№ 102
гр. Гълъбово, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на трети октомври
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Радка Г. Стоянова
при участието на секретаря Белослава П. Колева
като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело №
20245550100066 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Н. Д. Д. от ******** срещу „Сити
Кеш" ООД гр. София, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.
Чл.21 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, с която е предявен установителен иск за признаване за
установено, че Договор за паричен заем кредирект № 481368 на 28.12.2020 г., сключен
между „СИТИ КЕШ“ ООД и Н. Д. Д. е изцяло недействителен, а в условията на
евентуалност се иска обявяване на отделни клаузи от договора за нищожни. Ищцата твърди,
че между страните е налице сключен Договор за паричен заем № 481368/28.12.2020 г.,
съгласно който ищецът получил сумата от 650,00 лева. Съгласно чл. 3, т.7 от Договора -
годишният лихвен процент на заема бил 40.05% /четиридесет цяло и пет десети процента/, а
годишният процент на разходите е 48.25% /четиридесет и осем цяло и двадесет и пет
процента/. Ищцата била заплатила доброволно и извънсъдебно заема и счита че е
надплатила сумата от 950 лева, тъй като била заплатила по договора общата сума от 1600
лева. Твърди, че договорът е недействителен, защото не отговарял на изискванията на ЗПК и
съгласно чл. 23 от ЗПК ищцата е следвало да върне само чистата стойност на заема от 650
лева, но не дължала лихва и други разходи по кредита. Годишният лихвен процент по
договора бил 48,25%, тъй като съгласно договора се дължала “неустойка” по смисъла на чл.
6.2. от Договора в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от
усвояване на заемната сума, поръчител или банкова гаранция. Ищецът счита, че посочената
клауза целяла заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки
заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която благоприятствала
Кредитодателя и увреждала Кредитополучателя. С такава клауза ответникът целял да
заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите,
като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла
1
на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до
нищожност на договора. Твърди, че годишният процент на разходите по кредита включвал в
себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Съгласно чл. 6.1. от процесния договор
за потребителски кредит, ищцата е следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на
което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и
едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договор
за поръчителство във връзка с процесиите договори за заем или в противен случай се дължи
неустойка, в размер на 1321.06. Неустойката се дължала пропорционално към всяка вноска
по кредита, отразена е в погасителния план и представлява неразделна част от договора.
Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Посочва, че „неизпълнението“ на задължението от
страна на ищцата да представи банкова гаранция или посочи поръчител, отговарящ на
конкретни условия вдигал лихвения процент на кредита на месец неколкократно, тъй като
тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат,
като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на
длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът.
Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК
договора бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата
стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Лихвеният процент в
договора от 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва и не била добавена
в ГПР като разход по кредита. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността
на годишния процент на разходите, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в
чл. 3.5. от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на
чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло
равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като
считам, че това обстоятелство води до нищожност на договора. При условията на
евентуалност моли отмяна на клаузата за договорната лихва, тъй като притоворечала на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Страните били уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД,
лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от
същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора
не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като
именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря
възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва
2
следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя
парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му
обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем. Задължението по договора
за кредит било необезпечено, а договорената лихва надхвърляла значително трикратния
размер на законната лихва за претендирания период, което правело клаузата, уговаряща
размер й нищожна. Цитира практика на ВКС. При условията на евентуалност моли отмяна
на прогласяване на уговорената неустойка в чл. 6.2. от договора за нищожна, тъй като с така
уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване. В
конкретния случай, неустойката била в почти равен размер на размера на отпуснатия заем и
единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба била свръхпечалба на
Заемодателя. Процесната неустойка била неравноправна и по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и
съответно е нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.
Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително
изготвена от дружеството - кредитор и съответно не е индивидуално уговорена.
Неустойката била неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на
потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради
обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С уговорената неустойка се
целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвиждала, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва. Моли
съдът да признае за установено, че Договор за паричен заем кредирект № 481368 на
28.12.2020 г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД и Н. Д. Д. е изцяло недействителен. Моли
в условията на евентуалност съдът да обяви отделни клаузи от договора за нищожни, а
именно: Чл. 3, т. 7 от Договора за паричен заем кредирект № 481368 от 28.12.2020 г.,
съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер от 40.05% върху главницата и Чл.
11 от Договора, съгласно който се дължи неустойка, в случай, ищцата не предостави
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или ако предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, поставени в договора.
