№ 478
гр. София , 23.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на четиринадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Людмила Цолова
Членове:Светла Станимирова
Женя Димитрова
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело
№ 20201001002259 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Д. А. З. - ищец в
първата инстанция чрез пълномощника й К. И. З. /неин съпруг/ против
решение №288 от 10.02.2020г. на Софийски градски съд,ТО, VI-12 състав,
постановено по т.д.№ 2351/2018 г., с което е отхвърлен предявения иск по
чл.135 ЗЗД срещу ответниците „Елби 70“-АД и „БИЕЛ груп“-ООД.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон и необоснованост, както и
съществено нарушение на процесуалните правила. Всъщност жалбата е доста
хаотична и от нея трудно може да се разбере какви точно са исканията на
жалбоподателката. Прави се искане въззивния съд да отмени решението и
уважи предявения иск по чл.135,ал.3 ЗЗД като основателен и доказан.
В срока по чл.263,ал.1 ГПК е постъпил отговор от „“ЕЛБИ 70“-АД
чрез пълномощника му адв.Л.П., в който излага подробни доводи за
неоснователност на въззивната жалба.Моли съда да потвърди решението като
правилно и законосъобразно.
Другият ответник „БИЕЛ груп“-ООД не е депозирал отговор.
Софийският Апелативен съд, като провери обжалвания съдебен
1
акт във връзка с оплакванията в жалбата и събраните доказателства,
приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна в законния срок. Разгледана по същество е
НЕОСНОВАТЕЛНА поради следното:
Обжалваното решение е правилно и съобразено със закона.
Релевантните за спора факти са правилно установени и те несъмнено водят до
отхвърляне на иска, до какъвто извод е достигнал решаващият състав.
За да отхвърли иска по чл.135, ал.3 ЗЗД, решаващият състав е приел,
че разпоредителната сделка между ответниците е извършена с цел погасяване
на част от задължение по договор за заем от 23.05.2008г., който действително
съществува между тях; че сделката не е безвъзмездна по см. на ал.2; че
сделката е извършена много време преди възникване на задължението към
кредитора-ищец, както и че липсва намарение у договарящите страни за
увреждане на кредитора по см. на чл.135,ал.3 ЗЗД - липсват доказателства за
това, че тя е била предназначена от длъжника и лицето, с което той е
договарял,да увреди кредитора.
Тези изводи напълно се споделят и от въззивния съд.
С оглед разпределената от съда доказателствена тежест, ищцата при
условията на пълно и главно доказване следва да установи елементите от
фактическия състав на чл.135,ал.3 ЗЗД - наличието на вземане към ответника
и момента на неговото възникване, както и че атакуваната разпоредителната
сделка е предназначена от длъжника и лицето, с което той е договарял, да
увреди кредиторите,т.е. намерение за увреждане на кредитора у
договарящите страни а също така и наличието на твърдяната симулативност
на договора за заем между двете ответни дружества.
В първоинстанционното производство ищцата чрез пълномощника
си, неин съпруг, е навеждала твърдения единствено за „наличието на знание
за увреждане“ по смисъла на чл.135, ал.1 от ЗЗД, но не и обстоятелството дали
атакуваната сделка е била „предназначена“ от съдоговорителите да увреди
кредитора, в хипотезата на чл.135, ал.3 от ЗЗД.
От събраните в хода на първоинстанционното производство
писмени доказателства се установява, че ищцата Д. А. З. е кредитор на
ответника „Биел Груп“-ООД. Вземането й произтича от влязло в сила
решение на СГС №208/11.01.2013 г. по гр.д. №495/2009 г., влязло в законна
сила на 03.11.2014 г.Това решение било обжалвано пред САС и ВКС, като
след проведения инстанционен контрол ответникът „Биел Груп“-ООД бил
осъден да заплати общо на нея и съпругът й К. И. З. съдебни разноски в
размер на 5 340 лева.С определението на ВКС от 03.11.2014 г. въззивното
решение не е допуснато до касационно обжалване.Въз основа на влязлото в
сила решение на СГС е издаден изпълнителен лист от 20.11.2014 г. за
2
сумата 5340 лв. Тъй като в ИЛ вземането за разноски не е разпределено,
следва да се приеме, че всеки от кредиторите е носител на вземане в размер
на ½ от присъдената сума.
