РЕШЕНИЕ
гр. В., 17.04.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският районен съд, втори граждански състав, в
публичното заседание на 23 март две хиляди и осемнадесета год., в състав:
Районен съдия: НЕДЕЛИН Й.
При секретаря В.А.като
разгледа докладваното от СЪДИЯТА гр. дело N`4809 по описа за 2017год. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Предявен е във връзка
с подадено възражение срещу заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 234/2017г. на ВРС
иск от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, гр.С.против М.Д.Б. *** за признаване за
установено, че ответницата дължи сумата от 4967.96 лева, главница по договор за
банков кредит №038КР-АА-**21/01.08.2007
г., сумата 528,32 лева – просрочена
лихва от 01.01.2012 г. до 16.01.2017 г., 2571,34 лв. – наказателна лихва от
01.01.2012г. до 16.01.2017 г. и законна лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението - 17.01.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. В
исковата молба се твърди, че на ответницата по силата на посочения договор е
отпуснат кредит в размер на 10000 лева, с краен срок на погасяване 01.08.2014г.
Поддържа се, че правния интерес от търсеното съдебно установяване се обуславя
от подаденото от ответницата срещу издадената заповед за незабавно изпълнение
възражение за недължимост на претендираните суми.
Искът е с правно
основание чл.422 вр. чл.410 ГПК и е процесуално допустим.
В писмен отговор по
реда на чл.131 ГПК ответницата, чрез назначения й особен представител мл.адв.М.
оспорва исковете, като се позовава и на изтекла погасителна давност както за
главното вземане, така и за лихвата съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД. Развива и
доводи за наличие на неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП – тази
на т.19 от договора, правейки възражение за нейната нищожност.
За да се произнесе по
основателността на иска, районният съд направи преценка на доказателствата по
делото поотделно и в тяхната съвкупност, взе предвид становищата на страните,
въз основа на което прие за установени следните обстоятелства:
По ч.гр.д. №234/2017 г.
на Районен съд-В.на 20.01.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК, с която е разпоредено М.Б. да заплати на ищеца „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД сумата от 4967.96 лева – главница, дължима по договор
за банков кредит №038КР-АА-**21/01.08.2007
г.; 528,32 лева – просрочена лихва от
01.01.2012 г. до 16.01.2017 г.; 2571,34 лв. – наказателна лихва от 01.01.2012г.
до 16.01.2017 г.; законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението - 17.01.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; разноските по
делото – 161.35 лв. държавна такса и 515 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По повод постъпило от ответницата в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК възражение против заповедта за изпълнение, с разпореждане по същото ч.
гр. дело, съдът е указал на заявителя, настоящ ищец, че може да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок от уведомяването. В указания му срок
ищецът е предявил настоящия иск.
Между страните по
делото е сключен договор за банков кредит
№038КР-АА-**21/01.08.2007 г., по силата на който ищцовото дружество, в
качеството си на кредитор, е предоставило на длъжника в качеството му на
кредитополучател банков кредит в размер
на 10000.00 лв. за закупуване на движими вещи и погасяване на задължения.
Крайният срок на погасяване на кредита е 01.08.2014 г.
Съгласно чл.11 от
договора страните са уговорили, че за ползвания кредит кредитополучателят
заплаща на банката годишна лихва в размер на основния лихвен процент, определен
от БНБ, увеличен с надбавка от 3.40
пункта. Съгласно чл.19 от договора плащания, дължими, но неизвършени в
срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в
банката, се отнасят в просрочение и се олихвяват с договорения в раздел VI, т.11 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната
лихва.
От назначената и
приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от Т.А., се
установява, че по кредита са извършени плащания до 03.12.2011 година, като са
платени задължения по главница - 5032,04 лв.; договорена лихва - 2555,09 лв.;
лихва по просрочена главница - 69,01 лв. Към 03.12.2011 година по кредита са
останали дължими главница и договорна лихва, съгласно погасителния план както
следва: 4967,96 лв.-просрочена главница; **4,76 лв.-просрочена договорна лихва.
Наказателната лихва за просрочената главница в размер на 4967,96 лева за
периода 01.01.2012г. до 16.01.2017г. е в размер на 2571,34 лева. По кредита
няма капитализиране на лихви.
В съдебно заседание проведено на 23.02.2018
г. вещото лице уточнява, че договорната лихвата е сложна. ОЛП се определя със
закон и надбавката е 3,40 пункта. Поддържа, че основният лихвен процент е
определен и се променя от БНБ. Вещото лице твърди, че заключението е изготвило
изцяло от предоставените от банката документи. Вещото лице обяснява, че му е
представен погасителен план, в който няма отразени промени касаещи промени в
основния лихвен процент за целия период на действие на договора, поради което е
приложило погасителния план, предоставен от банката. Твърди, че към датата на
преустановяване на плащането няма преизчисления на плащанията по този
погасителен план. Поддържа също, че въпреки изричното му искане да му бъде предоставена
разшифровка на лихвите, такава информация не му е била дадена и затова е
работело с материалите от банката.
