Определение по дело №1667/2014 на Софийски градски съд

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№……………..

Гр. София, 01.03.2019 г.

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2-ри състав в открити съдебни заседания на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета година и на осемнадесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС МАДЖЕВ

При участието на секретаря Милена Кюркчиева, като разгледа т.д. № 1667 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.692, ал. 3 и следв. от ТЗ.

Подадени са възражения срещу списъците на приети и неприети предявени вземания заявени в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, обявени в ТР на 14.09.2018 г. и 07.11.2018 г., спрямо длъжник - „Г.К.И.“ АД /непл./, като всички възражения бяха разгледани в проведени две открити съдебни заседания.

1/ По възражение с вх.№ 120920/21.09.2018 г., подадено от „М.Р.“ ЕООД, срещу списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ са въведени следните оспорвания :

1.1. Срещу вземанията на кредитора „ББР“ АД, които са приети и включени в т. 4 от Списъка, в частта им отнасяща се до размер от 440 605,98 лв. квалифицирана, като лихва начислена по смисъла на чл. 16, ал. 1 от договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г. и осем броя анекси към него, която е дължима за периода от 22.04.2014 г. до 10.07.2014 г.

Оспорващият кредитор поддържа, че не е възможно за период с продължителност по кратка от 3 месеца да се акумулира подобен размер лихва, като се вземе предвид, че главното лихвоносно вземане е в размер от 1 340 000 евро. Позицията е, че най-вероятно се касае за допусната грешка в изчислението, която е предизвикана или от сбъркана начална или пък крайна дата на периода на начисляване, или в сумата, която служи за база при изчисляване на лихвата.

1.2. Срещу вземанията на кредитора „Р.Б.Г.“ ГМБХ, които са приети и включени в т. 16 от Списъка, в частта им отнасяща се до размер от 443 687,99 лв. квалифицирани, като незаплатено възнаграждение по договор за изграждане на поливни системи, което е дължимо за изпълнени дейности след м. 12.2009 г.

Оспорващият кредитор поддържа, че правото на принудително събиране относно цитираното парично вземане, което е предявено от страна на чуждестранното дружество е погасено зареди изтекла пет годишна погасителна давност. Подчертано е, че СПН на решението по т.д. № 2213/2009 г. не се отнасящо до визираното възнаграждение, като същото не присъства и в ГФО изготвян от дружеството-длъжник.

1.3. Срещу реда на удовлетворяване, при които са приети предявените от „М.Р.“ ЕООД парични вземания, вкл. в т. 14 от Списъка /489 087,73 лв. – неустойка по т. 1.3. ; и 1 012 604,00 лв. – неустойка по т. 1.4. от договор от 29.08.2013 г./.

В това си възражение кредитора настоява, че е носител на вземания, чието изпълнение е обезпечено със сключен договор за залог на движими вещи /Комплектен трансформаторен пост /КТП/ „Яйкъна-1/Ибър 1Г“ в имот номер 118079, кабелни линии СрН и кабелни линии НН 0,4 kV, и Комплектен трансформаторен пост /„Яйкъна-2/Ибър 2Г“ в имот номер 118180, както и 20 броя разпределителни касети с монтирани електромери /тип табла/. Дружеството поддържа, че изброените съоръжения имат характеристиките на движими вещи, доколкото не са трайно прикрепени към земята, като при възникнала необходимост същите подлежат на демонтаж и преместване. Посочва, че коментираните вещи са били предадени от длъжника в държане на „М.Р.“ ЕООД на 29.08.2013 г.

1.4. Кредиторът „М.Р.“ ЕООД прави възражение и срещу списъка на неприетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, като го оспорва в частта му по т. 8 и по конкретно относно неприемането на вземане за законна лихва, която се следва върху прието главно вземане /78 000,83 лв./.

Извършена е индивидуализация на вземането за законна лихва, като е посочено, че тя възлиза на сумата от 10 573,34 лв. и се е генерирала за период на забава от 09.03.2017 г. до 09.07.2018 г.

Длъжникът, чрез законният си представител – изпълнителния директор Н. посочва, че възражението на кредитора относно вземането на „ББР“ АД е основателно, доколкото била допусната грешка или в периода на начисляване на лихвата, или в нейния размер.

Процесуалният представител на „ББР“ АД заявява, че действително при формиране вземанията на банката и заявяването им с молбата за предявяване в производството е допусната техническа грешка, която има изражение от 14 193 евро /27 759, 10 лв./ и е калкулирана и в размера, като на неустойката по чл. 21 от договора за банков кредит, така и в размера на вземането за лихви, което се следва по смисъла на чл. 16.1 от договора за кредит.

Процесуалният представител на „Р.Б.Г.“ ГМБХ във връзка с оспореното негово вземане е изразил позиция, че същото присъства в мотивите на съдебното решение, което е ангажирано в производството по несъстоятелност, като ако съдът разглеждащ възраженията приеме, че с постановяването на това решение няма успешно реализирало се прекъсване на давността спрямо оспореното вземане, то тогава възражението на „М.Р.“ ЕООД би се явило основателно.

Синдикът – С. е депозирал писмено становище от 18.10.2018 г. по възражението, като е изложил позиция по съществуването на всяко едно от засегнатите от оспорващия кредитор вземания, вкл. по въпроса за наличието на привилегия по това на „М.Р.“ ЕООД. Мнението на синдика е за неоснователност на възражението, с изключение на частта му отнасяща се до вземането за законна лихва, където е посочено, че след направената от кредитора индивидуализация това вземане следва да се приеме до размер на сумата от 10 574, 29 лв.

Съдът, като взе предвид направеното възражение, списъците на приетите и неприети вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, изготвени от синдика, извършените в съдебното заседание по чл.692 ал.2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:

Относно оспореното прието от синдика вземане на кредитора - „ББР“ АД в размер на сумата от 440 605,98 лв. квалифицирана, като лихва начислена по смисъла на чл. 16, ал. 1 от договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г. и осем броя анекси към него, която е дължима за периода от 22.04.2014 г. до 10.07.2014 г. съдът по несъстоятелността, намира, че е налице основание за ревизиране на това решение на синдика, относно една част от приетото вземане. Сумата в размер от 440 605,98 лв. е последица от извършена трансформация евро – лев по смисъла на параграф 2 от ДР на ТЗ, като предявеното по реда на чл. 685 ТЗ вземане възлизащо на 225 278,26 евро е превърнато в български левове. Съобразно решение от 17.01.2017 г., което е постановено по т.д. № 1502.2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав, и е влязло в сила на 14.06.2017 г. се разбира, че на основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че „Г.К.И.“ АД наред с други търговски дружества, дължат в условията на солидарна отговорност в полза на „ББР“ АД редица парични суми, в това число такава в размер на 270 441, 25 евро - лихви, които са начислени по смисъла на чл. 16, ал. 1 от договор за банков кредит от 05.11.2009 г. Съгласно изготвеното извлечение от сметка ангажирано от банката-кредитор към 07.08.2018 г. се установява, че „Г.К.И.“ АД е адресат на непогасени задължения по договор за банков кредит от 05.11.2009 г., като сред тях присъства и такова в размер на сумата от 225 278,26 евро – съставляващо непогасен остатък от вземане за лихва начислена по смисъла на чл. 16, ал. 1 от договора за периода от 22.04.2014 г. до 10.07.2014 г. Отново според информацията поместена в извлечението става ясно, че след постановяване на цитираното по-горе съдебно решение, с което вземането за лихва по чл. 16, ал. 1 от договора е установено да възлиза на сумата от 270 441, 25 евро е редуцирано чрез извършено погашение в размер на сумата от 59 355, 99 евро, който факт се е осъществил на 26.07.2017 г. Вземайки предвид така осъществилия се факт на плащане по разглеждания паричен дълг, настоящия състав прави извод, че действителния размер на вземането за лихва, на което „ББР“ АД продължава да бъде титуляр към предявяване на вземанията си в производството по несъстоятелност е сведено до сумата от 211 085,26 евро, като след извършване на операцията по параграф 2 от ДР на ТЗ възлиза на сумата от 412 846,88 лв. Що се касае до това, дали „М.Р.“ ЕООД разполага с легитимацията да оспорва признато в рамките на проведен съдебен процес вземане в полза на кредитор – „ББР“ АД, съдът приема, че подобна пречка не съществува, тъй като вземането не попада в кръга на тези дефинирани в текста на чл. 691 ТЗ, доколкото решението за неговото установяване предхожда решението за откриване на производството по несъстоятелност на длъжника - „Г.К.И.“ АД. Още повече, че очевидно в случая размера на вземането подлежащо на приемане в производството по несъстоятелност е повлиян от факт настъпил, след момента на постановяване на решението по чл. 422 ГПК, който всякога би следвало да се има предвид от синдика, респективно съда по несъстоятелността при осъществяване преценката за това, дали дадено вземане съществува, и какъв е неговия актуален размер към момента на предявяването му. Не трябва да се пренебрегва и това, че самия кредитор - „ББР“ АД в рамките на участието си в развиващото се производство по чл. 692, ал. 4 ТЗ изрично признава, че при формиране на вземането му за лихва посочено в извлечението от сметка обсъдено по-горе е била допусната техническа грешка, изразяваща се в добавянето на парична сума към коментираното вземане, която всъщност по правната си природа съставлявала вземане за неустойка предвидена по чл. 21 от договора за банков кредит с дата 05.11.2009 г. Ръководен от тези съображения съдът по несъстоятелността приема, че в обявения списък на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ трябва да се внесе корекция, с която част от вземането на кредитора „ББР“ АД квалифицирано, като лихва начислена по смисъла на чл. 16, ал. 1 от договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г. и осем броя анекси към него, която е дължима за периода от 22.04.2014 г. до 09.07.2014 г., а именно сумата от 27 759,10 лв. /разликата над сумата от 412 846,88 лв. до сумата от 440 605,98 лв./, следва да се изключи, поради това, че посоченото вземане не е съществувало в полза на кредитора към момента на подаване на молбата му по чл. 685, ал. 1 ТЗ, защото е било погасено в рамките на състоялото се индивидуално принудително изпълнение спрямо длъжника - „Г.К.И.“ АД. Извън изложеното несъответствие, проверката на съда по несъстоятелността, съобразно приобщените по делото писмени доказателства не показва наличие на основание за допълнително редуциране на вземането за лихва начислено по чл. 16, ал. 1 от цитираната вече кредитна сделка, тъй като същото е било изчислено при отчитане на клаузата в договора предвиждаща начисляване на подобна лихва, както и периода на нейното начисляване, вкл. главното вземане служебно за база при формирането на анализираното вземане. Следователно извън посочения по-горе размер, за което възражението на оспорващия кредитор - „М.Р.“ ЕООД се явява основателно, то за останалата му част, отнасяща се до вземанията на кредитор - „ББР“ АД същото следва да се остави без уважение.

Относно оспореното прието от синдика вземане на кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ, в частта му отнасяща се до размер от 443 687,99 лв. квалифицирано, като незаплатено възнаграждение по договор за изграждане на поливни системи, което е дължимо за изпълнени дейности след м. 12.2009 г. Дружеството сочещо се за носител на посоченото парично вземане извежда легитимацията си на кредитор от наличието на създадено облигационно правоотношение между „Д.“ ЕООД и „Г.К.И.“ АД по договор за доставка, изграждане и монтаж на автоматизирана подземна поливна система и помпени станции на голф игрище, по което „Д.“ ЕООД в качеството си на изпълнител е престирало уговореното съобразно договора изпълнение, като за длъжника е възникнало насрещното парично задължение за заплащане на уговореното възнаграждение според разсрочване установено в подписан погасителен план, и правото върху това вземане е било прехвърлено от първоначалния му носител - „Д.“ ЕООД на „Р.Б.Г.“ ГМБХ, посредством сключване на договор за цесия от 09.09.2009 г., който е съобщен надлежно на длъжника. На общо основание за да установи предявеното си вземане от 443 687,99 лв. квалифицирано, като незаплатено възнаграждение по договор за изграждане на поливни системи, което се поддържа да е дължимо за изпълнени дейности след м. 12.2009 г. „Р.Б.Г.“ ГМБХ трябва да докаже, че то е възникнало и продължава да съществува към момента в правната му сфера. Стремейки се да осъществи такова доказване дружеството е ангажирало договор от 14.06.2007 г. за доставка, изграждане и монтаж „под ключ“ на автоматизирана подземна поливна система и помпени станции на голф игрище, като от анализа на същия се разбира, че „Г.К.И.“ АД е възложило за изпълнение на „Д.“ ЕООД, които е приел със свои средства да извърши доставка, изграждане и монтаж „под ключ“ на Автоматизирана подземна поливна система и Помпени станции, вкл. и всички необходими СМР на проектираното голф игрище, разположено в местността „Яйкъна“, О. – Д.Б.. Договорено е, че насрещната възмездна престация която възложителя дължи на изпълнителя е заплащането на сумата от общо 899 000 евро, без вкл. ДДС, като издължаването е уговорено да се осъществява на равни месечни вноски от по 18 729,17 евро /без вкл. ДДС/ за период от 48 месеца, считано от датата на подписване на договора и получаването на фактура. Съгласно договор за прехвърляне на права датиращ от 09.09.2009 г. става ясно, че дружеството изпълнител по договора за изработка от 14.06.2007 г., а именно - „Д.“ ЕООД е предприело прехвърляне на породилото се в неговата правна сфера права, вкл. парично вземане на възнаграждение в полза на трето за правоотношението лице - „Р.Б.Г.“ ГмбХ /нов кредитор – цесионер/, което към момента на сключване на сделката е възприето от страните да възлиза на сумата от 633 441,62 евро. Приобщено по делото е съдебно решение от 12.11.2010 г. постановено по гр.д. № 2213/2010 г. на СГС, ТО, VI-14 състав, като видно от същото ответника - „Г.К.И.“ АД е бил осъден да заплати в полза на „Р.Б.Г.“ ГмбХ, сумата в размер от 224 750,04 евро, представляваща дължими вноски за периода от м.12.2008 г. до м.12.2009 г. по договор от 14.06.2007 г. за доставка, изграждане и монтаж „под ключ“ на автоматизирана подземна поливна система и помпени станции на голф игрище, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2009 г. до окончателното изплащане на сумата, като е искът е отхвърлен в останалата му част отнасяща се до вноската за м.11.2008 г. до пълния предявен размер от 258 858,38 евро. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Г.К.И.“ АД е осъден да заплати на „Р.Б.Г.“ ГмбХ, сумата в размер от 17 756,57 лв. – представляваща разноски по делото, съобразно уважената част от иска. Това решение е потвърдено при осъщественото негово обжалване пред АС-София. „Р.Б.Г.“ ГмбХ се е снабдил с изпълнителен лист за присъдените в негова полза сума в размер от 224 750,04 евро, представляваща дължими вноски за периода от м.12.2008 г. до м.12.2009 г. по договор от 14.06.2007 г. за доставка, изграждане и монтаж „под ключ“ на автоматизирана подземна поливна система и помпени станции на голф игрище, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. Макар по делото да отсъстват преки доказателства, които да потвърждават осъществено надлежно изпълнение от страна на „Д.“ ЕООД на уговорената работа по договора от 14.06.2007 г., то доколкото оспорващия кредитор „М.Р.“ ЕООД за да отрече обсъжданото парично вземане се позовава единствено на изтекла погасителна давност по смисъла на чл. 110 ЗЗД, съдът по несъстоятелността приема, че се признава наличието на фактическия състав нужен за възникване на вземането, а именно пълното и качествено изпълнение на възложената с договора работа, което е породило в правната сфера на Д.“ ЕООД субективното право да получи от длъжника - „Г.К.И.“ АД плащане на уговореното парично възнаграждение на вноски при условията на съгласувания между страните по материалното правоотношение погасителен план. Няма съмнение и относно това, че така възникналите за „Д.“ ЕООД вземания са били транслирани „Р.Б.Г.“ ГмбХ, чрез сключването на валиден договор за цесия от 09.09.2009 г., както и че на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД първоначалния кредитор е известил длъжника - „Г.К.И.“ АД, че последния занапред следва да изпълнява в полза на „Р.Б.Г.“ ГмбХ. Що се касае до възражението за изтекла по отношение на задължението на длъжника в размер на сумата от 443 687,99 лв., съдът по несъстоятелността го намира за неоснователно. Позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът „М.Р.“ ЕООД/, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника. По изложените комплексни съображения упражненото от кредитора „М.Р.“ ЕООД възражение, в частта му концентрира върху оспорване на прието от синдика вземане на „Р.Б.Г.“ ГмбХ за сумата от 443 687,99 лв. се явява неоснователно, поради което трябва да се остави без уважение.

В обхвата на упражненото от кредитора „М.Р.“ ЕООД възражение попада и решението на синдика да приеме вземанията на посоченото дружество визирани в т. 14 от Списъка на приетите вземания /489 087,73 лв. – неустойка по т. 1.3. ; и 1 012 604,00 лв. – неустойка по т. 1.4. от договор от 29.08.2013 г./, като такива ползващи се с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. Позицията на кредитора е за неправилност на това произнасяне на синдика, тъй изпълнението на посоченото парично задължение е гарантирано от длъжника с учредяването на реален залог върху движими вещи, което означавало, че реда на удовлетворение на този кредитор при постъпване на паричен ресурс от продажбата на заложеното имущество, което попада в масата на несъстоятелността трябвало да бъде такъв по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ.

Договорът за залог е консенсуален и реален. За успешното изпълнение на фактическия състав по неговото сключване е необходимо, от една страна, да се постигне съгласие между страните, а от друга, да се предаде заложената вещ. Когато обезпеченото вземане е на стойност над 5 лв., за да се противопостави заложеното право на трети лица, договорът трябва да бъде сключен в писмена форма с достоверна дата, като се означат заложените вещи и размерът на вземането (чл. 156, ал. 2 ЗЗД). Удостоверяването на датата на договора следва да стане по реда на чл. 589 и сл. ГПК. Оспорващият кредитор - „М.Р.“ ЕООД извежда правата си на обезпечен такъв от сключен на 29.08.2013 г. договор за реален залог на вещи. Посоченото съглашение е сключено в писмена форма, но не отговаря на заложеното изискване за достоверна дата, тъй като отсъства нотариално удостоверяване относно това, на която дата е сключен същия. Единственият възможен извод в тази хипотеза е, че договора за залог не може да бъде противопоставен от заложния кредитор по него - „М.Р.“ ЕООД на останалите кредитори на длъжника. Това правило на още по-голямо основание намира приложение в откритото производство по несъстоятелност, което има за цел да защити в максимална степен интересите на всички кредитори, когато се извършва удовлетворяването на приетите им вземания. В тази връзка задължение на синдика е да съблюдава установените законови правила, вкл. когато прави преценка, дали дадено вземане е обезпечено. Съдът по несъстоятелността намира още, че сделката, от която кредитора прави опит да черпи обезпечителни права не е успешно сключена, тъй като не е проведено необходимото доказване, че дружеството- длъжник е предало във фактическа власт на „М.Р.“ ЕООД към датата на сключване на договора за залог, а именно 29.08.2013 г. обозначените в същия вещи. Ангажираният протокол от 30.08.2013 г. свидетелстващ за факта на предаването на вещите предмет на заложното право от длъжника на кредитора няма достоверна дата, което означава, че същия не може да наложи доказателствен извод, че към момента на постигане на съгласието между страните за обезпечаване задължението за неустойка на „Г.К.И.“ АД, последното е предало вещите предмет на залога в държане на кредитора - „М.Р.“ ЕООД. На отделно основание е необходимо да се подчертае, че за да произведе правните си последици договора за реален залог на вещи всякога е необходимо да има за предмет движими вещи. Обратното би означавало, че договорът е сключен в противоречие с императивното изискване въведено с чл. 149, ал. 1 ЗЗД, и съответно е нищожен, поради противоречието му със закона. При изричното възражение на синдика, че отсъства яснота за това, дали заложеното с договора от 29.08.2013 г. имущество, съставлява движими вещи, за оспорващия кредитор „М.Р.“ ЕООД се поражда необходимостта да докаже, че визираните в договора вещи /съоръжения/ могат да бъдат отделени без да бъдат увредени от имота, в който са монтирани и се експлоатират, защото обратното би означавало, че същите съставляват част от недвижимия имот, респективно, че не могат да бъдат предмет на договор за реален залог. Подобно доказване не е проведено в настоящото производство, което налага да се приеме, че договорът за реален залог от 29.08.2013 г. е недействителен, като в правната сфера на „М.Р.“ ЕООД в нито един момент не са възникнали права на заложен /обезпечен/ кредитор. Изказаното мотивира съда по несъстоятелността да счете възражението на „М.Р.“ ЕООД, в частта му отнасяща се до възприетия ред на удовлетворяване /чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ/ на вземания, съставляващи : 489 087,73 лв. – неустойка по т. 1.3. ; и 1 012 604,00 лв. – неустойка по т. 1.4. от договор от 29.08.2013 г. за неоснователно, като предвид на това същото следва да се остави без уважение.

На последно място е необходимо да се разгледа възражението на „М.Р.“ ЕООД опониращо срещу решението на синдика да не приеме предявеното от този кредитор вземане за законна лихва, която се следва върху сумата от 78 000,83 лв., вкл. от синдика в т. 14 от списъка на приетите вземания и съставляваща регресно вземане породило се от встъпване в правата на ипотекарния кредитор /“ББР“ АД/ след извършена публична продан на притежаван от „М.Р.“ ЕООД поземлен имот № 133032 в рамките на изпълнително дело с № 475/2014 г., по която постъпилата от проданта продажна цена е била разпределена в полза на “ББР“ АД. Мотивите на синдика да не приеме коментираното акцесорно вземане се състоят в това, че кредитора не е заявил период, за който сочи същото да се дължи, както и конкретна сума, на която това вземане възлиза. Констатира се, че в подаденото по реда на чл. 690 ТЗ възражение „М.Р.“ ЕООД е внесла нужните пояснения относно основанието и размера на предявеното си вземане за законна лихва, като е очертано, че то е начислено за периода от 09.03.2017 г. до 09.07.2018 г. /датата преди деня на постановяването на Решението за ОПН/. При така даденото от кредитора разяснение, и съобразявайки приобщените към молбата за предявяване на вземания, както и към възражението по чл. 690 ТЗ писмени доказателства съдът по несъстоятелността, намира, че действително в полза на „М.Р.“ ЕООД е възникнало вземане по обезщетение за забава в плащането на цитираната сума от 78 000,83 лв., като началния момент на пораждане на това обезщетение е 09.03.2017 г., когато постановлението за възлагане на притежавания от „М.Р.“ ЕООД и продаден в рамките на изпълнителен процес П. с № 133032 е влязло в сила. Считано от тази дата дружеството е изгубило правото си на собственост върху имота, за които е учредил ипотека с цел гарантиране на чужд дълг /такъв на длъжника – „Г.К.И.“/, респективно на основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД е встъпило в правата на удовлетворения кредитор за сумата от 78 000,83 лв., за колкото е бил продаден ипотекирания имот, без да се отчита сумата на начисления за внасяне ДДС. Доколкото се касае за изискуемо главно задължение в полза на „М.Р.“ ЕООД се е породило и правото да получи следващото се по смисъла на чл. 86 ЗЗД обезщетение за забава в размер на законната лихва начислявана в заявения период до 09.07.2018 г. Нейният размер изчислен по реда на чл. 162 ЗЗД, посредством ползването на съответния софтуерен продукт възлиза на сумата от 10 573,45 лв. Тази сума подлежи на включване в списъка на приетите вземания предявени от кредиторите на „Г.К.И.“АД , като необезпечено вземане с ред на удовлетворение по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

2/ По възражение с вх. № 120924/21.09.2018г., подадено от длъжника – „Г.К.И.“ АД срещу списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ са въведени следните оспорвания :

2.1. Срещу вземанията на кредитора „ББР“ АД, които са приети и включени в т. 4 от Списъка, в частта им отнасяща се, както следва : за сумата от 440 605,98 лв. квалифицирана, като лихва начислена по смисъла на чл. 16, ал. 1 от договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г. и осем броя анекси към него, която е дължима за периода от 22.04.2014 г. до 10.07.2014 г.; за сумата от 99 271,30 лв. – индивидуализирана, като следващи се съдебни разноски направени за периода от 11.07.2014 г. до 01.09.2014 г.; и за сумата от 710 051,55 лв. – начислени лихви за забава за периода от 11.07.2014 г. до 26.07.2017 г.