Видно е, че се твърди вземане за разноски, изходящо от съдебен акт.
В този случай влизането му в сила се явява момента на неговото възникване.
С НА от 31.03.2014 г./л.33/ за прехвърляне на недвижими имоти
вместо изпълнение на парично задължение, длъжникът „БИЕЛ ГРУП“-
ООД прехвърлил на „ЕЛБИ 70“-АД описаните в НА недвижими имоти,
вместо плащане на част от дължима по Договор за заем от 23.05.2008 г.
сума в размер на 170 000 лв.
По делото е прието заключение на ССЕ, коментирана подробно от
първоинстанционния съд, поради което въззивната инстанция на основание
чл.272 ГПК препраща към мотивите в тази им част.
След като се е запознало с представените по делото доказателства и
със счетоводството на ответните дружества, вещото лице е констатирало
наличието на предоставени общо 753 000 лв. от „ЕЛБИ 70“-АД на „Биел
Груп“-ООД,като през годините са правени погашения в различни размери. В
открито с.з. от 15.11.2019г. ВЛ е пояснило, че начина, по който е
осчетоводена сумата от продажната цена на имотите в счетоводството на
двете дружества, свидетелства за заемния характер на същата, доколкото,
ако не е такава, то е следвало тя да бъде осчетоводена по сметки „клиенти“ и
,доставчици“, което би я направило сума от търговски сделки (от дейността
на дружеството). Поради това се налага несъмненият извод, че ССЕ
установява наличието на валидно заемно правоотношение, предхождащо
изповядването на НА от 31.03.2014г. Вещото лице е установило, че след
изповядването на НА и прехвърлянето на имотите, което след
осчетоводяването погасява неиздължената главница и част от лихвите, е
останало непогасено задължение по заема в размер на 822,45 лева.
Във въззивната жалба се твърди, че атакуваната сделка е имала за
цел да увреди ищцата, защото осъждането на „Биел груп“-ООД за заплащане
на разноски било „непредотвратимо“. Видно е обаче, че вземането на ищцата
за разноски към „Биел груп“-ООД е възникнало много след изповядване на
атакуваната сделка - на 03.11.2014г., когато е постановено определението по
гр. д. № 3088/2014г. на ВКС, с което не е било допуснато касационно
обжалване по подадена от „Биел груп“-ООД касационна жалба и дружеството
е било осъдено да заплати разноски. В тази връзка е бил издаден и
Изпълнителен лист от 20.11.2014г., с който Д. А. З. се легитимира като
кредитор на „Биел груп“-ООД.
Следва да се има предвид, че всяко вземане за разноски, каквото е
вземането на ищцата към „Биел груп“-ООД, възниква единствено когато
същите са присъдени е влязъл в сила съдебен акт /в този смисъл е
Решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 915/2012 г. на ВКС/. В тази връзка
неоснователни са всички изложени във въззивната жалба твърдения на
3
жалбоподателката, че след като „Биел груп“-ООД е било осъдено от въззивна
инстанция да изплати направени съдебни разноски, то това означавало, че
„непредотвратимо“ е щяло да бъде осъдено и от касационната инстанция и
съответно това трябвало да бъде равносилно на „знание“, че дружеството
дължи тези разноски към момент, към който същите не са присъдени с влязъл
в сила съдебен акт. При постановяване на решението си
първоинстанционният съд правилно е съобразил, че вземането на Д.З. в
настоящото производство е за разноски, възникващи от самото решение,
поради което релевантен с моментът на влизането на съдебните актове в сила.
