РЕШЕНИЕ
№ 1172
гр. Пловдив, 27.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20235300501357 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.26, ал.1
пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл.11 от ЗПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *****, чрез юрк.К. М., против Решение №
1046/10.03.2023г., постановено по гр.д.№ 13615/2022 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, XVI гр.с., с което е признато за установено в отношенията
между дружеството и И. А. М., че е нищожна поради противоречие с добрите
нрави и заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, клаузата,
предвиждаща заплащане на такса по пакет допълнителни услуги от
сключения между страните Договор за кредит № **********; както и е
осъдено дружеството да му заплати направените разноски по делото за
държавна такса в размер на 50 лв. и депозит за ССЕ в размер на 120 лв.; както
и е осъдено дружеството да заплати на адвокат Е. И., адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца И. А. М., ЕГН: **********,
1
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 400
(четиристотин) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Моли решението да бъде обезсилено изцяло като недопустимо и да
се прекрати производството по делото.
Въззиваемата страна И. А. М., ЕГН – **********, с. *****, чрез
адв.Е. И., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна.
Поддържа, че решението е процесуално допустимо и съобразно с
материалния закон трайно установената съдебна практика. Претендира
разноски.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на
процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните
доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от И. А. М. против „Профи кредит
България“ ЕООД е заведена искова молба, ведно с писмено уточнение
неразделна част към нея, с която се посочва, че между страните бил сключен
Договор за кредит № **********, съгласно раздел 6 от който длъжникът
дължал възнаграждение за пакет допълнителни услуги в размер на 465, 66 лв.
Тази клауза заобикаляла закона и накърнявала правата на страната, защото
липсвала еквивалентност между таксата и предоставяната за нея услуга. По
смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни били тези клаузи, с които
потребителят не е имал възможност да се запознае преди сключване на
договора, а според чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- и тези, които не били индивидуално
уговорени, а изготвени предварително, без потребителят да може да влияе
върху съдържанието им. Въпросната клауза за такса целяла неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и представлявала скрит
разход по кредита, като така се заобикаляло изискването на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, защото таксата не била включена в ГПР, а представлявала реални
разходи по кредита. Така и ГПР не съответствал на посочения в договора,
защото лихвеният процент се увеличавал със скрит добавък от тази такса.
Всичко това заблуждавало кредитора, което пък било в разрез с изискванията
на добросъвестността и водело до неоснователно обогатяване чрез
калкулиране на допълнителна печалба за кредитната институция. С
2
допълнителна молба -уточнение ищецът посочва, че имал правен интерес от
иска, предявен на осн. чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Към исковата молба прилага Договор за потребителски кредит с №
**********.
Ответникът „Профи кредит България“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК
депозира писмен отговор, с който оспорва исковете изцяло. Възразява, че
искът е недопустим, тъй като ищецът разполагал с възможност да предяви
осъдителен иск за въпросните суми и нямал правен интерес от установителен
иск. Защитата му в най- пълен обем би се реализирала чрез осъдителен иск,
но пък в случая задълженията по договора били погасени изцяло и
кредиторът нямал претенции спрямо длъжника. В този смисъл е било
направено искане за прекратяване на производството, а в случай на
разглеждане на делото по същество, се поддържа отхвърляне на иска като
неоснователен.
В хода на производството е допусната и приета ССЕ, изпълнена от
в.л. Й. П.. Ответникът е приложил и изисканата счетоводна справка за всички
извършени плащания по процесния договор за кредит, от което е видно, че
всички задължения по кредита са погасени.
Районният съд е приел, че не са налице предпоставките за
прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска,
защото дори за ищеца да съществува възможност за предявяване на
осъдителен иск за платени суми по договора, това не го лишава от
възможността да иска от съда произнасяне със сила на пресъдено нещо по
въпроса за действителността на процесния договор, като на преценката на
страната е оставен видът защита, който тя търси. По същество излага основни
съображения, че няма спор между страните, че е бил сключен потребителски
кредит № **********, при следните условия: сума- 500 лв., срок- 9 месеца,
ГПР- 49, 87 %, ГЛП- 41, 17 %, обща сума по кредита- 589, 59 лв., за закупен
пакет от допълнителни услуги- 465, 66 лв., или общо задължение от 1 055, 25
лв. Кредитирано е заключението на ССЕ, съобразно което са направени
констатации, че в договора за заем в посочения ГПР се включвала само
лихвата, а в случай, че се добави и таксата по пакета от допълнителни услуги,
размерът на ГПР щял да се оскъпи с 39, 62 %.
По отношение на клаузата в договора за закупуване на задължителни
3
услуги, Районният съд посочва, че съгласно нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК
се предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и
такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Макар и
оформени като „допълнителни услуги“ по договора, със самостоятелен
характер, които не са задължителни, тези услуги по естеството си са свързани
с усвояването и управлението на кредита. Правото на приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита по своята същност обаче е дейност на
финансовата институция, свързано с действия по усвояване на кредита, които
са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени
в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както
формално е посочено в договора.
Районният съд мотивира, че направените изводи се отнасят и до
другата услуга, доколкото всяка промяна на погасителния план принципно
касае промяна на условията по договора, за което се изисква съгласието и на
двете страни. Посочва, че това е законово предвидена възможност, а не
предоставена такава от кредитора на длъжника, за която той да му дължи
възнаграждение. По този начин се плаща за права, които потребителят има,
което пък е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност
и справедливост, а и възнаграждението е предвидено предварително.
