РЕШЕНИЕ
№ 507
гр. София, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20241110142266 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от К. Л. К. против (фирма) с искане Договор за
паричен заем № 4856327 от 24.07.2023 г. да бъде прогласен за нищожен поради
противоречие със закона, заобикаляне на императивни правни норми и поради противоречие
с добрите нрави, а при условията на евентуалност клаузата по чл. 2, т. 6 от договора,
предвиждаща размерът на възнаградителната лихва по съглашението, да бъде прогласена за
нищожна поради противоречие със закона, заобикаляне на императивни правни норми и
поради противоречие с добрите нрави. Направено е искане сторените от страната съдебни
разноски да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът поддържа доводи за недопустимост на
производството, тъй като дружеството не е носител на спорното материално право
доколкото задълженията на ищеца-кредитополучател, произтичащи от процесния договор
към (фирма) са погасени от гаранта (фирма), което дружество е встъпило в правата на
удовлетворения кредитор, като вземанията са прехвърлени по силата на договор за цесия в
полза на (фирма). По същество на повдигнатия спор с подадения отговор са оспорени
поддържаните от ищеца доводи за нищожност на договора и на клаузата, предвиждаща
размерът на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва. По изложените
доводи е направено искане производството да бъде прекратено, а при условията на
евентуалност исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат
възложени сторените от дружеството съдебни разноски.
По допустимостта на производството:
Процесуалната легитимация на страните следва от заявените от ищеца фактически
твърдения, като в случая страната поддържа, че между страните е сключен договор за
паричен заем, респ. легитимирана да отговаря по предявения иск за прогласяване на
сделката за нищожна е именно насрещната страна. За пълнота на изложението следва да
бъде посочено, че посредством договора за прехвърляне на вземания се прехвърлят именно
1
отделни вземания, като приобретателят не замества прехвърлителя в правоотношението с
длъжника.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235,
ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
потребителски кредит № 4856327 от 27.02.2023 г., а при условията на евентуалност клаузата
по договора, предвиждаща размера на възнаградителната лихва по съглашението, за
нищожни, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по
спора е сключен договор за кредит с описано в исковата молба съдържание, както и че
договорът, респ. процесната клауза са недействителни като противоречащи на закона,
заобикалящи императивни правни норми и противоречащи на добрите нрави.
Страните не спорят, а и от представения по делото Договор за потребителски кредит
№ 4856327 от 27.02.2023 г. се установява, че ответникът отпуснал на ищеца паричен заем в
размер на 500 лева, като в съглашението е посочено, че годишният лихвен процент възлиза
на 40 %, а годишният процент на разходите по сделката възлиза на 47,88 %.
Кредитополучателят се е задължил да върне отпуснатата му в заем сума ведно с
възнаградителна лихва като съгласно чл. 2, ал. 7 общата дължима сума от заемателя възлиза
на 559,92 лева. Съгласно чл. 4 заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата
на сключване на договора да предоставя на заемодателя едно от следните обезпечения: две
физически лица поръчители, които да отговарят на определени условия, банкова гаранция с
бенефециер заемодателя или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което да
предоставя гаранционни сделки.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно
съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като
е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна
услуга и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е предложен от него.
Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи
по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за
кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване,
доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде отпуснат кредита,
поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че
кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, нито е представил банкова
гаранция, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не
освобождава кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още
повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
2
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при
които договора за кредит се сключва. Наведеното обстоятелство, че ищецът е избрал
поръчителя си е без значение в случая. Видно от съдържанието на договора задължението за
предоставяне на обезпечение е елемент от съдържанието на сделката. След като ищецът е
избрал възмездното поръчителство от (фирма), то ответникът е следвало да включи
възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено.
В заключение, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да
се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.
1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От
изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за
кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от
договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са
нищожни. Съдът намира, че посредством сключването на договор за поръчителство се
заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата
сума /358,08 лева/ , те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и
Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК. Предвид изложеното предявеният иск е основателен.
Относно съдебните разноски съдът намира следното:
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
3
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер общо на 150 лева.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС
безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената
стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на
Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената
стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38, ал.2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25
ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
4
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Предвид
изложеното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати
адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца без ДДС.
В подкрепа на изложеното е и актуалната съдебна практика на касационната
инстанция - цитираното вече Определение № 917/02.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1323/2023г. на
ВКС, I V ГО, така и Определение № 602/13.02.2024 г. по ч. гр. д. № 1808/2023 г. на ВКС, I V
ГО, становището по които е застъпено и в практиката на окръжни съдилища в страната –
Решение № 89/05.01.2024 г. по в. гр. д. № 13887/2023 г. на СГС, ЧЖ-II-В състав, Решение №
261400/28.12.2023 г. по гр. д. № 13764/2020 г. на СГС, I-22 състав, Решение №
261363/13.12.2023 г. по гр. д. № 10265/2018 г. на СГС, I-18 състав, Определение №
15156/01.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 8303/2024 на СГС, ЧЖ-I-А, Определение №
15971/14.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 11099/2024 на СГС, ЧЖ-IV-Ж, Решение №
347/16.04.2024 г. по в. гр. д. № 253/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, Определение №
311/24.04.2024 г. по ч. гр. д. № 190/2024 г. на Окръжен съд – Сливен, Определение №
358/14.05.2024 г. по ч. гр. д. № 220/2024 г. на Окръжен съд – Сливен и редица други на
Окръжен съд – Сливен, и др.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника следва
да бъде възложено да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса, от внасяне на
която ищецът е освободен – сумата в размер на 50 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от К. Л. К., ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес), срещу
(фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес), иск Договор за
паричен заем № 4856327 от 24.07.2023 г. за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес), да
заплати на адвокат А. Д. от САК, с адрес на кантората в гр.(адрес) на основание чл. 78, ал. 1
ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 150 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца К. Л. К..
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес), да
заплати на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата в размер на 50
лева, представляваща дължима държавна такса за разглеждане на спора, от внасяне на която
ищецът е освободен.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5