За да бъде уважен иск с правно основание чл.135,ал.3 ЗЗД, ищецът
следва да докаже наличието на виновно намерение за увреждането му у
договарящите страни. Освен това, презумпцията за знание по чл.135, ал.2 от
ЗЗД не намира приложение в хипотезата на чл.135,ал.3 ЗЗД. Настоящият
случай обаче не е такъв, защото, както е приел и решаващият състав,
атакуваната сделка е възмездна – имотът е прехвърлен с цел погасяване на
задължение по договор за заем с купувача, което изключва безвъзмездния й
характер. Наличието на такова заемно правоотношение между страните по
сделката е доказано по несъмнен начин от заключението на ССЕ.
Затова ищецът следва при условията на пълно и главно доказване, с
всички допустими доказателствени средства да докаже не само
притежаването на вземане и момента на неговото възникване, но и наличието
на намерение за увреждане у длъжника и лицето с което договаря.
Предназначението на увреждането не може да се предполага. То следва да
се докаже от този, който го твърди. В този смисъл е Решение № 179 от
11.05.2011 г. по гр. д. № 1198/2010 г. на ВКС; Решение №827 от 17.11.2009 г.
по гр. д. № 800/2008 г. на ВКС и др.
Важно е да се отбележи, че само по себе си разпореждането с
недвижим имот не може да бъде възприемано като единствено и достатъчно
основание, за да се приеме, че е налице намерение у договарящите страни да
увредят кредитора, доколкото извършеното действие се опорочава от
осъществяването на това намерение, а не от факта на разпореждане с
имуществото, което предхожда пораждането на вземането. В този смисъл е
Решение № 643 от 27.07.2000 г. по гр. д. №27 /2000 г. на ВКС.
Недоказването на субективната предпоставка на отменителния
иск, която е в доказателствена тежест на кредитора, който иска
обявяване на недействителността, следва да има за последица неговото
отхвърляне като неоснователен. До такъв правилен и законосъобразен
извод е стигнал и първоинстанционният съд при постановяване на
обжалваното решение. Правилно е прието, че доколкото в процесния случай
вземането на ищцата е за съдебни разноски, изхождащи от съдебен акт, то
влизането в сила на този съдебен акт се явява момента на неговото
възникване. До влизането в сила на съдебния акт вземане с такова основание
4
не съществува. Това е така, защото законът не придава релевантност на
правните очаквания на страните във връзка с изхода на делото, поради което
твърденията на ищцата в тази насока са неоснователни. По делото липсват
доказателства, които да доведат до пряк или косвен извод за наличие на
намерение за увреждане, което пък от своя страна, поради недоказан
субективен елемент, води до неоснователност на предявения иск.
Цитираната от въззивника съдебна практика (Решение №35/
12.04.2018г. и Решение №149/ 12.11.2013г. на ВКС) е неотносима към
процесния случай, доколкото в посочените решения не се разглежда хипотеза,
в която вземанията на кредитор по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД да са
за съдебни разноски. В действителност не би било необходимо вземането на
кредитора да е установено с влязло в сила съдебно решение в хипотезите, в
които самото вземане е възникнало на друго правно основание. Това обаче не
се отнася за вземанията за съдебни разноски, които възникват единствено
когато са присъдени с влязъл в сила съдебен акт.
Неоснователни са и оплакванията в жалбата, че
първоинстанционното решение страдало от порок, защото неоснователно
било кредитирано заключението на изслушаното по делото вещо лице.
Считаме, че изслушаната по делото ССЕ е обоснована и компетентна, поради
което правилно е била кредитирана от първоинстанционния съд. След като се
е запознало с представените по делото доказателства и със счетоводството на
ответните дружества, вещото лице е констатирало наличието на предоставени
общо 753 000 лв. от „ЕЛБИ 70“-АД на „Биел Груп“-ООД, като в открито с.з.
