените от него
изпълнителни и други действия, а пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ
представлява възнаграждение за надлежно свършената работа. Предвид тези
съображения, както и обстоятелството, че изпълнителният орган дължи подчинение на
издадения изпълнителен лист, причинените имуществени вреди под формата на
заплатени разноски в незаконосъобразното производство по индивидуално
принудително изпълнение следва да бъдат репарирани от взискателя /в този смисъл
т. 6 от ТР 4 от 11.03.2019г. по т. д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС/.
Съобразно чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането. Като обективен елемент от
фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, причинно-следствената връзка подлежи на
установяване в условията на пълно и главно доказване. За да бъде ангажирана
деликтната отговорност на ответника е необходимо настъпилите вреди да са типична,
закономерна, нормално настъпваща, необходима последица от деянието. Деянието е
необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мисленото изключване
на поведението на деликвента, тя не би се проявила. Този причинен процес обаче е
ограничен до неговото традиционно развитие, като при случайни и необичайни вреди
причинно-следствената връзка и не възниква право на обезщетяване. При съвкупната
преценка на събраните доказателства съдът намира, че вследствие на проведеното
материално незаконосъобразно принудително изпълнение ищецът е претърпял
имуществени вреди, изразяващи се в намаляване на неговия актив със стойността на
начислените и удържаните от продажната цена разноски по изпълнението. Този
вредоносен резултат представлява обичайна и закономерна последици от
изпълнителния процес, тъй като с поддържането на неговата висящност и с искането
ипотекираният недвижим имот да бъде изнесен публична продан в тежест на главния
длъжник се генерират разноски, които са погасени именно от продажната цена на
имуществото, собственост на ищеца.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че в
обективната действителност са се проявили всички елементи от фактическия състав по
чл. 49 ЗЗД, ангажиращи деликтната отговорност на ответника, и исковата претенция
следва да бъде уважена в цялост.
С оглед задължението на съда по чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК да
обсъди доказателствените доводи на страните и релевираните от тях възражения,
следва да се вземе отношение и по възраженията на ответната страна.
Наведените с отговора на исковата молба доводи, че не притежава качеството
мним кредитор, се явяват неоснователни. Съобразявайки съжденията, възприети с т. 1
от ТР 4 от 11.03.2019г. по т. д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС, следва да се направи
9
обоснован извод, че привиден кредитор е този, който е инициирал или е поддържал
изпълнително производство за принудително удовлетворяване на притезание, което не
съществува в неговия патримониум. При анализа на разпоредбите, регламентиращи
изпълнителния процес, и на изложението на цитираното тълкувателно решение е
видно, че добросъвестността на взискателя, незнанието, че претендираното право не
съществува, е правноирелевантна. Процесуалният закон отдава значение единствено на
обстоятелството дали са налице предпоставките, които обуславят допустимостта на
производството по принудително изпълнение – изпълняемо право и право на
принудително изпълнение. Липсата на изпълняемото право отнема
материалноправната основа на изпълнителния процес и ако такъв е проведен, се
поражда необходимост да бъде върнато всичко получено в резултат на приложените
изпълнителни способи, тъй като липсва правно основание за имущественото
разместване. Нещо повече, ако с процесуалното си поведение взискателят е причинил
и вреди на длъжника, в полза на последния възниква право на обезщетение. Както вече
беше изяснено, в унисон с ръководното начало за справедливост и принципа „комуто
ползите, нему и тежестите“, рискът от отричането на изпълняемото право е възложен в
тежест на кредитора. Аргумент в полза на довода, че добросъвестността няма правно
значение, е и разпоредбата на чл. 245, ал. 3 ГПК. Издаването на обратен изпълнителен
лист е обусловено единствено от проверка дали изпълнителното основание
удостоверява право на принудително изпълнение в полза на длъжника за сумите, за
които е допуснато предварително изпълнение, без да се изследва знанието или
незнанието на взискателя. Несъстоятелни са и доводите, че от изложението на
исковата молба не ставало ясно коя конкретна хипотеза на мним кредитор е налице –
при начална липса на изпълняемо право или погасено впоследствие. Наведените
фактически твърдения на ищеца за предсрочно погасяване на паричното задължение,
както и неоспорването на неговото възникване недвусмислено сочат, че се касае за
изпълняемо право, което впоследствие е погасено поради извършено плащане.
Настоящият състав счита за неоснователна и тезата на ответника, че
последващото погасяване на изпълняемото право следвало да бъде установено чрез
положителен иск по чл. 439 или чл. 440 ГПК. Изпълнителното основание,
удостоверяващо претендираното вземане и послужило за издаването на изпълнителния
лист, въз основа на който е образувано процесното изпълнително дело, представлява
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Защитата на длъжника срещу
невлязла в сила заповед за изпълнение е регламентирана в чл. 414 ГПК и се
осъществява чрез възражение, което възпрепятства последната да се стабилизира. След
предявяване на възражение за кредитора възниква правна възможност да предяви
установителен иск по чл. 422 ГПК. Именно в рамките на исковото производство за
установяване съществуването на изпълняемото право длъжникът може да релевира
всичките си правопогасяващи, правоотлагащи и правоунищожаващи възражения.