Оспорващият длъжник поддържа, че не е възможно за период с продължителност по кратка от 3 месеца да се акумулира подобен размер лихва, като се вземе предвид, че главното лихвоносно вземане е в размер от 1 340 000 евро. Направено е позоваване, че уговорения механизъм за формиране на договорната лихва по чл. 16, ал. 1 от договора свидетелства за това, че приложимата лихва за 22.04.2014 г. до 10.07.2014 г. е равна на 9,50 %, като калкулирана за 80 дни, каквато е продължителността на периода, за който е била начислена от кредитора се получава лихвено плащане в размер от 55 328,25 лв., което е далеч под възприетия от синдика размер възлизащ на сумата от 440 605,98 лв. Оспорването спрямо приетото вземане за съдебни разноски в размер на сумата от 99 271,30 лв., длъжника базира на съображение, че същото е било погасено още през 2015 г. с изготвеното от разпределение на суми от ЧСИ- Д., пред която е било образувано и висящо изпълнително дело № 475/2014 г. Що се касае до приетото вземане за законна лихва в размер от 710 051,55 лв. тезата на длъжника се гради върху това, че е допуснато неправилно определяне крайния момент на периода, за който следва да се начислява това вземане, което е повлияло и върху изчисляване размера на самото вземане. Посочва се, че пълния размер на главницата от 1 340 000 евро е успешно погасен, считано от датата – 09.03.217 г., когато е момента на влизане в сила на постановлението за възлагане на ЧСИ, пред когото е провеждано изпълнително дело № 475/2014 г. Начисляването след този момент на законна лихва, доколкото отсъствал главен дълг нямало основание, като формираната при този неправилен подход грешка 101 920,47 лв., като тази сума подлежала на изваждане от сумата 710 051,55 лв. , което давало изражение на верния размер на полагащата се на кредитора сумата за законна лихва, а именно – 608 131,00 лв.

2.2. Срещу вземанията на кредитора „У.Б.“ АД /прехвърлени след изготвяне на списъка по чл. 685, ал. 1 ТЗ в полза на нов кредитор – „Агенция за събиране на вземания“ АД/ , които са приети и включени в т. 11 от Списъка, в частта им засягаща сумата от 1 809 019, 69 лв., която е квалифицирана като дължима законна лихва за периода от 13.02.2013 г. до 09.07.2018 г. Съображенията на длъжника са, че така възприетия размер е последица от допусната грешка в изчисляването, която е довела до завишаване на вземането със сума от около 24 хил. лв. повече. Застъпва се, че правилния размер на този паричен дълг е сумата от 1 175 430 лв., поради което се налага и промяна в списъка на приетите вземания спрямо този кредитор.

2.3. Срещу вземанията на кредитора „Р.Б.Г.“ ГМБХ, които са приети и включени в т. 16 от Списъка, в частта им отнасяща се до размер от 443 687,99 лв. квалифицирани, като незаплатено възнаграждение по договор за изграждане на поливни системи, което е дължимо за изпълнени дейности след м. 12.2009 г., както и законната лихва начислена за забавата на визираното главно вземане.

Оспорващият длъжник поддържа, че правото на принудително събиране относно цитираното парично вземане, което е предявено от страна на чуждестранното дружество е погасено зареди изтекла пет годишна погасителна давност. Отпадането на главния дълг, лишавала кредитора и от възможността да иска заплащането на лихви за допусната забава.

2.4. Срещу вземанията на кредитора Национална агенция за приходите, които са приети и включени в т. 1 от Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 2 ТЗ, в частта им отнасяща се до размер от 103 517,45 лв., съставляващи лихви за забава в плащането на данъчни задължения /начислен ДДС/, които са установени, въз основа на издадени три броя ревизионни актове, както следва : № **********/17.09.2013 г.; № **********/21.02.2014 г. и № 23-800582/10.11.2008 г.

Оспорващият длъжник поддържа, че не е адресат на подобни парични вземания с кредитор НАП, като ги оспорва по тяхното основание и размер и се позовава на това, че срещу всеки от цитираните ревизионни актове е упражнена жалба, респективно се провежда съдебно производство, като до произнасянето на съда тяхното изпълнение е спряно.

Процесуалният представител на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД заявява, че възражението срещу възприетия от синдика размер на законната лихва, която се следва за просроченото главно вземане с първоначален кредитор – „У.Б.“ АД е неоснователно. Изтъква се, че коментираното вземане подлежи на конкретно изчисляване едва, когато се пристъпи към неговото удовлетворяване, а именно при етапа на разпределението на суми в производството по несъстоятелност. Ако все пак се приеме обратната позиция, то се препраща към становището дадено от синдика, в което от негова страна е направено и съответното изчисление на следващото се вземане за лихва, като е подчертано, че изясняването какъв е размер на този дълг не е въпрос предполагащ необходимост от ползването на специални знания, и съдът може с обикновени изчисления да съобрази коректния натрупан размер на коментираното вземане.

Процесуалният представител на „Р.Б.Г.“ ГМБХ във връзка с оспореното негово вземане се е въздържал от изказване на становище, като е предоставил изцяло на съда да съобрази, дали упражненото възражение е основателно.

Процесуалният представител на НАП е оспорил възражението, като е обърнал внимание над това, че трите ревизионни акта, които служат за основание да се начисли оспорваното вземане за лихви са се стабилизирали, предвид това, че са потвърдени при осъщественото им обжалване по съдебен ред. Допълнено е и това, че така предявените публични вземания не могат да бъдат предмет на оспорване от длъжника, включително и чрез подаване на възражение по смисъла на чл. 690 ТЗ. Поискано е постановяване на определение, с което Списъка в частта му засягаща предявените от НАП вземания да се одобри без внасяне на корекции искани от длъжника.

Синдикът – С. е депозирал писмено становище от 18.10.2018 г. по възражението, като е изложил позиция по съществуването на всяко едно от засегнатите от оспорващия кредитор вземания. Споделени са част от възраженията за размера на лихвите, които длъжника има да изплаща в полза на кредиторите „ББР“ АД и „У.Б.“ АД, като е направен подробен анализ на периода, за които същите се дължат, начина на тяхното формиране, както и осъществените погашения на главния дълг служещ за основа за тяхното начисляване. По оспореното вземане с носител „Р.Б.Г.“ ГМБХ синдикът е изказал мнение, че доколкото не разполага със служебно правомощие да прилага института на погасителната давност, то към момента на изготвяне на списъка с приети вземания на кредиторите подобно основание за отпадане на оспорваното вземане не е могло да се приложи. Предвид надлежното му въвеждане в настоящото производство от страна на длъжника обаче, това възражение е необходимо да се разгледа от съда, като се отчете налице ли са някакви данни, които да свидетелстват за настъпване на обстоятелства покриващи изискванията за спиране или прекъсване на давността. Ако отговорът е отрицателен, то възражението би трябвало да се приеме за основателно. Що се касае до оспорените вземания с носител НАП, синдикът прави подробна ретроспекция на същите, като коментира основанията, от които те произтичат, а именно три броя издадени ревизионни актове. Посочва, че същите са придобили стабилитет, като са преминали през съответния съдебен контрол и са потвърдени, или пък частично изменени. Предявените от държавата публични вземания в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД обаче били съобразени със съдебните произнасяния, като с тях се заявявали единствено вземания, за които съответния ревизионен акт е влязъл в сила. Синдикът акцентира на императивната норма на чл. 164, ал. 4 ДОПК, която установява забрана за оспорване на така приети вземания, поради което и мнението му е, че в тази си част възражението на длъжника се явява недопустимо.

По направеното от длъжника оспорване на сумата 99 271,30 лв. – индивидуализирана, като следващи се на „ББР“ АД съдебни разноски направени за периода от 11.07.2014 г. до 01.09.2014 г. : Според изявлението на кредитора „ББР“ АД става ясно, че същия на основание чл. 685 ТЗ е предявил вземания в откритото производство по несъстоятелност спрямо „Г.К.И.“ АД, вкл. за съдебни разноски, като ги е обособил по следния начин : 49 768, 15 лв. – възнаграждение за юрисконсулт за процесуално представителство по ч.гр.д. № 38536/2014 г. по описа на СРС, 37 с-в; и 49 503, 15 лв. - възнаграждение за юрисконсулт за процесуално представителство по образуваното изпълнително производство по изпълнително дело № 475/2014 г. Съществуването на изброените вземания предполага субекта, които ги твърди да установи, че разноски от посочения вид са му били присъдени с оглед участието му в упоменатите съдебно и изпълнително производство. Ангажираната към молбата по чл. 685 ТЗ заповед за изпълнение от 01.08.2014 г. и изпълнителни лист от 01.08.2014 г. свидетелстват за това, че в полза на банката-кредитор за участието й в ч.гр.д. № 38536/2014 г. по описа на СРС, 37 с-в, действително е била признат разход за възнаграждение на представлявал я юрисконсулт в размер на сумата от 49 768, 15 лв. За да обоснове разхода си за юрисконсулт в изпълнителното производство „ББР“ АД е приобщил към молбата си за предявяване на вземания по чл. 685 ТЗ покана за доброволно изпълнение от 05.11.2014 г., в която наред с останалите индивидуализирани суми предмет на принудително изпълнение са включени и такси и разноски, в това число възнаграждение за процесуално представителство по делото. Прочита на разпределението изготвено от ЧСИ на 23.07.2015 г. и по конкретно раздел II от него показва, че с разпределената сума от 117 903,23 лв. действително са погасени такси и разноски по изпълнителното дело, но в предметния обхват на същите не попада начисленото възнаграждение за процесуално представителство на „ББР“ АД в рамките на изпълнителния процес, което възлиза на сумата от 49 503, 15 лв. Тоест, възражението на длъжника, че успешно е погасил заявените за приемане разноски, съставляващи възнаграждения за процесуално представителство се опровергава от събраните по делото сведения за осъществени плащания на разноски генерирани за водените съдебни и изпълнителен процес. Посоченото означава, че сумата от сумата 99 271,30 лв., съставляваща сбор от 49 768, 15 лв. и 49 503, 15 лв. е доказано изискуемо вземане на „ББР“ АД, поради което трябва да запаси мястото си в списъка на приетите вземания, а възражението на длъжника с мотиви за изключването й да се остави без уважение.

По направеното от длъжника оспорване на сумата от 710 051,55 лв. / с равностойност от 363 043, 59 евро/ начислена, като законна лихва за периода от 11.07.2014 г. до 07.08.2018 г. с носител „ББР“ АД върху главно вземане в размер от 1 340 000 евро, настоящата инстанция приема, че осъщественото оспорване е частично основателно. Най напред трябва да се посочи, че събраните в производството доказателства свидетелстват за това, че „ББР“ АД е получил цялостно удовлетворение на вземането си за главница в размер на сумата от 1 340 000 евро, считано от 09.03.2017 г., когато е влязло в сила постановлението за възлагане, което е издадено от ЧСИ в рамките на изпълнително дело № 475/2014 г., тъй като с него е осъществено прихващането на посоченото вземане с продажната цена по спечелената от „ББР“ АД публична продан. Следователно крайния момент до който в тежест на „Г.К.И.“ АД трябва да се начислява законна лихва за забава в плащането на главницата в размер на сумата от 1 340 000 евро е именно датата – 09.03.2017 г., а не както кредитора – „ББР“ АД поддържа в молбата си по чл. 685, ал. 1 ТЗ – 07.08.2018 г. Изчислявайки вземането за лихва за периода 11.07.2014 г. - 09.03.2017 г. и прилагайки правилата разписани в ПМС № 100 от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута и ПМС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове, съдът по несъстоятелността достига до заключението, че за целия период на допуснатата забава общия размер на акумулираната лихва за забава възлиза на сумата от 362 264,22 евро, които приведени в левова съобразно официалния установен от БНБ курс евро – лев възлизат на сумата от 708 527, 22 лв. Или възражението срещу разликата над сумата от 708 527, 22 лв. до 710 051,55 лв. равняваща се на сумата от 1 524, 33 лв. следва да се приеме за основателно и да доведе до изключване на тази сума от списъка на приетите вземания и отнасянето й в списъка на неприетите такива. В останалата си част оспорването на „Г.К.И.“ АД с предмет коментираното вземане за лихва е неоснователно и трябва да се отклони, като съдът го остави без уважение.

Длъжникът - „Г.К.И.“ АД е несъгласен и с размера на приетите вземания на друг свои кредитор, а именно „У.Б.“ АД. Тук критиката е концентрирана над решението на синдика да включи в т. 11 от Списъка на приетите вземания, такива възлизащи на сумата от 1 809 019, 69 лв., индивидуализирани под формата на дължима законна лихва за периода от 13.02.2013 г. до 09.07.2018 г. Резервите са в посока, че при изчисляването на това лихвено плащане е допусната грешка, която е предизвикала завишаване на задължението. С молбата си от 10.08.2018 г. кредиторът - „У.Б.“ АД наред с останалите си парични вземания е заявил за приемане и такова за законна лихва начислена за времето от 13.02.2013 г. до 10.07.2018 г. /датата на постановяване на решението за ОПН/, като сумата на това парично вземане е определена на 1 809 019,69 лв. Посочената сума е възпроизведена в извлечение от счетоводни сметки ангажирано от банката, което дава сведение за необслужените задължения по договор за банков инвестиционен кредит сключен на 31.07.2017 г. към датата – 18.08.2018 г. Визираната сума е изцяло включена в списъка на приетите вземания, който е изготвен от синдика. Отправеното от длъжника възражение обуславя осъществяването от съда по несъстоятелността на преценка по начина на формиране на този дълг. Банката-кредитор се легитимира, като носител на главно парично вземане с издаден в нейна полза след проведено заповедно производство изпълнителен лист от 28.03.2013 г. според отразеното в него „Г.К.И.“ АД дължи на банката сумата от 1 663 584,14 евро, ведно със законната лихва за периода от 13.02.2013 г. до окончателното й изплащане. Следователно за да се открие какъв е размера на начислената лихва върху посочения дълг за периода до 09.07.2018 г. /датата предхождаща деня на постановяване на решението за ОПН/ трябва да се направят необходимите изчисления, които да се подчинят на правилата разписани в ПМС № 100 от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута и ПМС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове, съдът по несъстоятелността достига до заключението, че за целия период на допуснатата забава общия размер на акумулираната лихва за забава възлиза на сумата от 919 821,64 евро, които приведени в левова съобразно официалния установен от БНБ курс евро – лев възлизат на сумата от 1 799 014,76 лв. Или възражението срещу разликата над сумата от 1 799 014,76 лв. до сумата от 1 809 019, 69 лв. равняваща се на сумата от 10 004,93 лв. следва да се приеме за основателно и да доведе до изключване на тази сума от списъка на приетите вземания и отнасянето й в списъка на неприетите такива. В останалата си част оспорването на „Г.К.И.“ АД с предмет коментираното вземане за лихва е неоснователно и трябва да се отклони, като съдът го остави без уважение.

Предмет на оспорване от длъжника - „Г.К.И.“ АД е и една част от приетите вземания на кредитора - „Р.Б.Г.“ ГМБХ, а именно : 443 687,99 лв. квалифицирани, като незаплатено възнаграждение по договор за изграждане на поливни системи, което е дължимо за изпълнени дейности след м. 12.2009 г., както и законната лихва начислена за забавата на визираното главно вземане. Дружеството сочещо се за носител на посоченото парично вземане извежда легитимацията си на кредитор от наличието на създадено облигационно правоотношение между „Д.“ ЕООД и „Г.К.И.“ АД по договор за доставка, изграждане и монтаж на автоматизирана подземна поливна система и помпени станции на голф игрище, по което „Д.“ ЕООД в качеството си на изпълнител е престирало уговореното съобразно договора изпълнение, като за длъжника е възникнало насрещното парично задължение за заплащане на уговореното възнаграждение според разсрочване установено в подписан погасителен план, и правото върху това вземане е било прехвърлено от първоначалния му носител - „Д.“ ЕООД на „Р.Б.Г.“ ГМБХ, посредством сключване на договор за цесия от 09.09.2009 г., който е съобщен надлежно на длъжника. На общо основание за да установи предявеното си вземане от 443 687,99 лв. квалифицирано, като незаплатено възнаграждение по договор за изграждане на поливни системи, което се поддържа да е дължимо за изпълнени дейности след м. 12.2009 г. „Р.Б.Г.“ ГМБХ трябва да докаже, че то е възникнало и продължава да съществува към момента в правната му сфера. Стремейки се да осъществи такова доказване дружеството е ангажирало договор от 14.06.2007 г. за доставка, изграждане и монтаж „под ключ“ на автоматизирана подземна поливна система и помпени станции на голф игрище, като от анализа на същия се разбира, че „Г.К.И.“ АД е възложило за изпълнение на „Д.“ ЕООД, които е приел със свои средства да извърши доставка, изграждане и монтаж „под ключ“ на Автоматизирана подземна поливна система и Помпени станции, вкл. и всички необходими СМР на проектираното голф игрище, разположено в местността „Яйкъна“, О. – Д.Б.. Договорено е, че насрещната възмездна престация която възложителя дължи на изпълнителя е заплащането на сумата от общо 899 000 евро, без вкл. ДДС, като издължаването е уговорено да се осъществява на равни месечни вноски от по 18 729,17 евро /без вкл. ДДС/ за период от 48 месеца, считано от датата на подписване на договора и получаването на фактура. Съгласно договор за прехвърляне на права датиращ от 09.09.2009 г. става ясно, че дружеството изпълнител по договора за изработка от 14.06.2007 г., а именно - „Д.“ ЕООД е предприело прехвърляне на породилото се в неговата правна сфера права, вкл. парично вземане на възнаграждение в полза на трето за правоотношението лице - „Р.Б.Г.“ ГмбХ /нов кредитор – цесионер/, което към момента на сключване на сделката е възприето от страните да възлиза на сумата от 633 441,62 евро. Уговореният между страните начин на издължаване на възнаграждението за осъществената по договора работа е на месечни вноски. Договорът за изработка е сключен на 14.06.2007 г., като размера на месечната вноска е определен в текста му. Отново там е възприето, че тези вноски ще бъдат 48, и задължението за тяхното плащане има начален момент от сключването на договора. Това означава, че последната вноска, която длъжника по договора за изработка е трябвало да заплати е била с падеж не по-късно от м. 06.2011 г. Основното възражение на „Г.К.И.“ АД по отношение на вземането за възнаграждение следващо се за периода от м. 01.2010 г. до м. 07.2011 г. е концентрирано върху това, че същото не може да бъде предмет на съдебна защита, вкл. такава в производството по несъстоятелност, заради изтекла погасителна давност. Предвид това, че материалното право на позоваване на погасителна давност се прави от длъжника, няма съмнение, че се касае за субект разполагащ с възможността да наведе подобно възражение, което трябва да бъде разгледано от съда. В случая общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД е започнала да тече по отношение на всяка една от вноските по договора падежиращи през 2010 г. и 2011 г., като датата на падеж на последната 48 вноска е м. 06.2011 г. Действието по подаване на молбата за предявяване на коментираната част от паричното вземане е осъществено от дружеството-кредитор на датата – 13.08.2018 г., и към него момент вземането вече се е трансформирало в естествено такова и подлежи на изпълнение единствено по доброволен ред от дружеството-длъжник. В материалите по делото не присъстват такива, които да разкриват по-ранен момент на съдебно заявяване на вземането за възнаграждение с настъпили падежи през 2010 г. и 2011 г. Съдебното решение разрешило спор с предмет възнаграждения по същия договор има СПН за вземането до м.12.2009 г., поради което периода на провеждане на исковия процес по повод постановяването му не може да се разглежда, като факт водещ до прекъсване на давността. Такъв ефект няма и подаването на молбата за присъединяване към образуваното дело с искане за откриване производство по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД, тъй като в предметния обхват на тази молба от кредитора „Р.Б.Г.“ ГмбХ са заявени единствено вземанията му признати със съдебното решение, но не и тези, чиито падеж е настъпил през 2010 и 2011 г. Предвид изложеното възражението на „Г.К.И.“ АД целящо изключването на сумата от 443 687,99 лв. квалифицирана, като незаплатено възнаграждение по договор за изграждане на поливни системи, което е дължимо за изпълнени дейности след м. 12.2009 г. е основателно и следва да бъде уважено от съда осъществяващ преценка над решенията на синдика по това кои вземания да бъдат приети и кои не.

На последно място в своето възражение „Г.К.И.“ АД, в качеството си на длъжник е оспорил и решението на синдика относно приемане на вземания с носител Национална агенция за приходите, които са включени в т. 1 от Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 2 ТЗ, в частта им отнасяща се до размер от 103 517,45 лв., съставляващи лихви за забава в плащането на данъчни задължения /начислен ДДС/, които са установени, въз основа на издадени три броя ревизионни актове, както следва : № **********/17.09.2013 г.; № **********/21.02.2014 г. и № 23-800582/10.11.2008 г. Аргументът си длъжника черпи от това, че е оспорил всеки един от цитираните три ревизионни акта, като във връзка с неговата законосъобразност се провеждат производства пред компетентния съд. В случаят предмет на оспорване от длъжника са публични вземания на държавата, които са включени от синдика в списъка на приетите вземания изготвен по реда на чл. 686, ал. 1, т. 2 ТЗ, а именно такъв на установени с влязъл в сила акт публични вземания. Анализът на ангажираните от кредитора НАП писмени доказателства към молбата му за предявяване на вземания показва, както и твърденията за възникване на оспорените вземания показва, че същите са последица от осъществени ревизии завършили с издаването на три ревизионни акта № **********/17.09.2013 г.; № **********/21.02.2014 г. и № 23-800582/10.11.2008 г. Със същите е установено просрочване на данъчни задължения, която е предизвикало начисляване на лихви за забава в плащането им сред които и такива в размер от 103 517,45 лв. Тези ревизионни актове действително са били обект на обжалване от длъжника, но съдебните производства във връзка с тези обжалвания отдавана са приключили /през 2012 г., 2015 г. и 2016 г./ , като един от актовете е изменен, а други два потвърдени. Тоест предявените от НАП публични вземания са от естеството на тези установени с влязъл в сила акт. Особеността при събирането на публичните вземания в открито производство по несъстоятелност е предмет на специална уредба в ДОПК, като в текста на чл. 164, ал. 4 е записано, че „В случай че вземането е установено с влязъл в сила акт, синдикът незабавно го включва в списъка на приетите от него вземания така, както е предявено. Това вземане не може да бъде оспорено по реда на част четвърта от Търговския закон или чрез обжалване на определението на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка с приетите от синдика вземания.“ Вече се отбеляза, че вземанията на НАП в размер на сумата от 103 517,45 лв. са такива, за които е налице влязъл в сила акт за установяването им – три ревизионни акта, което означава, че длъжникът е лишен от процесуалната възможност да ги оспорва в настоящото производство, възползвайки се от правното средство на възражението по чл. 690, ал. 1 ТЗ. В този контекст възражението имащо за предмет оспорване на вземания, които са приети от синдика и имат за носител НАП следва да се квалифицира за недопустимо, и като такова да бъде оставено от съда по несъстоятелността без разглеждане с постановяването на изричен акт.

3/ С възражение с вх. № 121241/21.09.2018г., подадено от кредитора – „Г.П.“ ООД – в ликвидация срещу Списъка на неприетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ е осъществено оспорване на същия относно вземанията поместени в т. 6 за сума в общ размер от 1 276 779, 04 лв., като посочва, че основанието за него се черпи от влязло в сила съдебно решение, с което е било отменено увеличение на капитала на длъжника - „Г.К.И.“ АД, което било осъществено чрез непарична вноска /апорт на четири недвижими имота оценени 1 167 000 лв./. Опонира се по негативното решение на синдика да не включи така предявеното от кредитора вземане в списъка на приетите вземания. Подчертава се това, че никъде в съдебното решение, с което са били уважени искове по чл. 74 ТЗ за отмяна на решения на ОС на акционерите на „Г.К.И.“ АД за извършено през 2011 г. увеличение на капитала, което е довело до записване на акции от кредитора не било упоменато, че този съдебен акт подлежи на вписване в ТР по партидата на акционерното дружество, чиито решения са предмет на отмяна. Освен това предпоставка за влизане в сила на този съдебен акт не било осъществяване на неговото вписване в ТР. Обсъдено е, че текста на чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ имал за адресати третите лица, докато при възразилия кредитор и длъжника правоотношенията следва да се разглеждат, като вътрешни такива между акционер и акционерно дружество. „Г.П.“ ООД – в ликвидация настоява пред съда по несъстоятелността за постановяване на определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ, с което предявените от негова страна парични вземания в срока по чл. 685 ТЗ да бъдат включени в Списъка на приетите вземания.

Законният представител на длъжника в о.с.з. е изказал мнение, че представените с молбата по чл. 685 ТЗ съдебни решения, от които „Г.П.“ ООД – в ликвидация извежда правата си по предявените вземания са влезли в сила, но действително те не са отразени в ТР. Съобразявайки това тази страна предоставя на съда по несъстоятелността да осъществи решаващата преценка, дали обсъжданите вземания трябвало да се приемат и удовлетворяват в производството по несъстоятелност, или да останат в списъка на неприетите такива.

Синдикът – С. е депозирал писмено становище от 18.10.2018 г. по възражението, като е изложил позиция по съществуването на предявените от „Г.П.“ ООД – в ликвидация вземания. Аргументирал е решението си за отказ да приеме вземането с това, че актовете на съда по искове за отмяна на решения на ОС на акционерите на основание чл. 30, ал. 2 ЗТР са такива подлежащи на вписване, като на общо основание такъв се явява и решението постановено по т.д. № 855/2011 г. Предвид това, че отсъствали данни за това решението да е вписано по партидата на „Г.К.И.“ АД, то към момента възразяващия кредитор продължавал да фигурира по данни в регистъра, като акционер в дружеството – длъжник притежавайки 1 104 поименни акции, което съставляващо пречка пред същия да придобие и легитимацията на кредитор за сумата от 1 276 779,03 лв., защото това би означавало да се наруши принципа забраняващ неоснователното обогатяване, доколкото „Г.П.“ ООД би притежавал едновременно два актива – акции и вземане за връщане равностойност на непарична вноска в капитала. За да се преодолеела тази колизия първо било необходимо дружеството – кредитор да бъде заличено, като акционер фигуриращ в ТР, но доколкото това не било направено към момента на разглеждане на молбата по чл. 685 ТЗ от синдика и изготвяне на списъка на приетите предявени от кредиторите вземания в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД, то обсъжданото вземане не могло да бъде прието. Ръководен от тези си съображения синдика обобщава, че разглежданото възражение е неоснователно и трябва да се остави без уважение.

