№ 317
гр. Плевен, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Дияна Ат. Н.а
при участието на секретаря Габриела Ст. Василева
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Н.а Гражданско дело №
20244430107256 по описа за 2024 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Д. И. П.,
ЕГН **********1 с постоянен адрес: ***, чрез пълномощника си Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***,
фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес
на упражняване на дейността: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ №
125-2, ет. 5, офис 5-3, представлявано от Д. М. М. против „СТИК - КРЕДИТ”
АД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13 Б, представлявано от С.Н.Т., в която се твърди следното : на
23.07.2021 г. между ищцата и ответника е сключен договор за потребителски
кредит от разстояние № 716173. Страните се договорили отпуснатият заем да
бъде в размер на 500 лева, размерът на годишната лихва е посочен в размер на
36,00%, а размерът на годишния процент на разходите е 42,58%.
В чл. 17 от процесния договор с уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията,
посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита.
В чл. 27 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на
задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в
срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер па 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора е
уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното
обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери.
Неустойката се заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски.
1
На ищцата е начислена неустойка в общ размер на 135,00 лева, тъй като
не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор.
Д. П. е погасила сумата по сключения договор, като за срока на договора
е заплатила по сметка на дружеството изцяло сумата по договора,
включително и неустойка.
1. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
2. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т.10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие е императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче
да става ясно как гази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в
съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна
лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „Па
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в коя то в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат е условията по бъдещото изпълнение па подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага е всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата па задължението му“.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е налице
грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер
многократно пад допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури
действието на две физически лица, изразяващо се в поемане па солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
условията, посочено в договора.
В процесния договор е уговорено, че в случай, че Заемателят не
предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде
заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.
2
Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят
да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ
на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че е налице
нищожност па договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.
Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар с особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен
заем с уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в
тридневен срок от сключването му, обезпечение двама поръчители /солидарен
длъжник/, който отговарят на определени съответно към този момент да бъде
направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви
условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на длъжника
се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния
Касационен съд/.
Счита, че с налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. I пр. 2
от ЗЗД. Разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само па лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
С процесията клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране
на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
3
Излага се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чисто плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една
от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение
или да се ползват правата на креди гора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение
същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката” да не се дължи, то смятам, че това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението” да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът продължава да
се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна па основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така считам, че тази клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл.19, ал.1 вр.
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК „Стик кредит” АД не с включило в ГПР разходите за
заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част о т годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При
условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да
възлиза не както е посочен в договора, а многократно над допустимия
процент, съгласно ЗЗП. Его защо счита, че с налице нарушение на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът с заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношения та между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърля т 50 % от взетата сума. Ето защо
считам, че на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Счита, че с тези действия „Стик кредит” АД е заобиколило изискванията
на 311К за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
като съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка Всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето па потребителски договори
4
национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в
Република България, въз основа па присъединяването ни към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО
па Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите
за потребителски креди ти.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява
на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива
2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно
значение. Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка”/
безспорно попадат в изискванията на Директивата те са предвидими общи
разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Его защо счита,
че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за
недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това
следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практика та на СЕС, където
това изискване последователно и ясно с формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. I и ал. 2, т. 1 от Закона за защита
на потребителите, както и но смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело (2—453/10 на СЕС „Търговска
практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния
годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща” по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11
май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Смета,
Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО па Европейския парламент и па Съвета и
Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и па Съвета („Директива за
нелоялните търговски практики”), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне
5
средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
В решение По дело С-714/22 е предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г.,
постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и па
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС
постановява:
„ ...посочването на VHP, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер"
„ ...член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват
в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница "
3. Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй
като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва
(в който се включва и начислената „неустойка”) за изключително висок и
противоречащ па добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В гази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per
argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК.
III. Евентуално, ако съдът приеме договора за валиден и действителен,
смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор па основание
чл. 26, ал. 1, up. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД поради нарушаване па добрите нрави, респективно на основание чл. 146
от 3311 поради неравноправност.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита".