Ответникът, чрез пълномощник, в срока за отговор по чл.131 ГПК изразява
становище, за неонователност на исковите претенции на ищеца за обявяване
недействителността на процесния договор за кредит поради противоречие с разпоредбите на
ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в евентуалност на клаузата по чл. 3, т. 7 и клаузата от договора, уговаряща
неустойка. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не
влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без
нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от
съществените параметри на договора за заем, тя самата била договорена между страните, за
да обезпечи изпълнението на задължението. Валидността на договора за кредит произтичала
от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне
3
на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния
договор. Твърди, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по
договора били индивидуално договорени с потребителя, като му била дадена пълна, точна и
максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди
сключването на договора. Договорът за кредит съдържал всички реквизити по ЗПК и
ЗПФУР, а клаузите му били съставени на ясен и разбираем език, като формулировката и
тълкуването им създавали яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният
размер на задължението му. Опровергава твърдението, че клаузите в договора са в
противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.
Кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал
параметрите и условията му. Клаузите по договора били индивидуално договорени.
Безспорно било, че Кредитополучателят бил запознат още преди сключването на договора с
неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество.
Ищецът бил договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение. Изтеглил кредити, избирайки конкретните услуги, които да ползва, а
впоследствие инициирал производство, по които да му бъдат присъдени разноски, с
единствената цел да увреди кредитора си. Възможността за отказ от договора гарантирала в
най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в
кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С информация за това свое право
ищецът разполагал на няколко етапа от правоотношението - веднъж при получаването на
СЕФ, както и втори път след получаването на самия договор и Общите условия на
28.12.2020г. Ищецът не само е могъл да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е
искала това, но след избирането им е разполагал с няколко възможности да се откаже от
сключването на договора преди отпускането на кредита, както и след отпускането му.
Вместо това ищецът изтеглил сумата, с единствената цел да се обогати от последващите
съдебни производства. Счита, че при формирането на годишния процент на разходите /ГПР/
били спазени всички, изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10. Съгласно ЗПК кредитодателят бил
длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Както в
договора за потребителски кредит, така и в издадения СЕФ за предоставяне на информация
за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора, а именно
28.12.2020 г. от 50 %, и ГПР определен в процесния договор в размер на 48,25 %, било
видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на
законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК
Уговорената неустойка не била включена в него. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР
и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните я уговорили
като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. ГПР
4
представлявала сбор от разходите, които представляват цената за предоставената от него
услуга. Той бил крайната стойност на заплатената услуга, за която потребителят следвало да
бъде информиран предварително. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението
и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала
право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Освен че
неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по
договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с
размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Твърдението на ищеца, че уговорената между страните неустойка следвало да бъде
включено в ГПР било неоснователно и противоречало на действителните уговорки между
страните. Към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана
сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски. В Погасителния план била
посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството,
че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
било посочено изрично в плана за погасяване. Ясно и точно били посочени размерите на
вноските с и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки
един падеж. Още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им. Имало индивидуално уговорени параметри по
договора, за които потребителят е бил наясно предварително, от които е имал възможността
да се откаже без каквито и да било последици за него, както още при сключване на договора,
така и след това. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика
от страна на кредитодателя. ГПР била недвусмислено е уговорена между страните. Преди
сключване на договора и с подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не
включва неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на
кредита. Ищецът по своя инициатива се е задължил 8 пъти с неустоечната клауза, всеки
следващ път след влизането в сила на същата по предходен договор. Това опровергавало
твърдението на ищеца за заблуда в условията на предоставените му кредитни услуги.
Неустойката била действителна и по смисъла на ЗЗД, тъй като била уговорена като санкция
за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно обезпечение - банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията, посочени в чл. 6.1 от Договора. Заемът
бил предоставен срещу обезпечение, а кредитополучателят се бил задължил да върне заетата
сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен
изцяло по волята на ищеца и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, кредитополучателят е разполагал с 14 /четиринадесет/ дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин от
спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на
обезщетения или такси. Именно тази клауза защитавала правата на потребителя, в случай че
5
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Вместо
да упражни някое от договорно и законоустановените си права да се откаже или да поиска
удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, ищецът
по своя воля е инициирал сключването на 8 договора с уговорка за плащане на неустойка
при непредоставяне на обезпечение в периода 2020 г. - 2022 г., респективно при идентични
условия, с които категорично е бил наясно при сключването на всеки договор за кредит.
