Р Е Ш
Е Н И Е
№ 396 / 15.07.2020 година, гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На петнадесети юни през две хиляди и двадесета година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Михаела Стойчева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 1000 по описа за 2018
година; взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 от ГПК,
вр. чл.232 ал.2 и
чл.92 от ЗЗД, вр. чл.288 от ТЗ; от „Алпи колор“ ЕООД с ЕИК *********,
представлявано от управителя П. С. П., със съдебен адрес ***, адв. Д.Н.; против
„Вики – Супертранс“ ЕООД с ЕИК *********, представлявано от управителя Г.А.Г.,
със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Цариброд“ № 2а.
Ищецът твърди, че на 01.10.2014 г., като наемодател, сключил с ответника,
като наемател, договор за наем на товарен автомобил /т.а./ – влекач „******************“
с рег. № **** **, собствен на ищеца. Т.а. бил предоставен на ответника от ищеца
за ползване срещу наемна цена в размер на 240 лева с ДДС, платима по банков
път, след издаване на данъчна фактура. Ищецът издал данъчна фактура № **********/03.01.2018
г. за сумата от 3 120 лева, представляваща наемна цена за периода от 01.01.2017
г. до 31.01.2018 г. Същата била изпратена с писмо с обратна разписка до
ответника на 09.02.2018 г. с покана за извършване на плащане по нея в 3-дневен
срок, т.е. до 12.02.2018 г. В този срок не последвало изпълнение. Наред с това
съгласно чл.8 ал.2 от наемния договор, ответникът дължал и неустойка в размер
на 10% от дължимата сума за всеки просрочен ден или общо 4 680 лева, считано за
периода от 10.02.2018 г. до 24.02.2018 г., за период от 15 дни /съгласно
уточняващо становище/. За вземането си ищецът подал заявление по чл.410 от ГПК,
като било образувано ч.гр.д. № 525/2018 г.
на ХРС, по което съдът издал заповед за изпълнение, но длъжникът възразил. Ето
защо, за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск. Иска
да се признае за установено по отношение на ответника, че ответникът дължи на
ищеца горепосочените две суми за главница и за неустойка за забава, ведно със
законната лихва от 28.02.2018 г. до окончателно изплащане, като му се присъдят
и направените по делото разноски. Това си искане ищецът поддържа в открито
съдебно заседание, чрез пълномощник – адвокат.
В срока по чл.131 от ГПК от ответното дружество постъпва отговор, с който
оспорва предявените искове. Твърди, че между страните нямало договор за наем и
ответникът не дължал наем. Управителят на ищцовото дружество и управителят на
ответното дружество били бивши тъст и зет. След развода на Г. с дъщерята на П.,
двамата продължили да поддържат близки отношения, включително и към
закупуването на процесното превозно средство през август 2014 г. Тогава Г.
нямал фирма, но предстояло да учреди такава с основен предмет на дейност –
автомобилни превози. По искане /поръчка/ на Г. и с негови парични средства
закупили превозното средство на името на ищцовото дружество. По сделката за
покупка на камиона дружеството действало като довереник /чл. 293 ал.2 от ЗЗД/
на физическото лице Г.А.Г.. Последният станал собственик на превозното
средство, закупено на името на ищеца, като фирмата на ищеца била записана
формално в договора за покупко-продажба и в рег.талон. За да се оправдае
произходът на парите за покупка, както и да се установят отношения между
доверител и довереник и по съвет на счетоводителя на ищеца, бил сключен договор
за заем от 06.08.2014 г., в който било записано, че физическото лице предоставя
сумата на ищцовото дружество за закупуване на влекача ***. Няколко дни след
покупката на превозното средство Г.А.Г. регистрирал ответното дружество. Ищецът
не прехвърлил влекача на ответника, тъй като били дължими сериозни такси за
това, а личните отношения между управителите били отлични, поради което решили
да не правят отчетна сделка. Така двамата решили да сключат фиктивен /абсолютно
симулативен/ договор за наем – процесният, който бил необходим да служи на
ответника, за да управлява в страната и чужбина превозното средство. За да
отговорят на изискванията относно осчетоводяване на фиктивно уговорения наем,
страните процедирали по определен начин. Г. давал пари на П., който ги внасял в
брой в банкова сметка *** – на каса в ОББ АД. След това ги теглел пак на каса
от банката и ги връщал на Г.. Твърди се, че никога ответното дружество не било
плащало наем на ищцовото. От закупуването на т.а., данъкът за него бил заплащан
от действителния собственик – Г.. Собствеността на Г. върху превозното средство
била призната от съпругата на П. – Р. П., когато била разпитана като свидетел
по гр.д. № 1456/2017 г. на ХОС, по което дъщерята на П. – Р. осъдила Г. за увеличаване
на издръжката на дъщеря им В.. Това дело било причина за сериозен разрив в
отношенията между управителите на двете дружество, а съответно и за образуване
на заповедното и на настоящото дела. Оспорва предявените искове изцяло по
основание и размер. Исковата претенция следвало да бъде със същото основание и
размер, съгласно издадената заповед за изпълнение. Налице била разлика в
размера на предявените искове, в сравнение с присъденото в заповедното
производство, като за разликите искът бил недопустим. Ответникът оспорва, да е
получавал фактурата, от която ищецът черпел права, както и покана за плащане. В
нея не бил посочен падеж, както сочел ищецът – 12.02.2018 г., не ставало ясно и
за кой данъчен период се отнася и в какъв срок е платима. Ответникът оспорва
още размера на неустойката и периода, за който се претендирала, като и за нея
във фактурата не бил посочен срок за плащане - 12.02.2018 г. Същата се явявала
и прекомерна, т.к. клауза за забава, която определяла ежедневен процент, без да
се лимитира горна граница, откривала възможност неустойката да достигне високи
размери. Формулирана по този начин, неустоечната клауза излизала извън
пределите на нравствената допустимост и придадената ѝ по закон функция –
противоречала на принципа за справедливост в гражданските и търговски
отношения. Още повече, че ищецът не бил изпълнил свое насрещно парично задължение
по договора за наем към ответника, като не му заплатил разходи за ремонт на
автомобила. Неустойката била начислена и върху цялата сума, без да е приспаднат
възстановения от ищеца ДДС от 520 лева. Оспорва и иска по чл.86 от ЗЗД.
