Р Е Ш
Е Н И Е
№ 14.10.2019
г. гр.Търговище
Търговищкият окръжен съд гражданска колегия
На седми октомври 2019 година
В публично съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Милен Стойчев
Бисера Максимова
Секретар Милка Тончева
като разгледа докладваното от Б.Максимова
в. гр. д. № 219 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С
Решение № 214 от 01.04.2019 година,
постановено по гр. д. 1860/2018 година по описа на ТРС, съдът е отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2,
офис 4, представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов,
действащи чрез юрисконсулт А.Б., против Д.И.Д. с ЕГН ********** с пост. адрес ***,
искове с пр. осн. чл. 422, ал.1 вр. чл. 415,ал. 1 от ГПК за установяване съществуване на вземания, както следва: за
сумата от 500 лв. представляваща
главница по цедирано на заявителя от „Изи Асет Мениджмънт“ АД задължение по
Договор за паричен заем № 2675734 от 04.11.2016 г., ведно със законната лихва
от 31.05.2018 год., до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на
43,48 лв. за периода от 12.11.2016 г. до 01.04.2017 г., такса разходи в размер
на 45 лв., неустойка за неизпълнение на дог. задължение в размер на 246,54 лв.
от 12.11.2016 г. до 01.04.2017 г. и лихва за забава в размер на 67,19 лв. за
периода от 13.11.2016 г. до 30.05.2018 г., за които суми съдът е издал Заповед
за изпълнение на парично задължение № 544/01.06.2018 год. по ч.гр.д.№ 959/2018
г. по описа на РСТ, като неоснователни,
на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД.
Постъпила е въззивна жалба от "А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4,
представлявано от Изпълнителния директор Мартин Деспов Деспов, чрез юрисконсулт
А.Б..
Във въззивната жалба се излагат следните основни съображения:
1.
Неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове с мотива, че
процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,
поради което е недействителен. Според въззивника, видно от представените по
делото доказателства, процесният договор съдържа всички задължителни реквизити
относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване на
кредита и не противоречи на императивните правила на Закона за потребителския
кредит. Клаузите на договора за кредит са изготвени съобразно императивното
правило на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Процесният договор за кредит е сключен след
датата на влизане в сила на чл. 10, ал. 1 ЗПК, касаеща размера на шрифта и
заемодателят е съобразил нормативните изисквания към сключваните от него
договори. Договорът е сключен в писмена форма, по разбираем и ясен начин, в два
екземпляра - по един за всяка от страните. В процесния договор са посочени
размерът на погасителните вноски, броят на същите и конкретните падежни дати, с
което считат, че е изпълнено изискването чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 ЗПК. Липсата
на посочване на информация в договора за лихвения процент, който се прилага при
просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора за кредит,
начинът на неговата промяна, както и стойността на всички разходи, които се
дължат при неизпълнение на договора - чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК, не обосновава
недействителност на договора съобразно чл. 22 ЗПК.
2. Според въззивника, неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил
претенцията като е приел, че липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР
по кредита. В процесния договор за кредит е посочен годишният лихвен процент и
ГПР като са посочени и съответните допускания при изчисляване на последствия,
което съответства на изскванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 и чл. 19 ЗПК. Според
чл. 19, ал.4 ЗПК се определя размер на Годишният процент на разходите, който не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. В настоящия случай законната лихва за посочения
период на договора е размер 10,00 %. ГПР ясно и недвусмислено е посочен в
договора за паричен заем, като е фиксиран за срока на договора и е в размер на
41,71%.