По делото въз основа
на направено искане от страна на процесуалния представител на ищеца е допусната
повторна съдебно-счетоводна експертиза, която да съобрази начина на изготвяне
на погасителния план към договора за кредит, който е с анюитетни, равни
погасителни вноски и в който вноските отразяват размера на ОЛП към датата на
сключване на договора за кредит, както и при съобразяване с факта, че в
погасителния план изрично е посочено, че промените на компонентите ОЛП, се
вземат предвид и се изчисляват към последната погасителна вноска, а не при
всяка промяна на ОЛП. Към вещото лице е направено уточнение при определяне на
наказателната лихва да са вземе договореният начин за формирането й от
договорната лихва плюс законната лихва.
Въз основа на приетата по делото повторна
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че към момента на преустановяване
на плащанията - 01.01.2012г. по договора за кредит № 038КР-АА-**21/01.08.2007г.,
главницата е в размер на 4967.96 лв. Дължимителихви по месеци, в суми и
проценти за периода 01.01.2012г. до 16.01.2017г. са както следва: просрочената
договорна лихва, начислена съгласно чл.11 от договора за кредит /ОЛП плюс
надбавка от 3.40 %/ за периода от 01.01.2012г. до 16.01.2017г. е в размер на
846.92 лв.; просрочената наказателна лихва, начислена съгласно чл.19 от договора
за кредит /ОЛП плюс надбавка от 3.40 % плюс ОЛП плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва 10 %/ за периода от 01.01.2012г. до 16.01.2017г. е в
размер на 3591.98 лв. В експертизата е уточнено, че наказателната лихва в
счетоводните книги на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД е формирана, съгласно чл.
19 от договора за кредит, а именно: основен лихвен процент определен от БНБ
плюс надбавка от 3.40% плюс ОЛП плюс наказателна надбавка в размер на законната
лихва 10%. Лихвата е начислявана върху непогасената главница. От проверката в
банката се установява, че няма капитализиране на лихви.
При така установените фактически данни се налагат
следните правни изводи:
В
тежест на ищцовото дружество по предявения иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване наличие на валиден договор за кредит между страните с
уговореното съдържание, изпълнение на задължението си да предостави целеви
потребителски кредит за закупуване на движими вещи и погасяване на задължения.
При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да докаже, че е
заплатил претендираните суми.
Безспорно между
страните е, че същите са в облигационно правоотношение по сключен договор за
банков кредит №038КР-АА-**21/01.08.2007
г., по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника целеви
потребителски кредит в размер на 10000.00лв. за закупуване на движими вещи и
погасяване на задължения, а ответника се е задължил в срок да погаси целевия
кредит.
Между страните е
безспорно, че ответника „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД е изпълнила задължението
си да предостави на ответника целеви потребителски кредит, по отношение на
който факт липсва възражение от ответната страна. Срещу изпълнението на това
задължение от страна на кредитодателя, длъжника се е задължил да погаси
предоставения му кредит в срок до 01.08.2014 г., ведно с уговорените в договора
лихви. По делото се установи изискуемост на претендираното по кредитния договор
задължение, тъй като към настоящия момент падежа на целия креди е настъпил на
01.08.2014 г., поради което задължението е изискуемо.
Съгласно
разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД
договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.
За установяване на
дължимите и претендирани суми по кредита съдът възприема заключението на
повторната съдебно-счетоводна експертиза, тъй като същата е съобразена с начина
на изготвяне на погасителния план към договора за кредит, който е с анюитетни
равни погасителни вноски и, в който вноските отразяват размера на ОЛП към
датата на сключване на договора за кредит, съобразена е и с факта, че в
погасителния план е посочено, че промените на компонентите ОЛП, се вземат
предвид и се изчислява към последната погасителна вноска, а не при всяка
промяна на ОЛП. Отделно от това наказателната лихва е формирана според
договореният начин за формирането й от сбора на договорната лихва и законната
лихва.
При това положение дължимият
от ищцата размер на главница според повторната съдебно-счетоводна експертиза,
като се вземе предвид претендираният размер на дължимите суми, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 234/2017г. на ВРС и цената на
исковите претенции е в размер на 4967.96 лв., просрочената договорна лихва
съгласно чл.11 от договора за периода от 01.01.2012 г. до 16.01.2017 г. е в
размер на 528.32 лв., а просрочената
наказателна лихва, начислена съгласно чл.19 от договора за периода от
01.01.2012 г. до 16.01.2017 г. е в размер на 2571.34 лв.