Кумулативното налагане на санкция едновременно под форма на законна лихва и
мораторна неустойка за забава на едно и
също парично задължение било недопустимо. Ответникът прави възражение за
съдебно прихващане със сумата от 22 230,24 лева, което произтичало от следните
факти: през лятото на 2016 г. превозното средство аварирало в А. и се наложил сериозен
ремонт на скоростната кутия, който бил извършен в сервиз там, на обща стойност
11 366,14 евро /равностойност на 22 230,24 лева/, платени от ответника. Сумата
не била възстановена, поради което ответникът отправя към ищеца изявление за
прихващане до размера на дължимия за 2017 г. наем /сума от общо 3 120 лв./,
ведно с акцесорните искове. В допълнително писмено становище по делото, прави
възражение за нищожност на клаузата за неустойка, на основание чл.26 ал.1
пр.ІІІ от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави /л.51/.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема за установено следното:
Видно от свидетелство за регистрация на МПС част I с №
*********, ищцовото дружество от 2014 г. е собственик на влекач „******************“
с рег. № **** **. Относно този т.а., между ищеца, като наемодател, и ответника,
като наемател, е сключен писмен договор за наем на товарен автомобил на 01.10.2014
г. По силата му, ищецът е предоставил на ответника за ползване собствения си гореописан
т.а. срещу месечно възнаграждение /чл.1/, като наемателят се е задължил да го
ползва във връзка с дейността на фирмата /чл.2/. Наемодателят се е задължил да
предаде т.а. на 01.10.2014 г. в състояние, отговарящо на целите, за които е
нает /чл.4 ал.1/. Уговорената наемна цена е както следва: в размер на 120 лв. месечно
с ДДС до 31.12.2014 г., а от 01.01.2015 г. - 240 лв. с ДДС; платима по
банков път, като наемодателят издава фактура за получената наемна вноска
/чл.5/. Според чл.6 ал.1 т.3, наемодателят е длъжен да отстрани за своя сметка
всички повреди на т.а., които не са причинени виновно от наемателя и не се
дължат на обикновеното му употребление, а ако откаже да изпълни това си
задължение - наемателят им право да отстрани сам повредите с грижата на добър
стопанин, като прихване стойността на направените разходи срещу наема или да
развали договора. Според чл.7 ал.1 т.2, наемателят е длъжен, да отстранява
всички повреди, свързани с обикновената употреба на автомобила, както и тези,
свързани с използването му по начин, различен от посочения в чл.2, като
разходите са за негова сметка. Същевременно, според чл.8 ал.1, той дължи
обезщетение за вредите, причинени виновно през време на ползването на т.а., в
т.ч. и в случаите, когато те са причинени от лицата, на които е възложено
управлението му. При забава в плащането на наемната вноска, наемателят дължи
неустойка в размер на 10% от дължимата
сума за всеки просрочен ден, като ако наемната вноска и неустойката не бъдат
платени в продължение на 30 дни от срока по чл.5 ал.3, наемодателят има право
да развали договора след 7 дневно писмено предизвестие /чл.8 ал.2/. Договорът е
сключен за срок до 30.09.2015 г. /чл.10 ал.1/, като ако след изтичането му
наемателят продължи да ползва т.а. със знанието и без противопоставянето на
наемодателя, договорът се счита за продължен за неопределено време /ал.2/. В
чл.11 ал.2 т.4 от договора е предвидена възможност за прекратяването му
едностранно и без предизвестие при неплащане на наемната вноска в срока по чл.8
ал.3 от договора, но последния текст от договора не съдържа ал.3. Договорът е подписан
от представители на двете дружества, като е положен и печат на ответника.