от 15.11.2019г. ВЛ е пояснило, че начина, по който е осчетоводена тази сума в
счетоводството на двете дружества, свидетелства за заемния характер на
същата, доколкото, ако не е такава, то е следвало тя да бъде осчетоводена по
сметки „клиенти“ и ,доставчици“, което би я направило сума от търговски
сделки (от дейността на дружеството). Поради това правилно съдът е приел,
че между дружествата е сключен Договор за заем през 2008г. Именно въз
основа на него са налице преводи на суми и съответно частични погасявания,
но сумите не са били изцяло върнати.
Съдът е приел, че макар и при извършване на плащанията между
двете дружества да не е било изрично посочвано като основание конкретен
договор за заем, налице е доказана правна връзка, както и че разгледаната
хипотеза се различава от случаи, в които между страните не се установява да
е имало договор с такъв характер, или сумите да не са били предадени или да
са върнати в пълен размер.Въззивният съд напълно споделя този извод. В
процесния случай е установено наличието на заемно правоотношение, по
което размерът на невърнатите суми е надхвърлял сумата от 170 000
лв./продажната цена по сделката/, с която страните са се договорили, че се
намалява дълга и вместо заплащането на която е била прехвърлена
собствеността на недвижимите имоти. Същевременно Договора за заем от
5
23.05.2008г. като единствено основание за сключването на атакуваната
сделка, изрично е бил посочен в НА, като е било уточнено каква част от
главницата и натрупалите се върху нея лихви са дължими и неизплатени от
заемополучателя и за погасяването на каква част от дълга се прехвърлят
недвижимите имоти, предмет на нотариалния акт.
Изложеното сочи на извод, че не само не е доказана твърдяната от
ищцата безвъзмездност на атакуваната сделка, но напротив - от представените
писмени доказателства и приетата ССЕ се установява наличието на валидно
заемно правоотношение, предхождащо изповядването на НА от 31.03.2014г.
Твърдението на въззивника, че наличието на едно и също ФЛ като
управител на двете договарящи дружества по сделката, било достатъчно да
обоснове сигурен извод за знание за нанасяне на вреда на кредитора, което
знание било задължителна предпоставка за приложение на разпоредбата на
чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, е неоснователно. Това е така, защото, както бе
коментирано по-горе, презумпцията за знание по чл.135, ал.2 от ЗЗД не
намира приложение в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД. Ищецът е следвало да
докаже не само знание, необходимо условие при ал.1 на чл.135, но и
намерение за увреждане у длъжника и лицето с което договаря. Затова
„знанието“ не се явява достатъчна предпоставка, като общото
представителство на двете ЮЛ от Н. Х. не води до извод за специфичната
противоправна цел.
С оглед изложеното съдът намира обжалваното решение за правилно
и съобразено със закона. Въззивната жалба като неоснователна следва да се
остави без уважение.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК,
въззиваемото дружеството „ЕЛБИ 70“-АД има право на разноски за
настоящата инстанция . Представен е списък по чл.80 от ГПК, видно от който
се претендира заплащането на адвокатско възнаграждение от 1 800 лева с
вкл. ДДС. Представен е договор за правна защита и съдействие от 17.03.2020
г.,фактура от 18.03.2020г., Платежно нареждане от 24.03.2020г. за извършено
плащане по посочената фактура.
В съд.заседание пълномощникът на жалбоподателката К. З. е
направил възражение за прекомерност на разноските.
Съдът намира възражението за неоснователно. С оглед цената на
иска и при съобразяване разпоредбата на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1/2004 г.
за минималния размер на адвокатските възнаграждения, минимално
предвиденото такова е в размер на 4 930 лв. Видно е, че уговорения и платен
6
адвокатски хонорар в размер на 1 800 лева с вкл.ДДС в полза на
процесуалния представител на въззиваемото дружество е под този размер.
Затова адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в пълня заявен
размер.
Така мотивиран, Софийският Апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №288 от 10.02.2020г. на Софийски
градски съд,ТО, VI-12 състав, постановено по т.д.№ 2351/2018 г.
ОСЪЖДА Д. А. З., ЕГН-********** да заплати на „ЕЛБИ 70“-АД,
ЕИК-********* сумата 1 800 лева с вкл.ДДС разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7