3. По отношение мотивите на съда засягащи договорената неустойка в
договора за заем излага следните
съображения: Законодателят е дал възможност на страните по даден договор да
включат в него клауза за неустойка, която би настъпила от неизпълнение на
договорено задължение. Именно поради това договорено неизпълнение на договорена
клауза между страните, на ответника е начислена неустойка. Предвид
обстоятелството, че Заемателят не е представил на Заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните, на същия е
начислена неустойка за неизпълнение (чл. 4, ал. 2 от договора). Неустоечната
клауза не е нищожна поради противоречие на добрите нрави чл. 26, ал. 1, пр. 3
от ЗЗД, поради следното: накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал.1, пр.З ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не
е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Освен обезпечителна и обезщетителна,
неустойката може да изпълнява и санкционираща функция. Чрез тази си функция
неустойката стимулира нормалното развитие на търговските отношения в условията
на пазарна икономика. Ето защо направеният от страните избор относно начина на
определянето й не нарушава добрите нрави, нито принципа на справедливост. Дори
да се приеме, че процесния договор съдържа нищожни клаузи, в т.ч. и клаузата за
неустойка, в случая неправилно съдът е отхвърлил изцяло претенцията на ищеца.
4. Според въззивника, процесният договор попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит, предвид което в случая безспорно е приложима
императивната разпоредба на на чл. 23 от ЗПК, съгласно която когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
тази насока е и трайната съдебна практика на окръжните съдилища в страната
С оглед горните съображения моли
съда да отмени Решение № 214 от 01.04.2019 г., постановено по гр.д.№
1860/2018г. по описа на PC Търговище и да се произнесе по същество на спора.
Моли съдът да присъди в полза на
дружеството направените в хода на настоящото производство разноски за държавна
такса и юрисконсулско възнаграждение в размер на 350 лв.
Не е постъпил писмен отговор по въззивната жалба. Съдът е определил
адвокат А.М., който да осъществи процесуално представителство по по в. гр. дело
№ 219/2019 година в качеството на особен представител на ответника Д.И.Д. с ЕГН
********** с пост. адрес ***.
Доказателствени искания не са
направени.
В
съдебно заседание не се представлява.
Постъпило е писмено становище по делото.
В съдебно заседание ответната страна чрез
адвокат А.М. оспорва въззивната жалба. Представена е писмена защита.
Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена срок и е ДОПУСТИМА, провери изложените в нея оплаквания,
обсъди представените доказателства и
констатира следното:
Предявен е иск с правно основание в разпоредбата на чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 430 от ТЗ вр. с чл. 99, чл.
79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
По фактите съдът съобрази следното:
По заявление н. „А.з.с.н.в.” ЕАД е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 544/01.06.2018 год. в полза на заявителя по ч.гр.д.№
959/2018 г. На районен съд – Търговище, съгласно която Д.И.Д. с ЕГН **********
с пост. адрес ***, е осъден да заплати следните суми: 500 лв., представляваща
главница по цедирано на заявителя от „Изи Асет Мениджмънт“ АД по договор за
паричен заем № 2675734 от 04.11.2016 година, ведно със законната лихва от
31.05.2018 год. до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 43,48
лв. за периода от 12.11.2016 г. до 01.04.2017 г., такса разходи в размер на 45 лв.,
неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 246,54 лв. от
12.11.2016 г. до 01.04.2017 г. и лихва за забава в размер на 67,19 лв. за
периода от 13.11.2016 г. до 30.05.2018 г., както и разноските в заповедното
производство в размер на 25 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско
възнаграждение. С определение на съда от 12.09.2018 г., на заявителя е указано
да предяви иск за установяване на вземанията си против длъжника, предвид
уведомяването му за издадената заповед по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и на
основание чл. 415 от ГПК. Изложеното
обуславя наличието на правен интерес у ищеца от водене на предявения
установителен иск, като същия е допустим като подаден в законовия месечен срок
от съобщаване на определението на съда.
Приети като доказателства по делото са Предложение за сключване на
договор за паричен заем от 04.11.2016 г. и договор за паричен заем № 2675734 от
04.11.2016 година, от съдържанието, на които се установява, че въз основа на
отправено до "Изи Асет Мениджмънт" АД предложение от страна на
ответника на 04.11.2016 г. между страните е бил сключен договор за паричен заем
с предмет предаване в собственост на Д.И.Д., в качеството му на заемател на
сума в размер на 500 лева срещу задължението му да я върне на заемателя
"Изи Асет Мениджмънт" АД на 21 седмични погасителни вноски, считано
за периода от 12.11.2016 г. до 01.04.2017 г., всяка в размер на 25,88 лева.