Ищецът представи по делото издадена от него фактура № **********/03.01.2018 г.
с получател – ответника за сумата от 3 120 лева с ДДС, представляваща наем за
периода от 01.01.2017 г. до 31.01.2018 г., 13 бр. х 200 лв. = 2 600 лв. и
520 лв. ДДС. Същата не е подписана от представител на ответника, като за
връчването й, писмени доказателства са представени по процесното ч.гр.дело –
покана от ищеца до ответника да извърши плащането по фактурата в 3-дневен срок,
като е приложил и самата фактура. За получаването на поканата и фактурата е
представено пощенско известие за доставяне, видно от което управителят на
ответното дружество лично ги е получил на 09.02.2018 г., за което е положил
своя подпис.
В подкрепа на възраженията си по делото, ответникът представи писмени
доказателства. Между управителя на ответното дружество, като физическо лице и
като заемодател, и ищцовото дружество, като заемател, е сключен писмен договор за
паричен заем от 06.08.2014 г. Предмет на договора е сумата от 27 660 лв.,
която ще бъде предадена на 06.08.2014 г., в брой на касата на ищеца, след което
веднага ще бъде внесена по банковата му сметка, за да бъде извършено плащане
към доставчика на МПС – т.а. влекач ***. Уговорено е заемната сума да бъде
върната до 05.08.2019 г. Договорът е подписан от страните по него. Ответникът
представи фактура № 2022569/19.08.2016 г. от ************** с обща сума 11 366,14
евро на немски език с надлежен превод на български език. Тя се отнася до
извършен ремонт на процесния т.а., с дата на заявката 04.08.2016 г., касаеща повреда
на скоростната кутия, която е била демонтирана и разглобена, а на нейно място е
монтирана резервна, налято е масло, съединителят е проверен и подновен, тръбата
на ауспуха е сменена, тахографът е проверен и подновен, преглед по §24а е
извършен, като е подновена корозирала защитна тапа при замръзване на блока на
двигателя. Във фактурата е посочено условие на плащането – след издаването й. Останалите,
представени от ответника писмени доказателства по делото, като ирелевантни за
настоящия правен спор не следва да бъдат обсъждани от съда. Въпреки изрично
указаната му възможност за това, той не представи на съда допълнителните
документи, за снабдяването с които му бяха издадени множество съдебни
удостоверения.
Ищецът представи по делото писмено предизвестие за прекратяване на
процесния наемен договор, отправено до ответника, на основание чл.8 ал.2 и 3 от
същия, с покана, да му изплати търсените в настоящото производство суми и да му
върне т.а. За доставката на същото по делото се представи товарителница №
1-00050311909181-0060063332016 от куриерска фирма „*****“. В нея е отразено, че
пратката е взета на 19.01.2018 г. в 17,10 ч., с доставка до следващия ден, с подател
управителя на ищцовото дружество и получател управителя на ответното дружество.
Товарителницата съдържа саморъчно отбелязване – „на 20.01.2018 г. получателят
отказва пратката, куриер: В.И., предал пратката: Ц.Ц.“, като е положен и подпис.
Приложен към нея е фискален бон № 0114770/ 19.01.2018 г. за обща сума от 4,72
лева. По оспорване на ответника и на основание чл. 193 от ГПК, по делото се
откри производство по оспорване на направеното ръкописно отбелязване върху
разписката - „на 20.01.2018 г. получателят отказва пратката куриер В.И.“. В
рамките на това производство, ответникът представи писмо до негов пълномощник от
„*****” АД с изх.№ SD-107/14.01.2019 г., видно от което в архивната база данни
на 19. и 20.01.2018 г. във всички офиси на дружеството в гр. Хасково не са
налични данни за пратки с подател ищцовото дружество и получател ответното. В
същото производство по делото се събраха гласни доказателства, чрез разпита на
свидетеля А.Г.С., която сочи, че тя е написала оспорения ръкописен текст в
разписката, като е положила своя подпис и печат за това. Подателят е поискал
информация, дали пратката е получена от получател и свидетелката написала,
каквото е видяла по програма - че е била в колегата й В., който е куриер,
отказана е и след това е била оставена в склада, от където колегата Ц. е предал
или върнал пратката. Тази информация, която се попълвала само от служители на „*****”
и само те имали достъп, не можела да се разпечата и това било причината, да го запише
ръкописно по желание на подателя. Св. С. *** и там била подадена пратката. Информация,
че пратката е отказана, била въведена от В., понеже първоначално пратката била
в него като куриер и тя била за адрес.