Дори и целият договор да не е нищожен, твърди нищожност на отделни
негови клаузи, а именно клаузата, с която на ищцата е начислена процесната
неустойка, в размер на 0.9%.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да приеме, че са
налице пороци, обуславящи нищожността на договор за потребителски кредит
№ 716173, сключен между ищцата и „СТИК - КРЕДИТ” АД, с ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б,
представлявано от С.Н.Т. на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.I, т. 10
6
31IK., евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. е чл.11, чл. 19
31IK, чиято недействителност моля да бъде прогласена.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първоначалния
иск, да провъзгласи нищожността на клаузата на чл.27 в Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 716173, сключен между Д. И. П. с
ЕГН: ********** и „СТИК - КРЕДИТ” ЛД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от С.Н.Т.,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
Претендират се разноски.
В срок е депозиран писмен отговор, с който исковете се оспорват изцяло,
като са наведени подробни доводи.
В о.с.з. не се явяват представители на страните. Депозирани са писмени
изявления.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна :
Предявеният иск е допустим, а по същество – основателен и доказан.
Страните не спорят, че са сключили процесният договор, описан като
параметри от ищцата в исковата молба.
Съдът е задължил ответната страна да представи препис от същия, но
това не е направено. По делото е прието, като неоспорено от страните,
заключение на ВЛ Т.И., от което и на базата на счетоводни записвания в
дружеството- ответник се установява, че на 23.07.2021 год. е сключен договор
за потребителски кредит между СТИК КРЕДИТ АД и Д. И. П. с номер
№716173/23.07.2021 г. На ищцата са преведени като усвоена главница 500 лв.
на 23.07.2021 г. Ищцата е извършила погасяване на 23.08.2021 г. на сума в
размер на 571,67 лв.(в брой), с която сума са погасени: Главница/Отпуснат
заем на 23,07,2021год. - 500,00лв.,договорна лихва при ГЛП 36% 15,00лв.,
неустойка непредставено обезпечение 56,67лв., общо погасена сума
571,67 лв. ГПР по кредита е 42,58%, като същият включва изплащането на
главница от 500 лв. и договорна лихва в годишен аспект от 36%. При
включването на посочената в договора неустойка от 56,67 лв., ще се установи
ГПР в размер на 399 %, т.е. ще има превишение на над пет пъти законната
лихва, която е в размер на 50% към датата на сключване на договора.
Посоченият размер на ГПР в договора не съответства на действителния.
Съгласно разпоредбата на §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
7
търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че "обща
сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Съгласно чл.21
ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл,
като не е включил задължението за заплащане на такса експресно разглеждане
и неустойка в ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е
заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, поради което и клаузите от договора, отнасящи се до
общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни.
От горното следва, че в случая не е спазено изискването на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК, поради което и договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
С оглед изложеното, предявеният иск следа да се уважи, като съдът не
следва да се произнася по предявения при условията на евентуалност иск.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата направените
деловодни разноски в размер на 50лв. – внесена държавна такса,
възнаграждение за ВЛ – 350лв. и възнаграждение за един адвокат – 1800лв.
Ответната страна не е направила възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар, заплатен от ищцата. Исканите от ищцата разноски в размер 15лв.-
куриерска услуга не следва да се присъждат, т.к. не са представи
доказателства за направата на такъв вид разноски и за връзката им с делото.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26 ал.1, пр.1-во вр. чл.6 ал.3 вр. чл.14
ал.2 от ЗПК вр. чл.146 ал.1 и чл.143 ал.1 от ЗЗП вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.240 от
ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на договор за потребителски кредит № 716173,
сключен 23.07.2021год. между Д. И. П., ЕГН **********1 и „СТИК -
КРЕДИТ” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13 Б.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК„СТИК - КРЕДИТ” АД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б
8
ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН **********, с постоянен ***, разноски по
делото, както следва : 50лв. – държавна такса, 350лв.-разноски за вещо лице и
1800лв., с ДДС - адвокатски хонорар.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му чрез Плевенски районен съд пред Плевенския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9