Представен е Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/
от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „А.з.с.н.в.” ООД и
Приложение № 1/01.06.2017 г., от съдържанието, на които става ясно, че
вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД към ответника Д.И.Д. по договор за
паричен заем № 2675734 от 04.11.2016 година е било прехвърлено н. „А.з.с.н.в.”
ООД. Приложено е и пълномощно по силата, на което „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
упълномощило „А.з.с.н.в.” /АСВ/ ООД с правото да уведоми длъжниците по
цедираните съгласно Рамковия договор от 16.11.2010 г. вземания, както и за
уведомлението на „АСВ“ ООД до длъжника 2675734 от 04.11.2016 година. По делото
са приети уведомителна писма изх. № УПЦ-П-ИАМ/ 2675734 с дати от 02.06.2017
година и от 02.10.2018 година, изпратени чрез Български пощи, съответно –
курирска фирма, от които е видно, че изпратеното от ищеца уведомление до
ответника за цедиране на вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД не е получено. И
в двете разписик е отбелязано, че ответникът не е открит на адреса. Съгласно
условията на подписаният договор последният е бил длъжен при промяна на
обстоятелствата, включително при промяна на адрес, телефонен номер или имейл,
да уведомява заемодателя.
От правна гледна точка съдът
съобрази следното:
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е
налице сключен договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е
достатъчно постигане на съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията
от длъжника и неговото участие при сключването на договора не е необходимо. За
да породи действие по отношение на длъжника, цесионният договор следва да му
бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал.4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4
от ЗЗД задължение на цедента има за цел да обвърже длъжника с договора за цесия
и да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение.
Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на
стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му спрямо лице,
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че
предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия
случай, предвид приложеното към договора пълномощно. Съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД представителната власт възниква
по волята на представлявания, като нейният обем се определя според
волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви
изрични ограничения посредством императивни правни норми на тази власт,
свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на принципа за
свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за
извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното, установеното
в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на
такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че
ответникът е платила своето задължение по договора за кредит. В случая ищецът е
положил дължимата грижа да уведоми надлежно ответника за извършената цесия и
единствено обстоятелството, че ответникът не е уведомил кредитора си за новия
си настоящ адрес, е пречка уведомяването за цесията за не достигне до неговото
знание, а никой не може да черпи права от своето недобросъвестно поведение. Ето
защо настоящия въззивен състав приема, че цесията е породила действие спрямо
ответника, още повече, че препис от посочените по-горе писма са приложени към
исковата молба.
Съгласно нормативната уредба, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи в същия вид, количество и качество. Не
е спорно по делото и се установява, че между страните е сключен договор за
паричен заем, по силата на който заемната сума от 500 лева е предадена на
ответника. Видно от текста на чл. 3 от сключеното между страните съглашение,
договорът за заем има силата на разписка за предадената, съответно получена
сума. В този смисъл процесният договор за паричен заем удостоверява
получаването от страна на ответника на заемна сума в размер на 500 лева. Няма
данни по делото ответникът да е правил каквито и да е плащания по договора.
В настоящото производство съдът следи служебно за валидността на
сключения между страните договор, включително относно уговорената неустоечна
клауза по чл. 4 от същия. След анализ на представения договор за паричен заем,
съдът приема, че клаузата за неустойка е недействителна поради противоречие с
добрите нрави, като мотивите му за това почиват на критериите, съдържащи се в
Тълкувателно решение № 1/2009г. ОСТК на ВКС, съгласно които нищожна е
неустойка, която е уговорена извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Видно от текста на чл. 4 от сключения между страните
договор, заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на
сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица - поръчители или банкова гаранция с бенефициер
- заемодателя, като неизпълнението на това задължение е санкционирано със
задължение за плащане на неустойка в размер на 889,90 лева. Страните са
уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 246.54 лева, която е в рамките
на близо 50% от отпусната заемна сума. Уговорената неустойка е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение обаче има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договореното. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът на
неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма
адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. По изложените съображения съдът
приема, че така уговорената клауза за неустойка противоречи на добрите нрави,
поради което в частта за неустойката договорът от 04.11.2016 г. не е породил правно действие.
Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична
недействителност /нищожност/ на сключения договор в тази му част и основаната
на нея претенция следва да бъде отхвърлена.
Процесният договор се явява действителен в частта, с която е постигнато
съгласие за получаването на сумата от 500 лева и за връщането й на 21 седмични
вноски с договорената възнаградителна лихва в 43.48 лева. Към момента на подаването на
заявлението по чл. 410 от ГПК е настъпил падежът на всички вноски. Плащанията
по договора няма.
Процесният договор се подчинява на разпоредбитена ЗПК като настоящият
въззивен състав се обединява около становището, че нарушение на тези
разпоредби, които да водят до недействителност на договора съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, няма. Погасителният план е инкорпориран в самия
договор. Посочена е всяка една падежна дата. Договорът превижда фиксиран лихвен
процент и равна по размер седмична вноска. При такива параметри на договора на
потребителя е пределно ясно съдържанието на договора – на кои дати следва да
прави плащане и в какъв размер. Договорът е сключен в писмена форма, по
разбираем и ясен начин, в два екземпляра - по един за всяка от страните. В
процесния договор са посочени размерът на погасителните вноски, броят на същите
и конкретните падежни дати.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК договорът за кредит
трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Видно от
представения по делото договор за кредит същият съдържа информация за годишен
лихвен процент, който е в размер на 40%, като страните са договорили този
лихвен процент да е фиксиран. Методиката
за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК е
необходима само ако е предвиден такъв лихвен процент, а в случая той е
фиксиран.
В случая всички незаплатени вноски по
обсъждания договор за кредит са изискуеми, тъй като е изтекъл срокът на
сключения договор. Искът се явява основателен с оглед основанието, на което
е предявен като съдът следва да обсъди съобразно събраните по делото
доказателства в какъв размер се явява основателен този иск.
Доколкото по делото няма данни ответникът да е правил плащания, то искът
за главница по процесния потребителски договор, както и искът за заплащане на
договорената по него възнаградителна лихва са основателни в пълен размер.
Що се отнася до предявения акцесорен иск за
заплащане на лихва за забава в размер на 67,19 лв. за периода от 13.11.2016 г.
до 30.05.2018 г., съдът извърши проверка за
размера й чрез калкулатор за изчисляване
на законна лихва с интернет адрес
http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html, и установи, че дължимите мораторни лихви са в общ размер от 78.34
лева, която сума се явява по-висока от заявеното от ищеца вземане в размер на
67.19 лева, предвид което последното следва да бъде уважено в цялост.
Ищецът
претендира и сумата от 45 лева, предстадвляваща такса разходи, която се начислява
в случаите на неизправност на длъжника във връзка с действия по събиране на
дължими суми. Макар ищецът да се позовава на такава клауза в сключения договор,
съдът констатира, че клауза с такова съдържание няма. Съобразно клаузата на чл.
9, ал. 1 от договора единствено е упоменато, че в такава хипотеза размерът на
далжимите от заемателя суми може значително да се повиши. В разпоредбата на чл.
16, ал. 2 от договора е посочено, че заемателят е запознат с тарифа за таксите
на „Изи Асет мениджмънт“ АД, но същата не е приложена по делото. Съдът не
разполага с данни, от които да изведе извода за основателност на тази
претенция. Същата е недоказана и следва да се отхвърли като неоснователна.
С оглед
изложените съображения искът е основателен за суми в общ размер от 610.67 лева,
от които главница в размер на 500 лева, договорна лихва в размер на 43.48 лева
и лихва за забава в размер на 67.19 лева. Решението на Районен съд-Търговище
следва да се отмени частично като се признае за установено вземането на ищеца за
посочените суми срещу ответника. В останалата му обжалвана част решението на
ТРС следва да се потвърди.