По искане и на двете страни, по делото се събраха гласни доказателства и за
основния им спор по делото, чрез разпита на свидетелите Д.П.П., посочена от
ищеца; и Х.И.В., посочен от ответника. Св. П. познава управителите и на
ищцовото и на ответното дружества, т.к. водила счетоводството на фирмите им,
съответно от 2010 г. и от 2014 г. Тя знае за подписани договори между тези две
дружества. Още преди Г. да регистрира фирмата си, за първи път отишли с П. при свидетелката
и споделили, че Г. е решил да започва работа и е решено да се купи камион и да
се упражнява такава дейност. Обяснили, че камионът ще бъде закупен на ищеца, но
св. П. знаела, че нямало пари по банковата сметка, и попитала П., дали има
лични средства за покупката. Г. обяснил, че е изтеглил кредит за покупката и
той ще даде парите за това. По съвет на св. П. това било оформено като договор
за заем помежду им. Тогава двамата били в много близки отношения. Свидетелката
разбрала, че този камион се купува за Г. на фирмата на ищеца, защото
регистрацията на фирмата на Г. още не била излезнала в Търговския регистър. За
да може той да започне дейност, трябвало за камиона да се сключи договор за
наем между двете фирми. Относно платежните нареждания, с които са внасяни
сумите за наем по банковата сметка на ищеца, св. П. сочи, че управителят на
ищцовото дружество казвал да пускат фактура за наем за посочен период и му я
давали, понякога пишели и платежното, но не са правили вноски за наем и не са боравили
с пари, като конкретно не знае, всъщност кой е носил платежните нареждания и е
извършвал плащанията. Имало издадени фактури за наем, по които нямало плащане,
в т.ч. и по последната фактура за месец януари 2018 година за 3 120 лева.
Св. В. познава управителя на ответното дружество от ученик, като знаел, че
той се занимава с транспорт, имал камион и транспортна фирма. Той знаел за
спешен ремонт, който претърпял камионът на Г.. Те работели заедно във фирма „*****
*********” в А. и това се случило преди две или три години - доста голям
ремонт, строшило се нещо по скоростната кутия, вкарали камиона в сервиз, имали
предположения за някаква по-малка част, сменили я, тръгнал камионът и след 20
км пак се строшил и оттам вече го вкарали в лицензиран сервиз на „***”, в който
сменили скоростната кутия, която била доста скъпа. С тази повреда било абсурдно,
камионът да се използва по предназначение и да извършва товари, в т.ч. и на
собствен ход да стигне до България. Плащането за ремонта го осъществила
фирмата, в която работели - „***** *********”, която фирма вкарала камиона в
сервиз. След това се приспадало от сумите, които изработвали, въпрос на
договорка било, можело да се прихване. Тази щета била доста голяма и нямало как
наведнъж да се вземат толкова пари, при което ги разсрочили. „***** *********”
платил цялата сума за ремонта, но той не им бил върнал докрай тази сума,
останала сума за плащане, чийто размер св. В. не знае.
За цялостното
изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане на ответника, съдът
назначи и изслуша съдебно – счетоводна експертиза, чието заключение приема като
компетентно и безпристрастно дадено. Вещото лице се е запознало с материалите
по делото, проверило е счетоводствата и на двете дружества. Установило е, че
процесния т.а. е закупен от ищеца, за което му била издадена от продавача
фактура на 06.08.2014 г. за сумата от 27 600 лв. с ДДС, платима с платежно
нареждане. От същата дата бил горецитираният договор за заем между страните по
делото. Заемната сума била внесена с ПКО № 02/06.08.2014 г. при ищеца от
управителя на ответното дружество, което било осчетоводено. Към предходната
дата 05.08.2014 г., според банково извлечение от разплащателната сметка на
ищеца при ОББ АД, крайното салдо по сметката било в размер от 4 883,38 лв.
Относно плащанията на наема на процесния т.а., на вещото лице се предоставила
справка от счетоводството на ищеца, според която за периода 2014 - 2018 г. били
издадени 6 фактури за това. Пет от тях /без да са били представени на вещото
лице, според разпита му в открито съдебно заседание/, ведно от справката, касаят
период на фактуриране октомври 2014 г. – декември 2016 г., с постъпили плащания
по тях по банков път, на три пъти – на 03.12.2014 г., 02.10.2015 г. и
03.11.2016 г. Тези плащания, от страна на ответника в полза на ищеца, се
установявали и от банкови извлечения от разплащателната сметка на ищеца. През
2017 г. не са били издавани фактури и не са постъпвали плащания за наем, а
последната издадена фактура е процесната с № 89/03.01.2018 г. за периода 01.01.2017
г. - 31.01.2018 г. за сумата от 3 120 лева с ДДС, без да са постъпвали суми по
нея. Същата била включена в дневника за продажбите на ищеца за данъчен период
м.01.2018 г. с данъчна основа 2 600 лв. и начислен ДДС 520 лв., преведен с
платежно нареждане на 14.02.2018 г., когато бил крайният срок за това. Вещото
лице е извършвало проверка в счетоводството на ответника и по повод
представената от него по делото фактура № 2022569/19.08.2016 г. от **************
с обща сума 11 366,14 евро, с левова равностойност 22 230,24 лв. Същата
била осчетоводена при него на 31.08.2016 г. С платежно нареждане от 25.08.2016 г.