Своевременно с молба от 13.08.2018 г. дружеството - „Г.П.“ ООД /в ликвидация/ по надлежния процесуален ред е заявило кредиторови права в откритото производство по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД, предявявайки свои парични вземания в размер на сумата от 1 276 779,04 лв., съставляващи : 1 167 000 лв. – равностойност на записаните поименни 1 104 поименни акции в „Г.К.И.“ АД, доколкото е отпаднало основанието за направената непарична вноска във връзка с тяхното издаване, както и сумата от 109 779,04 лв. - лихва за забава равна на законната лихва дължима за периода от 30.07.2014 г. до 30.07.2018 г.

Видно е, че по силата на придобило стабилитет съдебно решение от 27.04.2012 г. постановено по т.д. № 855/2011 г. по описа на СГС на основание чл. 74 ТЗ са били отменени заради тяхната незаконосъобразност взети от ОС на акционерите на „Г.К.И.“ АД решения от 28.02.2011 г., които са както следва : по т. 2 Капиталът на дружеството да бъде увеличен с 1 104 000 лева /от 833 000 лв. на 1 937 000 лв./ на основание чл. 193 ТЗ, чрез издаването на 1 104 броя нови поименни акции с право на глас и номинална стойност 1 000 лв. на всяка една от тях, срещу непарична вноска на „Г.П.“ ЕООД с предмет право на собственост върху четири недвижими имота. Новите акции от увеличението на капитала се придобиват изцяло от „Г.П.“ ЕООД, като акционерите нямат правата по чл. 194, ал. 1 ТЗ. Решението в очертаната му част е придобило стабилитет на 30.07.2014 г.

Осъществената от съда по несъстоятелността служебна справка по партидата водена относно „Г.К.И.“ АД в ТРРЮЛНЦ към м.02.2019 г. показва, че отсъства извършено вписване на промени в обстоятелствата свързани с размера на капитала му, въпреки произнасянето от съда по предявените искове с правно основание чл. 74 ТЗ с влязло в сила на 30.07.2014 г. решение от 27.04.2012 г., с което е отменено решение на ОС на акционерите от 28.02.2011 г. относно това капиталът на дружеството да бъде увеличен с 1 104 000 лева /от 833 000 лв. на 1 937 000 лв./ на основание чл. 193 ТЗ, чрез издаването на 1 104 броя нови поименни акции с право на глас и номинална стойност 1 000 лв. на всяка една от тях, срещу непарична вноска на „Г.П.“ ЕООД с предмет право на собственост върху четири недвижими имота. Съгласно извършената по реда на чл. 72, ал. 2 ТЗ оценка на непаричната вноска направена от „Г.П.“ ЕООД в капитала на „Г.К.И.“ АД под формата на 4 недвижими имота се констатира, че същата възлиза на сумата от 1 104 000 лв.

Увеличението на капитала на „Г.К.И.“ АД през м.02.2011 г. с емитирането на нови 1 104 поименни акции е станало по реда на чл. 193 ТЗ, а именно чрез направата на непарична вноска от дружеството - „Г.П.“ ЕООД. Решението по чл. 221, т. 2 ТЗ, което е взето от ОС на акционерите на „Г.К.И.“ АД за увеличаване капитала на същото с нови 1 104 поименни акции, които са били поети от възразилия кредитор е било надлежно вписано в ТР. Така между „Г.П.“ ЕООД и „Г.К.И.“ АД се е създало правоотношение на членство, по силата на това, че първото е станало акционер във второто. Това качеството на акционер обаче впоследствие е било изгубено от „Г.П.“ ЕООД заради допусната и установена по съдебен ред незаконосъобразност в решението на ОС на акционерите при извършеното увеличение на капитала с осъществената непарична вноска. Този юридически факт е настъпил на 30.07.2014 г., когато съдебното решение, с което решението на ОСА от 28.02.2011 г. е било отменено е придобило стабилитет. Вярно е, че в ТРРЮЛНЦ няма следа от извършено заличаване на вписването свързано с увеличението на капитала на „Г.К.И.“ АД предприето през 2011 г., каквото действие е трябвало да се предприеме с оглед изискването на чл. 30, ал. 2, във връзка с чл. 14 ЗТР /сега ЗТРРЮЛНЦ/, което вероятно се дължи на пропуск съдебния акт да бъде изпратен служебно на Агенция по вписванията. Този пропуск според съдът по несъстоятелността не е в състояние да отложи във времето отпадане качеството акционер на „Г.П.“ ЕООД в „Г.К.И.“ АД, тъй като се касае до вътрешни правоотношения между акционер и акционерното дружество. Изгубването на акционерното качество е станало по силата на самото позитивно решение, с което е уважен иска по чл. 74 ТЗ, което е довело до възникването на съответната правна промяна и в правната сфера на „Г.П.“ ЕООД, макар последното да не е взело участие в самото производство. По никакъв начин обаче неучастието му в производството не го прави трето лице по смисъла на чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ, респективно не изисква като предпоставка за пораждане правото му да получи обратно даденото във връзка с увеличението на капитала, вписването на заличаване на така извършеното увеличение на капитала. Напротив отпадането на основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД е успешно осъществено още към 30.07.2014 г., считано от който момент „Г.П.“ ЕООД е изгубило качеството си на акционер и придобило правото да получи обратно съответната непарична вноска. Предвид това, че по производството липсват данни за съдбата на внесените под формата на непарична вноска недвижими имоти, то следва да се приеме, че кореспондиращото на това право непарично задължение на „Г.К.И.“ АД да върне обратно тези имоти на дружеството, което ги е апортирало се е превърнало в парично такова по смисъла на чл. 617, ал. 2 ТЗ. Липсват обаче сведения, каква е пазарната им стойност към датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, поради което за целите на настоящето производство съдът следва да използва известната му стойност на тези активи, такава каквато е установена от вещите лица – оценители към момента на извършването на апорта, а именно сумата от 1 104 000 лв. Именно до този размер вземането трябва да се включи в списъка на приетите вземания, а за разликата до пълния му предявен размер от 1 167 000 лв. възражението трябва да се остави без уважение, защото няма данни за подобна пазарна стойност на внесените имоти. Неустановено по своето основание е и вземането за обезщетение за забава, което е заявено от кредитора за сумата от 109 779,04 лв. и периода от 30.07.2014 г. до 30.07.2018 г. За да се породи подобно имуществено право е необходимо длъжникът да бъде поставен в състояние на забава, тъй като главното вземане, за което се твърди да съществува не е от категорията на тези с отнапред уговорен между страните срок на изпълнение, а обратно за да стане изискуемо същото е необходимо кредиторът да отправи нарочна покана – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Доказателства за наличието на покана отправена от „Г.П.“ ЕООД до длъжника за връщане на даденото по апортната сделка няма, поради което отсъства основание да се приеме, че длъжника е бил успешно поставен в забава и обременен със задължение за заплащане на обезщетение за такава забава.

В обобщение предявеното от „Г.П.“ ЕООД вземане в размер на сумата от 1 104 000 лева подлежи на включване в списъка на предявените в срока по чл. 685 ТЗ и приети вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД, като доколкото същото няма твърдение да е било обезпечено, то същото се ползва при ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. Що се касае до останалите вземания, за които синдикът е счел да не са установени по своето основание или пък размер, настоящият състав изяло споделя това решение, като за стабилизирането му намира, че следва да остави без уважение възражението в тези му части.

4/ С възражение с вх. № 121243/21.09.2018г., подадено от кредитора – „И.Д.“ ЕАД срещу Списъка на неприетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ е осъществено оспорване решението на синдика да откаже да приеме предявените от този кредитор парични вземания индивидуализирани в молба от 13.08.2018 г. и поместени в т. 11. Иска се извършване на промяна в списъка на приетите вземания, като се включат и такива в общ размер на сумата от 10 953 528,42 лв., за които дружеството - „И.Д.“ ЕАД сочи да разполага с качеството на кредитор.

Законният представител на длъжника - Г.К.И.“ АД /непл./ в провелото се о.с.з. за разглеждане на коментираното възражение е изказал позиция, че възразилия кредитор действително притежава качеството на солидарен длъжник по две кредитни правоотношения, в които е встъпил основния длъжник и кредитополучател - „Г.К.И.“ АД /непл./ . Предвид това, че кредитополучателят не бил изправена страна по кредитните сделки, в които е встъпил с „ББР“ АД и „У.Б.“ АД се е стигнало до образуването на изпълнителни дела срещу „И.Д.“ ЕАД за удовлетворяване кредитните задължения по сключените два договора за кредит. Освен това длъжникът не бил изпълнил своевременно свое договорно задължение поето към „И.Д.“ ЕАД за заличаването на учреден особен залог.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е развил аргументите си, защо не ги е приел в производството по предявяване и приемане на вземания. Основното съображение е, че нямало осъществено доказване за това, че И.Д.“ ЕАД е изпълнило вместо главния длъжник по цитираните в молбата за предявяване на вземания два договора за кредит. Предприемането на принудителни действия спрямо имуществото на солидарния длъжник, чрез налагане запор върху банковите му сметки, респективно върху МПС-та не могло да се разглежда, като обстоятелство в подкрепа на евентуално изпълнение на чужд дълг, за които е била поета солидарна отговорност. Предвид това не било възникнало правото на платилия солидарен длъжник по смисъла на чл. 127, ал. 2 ЗЗД да търси възстановяване на платеното от него от основния или пък от останалите солидарно задължени лица.

Когато се разглежда предявеното за приемане в производството по несъстоятелност вземане на „И.Д.“ ЕАД от съществено значение е да се открои това, че в процеса на предявяване на вземания в сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ всеки кредитор смятащ, че разполага с изискуемо парично вземане трябва да го заяви в съответната писмена форма, като недвусмислено го индивидуализира чрез излагане на фактически твърдения за неговото основание и размер. Правейки това изявление кредиторът трябва да е наясно, че впоследствие при провеждане проверката за неговото съществуване, нито синдикът, нито съдът могат да се отклоняват от наведения пораждащ вземането юридически факт. В този контекст не е възможен процесуален път, посредством който вече предявилия вземането си кредитор на етапа, когато оспорва решението на синдика да не включи вземанията му в списъка на приетите такива, да осъществява промяна в юридическия факт създаващ субективното материално право на вземане. Именно това се опитва да направи „И.Д.“ ЕАД с възражението си от 21.09.2018 г., като внася промяна в характера на вземанията си, а именно вместо първоначалните такива, които очевидно се базират на понесена солидарна отговорност за изискуем дълг на главния длъжник - „Г.К.И.“ АД спрямо две банки и едно търговско дружество, и предприета регресна отговорност по смисъла на чл. 127, ал. 2 ЗЗД за връщане на платеното, недоволният кредитор преформулира вземането си, като посочва, че те всъщност имат за основание ангажиране договорната отговорност на длъжника във връзка с поети задължения за заплащане на неустойки по договори за встъпване в дълг датиращи от 27.08.2019 г. и от 05.05.2010 г., доколкото са били изпълнени хипотезите на тези клаузи. Освен това добавя и вземания за изтекли лихви за забава върху падежиралите вземания за неустойки. Позицията на съдът по несъстоятелността е, че „И.Д.“ ЕАД в настоящия етап на развитие на производството няма как да получи защита за такива свои вземания, макар действително да се откриват уговорки за неустойка в посочения по-горе смисъл, и това е така, защото носителят на евентуални вземания от посочената категория е пропуснал да ги заяви своевременно в откритото производство по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД, което е довело и до невъзможността за тяхното удовлетворяване в рамките на универсалното принудително изпълнение. Проверката на съдът по несъстоятелността трябва да се съсредоточи единствено върху правилността на решението на синдика да откаже да приеме заявените от „И.Д.“ ЕАД парични вземания с основанията и размерите индивидуализирани в молбата му по чл. 685 ТЗ подадена на 13.08.2018 г. За да може в правната сфера на „И.Д.“ ЕАД да се породи парично вземане за заплащане на сумата от общо 10 171 328,89 лв. /сбор на сумите от 1 500 000 евро, 2 000 000 евро и 3 315 387,82 лв., чиито адресат да бъде „Г.К.И.“ АД, е необходимо от субекта сочещ се за кредитор да се проведе доказване на факта, че по силата на облигационното задължение, с което е встъпил, като солидарен дължник наред с главния такъв е осъществил плащане на цитираните парични задължения в полза на съответния кредитор /„ББР“ АД, „У.Б.“ АД и „Л.Н.“ АД/, което е довело до встъпване в правата на удовлетворените кредитори и възможност за упражняване правата предвидената в чл. 127, ал. 2 ЗЗД, като се ангажира отговорността на другите правни субекти, които също са се задължили да отговарят солидарно, наред с платилия длъжник. Подобен факт на плащане изобщо не се разкрива от приобщените към молбата и възражението писмени документи. От поместената в тях информация единствено може да се заключи, че от банките - кредитори са предприети действия за събиране на вземанията им чрез съдействието на съда и съдебното изпълнение, като сред адресатите на тези действия попада и дружеството - „И.Д.“ ЕАД. Налагането на мерки, като част от принудителните способи за постигане на изпълнение на съдебно признати парични вземания, обаче не е достатъчна предпоставка за да се мотивира извод относно успешно осъществено погашение и то изцяло на задълженията към двете банки и дружеството - „Л.Н.“ АД. Няма никакви данни в посока на това, че с реализацията на актив притежаван от „И.Д.“ ЕАД са генерирани средства, които са послужили за погашение на изпълняваните по принудителен ред вземания. С оглед на това последното дружество не може да встъпи в правата на удовлетворени от него кредитор, като претендира за възстановяване на платеното от него в тяхна полза. Напротив то, наред с „Г.К.И.“ АД продължава да бъде длъжник обвързан спрямо тези кредитори с всички произтичащи от това последици. В случай, че занапред осъществи плащане на определена част или на целия дълг, по които се е съгласил да отговаря солидарно, то именно тогава ще настъпи нужната материална предпоставка, която да го легитимира по смисъла на чл. 127, ал. 2 ЗЗД, като няма пречка да предяви вземането си допълнително в производството по несъстоятелност, защото то ще бъде последица от основание осъществило се след сроковете по чл. 685 ТЗ и чл. 688 ТЗ. В допълнение по отношение твърдяната солидарна отговорност спрямо дружеството кредитор - „Л.Н.“ АД трябва да се изтъкне, че в материалите по делото няма нито едно доказателство, което да разкрива пораждането на подобно облигационно правоотношение, което означава, че няма валидно възникнал договорен източник по силата на който „И.Д.“ ЕАД да отговаря пред „Л.Н.“ АД за неизпълнение на задължения на „Г.К.И.“ АД.

Мотивиран от очертаните по-горе правни съображения, съдът по несъстоятелността, счита, че подаденото от „И.Д.“ ЕАД възражение в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ е изцяло неоснователно и трябва да бъде оставено без уважение в рамките на настоящото произнасяне по чл. 692, ал. 4 ТЗ.

5/ С възражение с вх. № 121851/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 14, с която са приети вземания предявени от друг кредитор – „М.Р.“ ЕООД, и съставляват неустойки в размер на сумата от 489 087,73 лв. и в размер на сумата от 1 012 604,00 лв., за които вписано, че произтичат от уговорки в т. 1.3. и т. 1.4. от сключен на 29.08.2013 г. договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти и за залог. Доводите на оспорващия кредитор са концентрирани върху това, че договора ползван от „М.Р.“ ЕООД, като източник за черпене на облигационни права спрямо дружеството-длъжник е такъв между свързани лица и с недостоверна дата. Опонира се коментираното съглашение да е сключено да датата, която е записана в него, а именно – 29.08.2013 г., като се сочи, че същия е антидатиран и вероятната дата на неговото подписване е в момент след откриване на производството по несъстоятелност. Създавайки чрез него огромна по размер неустойки, страните по сделката се стремели да увредят интересите на останалите кредитори в производството по несъстоятелност, като се намали дела на вземанията им в масата на несъстоятелността и се създаде конкуренция между тях и създадените с коментираната сделка такива. Това правело договора сключен в разрез с разбиранията за добри нрави и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД го правело нищожен. Нищожната сделка не пораждала правни последици, вкл. право за „М.Р.“ ЕООД да получи „Г.К.И.“ АД /непл./ вземанията за неустойки, които са предявени в срока по чл. 685 ТЗ. Това обуславяло изключването на тези вземания от списъка на приетите такива и осуетяване на възможността „М.Р.“ ЕООД да се удовлетвори за тях в производството по несъстоятелност провеждано спрямо - „Г.К.И.“ АД.

Законният представител на длъжника - Г.К.И.“ АД /непл./ в провелото се о.с.з. за разглеждане на коментираното възражение е изказал позиция, че възразилия кредитор действително е легитимиран носител на вземания за неустойки, защото е налице договорна обвързаност между него и дружеството-длъжник, считано от 29.08.2013 г. според която последното отговаря чрез изплащането на неустойки, ако допусне неизпълнения визирани в клаузите на т. 1.3. и 1.4. от този договор. Доколкото в рамките на развилите се впоследствие правоотношения свързани с дадените от „М.Р.“ ЕООД обезпечения за изпълнение на кредитни задължения се стигнало до хипотеза, в която „М.Р.“ ЕООД изгубило ипотекирания от него имот, респективно тези ипотеки не били заличени в пределите на уговорените за това срокове, то се сбъднали предпоставките за търсенето заплащането на предявените неустойки, като „Г.К.И.“ АД /непл./ не отрича да ги дължи.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че е напълно допустимо по реда на чл. 690 ТЗ друг кредитор в производството по несъстоятелност да оспори вземане на свои конкурент чрез навеждане на възражение за нищожност на източника, от който същото произтича. Отбелязано е това, че със споразумението от 29.08.2013 г. е уговорено вземане за неустойка, което се характеризира със значителен размер, като негов носител действително е дружество- свързано лица с длъжника. Това спомагало за пропорционалното намаляване на възможността останалите кредитори да удовлетворят своите приети вземания. Отчитайки тези особености синдикът е на мнение, че уговорената неустойка противоречала на добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.

„М.Р.“ ЕООД извежда легитимацията си на кредитор спрямо „Г.К.И.“ АД /непл./ относно вземания за неустойка в размер на сумата от 489 087,73 лв. и неустойка в размер на сумата от 1 012 604,00 лв., като се позовава на това, че произтичат от уговорки в т. 1.3. и т. 1.4. от сключен на 29.08.2013 г. договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти и за залог. Цитираният договор действително е приобщен към доказателствата придружаващи молбата по чл. 685 ТЗ за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност от дата – 13.08.2018 г. Прочитът му показва, че страни обвързали се чрез него са именно : „Г.К.И.“ АД и „М.Р.“ ЕООД, като последното се е съгласило да учреди върху притежавани от него 4 броя недвижими имоти договорни ипотеки с цел обезпечаване изпълнението на парични задължения, по които „Г.К.И.“ АД има качеството на длъжник. В чл. 1.3. е разписано, че длъжника - „Г.К.И.“ АД е длъжен да съблюдава всички клаузи по договора за банков кредит от 05.11.2009 г. сключен с „ББР“ АД, като до 28.02.2016 г. трябва да погаси кредитните си задължения по същия, респективно до 31.03.2016 г. да предостави в СВ съответния документ за заличаване на вписваната ипотека, като ако „Г.К.И.“ АД допусне забава в изпълнението на очертаното задължение, то тогава в негова тежест се поражда и задължение към „М.Р.“ ЕООД за заплащането на неустойка в размер на 0,1 % на ден върху оценката на съответния имот /посочена в договора/, по отношение на който не е била заличена учредената ипотека. В текста на чл. 1.4 пък е предвидено, че ако се стигне до удовлетворяване на кредитора „ББР“ АД чрез публична продан на част или на всички ипотекирани недвижими имоти, то тогава „Г.К.И.“ АД дължи неустойка в полза на „М.Р.“ ЕООД в размер на общо 1 012 604 лв., съставляваща сбора от цените на всеки един от ипотекираните 4 недвижими имота.

Сред основните възражения направени от кредитора - „Р.Б.Г.“ ГМБХ е това, че обсъдения по-горе договор няма достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК. Наличието или липсата на достоверна дата, не се отразява на автентичността на документа. Неавтентичен е подправеният документ и той не се ползва с формална доказателствена сила. Формалната доказателствена сила на документа се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща датата и мястото на съставяне на документа, поради което чл. 181 ГПК постановява, че посочената в частния документ дата е непротивопоставима на третите лица. Като достоверна дата спрямо тези лица се счита денят, към който съставянето на документа е доказано по несъмнен начин - деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпването на физическа невъзможност за подписване на лицето, подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне. Кредиторите в производството по несъстоятелност имат качеството на трети лица по смисъла на чл. 181 ГПК, което означава, че оспорената от тях дата на частен документ ползван от друг кредитор, в случая договор за учредяване на договорна ипотека име е непротивопоставима, като в тежест на кредитора желаещ да се ползва от правата по този договор е да установи, че момента на неговото сключване е именно датата, която е посочена в съдържанието му. Именно с оглед на това най-ранния момент към който съставянето на документа с оспорена дата е доказано от „М.Р.“ ЕООД е датата на неговото ангажиране по делото – 13.08.2018 г., когато е упражнена молбата по чл. 685 ТЗ за предявяване на оспорените вземания. Вярно е, че е представен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижимите имоти изброени в договора с датата – 29.08.2013 г., като този нотариален акт е съставен на 30.08.2013 г., но в него не присъстват уговорки за заплащане на неустойки, каквито са налице в договора от 29.08.2013 г., което изключва възможността в тази му релевантна за премета на делото част договора да се ползва с достоверна дата. Следователно достоверната дата на сключването на коментирания договор, която може да обвърже кредиторите в производството по несъстоятелност е 13.08.2018 г., като това е момент следващ постановяването на решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД, а именно 10.07.2018 г. Към този момент обаче вече следва да се държи сметка за заложеното от законодателя изискване към длъжника по чл. 635, ал. 1 ТЗ, а именно, че „с откриване на производството по несъстоятелност или в случаите по чл. 629а длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика. Той може да сключва нови сделки само след предварително съгласие на синдика и съобразно с мерките, постановени с решението за откриване на производството по несъстоятелност или с определението по чл. 629а. В случаят няма данни договорът, чиято достоверна дата се установи да следва момента на откриване на производството по несъстоятелност да е бил сключен при спазването на посочената процедура, а именно да е било дадено предшестващо съгласие от страна на назначения временен синдик. Това означава, че източника, които служи на „М.Р.“ ЕООД да черпи имуществени права във връзка с твърдените парични вземания за неустойки изобщо не е породил правно действие, тъй като не е отговарял на въведените императивни изискванията за действителност с оглед разпоредбата на чл. 635, ал. 1 от ТЗ към момента на сключването му. Назначаването на временен синдик е вписано в търговския регистър още към откриване на производството по несъстоятелност. Вписването и заличаването в търговския регистър, съобразно разпоредбите на ТЗ и ЗТР имат действие само за в бъдеще. При положение, че разпоредбата на чл. 635, ал. 1 от ТЗ поставя условие за пораждане на правното действие на сключените от длъжника договори, а именно - съществуването на предварително съгласие на обезпечителния синдик, и то не е било изпълнено, сделката изначално не е породила правно действие. Правомощията на синдика следва да се разглеждат в контекста на предоставените му от ТЗ функции, в основата на които е законодателната идея за удовлетворяване интересите на кредиторите и нуждата от запазване масата на несъстоятелността. В този дух следва да се тълкува и разпоредбата на чл. 635, ал. 1 ТЗ, която доразвива залегналото в чл. 658, ал. 1 т. 3 ТЗ правомощие на синдика да осъществява надзор върху дейността на длъжника. Поради липса на съгласие за сключване на обсъжданата сделка същата е лишена от валидност и не може да бъде противопоставена в производството по несъстоятелност. На базата на нея не би могло да възникне задължение за плащане от „Г.К.И.“ АД към „М.Р.“ ЕООД, в това число и такова за неустойки уговорени в т. 1.3. и 1.4. от договора. Изказаното мотивира настоящия състав да уважи възражението на кредитора - „Р.Б.Г.“ ГМБХ, като допусне промяна в списъка на предявените и приети вземания в сроковете по чл. 685 ТЗ, изключвайки тези на кредитор - М.Р.“ ЕООД, съставляващи вземания за неустойка в размер на сумата от 489 087,73 лв. и неустойка в размер на сумата от 1 012 604,00 лв., произтичащи от уговорки в т. 1.3. и т. 1.4. от сключен договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти и за залог.