Ищецът бил сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника,
като ползва предоставените заемни суми, а след това заведе искове за недействителност и
връщане на суми. Гореизложените факти водели и до извод, че е налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора. Това опровергавало твърденията за
недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на
кредитодателя. От процесуалното поведение на ищеца и изградените трайни отношения
между страните, ставало ясно, че ищецът изобщо не бил имал намерение да предоставя
обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредитите е целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе неоснователни искове за
недействителност на неустоечната клауза. Неустойката била с предварително определен
начален и краен момент и с фиксирани параметри за срока на договора. При сключване на
процесния договор ищецът не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на
кредитора от връщането на предоставения заем, а кредиторът бил дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща
неустойката. Твърди, че всички твърдения за нищожност на отделните клаузи на договора,
изложени в исковата молба, били неоснователни. Договорът следвало да се тълкува в
контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец - между
страните са налице сключени 8 договора за кредит, които съдържат уговорка за плащане на
неустойка, ако не бъде предоставено обезпечение по договора. Въпреки твърденията си за
нищожност на процесния договор ищецът бил сключил с ответното дружество 8 договора за
кредит за идентични кредитни продукти предоставяни при идентични условия. Счита, че
ищецът е бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително - да представи обезпечение в тридневен срок, като има право на избор какво
да бъде то, а в случай че не го направи, да плати неустойка в точен и индивидуално
определен размер, да връща заемната сума при фиксирана лихва. Впоследствие повторно се
е задължил с тях и това поведение е повтаряно от потребителя до сключването на 8
идентични договора. Било налице индивидуално договаряне, което изключва
неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за
финансовите задължения, които се поемат с тях. Цитира съдебна практика и моли при
преценка за неравноправност на договорните клаузи съдът да вземе предвид цитираната
съдебна практика, която е приложима в конкретния случай. Твърди, че сключването на 8
договора за кредит оборва твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на
ответното дружество и противоречие с добрите нрави Неоснователни били и твърденията за
липса на информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит, предвид
факта, че неустоечната клауза и клаузата, определяща възнаградителната лихва били
6
съставени на ясен и разбираем език. Стойността на неустойката била посочена в общ
конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, изчерпателно изброени, както и
начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на
договора. Договорната лихва била посочена, както в процент, така и като цифрова стойност
в погасителния план. По всяка една от уговорените вноски е недвусмислено посочен
размерът на лихвата, която се дължи към всеки падеж. Процесните клаузи напълно
отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на
клаузата, уговорена с потребител, Неоснователни били и аргументите за нищожност поради
липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била
извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на
кредитополучателя. Но дори и да няма, последица от липсата й не можело да бъде
нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявените от ищеца Н. Д. Д., претенции като неоснователни.
Претендира разноски по делото.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че
между ищеца Н. Д. Д., в качеството му на кредитополучател, и „СИТИ КЕШ“ ООД – гр.
София, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за паричен заем Кредирект №
481368 от 28.12.2020 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
потребителски кредит, в размер на 650 лева срещу задължението на последния да го върне в
срок от 18 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в
размер на 48,25 %. По делото е приет като писмено доказателство процесният договор за
паричен заем кредирект № 481368 от 28.12.2020г. /л.8 -9 от делото/, ведно с погасителния
план към него. Приети са също общи условия към него /л.12-25/, Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити към Договор за
паричен заем кредирект № 481368 на 28.12.2020 г. /л.10-11/. От договора е видно, че на
ищеца е отпуснат кредит в размер на 650 лв., която сума следва да се изплати от заемателя
на 8 месечни вноски, четири от които по 21,69 лв. лв. и четиринадесет вноски по 58,87 лв.,
при ГЛП 40,05 % и ГПР 48,25 %. В т.3,10 от договора е посочено, че общата сума по кредита
е в размер на 910,94 лв., включваща главница и договорна лихва. В чл.6.2 от договора е
посочена неустойка в размер на 1321,06 лв., дължима при неизпълнение на задължение по
чл.6.1 от договора, а именно непредставяне на обезпечение в тридневен срок – банкова
гаранция или поръчител, като същата се дължи разсрочено, съгласно включения в договора
погасителен план. Видно от погасителния план, неустойката е кумулирана към седмичната
погасителна вноска, като общата сума по кредита възлиза на 2199,50 лв. С оглед
погасителния план последната вноска е с падеж на 28.06.2022 г.