посочената сума в евро била преведена от ***** ************ м.б.Х. на ЛКВ-Сервиз
ГмбХ, А., като плащането било относимо към цитираната фактура. От счетоводните
записвания на ответника било видно, че има разплащания с ***** ************** м.б.Х., но на вещото
лице не се представили документи за взаимоотношенията между двете дружества. Направени
били прихващания на вземания и задължения на база извършени превози – в общ
размер на 10 870,65 лв. в периода 31.08.-31.12.2016 г., като разликата от
11 359,59 лв. оставала неприхваната. От представена от ответника справка,
вещото лице установило извършени и осчетоводени разходи за периода октомври
2014 г. – октомври 2018 г. за резервни части, гуми и ремонт, всичко на обща
стойност 42 218,86 лв. В инвентарната книга на ответника наличен бил
дълготраен актив – ремарке, заведен под № 1/24.10.2014 г. От посочените разходи
експертизата не можела да установи, каква част е за наетия т.а. и каква част за
закупеното ремарке.
За процесното си вземане против ответника, ищецът в настоящото производство
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с
вх.рег. № 4001/ 27.02.2018 г., въз основа на което е образувано ч.гр.дело № 525/2018
г. на ХРС. По това дело е издадена заповед № 226 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 28.02.2018 г., по силата на която е разпоредено,
длъжникът – ответник в настоящото производство да заплати на кредитора – ищецът
в настоящото производство сумите, както следва: 3 120 лева главница по фактура № 89/03.01.2018 г. и
неустойка за забава в размер на 4 680 лева, ведно със законната лихва
върху главницата от 28.02.2018 г. до изплащане на вземането и деловодни
разноски от 156 лв. за държавна такса и 500 лв. за адвокатско възнаграждение;
като вземането произтича от договор за наем на товарен автомобил от 01.10.2014
г. В законоустановения срок ответникът е подал възражение по чл.414 от ГПК, че
не дължи изпълнение на вземането по заповедта. На 28.03.2018 г. заявителят е
получил указания да предяви иск за установяване на вземането си, което той е
сторил в срок с настоящата искова молба от 24.04.2018 г.
Служебно известно на съда е воденото между страните в настоящото
производство друго такова по иск по чл.233 от ЗЗД, предявен от ищеца против
ответника за връщането на процесния нает т.а. Искът е уважен изцяло, като
ответникът, като наемател на т.а., е бил осъден да го върне на ищеца, като
наемодател и собственик на същия т.а. Също служебно известно на съда е, че
постановеното по това дело решение № 207/27.03.2019 г. по гр.дело № 682/2018 г.
на ХРС /л.183 и сл./ към настоящия момент е влязло в сила - на 30.06.2020 г.,
потвърдено с решение № 187/30.06.2020 г. по в.гр.дело № 105/2020 г. на ХОС.
Видно от мотивите на първоинстанционното решение, страните са направили доводи
и възражения, идентични на настоящите им. Решаващият съд е приел, че сключеният
помежду им наемен договор е валиден, че именно ищецът е собственик на
отдадената под наем вещ, че договорът им е бил прекратен, при което ответникът
дължи връщане на т.а. И в това производството ответникът е направил настоящото
си възражение за прихващане на сумата от 11 366,14 евро /равностойност на 22
230,24 лева/, въз основа на същите обстоятелства. Възражението му е счетено за
неоснователно, т.к. не било доказано разходването на сумата и за какъв именно
ремонт се е отнасяла тя и т.к. главният иск не бил за заплащането на сума, от
която да е възможно насрещно прихващане. Съображенията на първоинстанционния
съд са изцяло споделени от въззивния.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига
до следните правни изводи по основателността на предявения иск:
Искът е допустим, а разгледан по същество се явява основателен
и доказан – изцяло за главницата и частично за неустойката. По категоричен
начин по делото се установи търговската сделка, от която ищецът черпи заявените
от него в настоящото производство права. Между ищеца, като
наемодател, и ответника, като наемател, е сключен договор за наем на товарен
автомобил на 01.10.2014 г. По силата му, ищецът е предоставил на ответника за
ползване собствения си т.а. срещу месечно възнаграждение, а именно – влекач „******************“ с рег.