По разноските: искът е предявен за сумата от общо 902.21 лева, а съдът
приема, че е основателен за сумата от общо 610.67 лева – т.е. на 67.69%. Следва
да се преизчислят разноските в заповедното производство, както и в полза на
ищеца да се присъдят разноски за двете съдебни инстанци съобразно уважената
част на иска. В заповедното производство ищецът има присъдени разноски в размер
на 25 лева държавна такса и 50 лева възнаграждение за юрисконсулт. Следва да му
се присъдят разноски в размер на 16.92 лева държавна такса и 33.85 лева възнаграждение
за юрисконсулт. Пред районния съд ищецът е направил разноски както следва: 225
лева за внесена държавна такса като претендира и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 350 лева.Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл. 25 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, която е издадена на ооснование чл. 3
от ЗПП, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от
100 до 300 лв. С оглед обема на работа на процесуалния представител на ищеца и
доколкото същият не се е явявал в съдебно заседание, съдът счита, че
юрисконсултското възнаграждение за всяка една инстанция следва да бъде в размер
на 100 лева. С оглед частичната основателност на иска за първа инстанция ищецът
има право на разноски в размер на 152.30 лева за държавна такса и 67.69 лева
юрисконсултско възнаграждение. За въззивната инстанция ищецът е направил
разноски в размер на 125 лева за заплатена държавна такса. Следва да му се
присъдят 84.61 лева за заплатена държавна такса и 67.69 лева за юрисконсултско
възнаграждение, както и 203.07 лева за заплатено възнаграждение за особен представител
на ответника. На ищеца следва да се присъдят общо разноски в исковото
производство за двете инстанции в размер на 575.36 лева.
Въз основа на изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 214 от 01.04.2019 година, постановено
по гр. д. 1860/2018 година по описа на ТРС, само в частта му, в която съдът е
отхвърлил предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** офис-сграда
„Лабиринт”, ет.2, офис 4, представлявано от изп. директори Николина Станчева и
Мартин Деспов, действащи чрез юрисконсулт А.Б., против Д.И.Д. с ЕГН **********
с пост. адрес ***, искове с пр. осн. чл. 422, ал.1 вр. чл. 415,ал. 1 от ГПК за
установяване съществуване на вземания,
както следва: за сумата от 500 лв.
представляваща главница по цедирано на заявителя от „Изи Асет Мениджмънт“ АД
задължение по Договор за паричен заем № 2675734 от 04.11.2016 г., ведно със
законната лихва от 31.05.2018 год., до изплащане на задължението, договорна
лихва в размер на 43,48 лв. за периода от 12.11.2016 г. до 01.04.2017 г., и
лихва за забава в размер на 67,19 лв. за периода от 13.11.2016 г. до 30.05.2018
г., за които суми съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение №
544/01.06.2018 год. по ч.гр.д.№ 959/2018 г.
по описа на РСТ, като неоснователни, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл.
415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и
чл. 99 от ЗЗД, като в тази част постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че съществува
вземането н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4,
представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов, действащи
чрез юрисконсулт А.Б., срещу Д.И.Д. с ЕГН ********** с пост. адрес ***, за
сумите, както следва: за сумата от 500 /петстотин/ лв. представляваща
главница по цедирано на заявителя от „Изи Асет Мениджмънт“ АД задължение по
Договор за паричен заем № 2675734 от 04.11.2016 г., ведно със законната лихва
от 31.05.2018 год. до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на 43,48 лв. за периода от 12.11.2016 г.
до 01.04.2017 г., и лихва за забава в размер на 67,19 лв. за периода от 13.11.2016 г. до 30.05.2018 г., за които
суми съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 544/01.06.2018
год. по ч.гр.д.№ 959/2018 г. по описа на
РСТ, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79,
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 214 от 01.04.2019 година, постановено по гр. д. 1860/2018 година по
описа на ТРС в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА
Д.И.Д. с ЕГН ********** с пост. адрес *** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4, представлявано
от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов, действащи чрез юрисконсулт
А.Б. направените в заповедното производство разноски в размер на 16.92 лева държавна такса и 33.85 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА
Д.И.Д. с ЕГН ********** с пост. адрес ***, да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *** офис-сграда „Лабиринт”, ет.2,
офис 4, представлявано от изп. директори Николина Станчева и Мартин Деспов,
действащи чрез юрисконсулт А.Б., направените
в исковото производство разноски в размер на 575.36 /петстотин седемдесет и пет лева и тридесет и шест стотинки/
лева за двете съдебни инстанции съобразно уваажената част на исковете.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.