6./ С възражение с вх. № 121852/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 8, с която са приети вземания предявени от друг кредитор – „А.“ ЕООД, и съставляват : 30 000,14 лв. – главница, 11 494,40 лв. – законна лихва начислена за периода от 20.04.2012 г. до 09.07.2018 г., 4 711,04 лв. – начислена лихва за забава за периода от 20.04.2009 г. до 20.04.2012 г., 2 569,00 лв. – присъдени съдебни разноски за водене на делото пред СГС, като същите са присъдени с изпълнителен лист от 22.10.2014 г. издаден от СГС по т.д. № 2525/2012 г.; 782,95 лв. – съдебни разноски пред въззивна инстанция, 952,90 лв. – съдебни разноски пред първа инстанция, като същите са присъдени с изпълнителен лист от 24.11.2014 г. издаден от СРС по гр.д. № 29361/2012 г.; 7 763,85 лв. – главница, 243,00 лв. – законна лихва начислена за периода от 29.03.2012 г. до 09.07.2018 г., 243,00 лв. – държавна такса, 460,00 лв. – адвокатско възнаграждение, като същите са присъдени с изпълнителен лист от 24.11.2014 г. издаден от СРС по гр.д. № 15 626/2016 г.; и сумата от 540,00 лв. - съдебни разноски направени пред ВКС, като същите са присъдени с изпълнителен лист от 09.02.2015 г. издаден от СРС по гр.д. № 29 361/2012 г. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че визираните по-горе вземания били погасени по давност, тъй като преди момента на предявяването им по реда на чл. 685 ТЗ спрямо същите бил изтекъл период по-продължителен от 5 години, считано от момента на признаването им със съдебно решение. Отбелязано е, че моментът на издаване на ИЛ в полза на кредитора не е обстоятелство, което е от категорията на тези водещи до прекъсване на течащата давност. В този смисъл се поддържа, че отсъствали данни, от които да се направи извод, че е постигнато успешно прекъсване на течащата давност, вкл. посредством предприемане на действия по принудително изпълнение от кредитора спрямо дружеството-длъжник. Предвид това се настоява за заличаване вземанията на „А.“ ЕООД от изготвения списък на приетите такива.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение с кредитор „А.“ ЕООД. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че ако съдът по несъстоятелността сметне, че субект различен от длъжника разполага с правото валидно да прави възражение за погасителна давност на вземания, чиито титуляр е длъжника, то тогава разгледано по същество една част от възражението би се явила основателна, а именно тази отнасяща се до погасяване на вземанията присъстващи в ИЛ от 22.10.2014 г. и 24.11.2014 г.

„А.“ ЕООД е упражнило своевременно процесуалното си право да заяви за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свои парични вземания, които са надлежно индивидуализирани, както по своето основание, така и по размер. Видно е, че по отношение на тези вземания са били проведени нарочни съдебни производства, като те са били присъдени в полза на заявителя им, и последния се е сдобил с изпълнителни листове, посредством които да пристъпи към тяхното принудително събиране. Анализът на възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ показва, че този кредитор няма резерви относно пораждането на подложените на оспорване от него вземания, а отричането им се базира изключително на това, че носителя им е изгубил правото си да ги претендира по принудителен ред, в това число и да търси тяхното удовлетворение в универсалното производство по несъстоятелност. За да пристъпи към проверка по същество относно това, дали след възникването на описаните в молбата по чл. 685 ТЗ парични вземания, същите са били погасени, заради изтичането на приложимата давност, или тя е била прекъсната, поради наличието на конкретно обстоятелство обуславящо такъв материален ефект, съдът по несъстоятелността, трябва да даде отговор на въпроса, дали спорещия кредитор разполага с легитимацията да се позовава на изтекла давност вместо длъжника. Позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника. По изложените мотиви трябва да се заключи, че трансформация в предявените вземания от „А.“ ЕООД не следва да се извършва, като те следва да запазят изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

7./ С възражение с вх. № 121856/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 6, с която са приети вземания предявени от друг кредитор – чуждестранното физическо лице Г.К., гражданин на Великобритания, и съставляващи : 352 049,40 лв. – главница, 13 557,72 лв. – лихва за забава начислена за периода от 26.01.2011 г. до 10.06.2011 г., 254 211,15 лв. - законна лихва начислена за периода от 10.06.2011 г. до 09.07.2018 г., 14 624,00 – съдебни разноски, и 28 210,21 лв. – разноски в изпълнителното производство, като същите са присъдени с решение от 04.06.2012 г. на СГС по гр.д. № 14667/2011 г. и възпроизведени в изпълнителен лист от 12.03.2013 г. издаден по цитираното дело, както и в Сметка за размер на дълга издадена от ЧСИ – В. Недялков от 04.02.2014 г. в рамките на и. д. № 239/2013 г. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че визираните по-горе вземания били погасени по давност, тъй като преди момента на предявяването им по реда на чл. 685 ТЗ спрямо същите бил изтекъл период по-продължителен от 5 години, считано от момента на признаването им със съдебното решение. Липсвали доказателства, от които да се изведе наличие на настъпило прекъсване на течащия давностен срок, вкл. и такива в насока на предприети от носителя на вземането принудителни действия за събиране на същото. Предвид това се настоява за заличаване вземанията на Г.К., гражданин на Великобритания.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение с кредитор Г.К., като същото е било отчетено и в приетата в производството по делото във фазата на разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност СФИЕ. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Кредиторът с оспорено вземане - Г.К., гражданин на Великобритания, чрез пълномощникът си адвокат Н. депозира писмено становище по възражението, като с него изтъква, че кредиторът по вземането не е бездействал по отношение на инициативата за неговото удовлетворяване от длъжника, а обратно активирал е различни способи на принудително изпълнение в рамките на инициирания изпълнителен процес по и. д. № 239/2013 г., а именно поискал е и съдебния изпълнител е наложил запор върху притежаваните от длъжника дялове в трето търговско дружество – „Г.П.“ ООД. Отново стремейки се да постигне принудително събиране на вземането си е предприел производство по чл. 517, ал. 4 ГПК, като е постигнал позитивно решение, с което е прекратено дружеството - „Г.П.“ ООД, и се е стигнало до производство по ликвидацията му, където именно да се получи осребряване на поставените под запор дялове и от тяхната ликвидационна стойност се постигне плащане на дълга. Упоменатите по-горе действия били приложени от Г.К. и спрямо правата на длъжника в дружеството – Д. 256“ ООД. Нито едно от тези средства за принудително удовлетворяване на предявените вземания обаче не дало резултат.

Г.К. е упражнил своевременно процесуалното си право да заяви за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свои парични вземания, които са надлежно индивидуализирани, както по своето основание, така и по размер. Видно е, че по отношение на тези вземания е било проведено нарочно съдебно производство, като те са били присъдени в полза на заявителя им, и последния се е сдобил с изпълнителен листове, посредством които да пристъпи към тяхното принудително събиране, вкл. през 2013 г. е образувал спрямо длъжника изпълнително производство. Анализът на възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ показва, че този кредитор няма резерви относно пораждането на подложените на оспорване от него вземания, а отричането им се базира изключително на това, че носителя им - Г.К. е изгубил правото си да ги претендира по принудителен ред, в това число и да търси тяхното удовлетворение в универсалното производство по несъстоятелност. За да пристъпи към проверка по същество относно това, дали след възникването на описаните в молбата по чл. 685 ТЗ парични вземания, същите са били погасени, заради изтичането на приложимата давност, или тя е била прекъсната, поради наличието на конкретно обстоятелство обуславящо такъв материален ефект, съдът по несъстоятелността, трябва да даде отговор на въпроса, дали спорещия кредитор разполага с легитимацията да се позовава на изтекла давност вместо длъжника. Позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника. По изложените мотиви трябва да се заключи, че трансформация в предявените вземания от Г.К. не следва да се извършва, като те трябва да запазят изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

8./ С възражение с вх. № 121858/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 10, с която са приети вземания предявени от други кредитори – чуждестранните физически лица – С.А.Е. и Ю.Н.Е., и двамата граждани на Великобритания, и съставляващи : 381266,70 лв. – главница, съставляваща платена на отпаднало основание цена по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 12.10.2006 г. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че приетото от синдика парично вземане никога не се е пораждало за лицата сочени, като негови кредитори, защото от тяхна страна не се провеждало доказване, че успешно са упражнили преобразуващото си право на разваляне на предварителния договор, което е основополагаща материална предпоставка за да се иска връщане на заплатената продажна цена по цитирания предварителен договор от 2006 г. На самостоятелно основание обаче, дори да се приемело, че купувача по договора от 12.10.2006 г. все пак успешно е оповестил пред продавача, че разваля същия, то ефекта на прекъсване на облигационната връзка на визираното основание отново не бил постигнат, тъй като правото да се иска разваляне на сделката от 2006 г. вече се е било погасило, и е нямало как да бъде валидно упражнено към момента, когато носителя е решил да се възползва от него. И накрая ако все пак се приемело, че вземане за връщане на платено на отпаднало основание се е породило в правната сфера на двамата кредитори, то спрямо същото била изтекла приложимата обща петгодишна давност, тъй като не е било потърсено от длъжника, съответно отсъствали данни за настъпило прекъсване на тази давност.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение с кредитори С.А.Е. и Ю.Н.Е.. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Кредиторите с оспорено вземане – С.А.Е. и Ю.Н.Е., чрез пълномощника им - адвокат Д. се противопоставят на упражненото спрямо приемане на вземането им възражение, като привеждат като аргумент в полза на правата им, че облигационната връзка по сключения през 2006 г. предварителен договор за продажба на недвижим имот е била надлежно прекратена още през м.12.2013 г., когато давността отнасяща се до правото им да развалят този договор не е била изтекла. Подкрепят становището си с имейл кореспонденция водена между С. Е. и Г.А., за която сочат да е представител на продавача „Г.К.И.“ АД. Не трябвало да се пренебрегва и това, че видно от съдържанието на създадения от самия длъжник списък на неговите изискуеми парични задължения, който е предоставен за целите на настоящото производство ставало ясно, че двамата кредитори присъстват в него само и единствено за сумата, която са предявили за приемане. Следователно изявлението от 2013 г. е било възприето от длъжника именно, като такова за разваляне и е породило типичните за такова изявление последици, пораждане на задължение за реституиране на даденото.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че към молбата за предявяване на вземането подадена по реда на чл. 685 ТЗ сочещите се за кредитори лица не са приложили доказателства в потвърждение на това, че са отправили изрично изявление до длъжника по договора от 2006 г., с което да го уведомяват, че развалят същия, а така също че имат качеството на изправна страна по договора. По правната си същност обаче молбата за предявяване на вземанията могла да се разглежда, като такава включваща в себе си и нарочно изявление за разваляне на договора, по който са били направени съответните плащания, чието връщане се иска. Споделя се обаче тезата, че от момента на евентуално допуснатото от длъжника неизпълнение на договора до момента на евентуалното му разваляне е изтекъл период надвишаващ пет години, но успоредно с това ставало ясно и, че длъжника е признал дълга си спрямо тези кредитори, като е сторил това към момент предхождащ изтичането на коментираната давност. На последно място от синдика е изтъкнато, че ако съдът по несъстоятелността сметне, че субект различен от длъжника разполага с правото валидно да прави възражение за погасителна давност на вземания, чиито титуляр е длъжника, то тогава разгледано по същество възражението би се явило основателно.

С.А.Е. и Ю.Н.Е. са се възползвали своевременно от процесуалното си право да заявят за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свое парично вземане, които е надлежно индивидуализирано, както по своето основание, така и по размер. За да установят съществуването на същото те са ангажирали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /вила Ана/ сключен на 12.10.2006 г. Съобразно уговорките постигнати в същия двамата кредитори са се обвързали с длъжника последния да построи подробно индивидуализиран в договора недвижим имот и да го прехвърли на купувачите нотариално, като последните заплатят продажна цена в размер на сумата от общо 200 000 евро. Срокът за изпълнението на строителството е установено да бъде с продължителност от 28 месеца отброявани от момента на влизане в сила на предварителния договор. Релевантния момент на влизане в сила пък е този на заверяване сметката на изпълнителя с уговорения за заплащане задатък по чл. 6.3.1. /сумата от 20 000 евро/. С писмо изходящо от изпълнителя –длъжник се разбира, че от последния е получено плащане на споменатия задатък към дата не по-късно от 16.10.2006 г. Следователно крайния момент за приключване на строителството е датата – 16.02.2009 г. Плащането на уговорената продажна цена се установява от кредиторите да е направено в пределите на установените в договора срокове, като общия размер на същата възлиза на сумата от 194 938,57 евро /381 266,80 лв/, тъй като е направена отстъпка от 3 000 евро, заради допуснати недостатъци в изпълнението на СМР по недвижимия имот. По делото няма осъществено доказване, че недвижимия имот обект на предварителния договор е бил въведен в експлоатация, посредством издаване на разрешение за ползване в рамките на уговорения между страните срок, изтекъл на 16.02.2009 г. Считано от този момент за купувача се е породило облигационното право по чл. 87 ЗЗД да заяви пред неизправния длъжник, че разваля договора. Същественият момент по разглежданото възражение, е дали такова правно действие е извършено надлежно от страната, която го твърди, или пък отсъстват данни да е било предприемано. Тълкувайки съвкупно представената в о.с.з. кореспонденция водена между кредитора - С.А.Е. и Г.А., сочеща себе си, като представител на длъжника, както и ангажираните извадки от търговските книги представени от длъжника на синдика в процедурата по изготвяне на списъка на кредиторите за първото събрание на кредиторите, настоящата инстанция приема, че изявление за разваляне е било предприето от купувача, и това изявление е достигнало до неговия адресат-продавача. Признанието на длъжника, че е адресат на паричен дълг в предявения размер, изключва основателност на направените от оспорващия кредитор възражения за това, че изявлението от м.12.2013 г. не изхожда от С.А.Е., съответно, че същото не е достигнало до „Г.К.И.“ АД, защото лицето осъществило електронната кореспонденция /Г Атанасова/ не е било надлежен представител на същото. На следващо място във връзка с това, дали направеното в тази електронна кореспонденция изявление е достатъчно за да се приеме, че покрива отправено волеизявление за разваляне на договора, следва да се акцентира, че от прочита му ясно се откроява позоваване от купувача на допуснато договорното неизпълнение от продавача /ясно е изтъкнат продължителния период между сключването на предварителния договор за продажба и поетия ангажимент за завършване/ и искането да бъде върната сумата, платена като цена на имота, което всъщност покрива направено и поддържано изявление за разваляне на предварителния договор между страните по реда на чл. 87 от ЗЗД, разрешение, което се поддържа в трайната практика на ВКС. Към м.12.2013 г. няма как да приеме, че купувача е изгубил, поради погасяването му по давност правото си да развали едностранно договора, поради допуснато неизпълнение на насрещната страна, защото както вече се посочи срокът за завършване на дейността по изграждането на имота е бил фиксиран до 16.02.2009 г., а оттогава до възприетия за момент на разваляне на сделката – м.12.2013 г. не е изтекъл период надвишаващ пет години, каквато е продължителността на погасителната давност приложима спрямо преобразуващото право на разваляне по чл. 87 ЗЗД. Дори обаче това да се бе случило, то позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника.

По изложените мотиви трябва да се заключи, че трансформация в предявените вземания от С.А.Е. и Ю.Н.Е. не следва да се извършва, като те трябва да запазят изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

9/ С възражение с вх. № 121862/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 9, с която са приети вземания предявени от други кредитори, а именно чуждестранните физически лица – М.М. и Д.М., и двамата граждани на Обединеното Кралство Великобритания, и Северна Ирландия, като тези вземания съставляват : 165 267, 63 лв. – главница за връщане на парична сума заплатена на отпаднало основание по развален предварителен договор от 09.10.2006 г.; 2 517,16 лв. – лихва за забава от 14.10.2010 г. до 02.12.2010 г.; 128 226,05 лв. – начислена законна лихва върху главното вземане, която се следва за периода от 02.12.2010 г. до 09.07.2018 г.; 7 073,93 лв. – съдебни разноски, като същите са присъдени с решение от 11.12.2012 г. на СГС по гр.д. № 13992/2010 г., което е поправено с решение от 13.05.2013 г., и са възпроизведени в изпълнителен лист от 24.07.2013 г. издаден по цитираното дело. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че визираните по-горе вземания били погасени по давност, тъй като преди момента на предявяването им по реда на чл. 685 ТЗ спрямо същите бил изтекъл период по-продължителен от 5 години, считано от момента на признаването им със съдебното решение. Липсвали доказателства, от които да се изведе наличие на настъпило прекъсване на течащия давностен срок, вкл. и такива в насока на предприети от носителя на вземането принудителни действия за събиране на същото. Предвид това се настоява за заличаване вземанията на Г.К., гражданин на Великобритания.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение, чиито кредитори са М.М. и Д.М.. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Кредиторите с оспорено вземане, чрез пълномощника им – адвокат К. са се възползвали от правото си да изразят становище по депозираното възражение. В него е изтъкнато, че съдебно присъденото им вземане не е засегнато от изтекъл давностен срок, защото след приключване на исковия процес, в който дружеството-длъжник е било осъдено да заплати посочените в решенията и ИЛ парични суми, техния носител е предприел събирането им по принудителен ред с образуването на изпълнителен процес, като считано от 15.11.2013 г. течащата давност е била прекъсната, съответно няма как да се изтекла към момента на предявяване на тези вземания по реда на чл. 685 ТЗ в производството по несъстоятелност.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че ако съдът по несъстоятелността сметне, че субект различен от длъжника разполага с правото валидно да прави възражение за погасителна давност на вземания, чиито титуляр е длъжника, то тогава разгледано по същество възражението би се явило основателно, защото нямало данни към молбата по чл. 685 ТЗ течащата по отношение на присъдените вземания давност да е прекъсната, посредством изпълнителни действия предприети в пределите на започнал изпълнителен процес.

М.М. и Д.М. са упражнили своевременно процесуалното си право да заявят за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свои парични вземания, които са надлежно индивидуализирани, както по своето основание, така и по размер. Видно е, че по отношение на тези вземания е било проведено нарочно съдебно производство, като те са били присъдени в полза на заявителя им, и последния се е сдобил с изпълнителен листове, посредством които да пристъпи към тяхното принудително събиране, вкл. през 2013 г. е образувал спрямо длъжника изпълнително производство, по което са приложени действия насочени към постигане принудително изпълнение на съдебно признатите вземания /запори на банкови сметки и възбрани на недвижими имоти/. Анализът на възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ показва, че този кредитор няма резерви относно пораждането на подложените на оспорване от него вземания, а отричането им се базира изключително на това, че носителите им - М.М. и Д.М. са изгубили правото си да ги претендират по принудителен ред, в това число и да търсят тяхното удовлетворение в универсалното производство по несъстоятелност. За да пристъпи към проверка по същество относно това, дали след възникването на описаните в молбата по чл. 685 ТЗ парични вземания, същите са били погасени, заради изтичането на приложимата давност, или тя е била прекъсната, поради наличието на конкретно обстоятелство обуславящо такъв материален ефект, съдът по несъстоятелността, трябва да даде отговор на въпроса, дали спорещия кредитор разполага с легитимацията да се позовава на изтекла давност вместо длъжника. Позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника. Ако все пак се допусне, че подобно възражение може да се упражни от друг конкуриращ кредитор в производството по несъстоятелност и същото се разгледа по същество, то позоваването на изтекла давност не може да бъде споделено, защото кредиторите с оспорени вземания са осъществили достатъчно доказване на факт от кръга на тези водещи до прекъсване на давността преди момента на нейното изтичане, а именно предприемане на действия по принудително изпълнение – чл. 116, буква „в“ ЗЗД.

По изложените мотиви трябва да се заключи, че трансформация в предявените вземания от М.М. и Д.М. не следва да се извършва, като те трябва да запазят изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

10./ С възражение с вх. № 121893/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 20, с която са приети вземания предявени от друг кредитор – чуждестранно физическо лице – Р.Д.К., гражданин на Обединеното Кралство Великобритания, и съставляващи : 118 914, 46 лв. – главница, съставляваща платена на отпаднало основание цена по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 09.03.2006 г. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че спрямо приетото от синдика парични вземане била изтекла приложимата обща петгодишна давност, тъй като не е било потърсено от длъжника, и последния бездействал след неговото възникване и настъпване на изискуемост за плащане, съответно отсъствали данни за настъпило прекъсване на тази давност.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение с кредитор - Р.Д.К.. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Кредиторът, чието прието вземане е предмет на оспорване не се е възползвал от правото си да изрази позиция по възражението подадено по реда на чл. 690, ал. 1 ТЗ.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че заради неизпълнение от длъжника договорното правоотношение между него и кредитора създадено от цитирания в молбата по чл. 685 ТЗ предварителен договор за продажба на недвижим имот е било прекратено, заради отправено изявление за разваляне, като това е станало, считано от 04.10.2010 г. Именно от този момент досежно реституционното вземане за връщане на платената цена по договора е стартирало течението на погасителната давност, като за прекъсване или пък спиране на същата няма представени доказателства от страната сочеща себе си за кредитор. Това означавало, че към 15.08.2018 г. когато вземането е предявено по реда на чл. 685 ТЗ за приемане в производството по несъстоятелност, то вече е било погасено. Изложените съображения обаче могат да бъдат коментирани единствено ако съдът по несъстоятелността е на мнение, че позоваване на давност може да се прави вместо от длъжника и от кредитори в производството по несъстоятелност открито спрямо длъжника.

Р.Д.К. се е възползвал своевременно от процесуалното си право да заяви за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свое парично вземане, което е надлежно индивидуализирано, както по своето основание, така и по размер. За да установи съществуването на същото той е ангажирал предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /вила К./ сключен на 09.03.2006 г. Съобразно уговорките постигнати в същия кредиторът се обвързал с длъжника, последният да построи подробно индивидуализиран в договора недвижим имот, и да го прехвърли на купувача нотариално, като същия заплати уговорената продажна цена в размер на сумата от общо 140 000 евро. Срокът за изпълнението на строителството е установено да бъде с продължителност от 30 месеца отброявани от момента на влизане в сила на предварителния договор. Релевантния момент на влизане в сила пък е този на заверяване сметката на изпълнителя с уговорения за заплащане задатък по чл. 6.3.1. /сумата от 21 000 евро/. От приобщените към молбата по чл. 685 ТЗ писмени доказателства се установява, че купувачът е осъществил плащане на предвидения задатък по договора, и това е станало на датата – 08.05.2006 г. Следователно крайния момент за приключване на строителството е датата – 08.11.2008 г. Плащането на съответните вноски от уговорената продажна цена се установява да е направено в пределите на установените в договора срокове, като общия размер на същата възлиза на сумата от 60 800 евро. Успоредно с това в клаузата на чл. 7.6. от предварителния договор е установеното правилото, че при допусната забава от страна на изпълнителя по предварителния договор с повече от 180 дни, след изтичане на уговорените срокове, то за купувача по предварителния договор се поражда едностранното право да прекрати договора /комисорна клауза/ и да получи обратно всички заплатени от него суми, в това число разполага с правото да търси неустойка в размер на 10 % от общата цена по договора, а именно сумата от 13 000 евро. По делото няма осъществено доказване, че недвижимия имот обект на предварителния договор е бил въведен в експлоатация, посредством издаване на разрешение за ползване в рамките на уговорения между страните срок, изтекъл на 08.11.2008 г. Това е и релевантния начален момент, считано от който е започнал да тече уговорения срок от 180 дни допустима забава, като в този срок въпреки неизпълнението кредиторът не е могъл да пристъпи към разваляне, поради обвързването му с клаузата на чл. 7.6. от предварителното съглашение. Така считано от 08.05.2009 г. в правната сфера на купувача се е породило облигационното право по чл. 87 ЗЗД да заяви пред неизправния длъжник, че разваля договора. Това облигационно право е било упражнено надлежно от носителя му чрез изпращането на нотариална покана от 04.10.2010 г., в която недвусмислено е формулирано изявление, че купувачът разваля на основание чл. 7.6. договора си с изпълнителя, поради това, че от последния е допуснато неизпълнение изразяващо се в забавяне изграждането на индивидуализирания в предварителния договор недвижим имот, което е продължило в период по-дълъг от 180 дни, считано от уговорения краен срок. В поканата присъства удостоверяване, че е получена от законния представител на неизправния длъжник на 04.10.2010 г. На 14.10.2010 г. е изтекъл предоставения от кредитора на длъжника 10 дневен срок за доброволно изпълнение, което означава, че считано от 15.10.2010 г. „Г.К.И.“ АД е изпаднал в състояние на забава по отношение имущественото право на кредитора – купувач да получи обратно заплатените от негова страна парични вноски по разваления предварителен договор за продажба на недвижим имот, както и за уговорената неустойка. Въпросът относно това, дали правото на кредитора да иска принудително събиране на така възникналото и изискуемо в негова полза парично вземане се е погасило поради изтичането на общата петгодишна давност може да бъде разгледан само ако подобно възражение се наведе от длъжника по вземането. Позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника.

