№ 6640
гр. София, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20231100512419 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „М.П.М.“ АД срещу решение №
12547/14.07.2023 г. по гр.д. № 9830/2022 г. по описа на СРС, 164 състав в частта, с
която е уважен иск с правно основание 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от Х. Т. М. срещу
„М.П.М.“ АД, като жалбоподателят е осъден да заплати в полза на Х. Т. М. сумата в
размер на 231,69 лв., представляваща платена сума при начална липса на основание по
договор за кредит № 10136240/30.08.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 24.02.2022 г., до погасяването.
Жалбоподателят - „М.П.М.“ АД, твърди, че решението е неправилно. Поддържа,
че сключеният между страните договор е действителен, тъй като отговаря на
изискванията на ЗПК, поради което е налице основание за задържане на пълния размер
на платените суми по договора. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде
отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноските по производството.
Ответникът по жалбата - Х. Т. М., счита, че първоинстанционното решение е
правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по
производството.
1
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Х. Т. М. с осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника „М.П.М.“ АД да заплати
в полза на ищеца сумата в размер на 240 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 24.02.2022 г., до погасяването, представляваща платена
при начална липса на основание сума по договор за кредит № 10136240/30.08.2021 г.
С обжалваното решение искът е уважен частично, като ответникът е осъден да
заплати в полза на ищеца сумата в размер на 231,69 лв., а искът е отхвърлен до пълния
предявен размер от 240 лв.
Решението е обжалвано само от ответника в частта, с която искът е уважен.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо в обжалваната част. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
Не се спори по делото, че между ищеца и ответника е сключен договор за кредит
№ 10136240/30.08.2021 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
сумата в размер на 409,02 евро (800 лв.), че ищецът е заплатил по договора сумата в
размер на 1040 лв. Фактът на реално получаване на отпуснатата в заем сума в размер
на 800 лв. и връщането на сумата в размер на 1040 лв. се установява и от заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, приета в първоинстанционното производство.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 10136240/30.08.2021
г., по силата на който „М.П.М.“ АД (в качеството на кредитодател) е предоставило в
заем на Х. Т. М. (в качеството на кредитополучател) сумата в размер на 409,02 евро
(800 лв.) – потребителски кредит, срещу задължение на кредитополучателя да я върне
на 13 вноски в размер на 68,30 лв., при лихвен процент от 39,61 % и годишен процент
на разходите – 41,14 %. Уговорена е възнаградителна лихва в размер, както и
неустойка (чл. 12, ал. 4) в размер на 549,25 лв., в случай че кредитополучателят не
осигури предвидено в договора обезпечение в полза на кредитодателя – поръчителство
трето лице, което следва да отговарят на условия, предвидени в договора.
Договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин, поради което формата му отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Ето
защо, възражението на ищеца за недействителност на договора поради липса на форма
е неоснователно.
Съдът счита, че уговорката в чл. 12, ал. 4 от договора, предвиждаща заплащане
на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение
(поръчител), е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Неустойката излиза
извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем
2
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се
престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
Посочената клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността
от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на
регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави
уговорката за дължимостта ѝ нищожна. В този смисъл са и задължителните
разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
С оглед посоченото съдът счита, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора се явява
и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие във вреда на потребителя, а
доколкото няма данни същата да е индивидуално договорена, на основание чл. 146, ал.
1 ЗЗП същата се явява нищожна и на това основание .
Съдът намира, че посочената клауза е нищожна и поради факта, че преследва
забранена от закона цел да се присъди още една възнаградителна лихва. Това е така,
тъй като изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на сключване
на договора, включително – изпълнението му е разсрочено още със сключването на
договора, като отделните вноски, чрез които посоченото вземане следва да бъде
погасено, са включени в погасителния план. Следователно, не става въпрос за никаква
неустойка, защото не се дължи в случай на неизпълнение на задължението на
заемателя, свързано с погасяването на заема, а самото наименование прикрива
неистинската цел на клаузата да служи за възнаграждение за предоставения паричен
ресурс. Чрез същата се цели да бъде заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по договора
за потребителски кредит.
Както беше посочено, съгласно заключението на приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, усвоената от кредитополучателя сума е в размер на 800 лв., а
погасената – 1040 лв. Кредитополучателят е начислил неустойка за непредставяне на
обезпечение в размер на 549,25 лв. за срока на договора. Според заключението на
вещото лице, годишният процент на разходите по кредита е в размер на 504,20 % като
се вземе предвид начислената неустойка към момента на сключването на договора.
На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
3
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. С оглед посоченото по-горе, че уговорената в договора неустойка за
непредставяне на обезпечение се явява нищожна и всъщност представлява още едно
възнаграждение за предоставения паричен ресурс, чрез което се цели да бъде
заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален
размер на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит,
размерът на същата следва да бъде включен при определяне на размера на горишния
процент на разходите по кредита. Следователно, съдържанието на договора не
отговаря на изискванено на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не отразява
действителният размер на годишния процент на разходите – в приложението към
договора е посочено, че същият е 41,14 %, а по делото се установява, че е в размер на
504,20 %. Посоченото обуславя недействителност на договора на основание чл. 22
ЗПК, противно на изложеното от районния съд.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. С оглед посоченото по-горе съдът счита, че на
основание чл. 22 ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен,
поради което заемателят дължи връщане единствено на получената главница. Както
беше посочено, съгласно съдебно-счетоводната експертиза, кредитополучателят е
получил сумата в размер на 800 лв., а е върнал сумата в размер на 1040 лв.
Следователно, разликата между получената от кредитополучателя сума и заплатената
от него сума в полза на кредитодателя – 240 лв., е получена от последният при начална
липса на основание, поради което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се
явява основателен за пълния предявен размер.
Ето защо, макар и по други мотиви, решението на Софийски районен съд се
явява правилно в обжалваната част, поради което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора в полза на процесуалния представител на ответника по
жалбата - адв. И. Н., следва да се присъди адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 400 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12547/14.07.2023 г. по гр.д. № 9830/2022 г. по
4
описа на СРС, 164 състав, в частта, с която е уважен иск с правно основание 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, предявен от Х. Т. М. срещу „М.П.М.“ АД, като ответникът „М.П.М.“ АД е
осъден да заплати в полза на ищеца Х. Т. М. сумата в размер на 231,69 лв.,
представляваща платена сума при начална липса на основание по договор за кредит №
10136240/30.08.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 24.02.2022 г., до погасяването.
ОСЪЖДА „М.П.М.“ АД, ЕИК ****, да заплати в полза на адв. И. П. Н., ЕГН
**********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата в размер на 400 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5