Доколкото по отношение на договорната и наказателната лихва в повторната
съдебно-счетоводна експертиза са определени по-високи размери от посочените в
исковите претенции, съдът при определяне на основателността на исковете се ограничава
с цената на исковете, съгласно издадената заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
234/2017г. на ВРС и претендирания размер, посочен в исковата молба.
Съдът приема за
неоснователно възражението на
ответницата за погасяване по давност на вземанията на ищеца за дължимост на главница
от 4967.96 лева, договорната лихва от 528.32лв. за периода от 01.01.2012 г. до
16.01.2017 г., както и за наказателната лихва от 2571.34 лв. за периода от
01.01.2012 г. до 16.01.2017 г. по
процесния кредит. Вярно е, че връщането на кредита е уговорено да става на
месечни погасителни вноски, всяка една с падеж и в размер, определени в
погасителен план. Но също така е вярно, че тук не става въпрос за периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, всяко от които да се погасява с
кратката тригодишна давност от падежа за плащането. В задължителната практика
по чл. 290 ГПК на ВКС последователно се приема, че за разлика от периодичните
плащания, всяко от които е независимо и самостоятелно от останалите такива, при
договорите за заем/кредит задължението е неделимо, независимо, че е уговорено
връщането му на погасителни вноски на определени дати, защото това не превръща
последните в периодични плащания. Договореното връщане на заема/кредита на
погасителни вноски представлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение
от длъжника на части (аргумент за противното от чл. 66 ЗЗД). Следователно не
превръща тези договори в такива за периодични платежи, а представлява само
частични плащания по договора (така Р 261-2011-IV г.о. и Р 103-2013-II т.о. на
ВКС). Поради това главниците по договорите за заем и кредит се погасяват с общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече съгласно чл. 114, ал.
1 ЗЗД от изискуемостта/падежа за връщането им. По отношение на началния момент
на давността следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ,
съгласно която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да
върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след
изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл.
114 ЗЗД, като приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. /Решение от 12.10.2016 г. по т. дело
№2019/2015 г. на Окръжен съд В.; Решение
№ 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
В случая
уговорения в чл. 15 от договора падеж за връщане на процесния кредит е
01.08.2014 г., от която дата до предявяване на заявлението по чл.417 ГПК на
17.01.2017 г. очевидно не е изтекла петгодишната погасителна давност по чл. 110 ГПК за връщане на главницата от 4967.96 лева.
По
отношение на претендираните лихви е приложима кратката тригодишна давност по
чл. 111, б. „в” ЗЗД. От датата на настъпване на падежа на договорното
задължение 01.08.2014 г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК на
17.01.2017 г. не е изтекла тригодишната погасителна давност, поради което
исковете за признаване тяхната дължимост също са основателни.
За
прецизност следва да се отбележи, че съдът не възприема възражението на ищеца,
че договорната лихва е капитализирана и като такава по отношение на нея е
приложима общата петгодишна давност. Видно от заключенията на двете
съдебно-счетоводни експертизи се установява, че по кредитния договор няма
капитализиране на лихви.
Съдът не приема за основателно и възражението на ответника за противоречие
на клаузата на т.19 от кредитния договор с чл.10, ал.2 от Закона за
потребителския кредит/отм./. Същият закон е обнародван в ДВ, бр.18
от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., поради което разпоредбите му са
приложими, считано от влизането му в сила. Следва да се отбележи,
че законодателят не е придал ретроактивно действие на тези изменения и
допълнения на материалния закон, като в § 13 от ПЗР на ЗПК изрично е уредил
правилото, че разпоредбите на ЗИДЗПК – ДВ, бр. 35/2014 г., не се прилагат за
договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с
изключение на забраната за заплащане на компенсаторна неустойка при предсрочно
погасяване на потребителските кредити в широкия смисъл на думата по чл. 4, ал.
1, т. 2 и т. 3 ЗПК (обезпечен с ипотека и за придобиване и запазване на вещни
права върху недвижими вещи) след заплащане на 12-месечни погасителни вноски.
Неоснователно е и
възражението за нищожност на клаузата на т.19 от кредитния договор на осн.
чл.146, ал.1 вр. чл.143, т.5 ЗЗП. По смисъла на ЗЗП - чл.143 „неравноправна е
клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя..”, като
изчерпателно са формулирани хипотези на неравноправие в 18 точки.
Условие за приложимост
на тези норми е клаузата да не е индивидуално уговорена.
Съобразявайки
оспорваната разпоредба съдът приема, че клаузата на чл.19 от кредитния договор
не попада под тази хипотеза. Видно е, че се касае за стандартен текст,
формулиран изключително общо и с възможност за приложимост към множество
идентични казуси. Не съдържа специални договорености, индивидуално определени и
предвидени за настоящия кредитополучател.