По изложените мотиви трябва да се заключи, че трансформация в предявеното вземане от Р.Д.К. не следва да се извършва, като същото трябва да запази изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

11./ С възражение с вх. № 121901/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 19, с която са приети вземания предявени от други кредитори – чуждестранните физически лица – Е.П.. Т. и Л.А.Т., и двамата граждани на Ирландия, и съставляващи : 274 011,78 лв. – главница, съставляваща платена на отпаднало основание цена по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 10.08.2006 г., изменен с Анекс от 12.07.2007 г.; 3 911,66 лв. – дължима договорна неустойка на основание чл. 7.6. от цитирания предварителен договор. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че приетото от синдика парично вземане никога не се е пораждало за лицата сочени, като негови кредитори, защото от тяхна страна не се провеждало доказване, че успешно са упражнили преобразуващото си право на разваляне на предварителния договор, което е основополагаща материална предпоставка за да се иска връщане на заплатената продажна цена по цитираното съглашение от 2006 г. На самостоятелно основание обаче, дори да се приемело, че купувачите по договора от 10.08.2006 г. все пак успешно са оповестили пред продавача, че развалят същия, то ефекта на прекъсване на облигационната връзка на визираното основание отново не бил постигнат, тъй като правото да се иска разваляне на сделката от 2006 г. вече се е било погасило, и е нямало как да бъде валидно упражнено към момента, когато носителя е решил да се възползва от него. И накрая ако все пак се приемело, че вземане за връщане на платено на отпаднало основание се е породило в правната сфера на двамата кредитори, то спрямо същото била изтекла приложимата обща петгодишна давност, тъй като не е било потърсено от длъжника, съответно отсъствали данни за настъпило прекъсване на тази давност.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение с кредитори – Е.П.. Т. и Л.А.Т.. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Кредиторите с оспорено вземане – – Е.П.. Т. и Л.А.Т. не вземат участие в развиващото се производство по чл. 692, ал. 3 ТЗ, и в тази връзка от тяхна страна няма изказана позиция по подаденото възражение срещу приетите им в производството вземания.

Е.П.. Т. и Л.А.Т. са се възползвали своевременно от процесуалното си право да заявят за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ техни парични вземания, които са надлежно индивидуализирани, както по своето основание, така и по размер. За да установят съществуването им предявяващите ги субекти са ангажирали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /вила К./ сключен на 10.06.2006 г. Съобразно уговорките постигнати в същия двамата кредитори са се обвързали с длъжника, последния да построи подробно индивидуализиран в договора недвижим имот, и да им го прехвърли нотариално, като последните заплатят продажна цена в размер на сумата от общо 124 000 евро. Срокът за изпълнението на строителството е установено да бъде с продължителност от не-повече от 18 месеца отброявани от момента на влизане в сила на предварителния договор. Релевантния момент на влизане в сила на договора е този на заверяване сметката на изпълнителя с уговорения за заплащане задатък по чл. 6.3.1. /сумата от 12 400 евро/, като от тях 2000 евро вече са били платени към 10.06.2006 г. Плащането на оставащата част от уговорения задатък /10 400 евро/ е предприето от купувачите на датата 24.06.2006 г. Следователно крайния момент за приключване на строителството е датата – 24.12.2007 г. Плащането на съответните вноски от уговорената продажна цена се установява да е направено в пределите на възприетите с договора срокове, като общия размер на същата възлиза на сумата от 140 100 евро /тук следва да се има предвид, че по смисъла на Анекс 1 към договора е уговорено изграждането и на гараж, чиято стойност е отделна от първоначално фиксираната цена по договора/. Успоредно с това в клаузата на чл. 7.6. от предварителния договор е установеното правилото, че при допусната забава от страна на изпълнителя по предварителния договор с повече от 180 дни, след изтичане на уговорените срокове, то за купувача по предварителния договор се поражда едностранното право да прекрати договора /комисорна клауза/ и да получи обратно всички заплатени от него суми, в това число разполага с правото да търси неустойка в размер на заплатения от него задатък по договора. По делото няма осъществено доказване, че недвижимия имот обект на предварителния договор е бил въведен в експлоатация, посредством издаване на разрешение за ползване в рамките на уговорения между страните срок, изтекъл на 24.12.2007 г. Това е и релевантния начален момент, считано от който е започнал да тече уговорения срок от 180 дни допустима забава, като в този срок въпреки неизпълнението на длъжника, кредиторът не е могъл да пристъпи към разваляне на сделката, поради обвързването му с клаузата на чл. 7.6. от предварителното съглашение. Ето защо, считано от 25.06.2008 г. в правната сфера на купувача се е породило облигационното право по чл. 87 ЗЗД да заяви пред неизправния длъжник, че разваля договора. Към приобщените с молбата по чл. 685 ТЗ писмени доказателства не се открива такова, което да свидетелства в посока на това, че купувачите по предварителния договор, във времето след пораждане на преобразуващото им право да развалят, поради допуснато неизпълнение от длъжника предварителното си съглашение с него. Единственото изявление упражнено от тяхна страна, което може да се разглежда като такова покриващо характеристиките на волеизявление по смисъла на чл. 87 ЗЗД се съдържа в молбата за предявяване на вземането им, която датира от 14.08.2018 г. По съдържанието си искането да бъде върната сумата, платена като цена на имота, дори и да не се споменава директно, че това следва от разваляне на сделката, всъщност покрива спецификите на направено и поддържано изявление за разваляне на предварителния договор между страните по реда на чл. 87 от ЗЗД. Разрешение в този смисъл се поддържа в трайната практика на ВКС. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че в изявлението на двамата купувачи присъства твърдение, че за тях се е породило и право да получат неустойка по смисъла на чл. 7.6. от предварителния договор, като от прочита на коментираната клауза еднозначно се разбира, че се касае за компенсаторна неустойка свързана с репариране на вредите от развалянето на договора. Във връзка с това, дали молбата за предявяване на вземане в производството по несъстоятелност може да изпълни функциите на писмено изявление за разваляне на дадена двустранна сделка, в случая предварителен договор за продажба на имот, отговорът на съдът по несъстоятелността е положителен. Макар да съставлява процесуално изявление, което е адресирано до съда и до синдика, тази молба е достигнала и до знанието на длъжника, тъй като същия взема активно участие в производството по чл. 692 ТЗ, чрез законния си представител и е произвела материалния си ефект – едностранно разваляне на договора. Нещо повече, той признава че такова вземане е налице за двамата кредитори и присъства в търговските му книги, което също косвено потвърждава това, че облигационната връзка между страните по предварителния договор за продажба е била преустановена, и като последица от това за двамата купувачи се е породило имущественото право да получат обратно даденото от тях по договора, тоест заплатената от тях покупна цена. Предвид изложеното съвсем уместно е посочването от оспорващия кредитор, че правото да се развали договора от 2006 г. не е упражнено в пределите на 5 годишния срок, считано от възникването му, но това не е достатъчно за да се отрече възможността на двамата кредитори да го упражнят и след изтичането на този срок, защото позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника.

Съобразявайки така изложените мотиви, съдът по несъстоятелността заключава, че Е.П.. Т. и Л.А.Т. са постигнали успешно разваляне на договора си с длъжника, от което за тях е произтекло и правото да получат реституция на даденото по него, а именно заплатената продажна цена за придобиване на имота предмет на развалената двустранна сделка. Това важи и за уговорената компенсаторна неустойка по смисъла на чл. 7.6. от предварителния договор, за възникването на която също са се проявили необходимите материални предпоставки.

По въпросът повдигнат от синдика в о.с.з. отнасящ се до това, дали съдът по несъстоятелността трябва да осъществи корекция в реда на удовлетворение на това вземане, като го възприеме за такова по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ, вместо дадения му от синдика ред по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ, изхождайки от обстоятелството, че вземането е възникнало към момент следващ датата на постановяване на решението за ОПН /10.07.2018 г/ отговорът е отрицателен. Редът на удовлетворение при които се приема вземането е съществена характеристика при индивидуализацията му, като именно производството по предявяване и приемане на вземанията е фазата в универсалното принудително изпълнение, в която отделните вземания се обособяват по своят вид и привилегия. Когато предявеното вземане е посочено от синдика в изготвения списък на приетите вземания, при даден ред на удовлетворяване, и от носителя му не е направено възражение в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ оспорващо именно тази му индивидуализация, съдът по несъстоятелността не би могъл да прави промени в списъка, тъй като е ограничен единствено до предмета въведен със съответното възражение, когато разглежда съществуването на даденото вземане по същество, в това число и произтичащия негов ред на удовлетворяване.

По изложените правни съображения трябва да се заключи, че трансформация в предявените вземания от Е.П.. Т. и Л.А.Т. не следва да се извършва, като те трябва да запазят изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

12./ С възражение с вх. № 121922/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 18, с която е прието вземане предявено от други кредитори – чуждестранните физически лица – М.Б., М.Л.Д.Ч., което възлиза на сумата в размер от 381 386,85 лв. и съставлява заплатена на отпаднало основание цена по два развалени предварителни договора за продажба на недвижим имот от датите : 10.05.2006 г. /с предмет изграждане и прехвърляне на вила Ана/ и от 2006 г. / с предмет изграждане и прехвърляне на Вила – близнак тип „Мария“/. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че приетото от синдика парично вземане никога не се е пораждало за лицата сочени, като негови кредитори, защото от тяхна страна не се провеждало доказване, че успешно са упражнили преобразуващото си право на разваляне на всеки един от двата предварителни договора, което е основополагаща материална предпоставка за да се иска връщане на заплатената продажна цена по цитираните съглашения от 2006 г. На самостоятелно основание обаче, дори да се приемело, че купувачите по договорите все пак успешно са оповестили пред продавача, че ги развалят, то ефекта на прекъсване на облигационната връзка на визираното основание отново не бил постигнат, тъй като правото да се иска разваляне на сделките от 2006 г. вече се е било погасило, и е нямало как да бъде валидно упражнено към момента, когато носителя е решил да се възползва от него. И накрая ако все пак се приемело, че вземане за връщане на платено на отпаднало основание се е породило в правната сфера на тримата кредитори, то спрямо същото била изтекла приложимата обща петгодишна давност, тъй като не е било потърсено от длъжника, съответно отсъствали данни за настъпило прекъсване на тази давност. В съдебно заседание процесуалния представител на оспорващия кредитор активно поддържа възраженията си, като навежда допълнителни аргументи в тяхна подкрепа. Добавя и довод, че изграждането на един от имотите предмет на обсъжданите предварителния договори е осъществено от длъжника, тъй като същия бил въведен в експлоатация, поради което за купувачите по този договор нямало основание да искат неговото едностранно разваляне, защото не се доказвала неизправност при длъжника.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение с кредитори – М.Б., М.Л.Д.Ч.. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Кредиторите с оспорено вземане – М.Б., М.Л.Д.Ч., чрез процесуалния им представител – адвокат Н. вземат активно участие в производство, като опонират на упражненото спрямо вземането им възражение, като излагат съображения, че субект различен от длъжника по материалното правоотношение не разполага с легитимация да се позовава на изтекла погасителна давност от името на самия длъжник. Акцентира се върху това, че волята на дружеството – длъжник е различна, а именно то не желае да се възползва от позоваването на изтекла погасителна давност не само спрямо вземането на тези трима кредитори, но и спрямо редица други вземания, доколкото ги е включил в търговските си книги и приема, че ги дължи.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираното вземане, като е изложил схващане, че към молбата за предявяване на вземането подадена по реда на чл. 685 ТЗ сочещите се за кредитори лица не са приложили доказателства в потвърждение на това, че са отправили изрично изявление до длъжника по договора от 2006 г., с което да го уведомяват, че развалят същия, а така също че имат качеството на изправна страна по договора. По правната си същност обаче молбата за предявяване на вземанията могла да се разглежда, като такава включваща в себе си и нарочно изявление за разваляне на договора, по който са били направени съответните плащания, чието връщане се иска. Споделя се обаче тезата, че от момента на евентуално допуснатото от длъжника неизпълнение на договора до момента на евентуалното му разваляне е изтекъл период надвишаващ пет години. Обсъдил е и това, че по отношение на един от договорените за изграждане и прехвърляне имоти / Вила Мария/ от издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация от 10.01.2008 г. се установявало, че изпълнителя е построил този обект в пределите на уговорения срок от 18 месеца, което означавало, че за купувачите нямало основание за възникване на едностранно право на разваляне по тази сделка, тъй като отсъствало обратно доказване от тях, че длъжника е в състояние на виновно неизпълнение на основаното му задължение по предварителния договор. На последно място от синдика е изтъкнато, че ако съдът по несъстоятелността сметне, че субект различен от длъжника разполага с правото валидно да прави възражение за погасителна давност на вземания, чиито титуляр е длъжника, то тогава разгледано по същество възражението би се явило основателно.

М.Б., М.Л.Д.Ч. са се възползвали своевременно от процесуалното си право да заявят за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ техни парични вземания, които са надлежно индивидуализирани, както по своето основание, така и по размер. За да установят съществуването им предявяващите ги субекти са ангажирали два броя предварителни договори за покупко-продажба на недвижим имот. Първият от тях касае построяването и прехвърлянето на недвижим имот - Вила „Ана“, тип 2 с РЗП от 216 кв.м., намираща се в местност „Яйкъна“, в границите на О. – Д.Б., а втория построяването и прехвърлянето на недвижим имот – Вила-близнак тип „Мария“, с РЗП от 101,20 кв.м., намираща се в местност „Яйкъна“, в границите на О. – Д.Б.. Съобразно уговорките постигнати във всяко едно от двете съглашения тримата кредитори са се обвързали с длъжника, последния да построи подробно индивидуализиран в договорите недвижими имоти, и да им ги прехвърли нотариално, като последните заплатят продажна цена в размер на сумата от общо 250 000 евро за имот Вила „Ана“, и 95 000 евро за имот Вила-близнак тип „Мария“. Сроковете за изпълнението на строителството е установено да бъдат с продължителност, както следва за Вила „Ана“ - 28 месеца, а за вила Вила-близнак тип „Мария“ – 18 месеца. Посочените срокове е уговорено да текат, считано от момента на влизане в сила на съответния предварителен договор. Няма данни за конкретния момент на влизане в сила на посочените договори, тъй като към молбата за предявяване от кредиторите не са представени платежни документи за осъществените от тях плащания във връзка с уговорения график за погасяване на следващата се продажна цена, в това число и за момента на заплащане на предвидените под формата на задатък суми. Доколкото обаче в търговските книги на длъжника присъстват данни за заплащането на парични суми по тези два договори, и то в размер осезаемо надхвърлящ размера на задатъците, трябва да се заключи, че изпълнение в тази насока е било постигнато. Липсата на данни за конкретна дата, когато това е направено създава необходимостта за целите на настоящото производство да се допусне, че купувачите са действали добросъвестно и са осъществили плащането в разумни срокове, което означава, че не по-късно от края на календарната 2006 г. договорите са влезли в сила и за изпълнителя е започнал да тече срок за построяване на недвижимите имоти, респективно нотариалното им прехвърляне. Следващият релевантен въпрос е концентриран върху това, дали изпълнението за построяване и въвеждане на очертаните в двата предварителни договора недвижими обекта е изпълнено от длъжника, било в рамките на предвидените срокове, било след това. Отговорът е отрицателен. По делото няма данни, нито един от двата обекта да е бил завършен и успешно въведен в експлоатация. Действително от ангажираното Удостоверение с рег. номер 1 от 10.01.2008 г., което е издадено от гл. архитект на О. – Д.Б.се установява, че е въведен в експлоатация строеж „Масивна двуфамилна жилищна сграда Тип „Мария“. Посочената сграда обаче не е идентична с обекта предмет на предварителния договор, по който страни са тримата кредитори с оспорено вземане. Прочита на предварителния договор показва, че същия има за предмет Вила-близнак тип „Мария“, с РЗП от 101,20 кв.м., което различие само по себе си е достатъчно да обоснове горния извод. Фактът, че по двата предварителния договора от купувачите са предприети погашения на уговорената продажна цена в размер на сумата от общо 195 000 евро също се приема за доказан от съда по несъстоятелността, защото самият длъжник носител на материалното право на тези вземания е отразил в счетоводните си книги, че ги е получил. При горните материални предпоставки съдът по несъстоятелността намира, че в правната сфера на купувачите се е породило облигационното право по чл. 87 ЗЗД да заявят пред неизправния длъжник, че развалят договорите си с него. Към приобщените с молбата по чл. 685 ТЗ писмени доказателства не се открива такова, което да свидетелства в посока на това, че купувачите по предварителните съглашения, във времето след пораждане на преобразуващото им право да ги развалят, поради допуснато неизпълнение от длъжника. Единственото изявление упражнено от тяхна страна, което може да се разглежда като такова покриващо характеристиките на волеизявление по смисъла на чл. 87 ЗЗД се съдържа в молбата за предявяване на вземането им, която датира от 14.08.2018 г. По съдържанието си искането да бъде върната сумата, платена като цена на имота, дори и да не се споменава директно, че това следва от разваляне на сделката, всъщност покрива спецификите на направено и поддържано изявление за разваляне на предварителния договор между страните по реда на чл. 87 от ЗЗД. Разрешение в този смисъл се поддържа в трайната практика на ВКС. Във връзка с това, дали молбата за предявяване на вземане в производството по несъстоятелност може да изпълни функциите на писмено изявление за разваляне на дадена двустранна сделка, в случая предварителен договор за продажба на имот, отговорът на съдът по несъстоятелността е положителен. Макар да съставлява процесуално изявление, което е адресирано до съда и до синдика, тази молба е достигнала и до знанието на длъжника, тъй като същия взема активно участие в производството по чл. 692 ТЗ, чрез законния си представител и е произвела материалния си ефект – едностранно разваляне на двата договора. Нещо повече дружеството-длъжник признава че такова вземане е налице за тримата кредитори и присъства в търговските му книги, което също косвено потвърждава това, че облигационната връзка между страните по предварителния договор за продажба е била преустановена, и като последица от това за двамата купувачи се е породило имущественото право да получат обратно даденото от тях по договорите, тоест заплатената от тях част от покупна цена. Предвид изложеното съвсем уместно е посочването от оспорващия кредитор, че правото да се развалят договорите от 2006 г. не е упражнено в пределите на 5 годишния срок, считано от възникването му, но това не е достатъчно за да се отрече възможността на двамата кредитори да го упражнят и след изтичането на този срок, защото позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника.

Съобразявайки така изложените мотиви, съдът по несъстоятелността заключава, че М.Б., М.Л.Д.Ч. са постигнали успешно разваляне на двата предварителния договора, в които са встъпили с длъжника, от което пък за тях е произтекло и правото да получат реституция на даденото по същите, а именно заплатената част от продажна цена за придобиване на имоти предмет на развалените двустранни сделки.

По изложените правни съображения трябва да се заключи, че трансформация в предявеното вземане от М.Б., М.Л.Д.Ч. не следва да се извършва, като то трябва да запази изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

12./ С възражение с вх. № 121948/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГмбХ е оспорен Списъкът на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г., на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 17, с която е прието вземане, предявено от друг кредитор – „И.“ ЕООД, за сумата от 52 200 лв. Съображенията на кредитора, предизвикали оспорването по чл. 690 ТЗ, почиват на доводите му за липса на достатъчна индивидуализация на основанието, от което произтича предявеното вземане. Евентуално, с оглед датата, на която е извършено плащането, във връзка с което се претендира оспореното вземане, кредиторът счита, че същото е погасено по давност, тъй като от момента на плащането до предявяване на вземането по реда на чл. 685 ТЗ са изминали над пет години. В този смисъл се поддържа, че отсъстват данни за постигнато успешно прекъсване на погасителната давност, вкл. посредством предприемане на действия за принудително изпълнение от страна на кредитора. Предвид изложеното се настоява за заличаване вземането на „И.“ ЕООД от изготвения списък на приетите такива.

В открито съдебно заседание за разглеждане на възражението, К.Н., изпълнителен директор на неплатежоспособния длъжник – „Г.К.И.“ АД /непл./ и на кредитора с оспореното вземане – „И.“ ЕООД, е изказал позиция, оспорвайки основателността на възражението. Противопоставя се на изложените във възражението доводи, че вземането не е индивидуализирано в достатъчна степен, като сочи, че данните, съдържащи се в молбата за предявяване на вземането и в представените към нея платежно нареждане и данъчна фактура ясно сочат, че сумата от 52 200 лв. се претендира като платена с оглед на отпаднало основание, а именно поради разваляне на сключен между „Г.К.И.“ АД /непл./ и „И.“ ЕООД договор за продажба на недвижим имот разположен в гр. Д.Б..

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираното възражение, като е изложил схващане, че ако съдът по несъстоятелността сметне, че субект различен от длъжника разполага с правото валидно да прави възражение за погасителна давност на вземания, чиито титуляр е длъжника, то тогава разгледано по същество възражението би се явило основателно.

Съдът, като взе предвид направеното възражение, списъците на приетите и неприетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, изготвени от синдика, извършените в съдебното заседание по чл.692 ал.2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:

„И.“ ЕООД е упражнило своевременно процесуалното си право да заяви за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свое парично вземане за сумата от 52 200 лв. Досежно надлежната индивидуализация на предявеното вземане, от анализа на молбата за предявяването му в производството по несъстоятелност и допълненията направени от законния представител на упражнилия я субект в провелото се на 04.12.2018 г. съдебно заседание, а така също и при съобразяване на данните поместени в представените към нея писмени доказателства – фактура и платежно нареждане, се установява, че същото се претендира като платена с оглед на отпаднало основание сума, а именно поради разваляне на договор за продажба на недвижим имот в гр. Д.Б., сключен между „Г.К.И.“ АД /непл./ и „И.“ ЕООД.

Елементите от фактическия състав на кондикционнта претенция по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД са три: извършването на определена престация в полза на длъжника, в случая осъществяването на плащане за сумата от 52 200 лв., наличието на правно основание за извършеното плащане, съществуващо към момента на осъществяване на престацията, както и последващото отпадане на правното основание с обратна сила.

В случая между страните не се спори, а и се установява от представените към молбата за предявяване на вземането в производството по несъстоятелност писмени доказателства, че на 28.05.2009 г. кредиторът с оспореното вземане – „И.“ ЕООД, е превел в полза на неплатежоспособния длъжник – „Г.К.И.“ АД /непл./ сумата от 52 200 лв. Като основание за извършеното плащане в платежния документ е посочено „покупка на недвижим имот, УПИ, в гр. Д.Б.“. Основанието, на което сумата от 52 200 лв. е предявена за удовлетворяване в производството по несъстоятелност, налага да бъде установено наличието на облигационно отношение, по силата на което в тежест на „И.“ ЕООД е възникнало задължение да заплати в полза на „Г.К.И.“ АД /непл./ сумата от 52 200 лв. Основанието за извършеното плащане, посочено в платежния документ, предполага, че това правоотношение следва да произтича от сключен между „И.“ ЕООД и „Г.К.И.“ АД /непл./ предварителен или окончателен договор за продажба с предмет прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в гр. Д.Б.. Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите, с които се прехвърлят вещни права върху недвижим имот, следва да бъдат извършени във формата на нотариален акт. В настоящото производство обаче не е представен такъв акт, поради което и не може да бъде прието за установено, че между „И.“ ЕООД и „Г.К.И.“ АД /непл./ е сключен валиден договор за продажба на недвижим имот. В производството не се установява между страните да е сключен и предварителен договор за продажба, доколкото не се установява да е била спазена предвидената в 19, ал. 1 ЗЗД писмена форма за валидност на този вид договори. Така макар и в производството да се установява, че на 28.05.2009 г. „И.“ ЕООД е превело на „Г.К.И.“ АД /непл./ сумата от 52 200 лв., доколкото наличието на правно основание за извършеното плащане към момента на осъществяване на престацията остава недоказано в настоящото производство, основанието, въз основа на което се претендира предявената в производството по несъстоятелност сума не може да се приеме за установено. Изложените съображения мотивират настоящия състав да уважи възражението на кредитора – „Р.Б.Г.“ ГмбХ, като допусне промяна в списъка на предявените и приети вземания в сроковете по чл. 685 ТЗ, изключвайки тези на кредитор – „И.“ ЕООД, съставляващо вземане в размер на сумата от 52 200 лв., предявена в производството по несъстоятелност като платена с оглед на отпаднало основание, а именно поради развалянето с обратна сила на договор за продажба на недвижим имот в гр. Д.Б., сключен между „Г.К.И.“ АД /непл./ и „И.“ ЕООД.