7
По делото е прието заключение на СИЕ, което съдът кредитира като компетентно и
безпристрастно. От същото е видно, че ответникът е кредитиран със сумата от 650 лв. от
кредитодателя „Сити Кеш“ ООД, като освен връщането на главницата, за периода на
договора ответника се задължава да плати и годишна възнаградителна лихва в общ размер
на 260,94 лв. Вещото лице установява, че в договора за паричен заем не е посочено какви
разходи влизат при изчисляване на ГПР, като не става ясно как е образуван ГПР в посочения
размер – 48,25 %. За целите на експертизата, вещото лице е направило изчисления, че при
добавяне на неустойката в размер на 1321,06 лв. и разпределяне на сумата към месечните
вноски, ГПР възлиза на 29,79 %. Вещото лице установява, че общо платените суми от
ищеца по договора за кредит са в размер на 2252,29 лв.
Процесният договор за заем може да се характеризира като договор за потребителски
кредит по смисъла на ЗПК и следва да бъде съобразен с неговите изисквания, включително
относно действителността му. Ответникът „Сити Кеш“ ООД е финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не
са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което неговата валидност
и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК. Константна е
практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този
смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в
договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби
на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от
ЗЗД. Според чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Посоченият в договора ГПР е неверен. В договора и в общите условия не е уредено от какви
компоненти е съставен ГПР. Както установи вещото лице в приетата по делото експертиза,
ГПР би било 299,79 %, когато в него е включена неустойката по чл.6.2 от процесния
договор. Следователно посоченият в договора ГПР очевидно не отговаря на реалния и би
надхвърлил значително законоустановения от 50%.,
който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като според
ал.5 на същия текст клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни.В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е недействителен, като
неотговарящ на изискванията на ЗПК.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 -12,
договорът е недействителен. Касае се за изначална недействителност, тъй като посочените в
разпоредбите императивни изисквания са изискуеми при самото сключване. Имайки
8
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят - ответник би следвало да дължи
връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Разпоредбата на чл. 23 ЗПК гласи: „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.“.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. От анализа на
събраните по делото доказателства се установява наличието на твърдяното в исковата молба
основание за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото в договора за кредит е посочено
единствено, че той е в размер от 48,25 %. Действителният ГПР по процесния договор е
значително в по-голям размер, като се има предвид, че следва да се върне в рамките на по-
малко от година горница в размер над 50 %, предвид включената неустойка(виж
погасителния план по договора). Поради това е
надвишен максималния праг на ГПР, установен в чл.19, ал.4 ЗПК. В този смисъл съдът
констатира, че вземането се основава на нищожен договор за кредит, поради което на
основание чл.23 ЗПК (и съобразно трайната съдебна практика – т. 2 от Решение на Съда на
Европейския съюз (девети състав) от 21.03.2024г., по дело С-714/22, ECLI:EU:C:2024:263, а
така също и Определение № 50116 от 22.02.2023г. по т.д. № 2024/2022г. по описа на I търг.
отделение на ВКС и Определение № 50161 от 29.03.2023г. по т.д. № 1070/2022г. по описа на
II търг. отделение на ВКС, Определение № 1059 от 24.04.2024г. по т.д. № 1254/2023г. по
описа на I търг. отделение на ВКС) на възстановяване подлежи единствено чистата стойност
на кредита – т.е. усвоената главница от 650 лв. По изложените съображения процесния
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК и следва да бъде
прогласена неговата нищожност, като по тази причина е безпредметно да се обсъждат
останалите доводи на ищцовата страна за недействителност.
По разноските: При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 297,84 лв. за внесена държавна
9
такса и възнаграждение за вещо лице.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. от АК-Стара
Загора за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да се
определи възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен на основание чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
Договор за паричен заем № 481368/28.12.2020 г., сключен между Н. Д. Д., ЕГН **********,
с адрес ********, ****** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ********.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
********, да заплати на Н. Д. Д., ЕГН **********, с адрес ********, ******, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 297,84 лв. /двеста деветдесет и седем
лева и 84 ст./.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
********, да заплати на ЕАД М., с ЕИК *******, с адрес ********, действащо чрез
управителя адв М. М., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 480 лв.
/четиристотин и осемдесет лева/ с ДДС за оказана безплатна правна помощ на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – Стара
Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Гълъбово: _______________________
10