№ **** **, като наемателят се е задължил да го ползва във връзка с дейността на
транспортната си фирма, срещу заплащането на месечна наемна цена. Съдът намира,
че действителните отношения между страните са именно тези, според съдържанието
на този наемен договор, като неоснователни са ответните възражения за
обратното. Обстоятелството, с чии конкретно парични средства е закупен т.а., са
ирелевантни за настоящия правен спор. Фактът, че това е станало с парична сума,
заета от управителя на ответното дружество, действащ като физическо лице, на
ищцовото дружество, което не се оспорва и се установи от събраните по делото
писмени и гласни доказателства и от заключението на вещото лице – не рефлектира
по никакъв начин върху правата и задълженията на страните по процесния наемен
договор. Независимо от произхода на средствата за закупуването на т.а., същият
е станал собственост на ищцовото дружество, на името на което именно е издадено
свидетелството за регистрация на МПС и което именно в качеството си на
собственик, като наемодател е сключил процесният договор за наем на вещта.
Ищецът е и получавал от ответника плащане на наемната сума през предходни
периоди от време, а именно за времето октомври 2014 г. – декември 2016 г.,
установено от съдебно- счетоводната експертиза, въз основа на данни в
счетоводството на ищеца и по извлечения от негова банкова сметка. ***, че
ответникът също е бил с ясното съзнание за задълженията си като наемател по процесния
договор, без оспорване на същите от негова страна. Изцяло неоснователни,
предвид изложените съображения, са ответните възражения, че процесният наемен
договор бил привиден, като прикривал реалните отношения между страните по
делото. Ако това бе така, логично е да не е уговаряна процесната клауза за
неустойка, което е допълнителен аргумент, че процесният наемен договор урежда
действителните отношения между страните по повод т.а.
Не се спори по делото, че ищецът като наемодател, е изпълнил основното си
задължение по договора – да предаде на ответника, като наемател, наетата вещ
още в деня на сключването на договора. Срокът на същия е уговорен до 30.09.2015
г., като ако след изтичането му наемателят продължи да ползва т.а. със знанието
и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита за продължен за
неопределено време. Именно в последната хипотеза следва да се счита, че е
попаднал настоящият случай, като договорът е продължил действието си и за
процесния период 01.01.2017 г. - 31.01.2018 г. Изпратеното до ответника
предизвестие за прекратяване на наемния договор, с изтичане на 7 дни от
получаването му, не е достигнало до знанието на ответника, посредством куриера,
отбелязал, че получателят на 20.01.2018 г. е отказал да получи пратката. Оспорването
на това отбелязване в куриерската разписка по реда на чл.193 от ГПК от страна
на ответника, съдът намира за неуспешно проведено. Разпитана като свидетел по
делото, служителката на куриерската фирма, лично направила отбелязването,
посочи че го е извършила по молба на ищеца – подател на пратката, след справка
в архива на компютърната програма, до която има единствено служебен достъп. В
този смисъл и предвид клаузите на наемния договор, съдът приема, че и до края
на м.01.2018 г. договорът е продължил действието си. Макар в чл.11 ал.2 т.4 от
договора да е предвидена възможност за прекратяването му едностранно и без
предизвестие при неплащане на наемната вноска в срока по чл.8 ал.3 от договора,
то последния текст от договора не съдържа ал.3. Същевременно в отправеното от
ищеца до ответника предизвестие се прави позоваване на чл.8 ал.2 и 3 от
договора, които давали право на прекратяване с едностранно предизвестие,
считано 7 дни след получаването му. Текстът на чл.8 ал.2 сочи, че ако наемната
вноска и неустойката не бъдат платени в продължение на 30 дни от срока по чл.5
ал.3, наемодателят има право да развали договора след 7 дневно писмено
предизвестие. Или до самия край на процесния период 01.01.2017 г. - 31.01.2018
г. – договорът е имал своето действие, доколкото не се установява да е бил
развален или прекратен преди това. По категоричен начин по делото се установи,
а и не се спори, че през този период ответникът, като наемател не е изпълнявал
основното си задължение по договора, да плаща наемната цена. Според чл.5 от договора,
уговорената за този период наемна цена за т.а. е била в размер на 240 лв. с ДДС
месечно, платима по банков път. Ответникът нито възрази, нито доказа, да е
извършил плащане по издадената му за периода фактура № **********/03.01.2018 г.
за сумата от 3 120 лева с ДДС, представляваща наем за периода от 01.01.2017 г.
до 31.01.2018 г., 13 бр. х 200 лв. = 2600 лв. и 520 лв. ДДС. Такова плащане не
се установява и от назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза. Що се
отнася до обстоятелството, дали преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
вече е бил настъпил падежът за плащане на посочената сума за главница, следва
да се отговори положително. Според приложимия за случая чл.303а ал.3 от ТЗ, ако не е уговорен срок за плащане,
паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на
фактура или на друга покана за плащане. Установи се, че процесната фактура
ответникът е получил с покана за плащане, лично чрез управителя си, на
09.02.2018 г., при което законоустановеният 14 дневен срок за плащането й е
изтекъл на 23.02.2018 г., което предхожда подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 27.02.2019 г. Ето защо, ищецът разполага с
ликвидно, изискуемо и неудовлетворено притезание за сумата по фактурата, при
което главният иск се явява изцяло основателен и доказан за предявената сумата
от 3 120 лева.