13./ С възражение с вх. № 121949/25.09.2018 г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГмбХ е оспорен Списъкът на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 15, с която са приети вземанията, предявени от друг кредитор – „Я.Р.“ АД, а именно – сумата от 3 278 699,60 лв., представляваща вземане, произтичащо от споразумение, сключено на 24.03.2014 г. между „Г.К.И.“ АД и „Л.“ АД, по силата на което неплатежоспособният длъжник се е задължил да заплати на кредитора посочената сума вместо изпълнение на задължение да построи и прехвърли правото на собственост върху единадесет броя къщи, разположени в част Втора и част Трета на изграждащия се голф комплекс в м-т „Яйкъна“ в землището на гр. Д.Б., поето по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 157, том IV, рег. № 4252, дело № 600 от 27.11.2006 г., както и вместо изпълнение на задължението да заплати остатъка от пазарната цена на една къща над размера на сумата от 50 000 лв. с оглед сключения на 07.11.2013 г. между страните договор за прехвърляне на поименни акции, вместо изпълнение на задължение. Впоследствие това вземане е прехвърлено от носителя му „Л.“ АД на предявяващия го понастоящем кредитор - „Я.Р.“ АД, като това е станало въз основа на сключен договор за цесия от 02.04.2014 г., съобщен на длъжника, както за сумата от 1 354 792,90 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата /3 278 699,60 лв./ за периода от 01.04.2014 г. до 09.07.2018 г. Оспорващия кредитор възразява, че споразумението от 24.03.2014 г., източник на прехвърленото в полза на „Я.Р.“ АД вземане, е нищожно поради противоречието му с добрите нрави, тъй като със сключването му се преследвало единствено увреждането на останалите кредитори на несъстоятелността в полза на кредитор, свързан с неплатежоспособния длъжник. Оспорва се истинността на датата, посочена в споразумението – 24.03.2014 г., като се сочи, че документът е антидатиран и вероятно е сключен едва след откриване на производството по несъстоятелност. С тази си постъпка създавайки едно значително по размер вземане в полза на свързано с неплатежоспособния длъжник лице, страните по споразумението целели да увредят интересите на останалите кредитори по несъстоятелността. Това правело договора сключен в разрез с разбиранията за добри нрави и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД го правело нищожен. Нищожното споразумение не било в състояние да породи претендираното вземане, което правело невъзможно последващото му прехвърляне в полза на „Я.Р.“ АД по силата на договора за цесия от 02.04.2014 г. Това обуславяло изключването на вземанията от списъка на приетите такива и осуетяване на възможността „Я.Р.“ АД да се удовлетвори за тях в производството по несъстоятелност, открито по отношение на „Г.К.И.“ АД.

В провелото се открито съдебно заседание за разглеждане на коментираното възражение, К.Н., изпълнителен директор на неплатежоспособния длъжник – „Г.К.И.“ АД /непл./ и на кредитора с оспореното вземане – „Я.Р.“ АД, е изказал позиция, с която оспорва неговата основателност. Намира, че прехвърленото вземане следва да се счита възникнало далеч преди откриване на производството по несъстоятелност – още през 2006 г., когато е сключен договорът за продажба, от който произтичат вземанията, по отношение на които впоследствие е сключен договорът за даване вместо изпълнение, обективиран в споразумението от 24.03.2014 г. Поддържа, че датата, посочена в споразумението, съвпада с тази на действителното му сключване.

Синдикът е депозирал писмено становище във връзка с коментираното възражение, където излага подробни аргументи в негова подкрепа. С оглед на това, че страна по споразумението, от което произтича транслираното в полза на „Я.Р.“ АД вземане, е свързано с неплатежоспособния длъжник лице, в чиято полза се създава вземане в значителен размер, което се конкурира с вземанията на останалите кредитори в производството по несъстоятелност, синдика намира възражението за нищожност на споразумението за основателно.

„Я.Р.“ АД извежда легитимацията си на кредитор спрямо „Г.К.И.“ АД относно вземане за сумата от 3 278 699,60 лв., като се позовава на това, че същото произтича от споразумение, сключено на 24.03.2014 г. между „Г.К.И.“ АД и „Л.“ АД, по силата на което неплатежоспособния длъжник се е задължил да заплати на кредитора посочената сума вместо изпълнение на задължение да построи и прехвърли правото на собственост върху единадесет броя къщи, разположени в част Втора и част Трета на изграждащия се голф комплекс в м-т „Яйкъна“ в землището на гр. Д.Б., поето по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 157, том IV, рег. № 4252, дело № 600 от 27.11.2006 г., както и вместо изпълнение на задължението да заплати остатъка от пазарната цена на една къща над размера на сумата от 50 000 лв. с оглед сключения на 07.11.2013 г. между страните договор за прехвърляне на поименни акции вместо изпълнение на задължение, което вземане е прехвърлено в полза на „Я.Р.“ АД по силата на договор за цесия от 02.04.2014 г. Цитираното споразумение е представено към молбата по чл. 685 ТЗ за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност, подадена на 13.08.2018 г.

Сред основните възражения на кредитора – „Р.Б.Г.“ ГмбХ е това, че обсъденото по-горе споразумението не разполага с достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че наличието или липсата на достоверна дата не се отразява на автентичността на документа. Неавтентичен е подправеният документ и като такъв той не се ползва с формална доказателствена сила. Последната, от своя страна, се отнася единствено до факта на изявлението и неговото авторство и не обхваща датата и мястото на съставяне на документа, поради което датата, посочена в частния документ, е непротивопоставима на трети лица. Съгласно чл. 181 ГПК за достоверна дата спрямо тези лица следва да се счита тази, към която съставянето на документа е установено по несъмнен начин – деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпването на физическа невъзможност за подписване на лицето, подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Кредиторите в производството по несъстоятелност имат качеството на трети лица по смисъла на чл. 181 ГПК, което означава, че оспорената от възразилия кредитор дата на частен документ, ползван от друг кредитор, в случая споразумението за погасяване чрез даване вместо изпълнение на задълженията на неплатежоспособния длъжник, поети в качеството му на продавач по договор за продажба от 27.11.2006 г., е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелността, като в тежест на кредитора, който претендира права, произтичащи от това споразумение, е да установи, че момента на сключването му съвпада с датата, посочена в съдържанието на документа. Споразумението не е заверено нотариално, поради което не може да се приеме, че същото е сключено на посочената в съдържанието му дата, а именно – на – 24.03.2014 г. От друга страна представеното към молбата за предявяване на вземането заявление за вписване на договор за залог, подадено от неплатежоспособния длъжник до Централния регистър на особените залози /ЦРОЗ/ на 25.03.2014 г., където обезпеченото вземане е индивидуализирано като такова за сумата от 3 278 699,60 лв. и произтичащо от споразумение от 24.03.2014 г., не може да се възприеме като друг факт, установяващ по непротиворечив начин предхождащото го съставяне на документа по смисъла на чл. 181 ГПК, доколкото не изключва възможността да се касае за различно от обсъжданото споразумение. Предвид изложеното най-ранния момент, към който съставянето на документа с оспорената дата се установява със сигурност е датата на ангажирането му по делото – 13.08.2018 г., когато споразумението е представено като приложение към молбата по чл. 685 ТЗ, с която кредиторът е предявил вземането си в производството по несъстоятелност.

От изложеното следа, че достоверната дата на сключване на обсъжданото споразумение, която може да бъде противопоставена на кредиторите в производството по несъстоятелност е 13.08.2018 г., който момент следва постановяването на решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД, а именно 10.07.2018 г. Към този момент обаче е необходимо вече да се държи сметка за заложеното от законодателя изискване към длъжника по чл. 635, ал. 1 ТЗ, а именно, че „с откриване на производството по несъстоятелност или в случаите по чл. 629а длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика. Той може да сключва нови сделки само след предварително съгласие на синдика и съобразно с мерките, постановени с решението за откриване на производството по несъстоятелност или с определението по чл. 629а“. В случая няма данни договорът, чиято достоверна дата се установи да следва момента на откриване на производството по несъстоятелност да е бил сключен при спазване на посоченото изискване, а именно да е било дадено предшестващо съгласие от страна на назначения временен синдик. Налага се извода, че споразумението, с което кредиторът „Я.Р.“ АД свързва възникването на прехвърленото му впоследствие вземане, изобщо не е породило правно действие, тъй като не отговаря на въведените императивни предпоставки за действителност с оглед разпоредбата на чл. 635, ал. 1 ТЗ към момента на сключването му. Назначаването на временен синдик е вписано в търговския регистър още с откриване на производството по несъстоятелност. Вписването и заличаването в търговския регистър, съобразно разпоредбите на ТЗ и ЗТР имат действие само за в бъдеще. При положение, че разпоредбата на чл. 635, ал. 1 от ТЗ поставя условие за пораждане на правното действие на сключените от длъжника договори, а именно – даването на предварително съгласие от назначения синдик, и то не е било изпълнено, сделката изначално не е породила правно действие. Правомощията на синдика следва да се разглеждат в контекста на предоставените му от ТЗ функции, в основата на които е законодателната идея за защита интересите на кредиторите и нуждата от запазване масата на несъстоятелността. В този дух следва да се тълкува и разпоредбата на чл. 635, ал. 1 ТЗ, която доразвива залегналото в чл. 658, ал. 1 т. 3 ТЗ правомощие на синдика да осъществява надзор върху дейността на длъжника. Поради липсата на съгласие за сключване на обсъжданата правна сделка, то същата е лишена от валидност и не може да бъде противопоставена в производството по несъстоятелност. Въз основа на нея не би могло да възникне задължение за плащане от „Г.К.И.“ АД към „Л.“ АД, което вземане впоследствие да бъде прехвърлено в полза на „Я.Р.“ АД, в каквато насока са твърденията на кредитора с оспореното вземане. Отсъствието на възникнал главен паричен дълг, предизвикано от констатираната нищожност на договора сочен от„Я.Р.“ АД, като основание за пораждането му, автоматично изключва възникването на предявеното вземане за обезщетение за лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от непрестираното в срок изпълнение по този нищожен договор. Изложените съображения мотивиран настоящия състав да уважи възражението на кредитора – „Р.Б.Г.“ ГмбХ, като допусне промяна в списъка на предявените и приети вземания в сроковете по чл. 685 ТЗ, изключвайки тези на кредитор – „Я.Р.“ АД за сумата от 3 278 699,60 лв., представляваща вземане, произтичащо от споразумение, сключено на 24.03.2014 г. между „Г.К.И.“ АД и „Л.“ АД, по силата на което неплатежоспособния длъжник се е задължил да заплати на кредитора посочената сума, вместо изпълнение на задължение да построи и прехвърли правото на собственост върху единадесет броя къщи, разположени в част Втора и част Трета на изграждащия се голф комплекс в м-т „Яйкъна“ в землището на гр. Д.Б., поето по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 157, том IV, рег. № 4252, дело № 600 от 27.11.2006 г., както и вместо изпълнение на задължението да заплати остатъка от пазарната цена на една къща над размера на сумата от 50 000 лв. с оглед сключения на 07.11.2013 г. между страните договор за прехвърляне на поименни акции вместо изпълнение на задължение, което вземане е прехвърлено на „Я.Р.“ АД по силата на договор за цесия от 02.04.2014 г., надлежно съобщен на длъжника, както и за сумата от 1 354 792,90 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата /3 278 699,60 лв./ за периода от 01.04.2014 г. до 09.07.2018 г.

14./ С възражение с вх. № 121993/25.09.2018 г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГмбХ е оспорен Списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 7, с която са приети вземания, предявени от други кредитори – Н.Д.Р. и Д.Р.Д., съставляващи както следва : сумата от 156 466,40 лв. – вземане по чл. 55, л. 1, предл. трето ЗЗД за връщане на платено с оглед на отпаднало основание, а именно поради развалянето на предварителен договор за продажба от 20.05.2007 г., сумата от 58 674,90 лв. – вземане по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за плащане на двойния размер на задатък, даден по предварителен договор за продажба от 20.05.2007 г., сумата от 137 927,32 лв. – законна лихва върху главниците, начислена за периода от 22.03.2012 г. до 09.07.2018 г., сумата от 8 609,64 лв. – присъдени съдебни разноски за водене на делото пред СГС, като същите са присъдени с изпълнителен лист от 24.03.2014 г., издаден от СГС по гр. д. № 4555/2012 г., както и сумата от 96,20 лв. – разноски, извършени по изп. д. № 20148510401245 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851.

Съображенията на кредитора, мотивирали оспорването по чл. 690 ТЗ, почиват на твърдението му, че визираните по-горе вземания са погасени по давност, доколкото преди момента на предявяването им по реда на чл. 685 ТЗ по отношение на тях е изтекъл период по-продължителен от 5 години, считано от момента на влизане в сила на съдебно решение, установяващо вземанията. В този смисъл се поддържа, че отсъствали данни за постигнато успешно прекъсване на течащата погасителна давност, вкл. посредством предприемане на действия за принудително изпълнение по отношение на дружеството-длъжник. Предвид това се настоява за изключване вземанията на Н.Д.Р. и Д.Р.Д. от изготвения списък на приетите такива.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител, е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да упражни възражение за погасителна давност, което изключвало възможността за разглеждане на възражението по същество в рамките на настоящото производство. Законният представител на неплатежоспособния длъжник потвърждава, че вземанията, предявени в производството по несъстоятелност от кредиторите с оспорените вземания, присъстват в търговските книги на дружеството. В допълнение посочва, че петгодишният давностен срок, с който е обосновано възражението, не е изтекъл към момента на предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност.

Кредиторите с оспорени вземания - Н.Д.Р. и Д.Р.Д., чрез пълномощника им – адвокат Н. вземат активно участие в производство, като опонират на упражненото спрямо вземането им възражение излагайки съображения, че давност не е изтекла, тъй като ползващото ги осъдително съдебно решение е постановено през 2014 г., а след това за събиране на вземанията е образуван и изпълнителен процес – все обстоятелства обуславящи прекъсване на погасителната давност.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че ако съдът по несъстоятелността приеме, че лице, различно от длъжника, разполага с правото да релевира възражение за изтекла погасителна давност, разгледано по същество възражението отново би било неоснователно, доколкото петгодишния давностен срок не е изтекъл.

Съдът, като взе предвид направеното възражение, списъците на приетите и неприетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, изготвени от синдика, извършените в съдебното заседание по чл. 692, ал. 2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:

Н.Д.Р. и Д.Р.Д. са упражнили своевременно процесуалното си право да предявят в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свои парични вземания, надлежно индивидуализирани по основание и размер. Видно е, че по отношение на тези вземания е било проведено нарочно съдебно производство, като същите са били присъдени в полза на заявителите, и последните са се сдобили с изпълнителен лист, посредством който са пристъпили към тяхното принудително събиране. Анализът на възражението на „Р.Б.Г.“ ГмбХ показва, че възразилият кредитор заявява резерви относно възникването на оспорените вземания, като съображенията му срещу приемането им за удовлетворяване в производството по несъстоятелност се основават единствено на това, че носителя им е изгубил правото си да ги претендира по принудителен ред, в това число и да търси тяхното удовлетворение в универсалното производство по несъстоятелност. Изследването по същество на въпроса дали по отношение на вземанията, предмет на проверка по повод на настоящото възражение, е изтекъл законоустановеният давностен срок, респективно дали е настъпило обстоятелство, довело до неговото прекъсване, предполага на първо място да бъде взето отношение по въпроса дали възразилият кредитор е легитимиран да се позовава на правните последици на изтеклата погасителна давност, независимо от длъжника. По този въпрос съдът намира, че позоваването на изтекла погасителна давност, било чрез възражение, било по какъвто и да е друг начин, от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Единствено длъжникът, като страна по правоотношението, от което произтича съответното задължение, е легитимиран да оспори едно прието вземане като възрази, че същото е погасено по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление – съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни – това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единственото легитимирано да се позове на давност е лице длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът – „Р.Б.Г.“ ГмбХ/, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от чисто личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност попада именно в тази категория права – имуществени права, чието упражняване е предоставено на личната преценка на длъжника. Ето защо възразилият кредитор не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение, принадлежащо единствено на длъжника. Дори условно да се допусне обаче, че кредитор е легитимиран да упражнява обсъжданото по-горе материално възражение за давност от името на субекта – длъжник, то прегледа на приобщените в производството доказателства изключва разрешение в посока, че приложимата по чл. 110 ЗЗД обща 5 годишна давност е изтекла, защото исковото производство по присъждане на оспорените вземания е приключило не по-рано от 24.01.2014 г., като именно в годината на постановяване на този осъдителен съдебен акт е стартирало и изпълнително производство пред ЧСИ – М. Петков, все обстоятелства, които прекъсват течащата давност. По изложените мотиви трябва да се заключи, че трансформация в предявените вземания от Н.Д.Р. и Д.Р.Д. не следва да се извършва, като те следва да запазят изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГмбХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

15./ С възражение с вх. № 121995/25.09.2018г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГМБХ е оспорен Списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 5, с която са прието вземане предявено от други кредитори – чуждестранните физически лица – С.Х., Г.Р. и Г.Н.Р., и тримата граждани на Обединеното Кралство, възлизащо на сумата в размер от 25 425,79 лв., представляващо заплатена на отпаднало основание част от продажна цена по развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 23.08.2007 г. Доводите на кредитора предизвикали упражняването на оспорването по чл. 690 ТЗ почиват на това, че приетото от синдика парично вземане не подлежи на защита, тъй като е погасено по давност. Изтъкнато е, че изявлението насочено към разваляне на договора било извършено към момент, когато преобразуващото право да се иска разваляне вече е било погасено заради изтекла давност. Ако все пак се допуснело, че вземане за връщане на платено на отпаднало основание се е породило в правната сфера на двамата кредитори, то спрямо същото била изтекла приложимата обща петгодишна давност, тъй като не е било потърсено от длъжника, съответно отсъствали данни за настъпило прекъсване на тази давност.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да манифестира възражение за погасителна давност, поради което няма как в настоящото производство такова възражение да се разглежда по същество и преценява, дали е основателно или не. Длъжникът потвърждава, че търговските му книги присъства задължение с кредитори – С.Х., Г.Р. и Г.Н.Р.. От негова страна няма позоваване на изтекла погасителна давност.

Кредиторите с оспорено вземане – С.Х., Г.Р. и Г.Н.Р., чрез процесуалния им представител – адвокат Н. вземат активно участие в производство, като опонират на упражненото спрямо вземането им възражение излагайки съображения, че субект различен от длъжника по материалното правоотношение не разполага с легитимация да се позовава на изтекла погасителна давност от името на самия длъжник. Акцентира се върху това, че волята на дружеството – длъжник е различна, а именно то не желае да се възползва от позоваването на изтекла погасителна давност не само спрямо вземането на тези трима кредитори, но и спрямо редица други вземания, доколкото ги е включил в търговските си книги и приема, че ги дължи.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че към молбата за предявяване на вземането подадена по реда на чл. 685 ТЗ сочещите се за кредитори лица не са приложили доказателства в потвърждение на това кой е момента на възникване на преобразуващото им право на разваляне на сделката. По сведения дадени от длъжника обаче, последния бил получил писмо от 2012 г., в което кредиторите правели изявление за разваляне на предварителния договор. На последно място от синдика е изтъкнато, че ако съдът по несъстоятелността сметне, че субект различен от длъжника разполага с правото валидно да прави възражение за погасителна давност на вземания, чиито титуляр е длъжника, то тогава разгледано по същество възражението би се явило основателно. Позицията на синдика е, че възражение от коментираната категория е възможно да се упражни и от лице различно от длъжника, стига това лице да има правен интерес за това.

С.Х., Г.Р. и Г.Н.Р. са се възползвали своевременно от процесуалното си право да заявят за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ тяхно парично вземане, което е надлежно индивидуализирани, както по своето основание, така и по размер. За да установят съществуването им предявяващите ги субекти са ангажирали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /вила Нина/ сключен на 23.08.2007 г. Съобразно уговорките постигнати в същия двамата кредитори са се обвързали с длъжника, последния да построи подробно индивидуализиран в договора недвижим имот, и да им го прехвърли нотариално, като последните заплатят продажна цена в размер на сумата от общо 130 000 евро. Срокът за изпълнението на строителството е установено да бъде с продължителност от не-повече от 18 месеца отброявани от момента на влизане в сила на предварителния договор. Релевантния момент на влизане в сила на договора е този на заверяване сметката на изпълнителя с уговорения за заплащане задатък по чл. 6.3.1. /сумата от 13 000 евро/. Установения в производство размер на заплатените суми показва, че уговорения задатък е бил заплатен и то към момента на подписване на предварителния договор – 23.08.2007 г. Следователно крайния момент за приключване на строителството е датата – 23.02.2009 г. Успоредно с това в клаузата на чл. 7.6. от предварителния договор е установеното правилото, че при допусната забава от страна на изпълнителя по предварителния договор с повече от 180 дни, след изтичане на уговорените срокове, то за купувача по предварителния договор се поражда едностранното право да прекрати договора /комисорна клауза/ и да получи обратно всички заплатени от него суми, в това число разполага с правото да търси неустойка в размер на заплатения от него задатък по договора. По делото няма осъществено доказване, че недвижимия имот обект на предварителния договор е бил въведен в експлоатация, посредством издаване на разрешение за ползване в рамките на уговорения между страните срок, изтекъл на 23.02.2009 г. Това е и релевантния начален момент, считано от който е започнал да тече уговорения срок от 180 дни допустима забава, като в този срок въпреки неизпълнението на длъжника, кредиторът не е могъл да пристъпи към разваляне на сделката, поради обвързването му с клаузата на чл. 7.6. от предварителното съглашение. Ето защо, считано от 23.08.2009 г. в правната сфера на купувача се е породило облигационното право по чл. 87 ЗЗД да заяви пред неизправния длъжник, че разваля договора. Към приобщените с молбата по чл. 685 ТЗ писмени доказателства не се открива такова, което да свидетелства в посока на това, че купувачите по предварителния договор, във времето след пораждане на преобразуващото им право да развалят, поради допуснато неизпълнение от длъжника предварителното си съглашение с него. Като годно доказателство свързано с установяване на този релевантен факт не може да бъде ценено и представеното от синдика писмо от 2012 г., тъй като същото не е ангажирано и в превод на български език, каквото е изискването на чл. 185 ГПК. Следователно единственото изявление, което се разкрива да е упражнено от кредиторите – купувачи във връзка с неизпълнението на задълженията на продавача по договора, и което може да се разглежда като такова покриващо характеристиките на волеизявление по смисъла на чл. 87 ЗЗД се съдържа в молбата за предявяване на вземането им, която датира от 09.08.2018 г. По съдържанието си искането да бъде върната сумата, платена като част от продажна цена на имота, дори и да не се споменава директно, че това следва от разваляне на сделката, всъщност покрива спецификите на направено и поддържано изявление за разваляне на предварителния договор между страните по реда на чл. 87 от ЗЗД. Разрешение в този смисъл се поддържа в трайната практика на ВКС. Във връзка с това, дали молбата за предявяване на вземане в производството по несъстоятелност може да изпълни функциите на писмено изявление за разваляне на дадена двустранна сделка, в случая предварителен договор за продажба на имот, отговорът на съдът по несъстоятелността е положителен. Макар да съставлява процесуално изявление, което е адресирано до съда и до синдика, тази молба е достигнала и до знанието на длъжника, тъй като същия взема активно участие в производството по чл. 692 ТЗ, чрез законния си представител и е произвела материалния си ефект – едностранно разваляне на договора. Нещо повече, той признава че такова вземане е налице за двамата кредитори и присъства в търговските му книги, което също косвено потвърждава това, че облигационната връзка между страните по предварителния договор за продажба е била преустановена, и като последица от това за двамата купувачи се е породило имущественото право да получат обратно даденото от тях по договора, тоест заплатената от тях покупна цена. Предвид изложеното съвсем уместно е посочването от оспорващия кредитор, че правото да се развали договора от 2007 г. не е упражнено в пределите на 5 годишния срок, считано от възникването му, но това не е достатъчно за да се отрече възможността на двамата кредитори да го упражнят и след изтичането на този срок, защото позоваването на изтекла погасителна давност било под формата на възражение, било по какъвто и да е друг начин от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Това е така, защото единствено и само длъжникът, като страна по конкретното правоотношение, от което произтича задължението, може да оспори едно прието вземане чрез възражение за погасяването му по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление- съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ/както между впрочем и в производствата по чл. 694 от ТЗ/ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти- арг. от чл. 635, ал. 3 от Търговския закон. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни- това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единствено легитимирано да се позове на давност е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за лично субективно процесуално право, упражняването на което зависи изцяло от волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът - „Р.Б.Г.“ ГМБХ//, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност се включва именно в тази категория права- имуществени права, зависещи от личната преценка на длъжника, тъй като длъжникът може да изпълни валидно своето задължение, независимо от погасяването му по давност. Ето защо възразилият кредитор- ищец в настоящото производство не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като както се посочи по-горе позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение принадлежащо единствено на длъжника.

Съобразявайки така изложените мотиви, съдът по несъстоятелността заключава, че С.Х., Г.Р. и Г.Н.Р. са постигнали успешно разваляне на договора си с длъжника, от което за тях е произтекло и правото да получат реституция на даденото по него, а именно заплатената продажна цена за придобиване на имота предмет на развалената двустранна сделка.

По изложените правни съображения трябва да се заключи, че трансформация в приетото вземане по отношение на С.Х., Г.Р. и Г.Н.Р. не следва да се извършва, като същото трябва да запази изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГМБХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

16./ С възражение с вх. № 121999/25.09.2018 г., подадено от кредитора – „Р.Б.Г.“ ГмбХ е оспорен Списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР на 14.09.2018 г. на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, в частта му по т. 3, с която са приети вземания, предявени от друг кредитор – Д.К.У., съставляващи както следва : сумата от 156 466,40 лв. – вземане по чл. 55, л. 1, предл. трето ЗЗД за връщане на платено с оглед на отпаднало основание, сумата от 39 116,60 лв. – вземане по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за плащане на двойния размер на задатък, сумата от 167 393,61 лв. – законна лихва върху главниците, начислена за периода от 22.02.2010 г. до 09.07.2018 г., като същите са присъдени с изпълнителен лист от 29.08.2012 г., издаден от САС по гр. д. № 992/2011 г. Съображенията на кредитора, мотивирали оспорването по чл. 690 ТЗ, почиват на твърдението му, че визираните по-горе вземания са погасени по давност, доколкото преди момента на предявяването им по реда на чл. 685 ТЗ по отношение на тях е изтекъл период по-продължителен от 5 години, считано от момента на влизане в сила на съдебно решение, установяващо вземанията. В този смисъл се поддържа, че отсъствали данни за постигнато успешно прекъсване на течащата погасителна давност, вкл. посредством предприемане на действия за принудително изпълнение по отношение на дружеството-длъжник. Предвид това се настоява за изключване вземанията на Д.К.У. от изготвения списък на приетите такива.