По отношение на
хипотезата на неравноправие, от страна на ответника се заявиха твърдения за
наличие на неравновесие между правата и задълженията на страните поради липса на
описан начин за формирането й, като не е посочено лихвения процент върху коя
сума се начислява.
На първо място, съдът
счита за нужно да отбележи, че съгласно въведеното в титулната част на чл.143
от ЗЗП разбиране за неравноправна клауза, водеща е преценката дали е във вреда
на потребителя. Не в чий интерес е договорена, а да не е във вреда на
потребителя, като субект, на който се гарантира специфична защита. В случая
вредата е последица от неспазване на изискването за добросъвестност в
гражданскоправния оборот и равнопоставеност на субектите-конкретно потребителя
и търговеца или доставчика на услугата. /в т.см. Решение № 546/28.10.2008г. на
ВКС по т.д.№295 от 2008г.,І ТО/.
Оспорваната клауза
предвижда право на банката да олихвява
плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по
разплащателната сметка на кредитополучателя в банката с договорения в раздел VI, т.11 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната
лихва. Съдът счита, че възможността да се договаря такъв тип лихвен процент върху
неиздължената част от кредита не нарушава правата на потребителя, а и доскоро
беше преобладаваща в предлаганите такива услуги. Няма законова забрана за
прилагане и на такъв лихвен процент както в националното, така и в общностното
право /ЗПК, Директива №102/22.12.1986г. на ЕП и Съвета за сближаване на
законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки
относно потребителския кредит, Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2008г. за договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета/.
Отделно от това този
начин на регламентиране на лихвения процент е изрично договорен от страните-от
момента на сключване на договора те са изразили съгласието си да бъде подчинен
на влиянието на определени фактори.
Видно е, че неиздължените
плащания се олихвяват с договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва, при което определящ при формирането й е уговорения
лихвен процент плюс обективен фактор, върху който банката не би могла да влияе
/доколкото е посочен основният лихвен процент на БНБ, а не базовият на банката/.
Лихвите имат характера на
договорна и наказателна такава при установено ненавременно изпълнение за
внасяне на месечните вноски, съобразно подписан погасителен план/чл.15 от
договора/, чийто размер е конкретно определен от страните, още при сключването
на договора, и като такъв е предвиден да обезщети изправната страна за
причинените от конкретното неизпълнение вреди, съобразно разпоредбите на чл.
79, ал. 1, чл. 82 и чл. 10 от ЗЗД.
При така
изложените съображения следва, че предявените искове за сумата от 4967.96 лева
– главница, дължима по договор за банков кредит
№038КР-АА-**21/01.08.2007 г.; 528,32 лева – просрочена лихва от 01.01.2012 г. до
16.01.2017 г. и 2571,34 лв. – наказателна лихва от 01.01.2012г. до 16.01.2017
г. са основателния в пълния им предявен размер. Върху главницата от 4967.96
лева следва да се присъди законна лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК-17.01.2018 г. до пълното погасяване на дължимата
сума.
С оглед изхода от спора ответницата следва
да бъде осъдена да заплати на ищеца направените разноски в заповедното
производство в размер от 161.35 лв. държавна такса и 515 лв.
юрисконсултско възнаграждение, за които съгласно
задължителните указания, дадени в т.12 от ТР №4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС
по т.д.№ 4/2013 г. съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив.
Пред настоящата инстанция ответницата дължи на ищеца съдебно-деловодни
разноски в размер на 840.22 лв.-държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и
възнаграждение за вещо лице.
Ответната страна в
настоящото съдебно производство е ползвала безплатна правна помощ. Съгласно
определение № 722 от 10.11.2015 год. на ВКС по ч.гр.д. № 4299/2015 год., ІV
г.о., ГК, когато спорът не е разрешен в полза на страната, на която е
предоставена правна помощ /дори отчасти/, заплатеното от НБПП адвокатско
възнаграждение остава за сметка на републиканския бюджет и не се възстановява
/изцяло или отчасти/ от съда.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Д.Б. с ЕГН: ********** *** дължи на „Първа
Инвестиционна банка” АД гр.С., с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С., район „Изгрев”, бул.”***” № **, сумата от 4967.96 лева – главница,
дължима по договор за банков кредит №038КР-АА-**21/01.08.2007 г., сумата 528,32
лева – просрочена лихва от 01.01.2012 г.
до 16.01.2017 г. и сумата 2571,34 лева – наказателна лихва от 01.01.2012г. до
16.01.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата от 17.01.2017 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.дело № 234/2017г. на ВРС.
ОСЪЖДА М.Д.Б. с ЕГН: ********** *** да заплати
на „Първа Инвестиционна банка” АД гр.С., с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.С., район „Изгрев”, бул.”***” №**, сумата от 676.35 лева-съдебни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №234/2017
г. на Районен съд В., както и сумата от 840.22 лева, съдебно-деловодни разноски
по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд-В.в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:………………………