В наемния договор страните са уговорили, че при забава в плащането на
наемната вноска, наемателят дължи неустойка в размер на 10% от дължимата сума
за всеки просрочен ден /чл.8 ал.2/. Предвид гореизложените съображения,
ответникът е изпаднал в забава за плащането на главницата на 24.02.2018 г. –
денят следващ падежа на вземането. Съдът не споделя виждането на ищеца, че
неустойката се дължи от 10.02.2018 г., т.к. предния ден ответникът получил
фактурата и поканата за плащане. Преди всичко, самият ищец е дал с поканата на
ответника 3-дневен срок за плащане, считано от получаването й. Същевременно
обаче, така указаният срок за плащане не може да бъде по-кратък от приложимия и
законоустановен 14-дневен такъв по чл.303а ал.3 от ТЗ. Ето защо, неустойката се
дължи, считано от 24.02.2018 г. и единствено за този ден на забава, предвид
ищцовото искане, неустойката да се присъди за периода от 10.02.2018 г. –
24.02.2018 г. Според коментираната клауза за неустойката, върху главница от 3
120 лева за един ден забава се дължи неустойка в размер на 312 лв. /10% от
дължимото/. В този размер и за посочения ден акцесорният иск следва да се
уважи, а за разликата до пълния му предявен размер от 4 680 лв. за периода
10.02.2018 г. – 23.02.2018 г., включително, като неоснователен и недоказан
следва да се отхвърли. Неоснователно е ответното възражение за прекомерност на
уговорената между страните клауза за неустойката по наемния договор. Това е
така, т.к. е налице установена от закона забрана за намаляване поради
прекомерност на неустойка, дължима по търговска сделка, сключена между търговци
/чл.309 от ТЗ/, каквато несъмнено представлява процесният наемен договор. Неустойката
за забава обезщетява вредите на кредитора за периода докато е налице
състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Времето, през което ще
се начислява тя, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния
длъжник – ответникът в настоящото производство. Що се отнася до ответното възражение за нищожност на неустоечната клауза, съдът
намира същото за преклудирано и като такова не подлежи на разглеждане по
същество, доколкото е направено след изтичане срока за отговор на исковата
молба, в т.ч. след изготвяне на определението на съда по чл.140 от ГПК.
Ответникът, представляван в процеса от двама пълномощници – адвокати, пропусна
срока за това възражение по чл.131 ал.1 от ГПК, като последиците от това са
законово регламентирани в чл.133 от ГПК. Възражението
за нищожност на договор, по който ответникът е страна, следва да бъде въведено
с отговора на исковата молба, тъй като обстоятелствата във връзка със сключване
на този договор са му известни и той е могъл своевременно да се позове на тях,
както и да представи и да поиска събиране на доказателства за установяването
им. Релевирането му след преклузията по чл. 133 ГПК не може да бъде взето предвид и разгледано от съда. В този смисъл е и решение № 179/ 08.04.2019
г. по гр.дело № 163/2018 г. на ВКС, І г.о.
Изцяло неоснователно и недоказано е ответното възражение за прихващане със
сумата от 22 230,24 лева, представляващи равностойността на 11 366,14 евро,
които били заплатени за извършен в А. ремонт на процесния т.а. По делото не се
спори, а и от представената по делото фактура от 19.08.2016 г. за това се
установява, че на процесния т.а. е бил извършен подробно описан ремонт, на обща
стойност 11 366,14 евро. От разпита на св. В., приятел и колега на управителя
на ответното дружество, се установява, че този ремонт е заплатен на сервиза от фирма
„***** *********”, към която и двамата работели, като обичайно било, след това
платеното да се приспада от сумите, които изработвали, въпрос на договорка било.
В случая щетата била доста голяма и нямало как наведнъж да се вземат толкова пари,
при което ги разсрочили. Показанията му се подкрепят и от заключението на
вещото лице, че при ответното дружество била осчетоводена на 31.08.2016 г.
посочената фактура, като с платежно нареждане от 25.08.2016 г. цитираната сума
в евро била преведена от ***** ************ м.б.Х. на ЛКВ-Сервиз ГмбХ, А., като
плащането било относимо към цитираната фактура. От счетоводните записвания на
ответника било видно, че има разплащания с ***** ************** м.б.Х., но на
вещото лице не се представили документи за взаимоотношенията между двете
дружества, които са и ирелевантни за настоящия правен спор. Направени били
прихващания на вземания и задължения на база извършени превози – в общ размер
на 10 870,65 лв. в периода 31.08.-31.12.2016 г., като разликата от
11 359,59 лв. оставала неприхваната. Основание, ответникът да търси от
ищеца плащане на сумата, чието прихващане иска, следва да се търси в процесното
им наемно правоотношение, доколкото наличие на друга сделка помежду им по повод
на т.а нито се твърди, нито се установява. Такова основание съдът не намира.