10
Само по себе си предявяването на възражение по чл. 414 ГПК представлява
достатъчна гаранция за правата и законните интереси на длъжника, без същият да е
задължен да предявява отрицателен иск /в този смисъл Определение № 318 от
09.07.2019г. по ч.гр. д. № 2108/2019г. по описа на ВКС, IV г.о./. Отделно, следва да се
държи сметка и за специфичния предмет на установителния иск по чл. 439 ГПК –
погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност,
като при това претенцията би могла да се основава единствено на факти, настъпили
след изтичането на срока за подаване на възражение /в този смисъл Определение №
576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на IV г. о. на ВКС, Определение
№ 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о./. От
изложеното следва извода, че не съществува нормативна пречка липсата на
изпълняемо право, а оттам и качеството на привиден кредитор да бъде установено в
рамките на исковото производство, образувано по иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Искът по чл. 440 ГПК пък касае съвсем друга хипотеза на материално
незаконосъобразно принудително изпълнение – в случаите, когато принудителното
изпълнение е насочено върху имуществен обект, принадлежащ не на длъжника, а на
трето лице, при наличието обаче на изпълняемо право, какъвто не се явява
разглежданият случай.
На последно място, настоящият състав за неоснователно и възражението на
ответника, че процесното притезание е погасено поради изтекла погасителна давност,
поради следните съображения:
Съобразно чл. 114, ал. 3 ЗЗД за вземания за непозволено увреждане давността
започва да тече от откриването на дееца. Като държи сметка за функцията, която е
призван да осъществява въпросния извъндоговорен източник на облигационни
отношения – да репарира вредите, настъпили вследствие на нарушаването на общия
постулат да не се вреди другиму, цитираната разпоредба урежда отклонение от
общото правило по чл. 114, ал. 1 ЗЗД, който обвързва началният срок на давността от
деня, в който вземането е станало изискуемо. Нормата е уредена в защита на правата и
законните интереси на увреденото лице в случаите, при които всички елементи от
фактическия състав са се проявили в обективната действителност, но деецът не е
известен. Настоящият правен спор не може да бъде подведен под тази хипотеза,
поради което неоснователни се явяват и доводите на ответника, че началният момент
на давността е денят, в който е извършено предсрочното погасяване на кредита –
06.12.2017г. Към посочения момент нито една от предпоставките на сложния
юридически факт на деликта все още не се е осъществила в обективната
действителност, за да има знание ищецът за деликвента. Нещо повече, съобразно
съдебната практика, обективирана в Решение № 202 от 20.04.2011г. по гр. д. №
1635/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 2 от 25.02.2015г. по гр. д. 2402/2014г. на ВКС,
IV г.о., Решение № 119/12.07.2013г. по гр. д. № 675/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение №
11
72/2018г. по гр. д. № 3123/2017г. на III г.о., Решение № 137 от 18.02.2019г. по гр. д. №
2957/ 2017г. на ВКС, III г.о., Решение № 380 от 13.010.2011г. по гр. д. № 429/2011г. на
ВКС, IV г.о., невсякога презумираното знание у увреденото лице е определящо за
момента, от който започва да тече погасителната давност. С цитираните решения е
възприето, че началният момент на погасителната давност е обвързан от момента на
влизане в сила на съдебно решение, с което се установяват елементи от фактическия
състав на непозволено увреждане – като противоправно поведение, причинно-
следствена връзка или вреди. От събраните в хода на производството писмени
доказателства се установява, че Решение № 2 от 06.01.2020г. по т.д. № 536/2019 г. по
описа на Окръжен съд Пловдив е влязло в законна сила на 13.02.2020 г. От този
момент следва да се счита, че е започнал да тече 5-годишният срок по чл. 110 ЗЗД, тъй
като именно с процесното решение е отречено изпълняемото право на кредитора, а
оттам и материалната законосъобразност на проведеното принудително изпълнение.
При тази фактическа обстановка претендираното обезщетение би се погасило на
14.02.2025 г. Същевременно, следва да се държи сметка и за разпоредбата на чл. 115,
б. „ж“ ЗЗД, че погасителната давност спира да тече през периода, докато трае
съдебният процес относно вземането, т.е. от депозирането на исковата молба на
28.12.2023 г. давност не тече.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в периода между 22.02.2019 г.
до 28.12.2023 г. в обективната действителност е настъпил и друг факт, обуславящ
спирането на погасителната давност. По силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 ПЗР
на ЗИД на Закона за здравето, спират да текат давностните срокове, с изтичането на
които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти, за период от 2
месеца и 7 дни. Следователно, за периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. погасителна
давност не е текла.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
възниква в полза на ищеца съразмерно с уважената част на иска. В законоустановения
срок последният е представил списък с разноски по чл. 80 ГПК, ведно с доказателства
за тяхното извършване. Установява се извършването на разноски в размер на 122,66
лв. за дължимата държавна такса, както и 450,00 лв. за внесен депозит за изготвяне на
съдебно-счетоводна експертиза, които суми следва да му бъдат присъдени.
Претендира се и адвокатско възнаграждение на стойност от 650,00 лева., поради което
и сторените разноски следва да му бъдат пристъдени.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
12
управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати на „Симетрикс“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост-1“, бл. 129, вх. Б, ет. 3, ап. 7 на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД сумата от
3 066,56 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в заплатени без основание на 22.02.2019 г. такси по ТТРЗЧСИ по изп. д.
№ 20168580400947 по описа на ЧСИ У. Д., ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на исковата молба – 28.12.2023г. до окончателното плащане на
вземането.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати на „Симетрикс“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост-1“, бл. 129, вх. Б, ет. 3, ап. 7 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
1222,66 лева – съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13