В становище изказано в о.с.з. дружеството-длъжник, действащо, чрез законния си представител, е обърнало внимание, че оспорващия кредитор не разполага с материална легитимация да упражни възражение за погасителна давност, което изключвало възможността за разглеждане на възражението по същество в рамките на настоящото производство. Законният представител на неплатежоспособния длъжник потвърждава, че вземанията, предявени в производството по несъстоятелност от кредитора с оспорените вземания, присъстват в търговските книги на дружеството.

Синдикът е депозирал свое писмено становище във връзка с коментираните вземания, като е изложил схващане, че ако съдът по несъстоятелността приеме, че лице, различно от длъжника, разполага с правото да релевира възражение за изтекла погасителна давност, разгледано по същество възражението отново би било неоснователно, с оглед последното прекъсване на давността, а именно – датата на извършване на последното изпълнително действие – 13.08.2014 г.

Д.К.У. е упражнила своевременно процесуалното си право да предяви в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ свои парични вземания, надлежно индивидуализирани по основание и размер. Видно е, че по отношение на тези вземания е било проведено нарочно съдебно производство, като същите са били присъдени в полза на заявителката, която се е сдобила с изпълнителен лист, посредством който е пристъпила към тяхното принудително събиране. Анализът на възражението на „Р.Б.Г.“ ГмбХ показва, че възразилият кредитор заявява резерви относно съществуването на оспорените вземания, като съображенията му срещу приемането им за удовлетворяване в производството по несъстоятелност се основават единствено на това, че носителя им е изгубил правото си да ги претендира по принудителен ред, в това число и да търси тяхното удовлетворение в универсалното производство по несъстоятелност. Изследването по същество на въпроса дали по отношение на вземанията, предмет на проверка по повод на настоящото възражение, е изтекъл законоустановеният давностен срок, респективно дали е настъпило обстоятелство, довело до неговото прекъсване, предполага на първо място да бъде взето отношение по въпроса дали възразилият кредитор е легитимиран да се позовава на правните последици на изтеклата погасителна давност, независимо от длъжника. По този въпрос съдът намира, че позоваването на изтекла погасителна давност, било чрез възражение, било по какъвто и да е друг начин, от страна на кредитор е недопустимо, тъй като то принадлежи единствено на длъжника, но не и на трето лице, което не е страна по материалното правоотношение с оспорения кредитор. Единствено длъжникът, като страна по правоотношението, от което произтича съответното задължение, е легитимиран да оспори едно прието вземане като възрази, че същото е погасено по давност. Във всяко правоотношение не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, а е необходимо и изрично волеизявление – съдебно или извънсъдебно. В производството по чл. 692 от ТЗ длъжникът разполага със самостоятелни правомощия на процесуална защита, вкл. и чрез възражение за погасяване по давност на приети от синдика вземания, като може да излага всички правопораждащи, правоизключващи и правопрекратяващи факти – арг. от чл. 635, ал. 3 ТЗ. В този смисъл и възражението за изтекла давност представлява изрично процесуално право на длъжника, което той може и да не упражни – това зависи изцяло от волята на длъжника и от неговата субективна преценка. Аргумент в тази насока е и установената в чл. 118 от ЗЗД възможност длъжникът да изпълни задължението и след изтичане на давността, като в този случай той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Видно от разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД самите вземания като материални облигационни права не се погасяват с изтичането на давностните срокове. Изтече ли погасителната давност, посочените права продължават да съществуват, но исковете за принудителното им осъществяване са погасени. Изложеното налага извода, че единственото легитимираното да се позове на давност лице е длъжникът по конкретното материално правоотношение, тъй като се касае за субективно процесуално право, чието упражняване е поставено изцяло на волята на задълженото лице. Трето, външно на облигационната връзка, лице /каквото безспорно се явява и кредиторът – „Р.Б.Г.“ ГмбХ/, не може да се позове на давност, тъй като съгласно нормата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. От друга страна не всяко право на длъжника може да се упражнява от неговия кредитор по реда на чл. 134 от ЗЗД. По този ред не могат да бъдат упражнени личните неимуществени права, както и имуществени права, зависещи от чисто личната преценка на длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност попада именно в тази категория права – имуществени права, чието упражняване е предоставено на личната преценка на длъжника. Ето защо възразилият кредитор не може да се позове на изтекла давност дори и самият длъжник в хода на производството по чл. 690 и следв. от ТЗ или дори в друго исково производство да е направил това, тъй като, както се посочи по-горе, позоваването на изтекла погасителна давност представлява правозащитно възражение, принадлежащо единствено на длъжника. Дори условно да се допусне обаче, че кредитор е легитимиран да упражнява обсъжданото по-горе материално възражение за давност от името на субекта – длъжник, то прегледа на приобщените в производството доказателства изключва разрешение в посока, че приложимата по чл. 110 ЗЗД обща 5 годишна давност е изтекла, защото исковото производство по присъждане на оспорените вземания е приключило не по-рано от 2012 г., като въз основа на постановения осъдителен съдебен акт е стартирало и изпълнително производство пред ЧСИ – Н. М., като от поставения щемпел на гърба на приложения от процесуалния представител на кредиторите с оспорено вземане изпълнителен лист се вижда, че последното изпълнително действие датира от 13.08.2014 г. - все обстоятелства, които прекъсват течащата давност и не й позволяват да изтече към момента на упражняване предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност. По изложените мотиви трябва да се заключи, че трансформация в предявените вземания от Д.К.У. не следва да се извършва, като те следва да запазят изцяло присъствието си в списъка на приетите такива на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, а възражението на „Р.Б.Г.“ ГмбХ срещу тази част на списъка да се остави без уважение, поради неоснователността му.

17/ По възражение с вх. № 120924/21.09.2018г., подадено от длъжника – „Г.К.И.“ АД срещу изготвените от Синдика, както следва : Списъка по чл. 688, ал. 1 ТЗ на приети от синдика допълнително предявени вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, обявен в ТР на 07.11.2018 г.; допълнителен Списък № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, обявен в ТР на 07.11.2018 г.; и Списък № 2 по чл. 686,ал. 1, т. 3, вр. с чл. 688, ал. 1 ТЗ на неприети от синдика вземания кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, обявен в ТР на 07.11.2018 г.

17.1. Срещу вземанията на кредитора – С.И.К., които са приети и включени в т. 2 от Списъка по чл. 688, ал. 1 ТЗ на приети от синдика допълнително предявени вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, обявен в ТР на 07.11.2018 г., съставляващи, както следва : сумата от 2 601, 96 лв. – главница и 627,51 лв. – законна лихва за периода от 23.02.2016 г. до 09.07.2018 г., които се следват по издаден обратен изпълнителен лист от 23.02.2016 г. по т.д. № 43533/2010 г. на СРС, съответно такова прието и включено в т. 3 от допълнителен Списък № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, обявен в ТР на 07.11.2018 г., съставляващо – законна лихва дължима за периода от 10.07.2018 г. до окончателното погасяване на главния дълг /2 601, 96 лв./

Оспорващият длъжник поддържа, че изброените по-горе вземания нямало основание да бъдат удовлетворявани в производството по несъстоятелност, защото посочената за кредитор – С.К. имала и качеството на длъжник към „Г.К.И.“ АД /непл./ за изискуеми вземания в общ размер на сумата от 5 478 лв. за натрупани режийни разходи /ел. енергия и вода/, както и за членски внос.

Синдикът – С. е изразил писмено становище по очертаното по-горе оспорване изтъквайки, че по повод на твърдяното от длъжника насрещно и еднородно вземане не са му представени никакви доказателства, от които да може да се заключи, че в полза на „Г.К.И.“ АД /непл./ изобщо е възникнало вземане имащо соченото основание, респективно за това, че същото има характеристиките на ликвидно и изискуемо такова. От друга страна се подчертава, че по отношение на приетите вземания с титуляр - С.К. нямало други резерви от длъжника, които да са свързани било с основанието, било с размера на този дълг. Мотивиран от тези съображения синдика смята направеното в тази му част оспорване от длъжника за неоснователно.

На 03.10.2018 г. в разписаните срокове по чл. 688, ал. 1 ТЗ кредиторът – С.И.К. се е възползвала от процесуалното си право да предяви своите парични вземания в откритото спрямо „Г.К.И.“ АД /непл./ производството по несъстоятелност. В подкрепа на тяхното съществуване е приложен обратен изпълнителен лист от 23.02.2016 г., съобразно които „Г.К.И.“ АД е осъдено да заплати в полза на С.И.К., сумата в размер от 2 601,96 лв. Доколкото съображенията на длъжника се свеждат единствено до това, че цитираното вземане трябва да се смята за погасено чрез извършване на прихващане с негово насрещно активно вземане, то няма съмнение, че съществуването на посочения дълг се признава от неплатежоспособния длъжник, но дори и да не бе така, то в подкрепа на възникването и изискуемостта на това вземане е ангажирано неопровержимо доказателство – обратен изпълнителен лист. Същевременно обаче, както съвсем коректно отбелязва и синдикът няма никакви доказателства, от които да се съди, че в полза на „Г.К.И.“ АД съществува активно вземане, с което същия да може да извърши компенсация с предявеното за приемане от С.К. насрещно и еднородно такова. Дори условно да се допусне, че насрещно парично вземане в сочения от длъжника размер има и това вземане е изискуемо, то трябва да се държи сметка, че особеността на производството по несъстоятелност, чиято основна цел е да се постигне справедливо удовлетворяване на кредиторите няма как да позволи успешно осъществяване на подобен погасителен способ към момент след постановяване на решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ, защото съществува ясно разписан процесуален ред за погасяването на вземанията от масата на несъстоятелността, като се спазват правилата на чл. 722 ТЗ и след изготвяне на сметка за разпределение. Длъжникът вече няма правото на избор кое свое задължение да погаси, тъй като това би позволило необосновано да се засегнат правата на останалите кредитори в производството за сметка на предпочетен от длъжника такъв. Ако при осребряване масата на несъстоятелността синдикът установи наличие на соченото от длъжника вземане с адресат - С.И.К., то тогава това вземане ще трябва да бъде събрано, посредством използване исковете за попълване масата на несъстоятелността, като след реалното му постъпване по особената сметка на несъстоятелния длъжник същото подлежи на разпределение при съблюдаване на общите принципи установени в Раздел 1 на глава 47 от ТЗ „Разпределение на осребреното имущество“.

17.2. Срещу вземането на кредиторите – М.К. и Ш.К., което е приети и включено в т. 5 от допълнителен Списъка № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени по чл. 688, ал. 3 ТЗ, обявен в ТР на 07.11.2018 г., а именно сумата в размер от 234 699,60 лв. – представляваща подлежаща на връщане продажна цена, основанието за чието заплащане е отпаднало – развален е предварителния договор за покупко-продажба на къща тип „К.“.

Несъгласието на длъжника във връзка с визираното по-горе парично вземане е фокусирано единствено върху възприетия от синдика ред на неговото удовлетворяване, като нямало основание да се счита, че то е възникнало след датата на постановяване на РОПН /10.07.2018 г./, доколкото във водените при „Г.К.И.“ АД /непл./ търговски книги присъствали записвания, че това вземане се е породило към момент предхождащ датата – 10.07.2018 г., което обуславя включването му в Списъка по чл. 688, ал. 1 ТЗ на приети от синдика допълнително предявени вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, където да му се определи ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

В обратната насока е мнението на синдика относно момента на възникването на обсъжданото вземане, като същия поддържа решението си, че вземането на М.К. и Ш.К. е възникнало след РОПН, защото именно в този период от тези лица е упражнено правото им да развалят сделката от 2005 г., по която са осъществили частични плащания на покупната цена, и именно момента на развалянето е релевантен за да се породи правото за връщане на платеното, поради отпадане на основанието предизвикало плащането. Пояснява се, че едностранното разваляне на облигационната връзка е постигнато с подаване на молбата за предявяване на вземането, което в случая е станало на 11.10.2018 г. – момент следващ решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ.

М.К. и Ш.К. своевременно са се възползвали от процесуалното им право да предявят вземането си в откритото производство по несъстоятелност спрямо „Г.К.И.“ АД /непл./, като са посочили, че същото възлиза на сумата от 234 699,60 лв. Фактическите им твърдения свързани със съдбата на вземането са, че през 2005 г. са встъпили в договорно правоотношение с „Г.К.И.“ АД /непл./, като са подписали предварителен договор за продажба на недвижим имот относно покупката на Къща – тип „К.“, с РЗП 164 кв.м., намираща се в О. – Д.Б.. Продажната цена била фиксирана на общата сума от 120 000 евро. В изпълнение на договорения начин за плащане двамата купувачи осъществили преводи в полза на длъжника, както следва : 23.11.2005 г. – 12 000 евро; 26.04.2006 г. – 48 000 евро и на 20.07.2007 г. – 59 900,06 евро. Въпреки това обаче продавача не изпълнил поетото от него договорно задължение, изразяващо се в това да изгради и прехвърли нотариално цитирания по-горе недвижим имот, респективно не е възстановил на купувачите заплатените от тях парични суми.

Въведеното от длъжника възражение няма за предмет оспорване на фактите свързани със сключването на предварителния договор и пораждане на преобразуващото право на кредиторите да го развалят заради допуснато неизпълнение и отпаднал техен интерес от бъдещо изпълнение. Следователно съдът по несъстоятелността трябва да приеме, че изложените от кредиторите факти в молбата им за предявяване на вземането са се осъществили и за тях е възникнало правото по чл. 87 ЗЗД. Основният въпрос за разрешаване, по които участниците нямат единно виждане е за това, при какъв ред на удовлетворяване трябва да се приеме вземането, дали това да бъде редът установен в чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ, или пък този възприет в чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. Съдът по несъстоятелността намира, че за да се охрани принципа за справедливо удовлетворяване на кредиторите в универсалното производството по несъстоятелност трябва да се предпочете втората хипотеза. Тоест да се приеме, че вземането ще се погасява наред с всички необезпечени вземания които са възникнали преди РОПН /10.07.2018 г./. Вярно е, че нормата на чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ коментира вземания възникнали след датата на РОПН и неплатени на падежа. Същественото при определяне кръга на тези вземания обаче е необходимо да се изолира възможността на кредитора ползвайки своята преценка, кога да упражни предоставеното на негово разположение право да избере подходящ за него момент, в който да направи вземането си изискуемо. В случая несъмнено правото на М.К. и Ш.К. да развалят договора си с длъжника е съществувало далеч преди постановяване на РОПН – 10.07.2018 г. и единствено неупражняването му по тяхна воля го е съхранило до периода след 10.07.2018 г. В този случай независимо, че принципното положение е, че вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД възниква от момента на развалянето, то за нужните на производството по несъстоятелност трябва да се допусне отклонение, което да охрани интересите на всички кредитори, като пораждането на вземането се приеме, че е настъпило от най-ранния момент, когато правото по чл. 87 ЗЗД е могло да бъде валидно упражнено от неговия носител. Този момент в случая с М.К. и Ш.К. несъмнено предхожда датата – 10.07.2018 г.

Предвид изказаните по-горе съображения съдът по несъстоятелността приема, че подаденото от длъжника възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ срещу начина, по който е прието вземането на кредиторите М.К. и Ш.К. е основателно, което обуславя и внасяне на промяна в изготвените от синдика списъци, като предявеното от М.К. и Ш.К. трябва да се изключи от изготвения допълнителен Списъка № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени по чл. 688, ал. 3 ТЗ, респективно да го включи в изготвения Списък по чл. 688, ал. 1 ТЗ на приети от синдика допълнително предявени вземания на кредитори „Г.К.И.“ АД /непл./, където да му се даде ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

17.3. Срещу вземанията на кредиторите – П.М. и А.М., и двамата полски граждани, които са приети и включени в т. 7 от допълнителен Списъка № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени по чл. 688, ал. 3 ТЗ, обявен в ТР на 07.11.2018 г. съставляващи, както следва : сумата от 204 384,23 лв. – главница, представляваща - подлежаща на връщане продажна цена, основанието за чието заплащане е отпаднало – развален е предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“, изменен и допълнен с Анекс от 25.04.2008 г.; сумата от 35 204, 94 лв. – начислена неустойка по смисъла на чл. 7.3. от предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“; сумата от 1 760,25 лв. – начислена неустойка по смисъла на чл. 7.3. от предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“ изменен с Анекс за строителство на плувен басейн; законна лихва върху главницата, считано от 03.10.2018 г. до окончателното й изплащане. Искането на длъжника е посочените вземания да бъдат изключени изобщо от списъка на приети, такива защото правото да бъдат изпълнявани по принудителен ред е отпаднало, поради изтекла погасителна давност по смисъла на ЗЗД.

Кредиторите с оспорени вземания - П.М. и А.М., представлявани от пълномощника им – адвокат Т. искат възражението насочено срещи техните вземания да се остави без уважение. Обръща се внимание, че вземанията им били възникнали, считано от момента на развалянето на договора, което се е случило през м.10.2017 г., като считано от тогава не били изтекли повече от 5 години, колкото е приложимия давностен срок. Това ги мотивира да поддържат тезата, че вземането им не е погасено по давност и подлежи на удовлетворяване в производството по несъстоятелност.

Синдикът излага становище, че заявените от П.М. и А.М. вземания са доказани по тяхното основание и размери, като това се установявало от представените към молбата за предявяването им писмени доказателства – договор и платежни документи. Възражението за изтекла давност се определя, като неоснователно, защото развалянето на сделката било успешно постигнато през м.10.2018 г., което означава, че вземането било възникнало именно от този момент и следвало РОПН. Синдикът продължава да поддържа, че даденото от него разрешение вземанията на коментираните кредитори да бъдат включени в списъка по чл. 688, ал. 3 ТЗ.

П.М. и А.М. са се възползвали своевременно от процесуалното им право да заявят за приемане в производството по несъстоятелност на „Г.К.И.“ АД /непл./ техни парични вземания, които са надлежно индивидуализирани, както по своето основание, така и по размер. За да установи съществуването на тези си вземания посочените кредитори са ангажирали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /вила А./ сключен на 25.04.2008 г. Съобразно уговорките постигнати в същия кредиторите са се обвързали с длъжника и с „И.Д.“ ЕАД, последното да построи подробно индивидуализирания в договора недвижим имот, а „Г.К.И.“ АД да го прехвърли на купувачите нотариално, като същите заплатят уговорената продажна цена в размер на сумата от общо 90 000 евро. Срокът за изпълнението на строителството е установено да бъде с продължителност от шест месеца, които да текат, считано от влизане в сила на договора, като под изпълнение на строителството е вложено значението на издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на имота. Релевантния момент на влизане в сила пък е този на заверяване сметката на изпълнителя с уговорения за заплащане задатък по чл. 6.3.1. /сумата от 18 000 евро/. От приобщените към молбата по чл. 685 ТЗ писмени доказателства се установява, че купувачът е осъществил плащане на предвидения задатък по договора в рамките на уговорения срок, поради което от 06.03.2008 г. е започнал да тече упоменатия по-горе срок за завършване на строителството на имота и набавянето на УВЕ. Следователно крайния момент за приключване на строителството е датата – 06.09.2008 г. Плащането на съответните вноски от уговорената продажна цена се доказва да е направено в пределите на установените в договора срокове, като общия размер на същите възлиза на сумата от 100 000 евро. Наред с това съгласно подписания Анекс от 25.04.2008 г. между същите страни при изложените по-горе условия е постигнато съгласие освен вила „А.“ да се изгради и им се прехвърли в собственост – Правоъгълен плувен басейн срещу доплащане на цена в размер от 14 500 евро. Тази сума също се установява да е била заплатена от купувачите. Платежните документи свидетелстват за това, че плащанията, както за договорената къща, така и за плувния басейн са осъществени все в полза на „И.Д.“ ЕАД, но впоследствие очевидно с оглед вписванията извършени в двете приложени разписки, същите са били прехвърлени в полза на „Г.К.И.“ АД, което се явява и краен техен получател. В т. 7.3. от предварителния договор датиращ от 25.04.2008 г. е предвидена клауза за понасяне на неустойка, като съдържанието на същата гласи, че в случай, че окончателния договор във вид на нотариален акт не бъде подписан в предвидените в договора срокове, то неизправената страна дължи на изправната такава неустойка в размер от 0,1 пресмятани върху общата стойност на договора за всеки ден забава, но не повече от 10 %. Успоредно с това в клаузата на чл. 7.6. от предварителния договор е установеното правилото, че при допусната забава от страна на изпълнителя по предварителния договор с повече от 180 дни, след изтичане на уговорените срокове, то за купувача по предварителния договор се поражда едностранното право да прекрати договора /комисорна клауза/ и да получи обратно всички заплатени от него суми. По делото няма осъществено доказване, че имотите обект на предварителния договор и анекса към него са били въведени в експлоатация, посредством издаване на разрешение за ползване в рамките на уговорения между страните срок, изтекъл на 06.09.2008 г. Това е и релевантния начален момент, считано от който е започнал да тече уговорения срок от 180 дни допустима забава, като в този срок въпреки неизпълнението кредиторът не е могъл да пристъпи към разваляне, поради обвързването му с клаузата на чл. 7.6. от предварителното съглашение. Така считано от 06.03.2009 г. в правната сфера на купувача се е породило облигационното право по чл. 87 ЗЗД да заяви пред неизправния длъжник, че разваля договора. Това облигационно право е било упражнено надлежно от носителя му чрез изпращането на писмено изявление, което е достигнало до адресата му през м. октомври 2018 г. Съдът по несъстоятелността приема, че кредиторите с оспорено вземане са изпълнили добросъвестно и в срок своите договорни задължения, като са осъществили плащания на предвидената в договора и анекса цени на уговорените за придобиване два обекта. Насрещните страни по сделката обаче на свои ред са допуснали неизпълнение, изразяващо се в незавършване строителството на обектите до уговорената степен в Приложение 1 в рамките на фиксирания с договора срок за това. Това означава, че П.М. и А.М. са станали носители на облигационното право едностранно да развалят договора от 25.04.2008 г. и да поискат да получат обратно платеното по него. Това право е възникнало в тяхна полза не по-късно от 06.03.2009 г., както вече се посочи по-горе. Първият съществен въпрос нуждаещ се от отговор е дали посоченото право се е съхранило във времето от визираната дата до момента на соченото от кредиторите негово упражняване – м.10.2018 г. Изгубването на това право е възможно да настъпи ако то не е упражнено от неговия носител в периода по чл. 110 ЗЗД / 5 години, считано от пораждането му/, и при условие, че длъжника, в чиято правна сфера би се отразил ефекта на неговото упражняване изрично се позове на изтекла давност. По въпроса за позоваването съдът намира, че такова е налице, тъй като съдържанието на възражението на длъжника е за изтекла погасителна давност по ЗЗД, като това възражение е доразвито в съдебно заседание от законния представител – Н., а че правото на разваляне е могло да се упражни до 2014 г., когато се е и погасило. Най напред трябва да се посочи, че преобразуващото право на разваляне е вид облигационно право, което на общо основание се погасява ако носителя му бездейства в неговото упражняване в рамките на определен срок. Този срок според установената съдебна практика е общия срок въведен с нормата на чл. 110 ЗЗД, а именно пет годишен. Така след валидното противопоставяне от длъжника на възражението му за погасяването по давност на правото по чл. 87 ЗЗД на кредиторите П.М. и А.М. да развалят договора, съдът по несъстоятелността заключва, че ефекта от това погасяване е настъпил на 06.03.2014 г. и след този момент дори и да имат воля за това двамата купувачи не могат да развалят успешно сделката и да черпят правни последици от това разваляне, сред които и пораждане на вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл предявените от тях вземания от този вид няма как да са се породили и да им се следват. По предявените и приети вземания за неустойки. Анализирайки изчерпателно цитираната по-горе клауза на чл. 7.3. от предварителния договор, съдът констатира, че действително в полза на П.М. и А.М. са се сбъднали предпоставките да търсят заплащането на неустойките обозначени в молбата за предявяване на вземания в размер на 10 % от стойността на всеки един от обектите. Моментът на възникване на тези вземания е свързан с момента, когато по нотариален ред е следвало обектите на предварителния договор да бъдат прехвърлени с окончателен договор. Този релевантен момент е установен в текста на т.1.3. от предварителния договор датиращ от 25.04.2008 г., и е разписан да настъпва след изтичане на 60 дневен срок, считано от датата на влизане в сила на предварителния договор. Вече се изясни, че предварителния договор е влязъл в сила на 06.03.2008 г. /действително датата е преди подписването му, но уговорката на страните е такава/. 60-днвения срок по т.1.3. е изтекъл през м.05.2008 г. и именно от този момент в полза на П.М. и А.М. са се породили паричните вземания за заплащане на неустойки, чиито размери са подробно визирани в молбата за предявяване на вземания. Предвид това, че длъжникът по тези вземания се позовава изрично по смисъла на чл. 120 ЗЗД на изтекла погасителна давност, то настоящата инстанция, счита че е валидно сезирана с този въпрос и следва да прецени, дали са налице предпоставките за погасяване на правото за принудително изпълнение на вземанията за неустойки. Еднозначният отговор е положителен. Неустойката попада в кръга на вземанията по чл. 111, буква „в“ ЗЗД, за които е приложима специалната тригодишна погасителна давност. Тази давност е започнала да тече по отношение на проверяваните вземания за неустойка с носители П.М. и А.М. през м.05.2008 г. и е изтекла не по-късно от 2011 г. Няма данни за факти свързани с прекъсване или спиране на тази давност, поради което следва да се приеме, че кредиторите с оспорвани вземания са изгубили и правото си да защитят вземанията си за неустойка, поради погасяването на това право по давност, и превръщането им в естествени задължения, тоест такива подлежащи на погасяване само по доброволната воля на длъжника.