Тъкмо обратното, от клаузите на договора им се налага извод, че разходите за
описания ремонт на наетия т.а. следва да се в тежест именно на наемателя –
ответникът. Според чл.7 ал.1 т.2, наемателят е длъжен, да отстранява всички
повреди, свързани с обикновената употреба на автомобила, както и тези, свързани
с използването му по начин, различен от посочения в чл.2 /във връзка с
дейността на фирмата/, като разходите са за негова сметка. Същевременно, според
чл.8 ал.1, той дължи обезщетение за вредите, причинени виновно през време на
ползването на т.а., в т.ч. и в случаите, когато те са причинени от лицата, на
които е възложено управлението му. Възможност за прихващане на стойността на
направените разходи срещу наема е предвидена единствено в чл.6 ал.1 т.3, но
настоящият случай не попада в тази хипотеза. Същата сочи, че наемодателят е
длъжен да отстрани за своя сметка всички повреди на т.а., които не са причинени
виновно от наемателя и не се дължат на обикновеното му употребление, а ако
откаже да изпълни това си задължение – наемателят им право да отстрани сам
повредите с грижата на добър стопанин, като прихване стойността на направените
разходи срещу наема или да развали договора. От посочените гласни доказателства
се установи, че повредата в т.а. е възникнала именно при обикновеното му
употребление, сумата за отстраняването на която следва да е в тежест именно на
ответника и с нея не следва да се извършва прихващане с дължимите от него на
ищеца суми за наем и за неустойка.
Предвид изложените съображения, предявеният главен иск като основателен и
доказан следва да се уважи изцяло, а акцесорният – частично, според
гореизложеното. Законната лихва от 28.02.2018 г. /според ищцовото искане/,
следващо датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, до окончателното
изплащане – следва да се присъди както върху главницата, така и върху неустойката,
както е поискано от ищеца и в настоящото и в заповедното производство. Анатоцизъм,
отречен от нормата на чл. 10 от ЗЗД и имащ за последствие при присъждането му
неоснователно обогатяване, би възникнал ако ищецът претендираше едновременно
законна лихва за забава и мораторна неустойка за заплащането на уговорените наемни
вноски, като двойно обезщетение за закъсняло изпълнение. В случая обаче се иска
не това, а законна лихва за забава върху неустойката, която също е договорно парично
вземане и несвоевременното й изплащане се санкционира с обезщетение в размера
по чл.86 от ЗЗД.
Предвид ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 4/2013 г., на ОСГТК на ВКС,
отговорността на ответника за деловодните разноски на ищеца в заповедното и в
настоящото производство следва да се реши с настоящия съдебен акт, при
съобразяване на разпоредбите на чл.78 ал.1, вр. чл.80 от ГПК. Съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца деловодни
разноски в общ размер на 709,28 лв. за двете производства, включваща съразмерни
части от заплатените от него суми за държавни такси и за адвокатски
възнаграждения.
Съобразно отхвърлената част от иска /чл.78 ал.3 от ГПК/, ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника деловодни разноски в общ размер на 170,80
лв., включваща съразмерни части от заплатените от него суми за държавна такса
за едно съдебно удостоверение и възнаграждение за вещо лице. При изчисленията
си съдът не включи заплатените от ответника държавна такса за още 4 съдебни
удостоверения, които следва да останат в негова тежест, доколкото той не
представи на съда документите, с които се е снабдил въз основа на тях.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че „Вики –
Супертранс“ ЕООД с ЕИК *********, представлявано от управителя Г.А.Г., със
седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Цариброд“ № 2а; ДЪЛЖИ на
„Алпи колор“ ЕООД с ЕИК *********, представлявано от управителя П. С. П., със
съдебен адрес ***, адв. Д.Н.; следните суми по сключен помежду им писмен договор
за наем от 01.10.2014 г. на товарен автомобил влекач „******************“ с
рег. № **** **, а именно: 3 120
лева по фактура № **********/03.01.2018 г. за наем за периода от 01.01.2017
г. до 31.01.2018 г., както и 312 лева
за договорна неустойка за забава за 24.02.2018 г., ведно със законната лихва върху всяка от двете суми от 27.02.2018 г. до
окончателното изплащане; като акцесорният иск за разликата до пълния му
предявен размер от 4 680 лв. за периода 10.02.2018 г. – 23.02.2018 г.,
включително; ОТХВЪРЛЯ;
за които суми е била издадена заповед № 226
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 28.02.2018 г. по
ч.гр.дело № 525/2018 г. на ХРС.
ОСЪЖДА „Вики – Супертранс“ ЕООД с ЕИК
********* ДА ЗАПЛАТИ на „Алпи колор“ ЕООД с ЕИК ********* сумата от 709,28 лева за деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Алпи колор“
ЕООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на „Вики –
Супертранс“ ЕООД с ЕИК ********* сумата от 170,80
лева за деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.