Затова и таксите за допълнителните услуги, които реално са такси по
кредита предвид естеството си и представляват допълнително плащане, е
следвало да бъдат включени в ГПР, с оглед нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК.
Районният съд мотивира, че след като не е направено това, се получава
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда лимит
до петкратния размер на законната лихва, защото прибавянето на тези суми
към високия лихвен процент ще оскъпи кредита с още 39, 62 % и така ще се
надвишат 50 % при посочени ГПР в размер на 49,87 %. Позовава се на
разпоредбата на чл.21 ал.1 от ЗПК, според която клаузи в договора за
потребителски кредит, които заобикалят изискванията на закона, са нищожни.
След като са нищожни, сумите по тях са недължими.
С въззивната жалба на „Профи кредит България“ ЕООД са направени
основни възражения, че решението е изцяло недопустимо, поради което
следва да се обезсили и прекрати производството по делото. По-конкретно
посочва, че процесуалните предпоставки за исковото производство са
4
свързани с възникването на право на иск и надлежното му упражняване, като
според съдебната практика липсва интерес от предявяване на установителен
иск, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен иск или
конститутивен иск. Районният съд е бил длъжен да следи служебно за
условията, от които зависи съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск, т.е. за наличието или липсата на процесуални предпоставки
обуславящи надлежното му упражняване. Правният интерес е абсолютна
процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск тъй като
обуславя правото на иск. Дружеството още с Писмения отговор по чл.131 от
ГПК е заявило, че към момента на депозиране на настоящата искова молба
всички задължения по Договор за кредит № ********** са погасени изцяло,
включително задълженията за възнаграждение за допълнителни услуги и
кредитът е приключен и ответното дружество в качеството си на кредитор по
процесния договор за кредит няма никакви претенции към ищеца.
Впоследствие е представено и Извлечение по сметка към договор за кредит
№ **********, от което е видно, че задълженията по заема са погасени и
остатъчното задължение по кредита е в размер на 0.00 лв. Така в случай, че
бъде установено, че клаузата регламентираща условията, при които са
предоставени на ищеца пакет допълнителни услуги при сключване на
договора за кредит е нищожна, безспорно ще може да се направи извод, че по
кредита са постъпили недължимо платени суми. Поддържа се, че ищецът
няма правен интерес да установява наличието или не на едно минало
правоотношение с установителен иск в отделно производство, тъй като
накърненото му материално право може да бъде защитено с осъдителен такъв,
а предявяването на установителен иск е допустимо само, ако лицето не може
да защити правото си чрез осъдителен или конститутивен иск. В случай, че се
приеме, че преценката за вида на търсената защита е изцяло по волята на
ищеца, това може да доведе единствено до безцелно образуване на няколко
отделни дела, с всяко от които ищецът няма да постигне целения резултат
освен присъждане на разноски.
Окръжен съд – Пловдив, въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК,
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. За нарушаване на императивни правни норми съдът е длъжен да
следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно
5
задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съгласно ТР № 8/27.11.2013г. на ВКС по тълк.д.№ 8/2012г., ОСГТК,
т.2 – Правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и
други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да
предяви осъдителен иск за същото право. В мотивите е възприето, че по
смисъла на чл.124, ал.1 от ГПК, разликата между осъдителния и
установителния иск не е в различието между субективните права, които са
техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита.
Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не
от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на
спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с
установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено,
доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването
му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване /аргумент от
чл.124, ал.1 от ГПК/. Само нарушаването на правото обуславя нуждата от иск
за неговото възстановяване. В тази насока е друга съдебна практика -
Решение № 254/10.03.2014г. по гр.д.№ 1526/2013г. на ВКС, I г.о., според
която за да съществува интерес от установителния иск, е достатъчно да се
оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от
него право. Според това, дали установителният иск цели да установи
съществуването или несъществуването на спорното право, той е в първия
случай - положителен, а във втория – отрицателен. Също така с Решение №
155/19.03.2010г. по гр.д.№ 4829/2008г. на ВКС, IV г.о., е възприето, че за да
съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва
претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право.
Особеното при правото на установителния иск е, че то не принадлежи само на
участниците в спорното материално правоотношение, а че с право на
установителен иск се ползват и тези трети лица, чужди на правоотношението,
чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното
правоотношение, без да имат при това качеството на процесуални
субституенти. Не е нужно интересът да е непосредствен, достатъчен е
евентуален интерес.
Решението се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване.
6
За пълнота на изложението се посочва, че с въззивната жалба не се
излагат никакви други възражения, освен тези конкретно за процесуалната
недопустимост на решението /поради това, че ищецът нямал правен интерес
да установява наличието или не на едно минало правоотношение с
установителен иск, тъй като накърненото му материално право можело да
бъде защитено с осъдителен такъв/, както и като последица искане на
жалбоподателя за прекратяване изцяло на производството, поради което и
съдът не обсъжда по същество спора по делото.
Разноски.
Съобразно правния резултат по делото жалбоподателят ще бъде
осъден да заплати на адв.Е. И., АК – ****, сумата 480 лв. /с ДДС/ за
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство по делото, на осн.чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, на ищеца И. А. М..
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 1046/10.03.2023г., постановено по гр.д.№
13615/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVI гр.с.
Осъжда „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище
и адрес на управление: град *****, да заплати на адв.Е. Г. И., ЕГН-
**********, АК – ****, сумата 480 лв. /с ДДС/ адвокатско възнаграждение,
за осъществено безплатно процесуално представителство по делото на осн.
чл.38, ал.1 т.2 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7