По изтъкнатите по-горе правни съображения, съдът по несъстоятелността приема, че подаденото от длъжника възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ срещу вземанията на кредиторите – П.М. и А.М. е основателно, което обуславя и внасяне на промяна в изготвените от синдика списъци, като приетите в т. т. 7 от допълнителен Списъка № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени по чл. 688, ал. 3 ТЗ, обявен в ТР на 07.11.2018 г. съставляващи, както следва : сумата от 204 384,23 лв. – главница, представляваща - подлежаща на връщане продажна цена, основанието за чието заплащане е отпаднало – развален е предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“, изменен и допълнен с Анекс от 25.04.2008 г.; сумата от 35 204, 94 лв. – начислена неустойка по смисъла на чл. 7.3. от предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“; сумата от 1 760,25 лв. – начислена неустойка по смисъла на чл. 7.3. от предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“ изменен с Анекс за строителство на плувен басейн; законна лихва върху главницата, считано от 03.10.2018 г. до окончателното й изплащане следва да се изключат от същия, тъй като не се установяват необходимите предпоставки подобни вземания да бъдат удовлетворявани в настоящото производство.

18./ По възражение с вх. № 149075/14.11.2018 г., подадени все от кредитор с неприети вземания - „Л.Н.“ АД, срещу списъка на неприетите вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, изготвен на 01.11.2018 г. и обявен в Търговския регистър на 07.11.2018 г., в частта по т. 2, с която не е прието вземане, предявено от „Л.Н.“ АД за сумата от 2 620 081,22 лв., представляващо неустойка, дължима поради насочване на изпълнението на вземания на „Б.Б.З.Р.“ АД срещу „Л.Н.“ АД, в качеството му на поръчител, дължима на основание чл. 2.2. от договор, сключен на 03.05.2010 г. между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./. Кредиторът възразява срещу съображенията за нищожност на неустоечната клауза, от която произтича предявеното вземане, мотивирали синдика да включи вземането в списъка на неприетите. Счита, че уговорената неустойка е валидна, съобразена е с обезпечителните, обезщетителни и наказателни функции на института без да излиза извън техните рамки, и доколкото не се спори по отношение на факта на неизпълнението, същата е дължима в предявения размер.

В открито съдебно заседание за разглеждане на възражението К.Н., изпълнителен директор на неплатежоспособния длъжник – „Г.К.И.“ АД /непл./ и на кредитора с неприетото вземане – „Л.Н.“ АД, поддържа възражението. Счита, че при разглеждане на молбите за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност синдикът не следва да извършва служебна преценка за нищожност на неустоечните съглашения. Евентуално, в случай, че такава преценка се дължи, законният представител на кредитора с неприетото вземане счита, че претендираната неустойка е уговорена валидно и в рамките на законоустановените функции на института, с оглед на което същата следва да бъде включена в списъка на приетите вземания.

Синдикът е депозирал подробно писмено становище от 04.12.2018 г. по възражението, в което излага съображения за неговата неоснователност. Счита, че неустойката, уговорена в чл. 2.2. от договора, сключен между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./, предвид естеството на задълженията, които се обезпечават с нея и размера на очакваните вреди от неизпълнението, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради това, че единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщата ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Съдът, като взе предвид направеното възражение, списъка на неприетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, изготвен от синдика, извършените в съдебното заседание по чл. 692, ал. 2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:

„Л.Н.“ АД основава кредиторовото си качество спрямо длъжника – „Г.К.И.“ АД /непл./ при твърдение, че на 03.05.2010 г. между двете дружества е сключен договор, по силата на който, „Л.Н.“ АД се е задължило да обезпечи вземанията на „Б.Б.З.Р.“ АД срещу „Г.К.И.“ АД /непл./ по договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г. като предостави поръчителство и учреди ипотека върху два свои конкретно посочени недвижими имота, а „Г.К.И.“ АД /непл./, от своя страна, се е задължило да отговаря по отношение на „Л.Н.“ АД в случай, че изпълнението бъде насочено срещу „Л.Н.“ АД, в качеството му на поръчител, и срещу него бъде образувано изпълнително производство, като в последния случай в тежест на длъжника се начислява неустойка в размер на главницата, събирана по изпълнителното производство. От изложеното следва, че за да се приеме, че посоченото дружество е носител на предявеното в производството по несъстоятелност вземане за неустойка е необходимо да бъде установено наличието на главно задължение, поето от „Г.К.И.“ АД /непл./ спрямо „Л.Н.“ АД, чието изпълнение е обезпечено с валидна клауза за неустойка, едва след което следва да се пристъпи към установяване факта на неизпълнение на обезпеченото задължение.

От представените към молбата за предявяване на вземанията доказателства се установява, че на 03.05.2010 г. между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./ е сключен договор, по силата на който кредиторът с неприетото вземане се е задължил по отношение на неплатежоспособния длъжник да обезпечи изпълнението на негови задължения спрямо „Б.Б.З.Р.“ АД, произтичащи от договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г., като предостави поръчителство и учреди ипотека върху два свои недвижими имота. От своя страна, по силата на същия договор, предвид поетото обещание за предоставяне обезпечение, „Г.К.И.“ АД /непл./ се е задължило да отговаря по отношение на „Л.Н.“ АД, в случай, че изпълнението бъде насочено срещу поръчителя и срещу него бъде образувано изпълнително производство Това последно задължение съдът намира за валидно, предвид несъмнения интерес на „Л.Н.“ АД, като лице, предоставило поръчителство, да избегне насочването на изпълнението срещу неговото имущество. По различен начин обаче се поставя въпросът що се касае за валидността на неустойката, уговорена за обезпечаване изпълнението на така поетото от страна на неплатежоспособния длъжник задължение, възлизаща в размер на главницата, претендирана по изпълнителното производство. Настоящия състав намира така уговорената в чл. 2.2. на договора от 03.05.2010 г. неустойка за нищожна поради противоречието ѝ с добрите нрави, доколкото приема, че същата е уговорена извън присъщите на института обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Този извод се налага на първо на място предвид обстоятелството, че уговореният размер на неустойката допуска в полза на „Л.Н.“ АД да възникне едно значително по размер вземане срещу длъжника, независимо от това дали изобщо предприетото по отношение на него принудително изпълнение е приключило успешно. Уговорена при тези условия неустойката преследва не обезпечителни и обезщетителни цели, а представлява единствено механизъм за обогатяване на кредитора за сметка на неизправния длъжник, като по този начин единствената цел, която се преследва с нея, излиза извън утвърдените от закона функции на института.

Предвид горното съдът по несъстоятелността възприема като правилно решението на синдика да включи предявеното от „Л.Н.“ АД вземане за неустойка в размер на сумата от 2 620 081,22 лв., в списъка на неприетите вземания, като възражението на кредитора с неприетото вземане следва да бъде оставено без уважение.

19/ По възражение с вх. № 149077/14.11.2018 г., подадено от „Л.Н.“ АД, срещу списъка на неприетите вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, изготвен на 01.11.2018 г. и обявен в Търговския регистър на 07.11.2018 г., в частта му по т. 2, с която не е прието вземане, предявено от „Л.Н.“ АД за сумата от 2 440 875,84 лв., представляващо неустойка, дължима поради допусната забава в изпълнението на задължение за заличаване на ипотека, поето по силата на чл. 1.3. от договор, сключен на 03.05.2010 г. между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./. Кредиторът възразява срещу съображенията за нищожност на неустоечната клауза, от която произтича предявеното вземане, мотивирали синдика да включи вземането в списъка на неприетите. Счита, че уговорената неустойка е валидна, съобразена е с обезпечителните, обезщетителни и наказателни функции на института без да излиза извън техните рамки, и доколкото не се спори по отношение на факта на неизпълнението, същата е дължима в предявения размер.

В открито съдебно заседание за разглеждане на възражението К.Н., изпълнителен директор на неплатежоспособния длъжник – „Г.К.И.“ АД /непл./ и на кредитора с неприетото вземане – „Л.Н.“ АД, поддържа възражението. Счита, че при разглеждане на молбите за предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност синдикът не извършва служебна преценка за нищожност на клаузите за неустойка. Евентуално, в случай, че такава преценка се дължи, законният представител на кредитора счита, че претендираната неустойка е уговорена валидно и в рамките на законовоустановените функции на института, с оглед на което същата следва да бъде включена в списъка на приетите вземания.

Синдикът е депозирал подробно писмено становище от 04.12.2018 г. по възражението, в което излага съображения за неговата неоснователност. Счита, че неустойката, уговорена в чл. 1.3. от договора, сключен между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./, предвид естеството на задълженията, които се обезпечават с нея и размера на очакваните вреди от неизпълнението, е нищожна поради противоречието ѝ с добрите нрави.

„Л.Н.“ АД основава кредиторовото си качество спрямо длъжника – „Г.К.И.“ АД /непл./ при твърдение, че на 03.05.2010 г. между двете дружества е сключен договор, по силата на който, „Л.Н.“ АД се е задължило да обезпечи вземанията на „Б.Б.З.Р.“ АД срещу „Г.К.И.“ АД /непл./ по договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г. като предостави поръчителство и учреди ипотека върху два свои конкретно посочени недвижими имота, а „Г.К.И.“ АД /непл./, от своя страна, се е задължило по отношение на „Л.Н.“ АД да изпълни задълженията си спрямо обезпечения кредитор в срок до 28.02.2016 г., както и в срок до 31.03.2016 г. да представи в Служба по вписванията съответния документ за заличаване на ипотеката, като в случай на допуснато от страна на Г.К.И.“ АД /непл./ неизпълнение, в негова тежест се начислява неустойка в размер на 0,1 % за всеки ден на забавата. От изложеното следва, че за да се приеме, че посоченото дружество е носител на предявеното в производството по несъстоятелност вземане за неустойка е необходимо да бъде установено наличието на главно задължение, поето от „Г.К.И.“ АД /непл./ спрямо „Л.Н.“ АД, изпълнението на което да е обезпечено с валидна клауза за неустойка, едва след което следва да се пристъпи към установяване факта на неизпълнение на обезпеченото задължение.

От представените към молбата за предявяване на вземанията доказателства се установява, че на 03.05.2010 г. между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./ е сключен договор, по силата на който кредиторът с неприетото вземане се е задължил по отношение на неплатежоспособния длъжник да обезпечи изпълнението на негови задължения спрямо „Б.Б.З.Р.“ АД, произтичащи от договор за банков кредит № 590/05.11.2009 г., като предостави поръчителство и учреди ипотека върху два свои недвижими имота. От своя страна, по силата на същия договор, предвид поетото обещание за предоставяне обезпечение, „Г.К.И.“ АД /непл./ се е задължило по отношение на „Л.Н.“ АД, че ще изпълни задълженията си по договора за банков кредит в срок до 28.02.2016 г., както и че в срок до 31.03.2016 г. ще представи пред Служба по вписванията необходимите документи за заличаване на ипотеката. Това последно задължение – за своевременно изпълнение на задължения, поети спрямо трето лице, както и за представяне на документи, необходими за заличаване на ипотека, съдът намира за валидно, предвид несъмнения интерес на „Л.Н.“ АД, като лице, което предстои да предостави лично и реално обезпечение за чужд дълг, да избегне пристъпването към реализирането на дадените от него реални и лични обезпечения, поради своевременно изпълнение на главния длъжник. По различен начин обаче се поставя въпросът що се касае за валидността на неустойката, уговорена за обезпечаване изпълнението на така поетото от страна на неплатежоспособния длъжник задължение, възлизаща в размер на 0,1 % за всеки ден от забавата. Настоящия състав намира така уговорената в чл. 3.1. на договора от 03.05.2010 г. неустойка за нищожна паради противоречието ѝ с добрите нрави, доколкото счита, че същата е уговорена извън присъщите на института обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Този извод се налага предвид обстоятелството, че уговореният начин за начисляване на неустойката допуска в полза на „Л.Н.“ АД да се натрупа едно значително вземане за неустойка, за чиято база се ползва величина /размера на предоставения банков кредит/, която няма никаква връзка с евентуалните имуществени вреди, които поелия реалното обезпечение субект може да понесе от незаличаването в очертания срок на вписаните договорни ипотеки върху негови имоти. Трябва да се отбележи, че самата стойност на тези имоти е далеч под размера на уговорената неустойка. Уговорена при тези условия неустойката преследва не обезпечителни и обезщетителни цели, а представлява единствено средство за обогатяване на кредитора за сметка на неизправния длъжник като по този начин единствената цел, която се преследва с нея, излиза извън законоустановените функции на института.

Предвид горното съдът по несъстоятелността възприема като правилно решението на синдика да включи предявеното от „Л.Н.“ АД вземане за неустойка в размер на сумата от 2 440 875,84 лв., в списъка на неприетите вземания, като възражението на кредитора с неприетото вземане следва да бъде оставено без уважение.

След разглеждане на всички възражения и постановяване на акт по всяко от тях, съдът намира, че следва да бъдат одобрени списъците на приетите и неприети вземания изготвени от синдика спрямо длъжника – „Г.К.И.“ АД /непл./ със съответните изменения в тях. Следва да бъде насрочено и Събрание на кредиторите с дневен ред по чл. 677, ал. 1, т.8 от ТЗ,

Воден от горните съображения, Софийски градски съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ в останалите му части възражение с вх. № 120920/21.09.2018 г., което е подадено от кредитор - „М.Р.“ ЕООД, с което е поискано внасяне на промени Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, респективно относно реда на тяхното удовлетворяване.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ възражение с вх. № 120924/21.09.2018 г., което е подадено от длъжника - „Г.К.И.“ АД /непл./, и е поискано внасяне на промени в Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 687, ал. 2 ТЗ на приетите от синдика вземания на Национална агенция за приходите във връзка с публични вземания, чиято дължимост е установена с влезли в сила три ревизионни акта, с № **********/17.09.2013 г.; № **********/21.02.2014 г., и № 23-800582/10.11.2008 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ в останалите му части възражение с вх. № 120924/21.09.2018 г., което е подадено от длъжника - „Г.К.И.“ АД /непл./, с което е поискано внасяне на промени Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ в другите му части възражението с вх. № 121241/21.09.2018 г. подадено от кредитор – „Г.П.“ ООД – в ликвидация, ЕИК *********, с което е поискано и останалата част от предявените от този кредитор с молбата му от 13.08.2018 г. парични вземания да бъдат включени в изготвения Списък по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „И.Д.“ ЕАД възражение с вх. № 121243/21.09.2018 г. срещу Списъка на неприетите вземания предявени от кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, който е изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в търговския регистър на 14.09.2018 г. в частта му по т. 9.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121852/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 8, където са приети вземания на кредитора „А.“ ЕООД, предявени от последния с молба от 09.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121856/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 6, където са приети вземания на кредитора - Г.К., предявени от последния с молба от 09.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121858/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 10, където са приети вземания на кредитите – С.А.Е. и Ю.Н.Е., предявени от последните с тяхна молба от 10.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121862/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 9, където са приети вземания на кредитите – М.М. и Д.М., предявени от последните с тяхна молба от 10.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121893/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 20, където е прието вземане на кредитора – Р.Д.К., предявено от последния с негова молба от 15.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121901/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 19, където са приети вземания на кредиторите – Е.П.. Т. и Л.А.Т., предявени от последните с тяхна молба от 14.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121922/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 18, където е прието вземане на кредиторите – М.Б., М.Л.Д.Ч., предявено от последните с тяхна молба от 14.08.2018 г.

ИЗМЕНЯ Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г., по възражение с вх. № 121949/25.09.2018 г., което е подадено от кредитор - „Р.Б.Г.“ ГМБХ, като ИЗКЛЮЧВА от същия приети вземания на кредитора – „Я.Р.“ ЕАД индивидуализирани в т. 15, а именно : 1./ сумата в размер от 3 278 699,60 лв. - представляваща вземане, произтичащо от споразумение, сключено на 24.03.2014 г. между „Г.К.И.“ АД и „Л.“ АД, по силата на което неплатежоспособния длъжник се е задължил да заплати на първоначалния кредитор - „Л.“ АД визираната сума, вместо изпълнение на задължение да построи и прехвърли правото на собственост върху единадесет броя къщи, разположени в част Втора и част Трета на изграждащия се голф комплекс в м-т „Яйкъна“ в землището на гр. Д.Б., поето по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 157, том IV, рег. № 4252, дело № 600 от 27.11.2006 г., както и вместо изпълнение на задължението да заплати остатъка от пазарната цена на една къща над размера на сумата от 50 000 лв. с оглед сключения на 07.11.2013 г. между страните договор за прехвърляне на поименни акции вместо изпълнение на задължение, което вземане е прехвърлено на „Я.Р.“ АД по силата на договор за цесия от 02.04.2014 г., надлежно съобщен на длъжника, както и 2./ за сумата в размер от 1 354 792,90 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата /3 278 699,60 лв./ за периода от 01.04.2014 г. до 09.07.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121993/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 7, където е прието вземане на кредиторите – Н.Д.Р. и Д.Р.Д., предявено от последните с тяхна молба от 09.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121995/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 5, където е прието вземане на кредиторите – С.Х., Г.Р. и Г.Н.Р., предявено от последните с тяхна молба от 09.08.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Р.Б.Г.“ ГМБХ възражение с вх. № 121999/25.09.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ изготвен на 03.09.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 14.09.2018 г. в частта му по т. 3, където е прието вземане на кредиторите – Д.К.У., предявено от последната с нейна молба от 07.08.2018 г.

ОДОБРЯВА на основание чл. 692, ал.1 от ТЗ, изготвените на 03.09.2018 г. и обявени в ТРРЮЛНЦ на 14.09.2018 г. по партидата на „Г.К.И.” АД /непл./, ЕИК ******** от синдика списъци, съставляващи както следва : Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 от ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, Допълнителен списък на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./, предявени по чл. 688, ал. 3 ТЗ, Списък на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./ по чл. 686, ал. 1, т. 2 ТЗ, във вр. с чл. 687, ал. 2 ТЗ, Списък по чл. 686, ал. 1, т. 3 ТЗ на неприетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./, като се имат предвид въведените от съда по несъстоятелността по-горе изменения.

ИЗМЕНЯ изготвения допълнителен Списъка № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./ предявени по чл. 688, ал. 3 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 07.11.2018 г., по възражение с вх. № 149073/14.11.2018 г., което е подадено от длъжника - „Г.К.И.“ АД /непл./, като ИЗКЛЮЧВА от същия приетите в т. 7 предявени от кредиторите - П.М. и А.М. вземания съставляващи, както следва : сумата от 204 384,23 лв. – главница, представляваща - подлежаща на връщане продажна цена, основанието за чието заплащане е отпаднало – развален е предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“, изменен и допълнен с Анекс от 25.04.2008 г.; сумата от 35 204, 94 лв. – начислена неустойка по смисъла на чл. 7.3. от предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“; сумата от 1 760,25 лв. – начислена неустойка по смисъла на чл. 7.3. от предварителния договор от 25.04.2008 г. за покупко-продажба на вила „А.“ изменен с Анекс за строителство на плувен басейн; законна лихва върху главницата, считано от 03.10.2018 г. до окончателното й изплащане следва да се изключат от същия, тъй като не се установяват необходимите предпоставки подобни вземания да бъдат удовлетворявани в настоящото производство.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Г.К.И.“ АД /непл./ възражение с вх. № 149073/14.11.2018 г., в частта му, с която са оспорени включените в т. 2 от Списъка по чл. 688, ал. 1 ТЗ на приети от синдика допълнително предявени вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, обявен в ТР на 07.11.2018 г., съставляващи, както следва : сумата от 2 601, 96 лв. – главница и 627,51 лв. – законна лихва за периода от 23.02.2016 г. до 09.07.2018 г., които се следват по издаден обратен изпълнителен лист от 23.02.2016 г. по т.д. № 43533/2010 г. на СРС, съответно това прието и включено в т. 3 от допълнителен Списък № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.“ АД /непл./, обявен в ТР на 07.11.2018 г., съставляващо – законна лихва дължима за периода от 10.07.2018 г. до окончателното погасяване на главния дълг /2 601, 96 лв./, които са приети по молба на кредитора – С.И.К., предявени с нейна молба от 03.10.2018 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „Л.Н.“ АД възражение с вх. № 149077/14.11.2018 г. срещу Списъка по чл. 686, ал. 1, т. 3 ТЗ, вр. с чл. 688, ал. 1 ТЗ на неприетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.“ АД /непл./, изготвен на 01.11.2018 г. и обявен в ТР при АВ на 07.11.2018 г. в частта му по т. 2, където не са приети вземания, съставляващи, както следва : сумата в размер от 2 620 081, 22 лв., представляваща неустойка, дължима поради насочване на изпълнението на вземания на „Б.Б.З.Р.“ АД срещу „Л.Н.“ АД, в качеството му на поръчител, дължима на основание чл. 2.2. от договор, сключен на 03.05.2010 г. между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./; и сумата в размер от 2 620 081,22 лв., представляващо неустойка, дължима поради насочване на изпълнението на вземания на „Б.Б.З.Р.“ АД срещу „Л.Н.“ АД, в качеството му на поръчител, дължима на основание чл. 2.2. от договор, сключен на 03.05.2010 г. между „Л.Н.“ АД и „Г.К.И.“ АД /непл./, които вземания са предявени от кредитора - „Л.Н.“ АД с молба от 11.10.2018 г.

ОДОБРЯВА на основание чл. 692, ал.1 от ТЗ, изготвените на 01.11.2018 г. и обявени в ТРРЮЛНЦ на 07.11.2018 г. по партидата на „Г.К.И.” АД /непл./, ЕИК ******** от синдика списъци, съставляващи както следва : Списъка по чл. 688, ал. 1 ТЗ на приети от синдика допълнително предявени вземания на кредитори на „Г.К.И.” АД /непл./, Допълнителен Списък № 2 на приети от синдика вземания на кредитори на „Г.К.И.” АД /непл./, предявени по чл. 688, ал. 3 ТЗ, Списък № 2 на приети от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./ по чл. 686, ал. 1, т. 2 от ТЗ, във вр. с чл. 687, ал. 2 от ТЗ, Списък № 2 на приети от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./ по чл. 686, ал. 1, т. 2 от ТЗ, във вр. с чл. 687, ал. 2 от ТЗ, Списък № 2 по чл. 686, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 688, ал. 1 ТЗ на неприети от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./, Допълнение към Списък по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Г.К.И.” АД /непл./, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ. като се имат предвид въведените от съда по несъстоятелността по-горе изменения.

СВИКВА на основание чл. 674, ал.2 от ТЗ Събрание на кредиторите на Г.К.И.” АД /непл./, ЕИК ******** с дневен ред по чл.677, ал.1, т. 8 от ТЗ, а именно : 1./ определяне реда и начина за осребряване на имуществото на длъжника, 2./ определяне метода и условията на оценка на имуществото; 3./ избор на оценители и определяне на възнаграждението им, на 15.03.2019г. в 14,30 ч. в Съдебната палата, гр. София, бул.”Витоша” № 2, в заседателната зала, където провежда заседанията си VІ-2 състав.

Да се извърши обявяване в АВ, ТР на определението за одобряване на списъците и насрочване на Събранието на кредиторите, като се изпрати препис от същото и покана, за да се публикува.

Да се докладва делото след изтичане на едномесечен срок от обявяване на определението в ТР за евентуално решение по чл. 710 -711 от ТЗ.

Да се изпрати препис от определението и на синдика. Указва на синдика в срок 3-дни преди свиканото събрание да представи по делото списък на кредиторите с приети вземания и процентно съотношение на вземането на всеки кредитор спрямо общия размер на приетите вземания.

В частта, с която упражнените възражения против обявените списъци на предявените приети и неприети вземания изготвени по реда на чл. 685 ТЗ и чл. 688 ТЗ са оставени без разглеждане настоящото определение подлежи на обжалване в 1-седмичен срок, считано от обявяването му в ТРРЮЛНЦ при АВ с частна жалба пред Софийския апелативен съд.

В останалата му част определението не подлежи на обжалване.

Определението да се впише в Търговския регистър.

СЪДИЯ:

Номер на акта:	1223
Дата:	1 март 2019 г.
Съдия:	Атанас Ангелов Маджев

Дело:	20141100901667
Тип на делото:	Търговско дело
Дата на образуване:	19 март 2014 г.

Определение по дело №1667/2014 на Софийски градски съд

Съдържание на акта