Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 69
гр. Сливен, 31. 03. 2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – СЛИВЕН, в публично заседание
на осемнадесети март, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ
ИВАНОВА
При участието на секретаря Николинка Йорданова, като
разгледа докладваното от административния съдия административно дело № 470 по описа на съда за 2020 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закона за
чужденците в Република България /ЗЧРБ/ във връзка с чл. 145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба от Ю.Ф., г. на Р. Т., с ЕГН: **********,***, с настоящ
адрес: Р. Т., подадена против Заповед № 343з-2358 от 11.11.2020 г., издадена от
Началника на Група „Миграция“ при Областна дирекция /ОД/ на МВР – Сливен, с
която на оспорващата Ю.Ф., на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е
наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане
на правото на пребиваване в Република България”.
В жалбата си оспорващата твърди, че оспорената заповед
е незаконосъобразна, тъй като е издадена в нарушение на
административно-производствените правила, в противоречие с материалноправните
разпоредби и при несъответствие с целта на закона. Счита, че административният
орган не е приложил в пълнота разпоредбата на чл. 35 от АПК, както и не са
налице сочените в заповедта основания за налагане на ПАМ. Моли оспорената заповед да бъде отменена като
незаконосъобразна.
В съдебно заседание
оспорващата, редовно призована, не се явява. Представлява се от упълномощен
процесуален представител, който поддържа жалбата, моли да бъде уважена и
претендира присъждане на направените по делото разноски. В представени писмени
бележки излага съображения в подкрепа на твърденията си за незаконосъобразност
на оспорената заповед. Счита, че: липсва връзка между мотивите за налагане на
ПАМ и диспозитива; не е установено какви точно неверни данни е представила
оспорващата при получаване на правото на пребиваване; от свидетелските
показания е установено, че оспорващата е в невъзможност с. и н. да живее в
предоставената й за ползване стая от жилище; доказано е желанието на
оспорващата да се установи трайно на територията на страната, включително и
чрез намерение за закупуване на имот, където да живее.
Административният орган – Началника на Група „Миграция“
при ОД на МВР – Сливен, редовно призован, се явява лично в съдебно заседание и
с упълномощен процесуален представител. Оспорва жалбата и счита оспорената
заповед за законосъобразна. В представени писмен отговор и писмена защита
излага съображения в подкрепа на твърденията си.
Административният съд, след като обсъди и прецени
наведените в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото
относими към спора доказателства, и извърши проверка за законосъобразност на
оспорения административен акт, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
На оспорващата Ю.Ф., родена на *** г., г. на Р. Т., е разрешено право на постоянно пребиваване на
чужденец в Република България с Решение № 611034 от 13.08.2018 г. на Директора
на Дирекция „Миграция” при МВР, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от
ЗЧРБ, съгласно която норма разрешение за постоянно пребиваване могат да получат
чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на
Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически
спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на
територията на страната. Видно от Декларация от оспорващата от 24.04.2018 г.,
същата е декларирала, че желае трайно да се установи в Република България, с. Г.,
община С., и че е запозната със законите на Република България и Европейския
съюз.
Съгласно Удостоверение за постоянен адрес № 6 от
18.10.2018 г. по описа на Община Сливен, оспорващата е със заявен постоянен
адрес ***, считано от 16.10.2018 г. А видно от Удостоверение за настоящ адрес №
20 от 18.10.2018 г. по описа на Община Сливен, оспорващата има заявен настоящ
адрес в Т. от 16.10.2018 г.
На 09.10.2020 г. е извършена проверка от служители
на Група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен на адрес с. Г., община С., който е
посочен като адрес на оспорващата в страната. При проверката е снето сведение
от д. на чужденеца, съгласно което най-големият период, в който
оспорващата е пребивавала на адреса, е бил три дни; не е имала ключ за
жилището, нито свои вещи в него; не се е установявала трайно на адреса; целта й
била да вземе б. г. За извършената проверка
е изготвена Докладна записка Рег. № 343р-12205 от 13.10.2020 г., към която са
приложени: Сведение от А. К. Ч.; Справка за пътуване на Ю.Ф. от 01.01.2016 г. до 06.10.2020 г. Видно
от приложената справка, за периода след 13.08.2018 г. /датата на издаване на разрешението за постоянно
пребиваване/, оспорващата е посетила Република България четири пъти, като последното
й влизане е на 19.08.2020 г., а общо за периода е престояла в страната 15 дни.
В хода на проверката от проверяващите е установено, че по отношение на оспорващата
в НАП няма регистрирани трудови договори, както и няма данни за здравни
осигуровки. Въз основа на резултатите от проверката, е образувано
административно производство, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, и на оспорващата
е изпратено съобщение по чл. 26 от АПК с Рег. № 343000-10411 от 27.10.2020 г.
Съобщението е връчено по реда на чл.18а, ал. 9 от АПК чрез залепване на
входната врата на адрес с. Г., община С., за което е съставен Протокол Рег. №
343р-13003 от 29.10.2020 г. Със съобщението е дадена възможност на оспорващата
да изрази своите възражения.
На 11.11.2020 г. от Началника на Група „Миграция“ при ОД на МВР– Сливен, е
издадена оспорената в настоящото производство Заповед № 343з-2358, с която на
оспорващата Ю.Ф., на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е наложена
ПАМ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на пребиваване в Република
България”, тъй като от административния орган е
установено, че: данните, представени за получаване на пребиваването, са неверни
и оспорващата в едногодишен срок след разрешението за пребиваване не
се е установила и не пребивава на територията на страната. От фактическа
страна, от органа е прието, че: за периода от 13.08.2018
г. до датата на проверката лицето е престояло на територията на Република България
общо 15 дни, като част от този престой съвпада с датите за довършване на
процедурата по заплащане на таксите, вписване в регистрите на населението,
заявяване на постоянен и настоящ адрес; лицето е устроено и трайно ж. на
територията на Р. Т., където е и заявеният от Ю.Ф. настоящ адрес; не е установено лицето постоянно да живее на територията на
страната; същото не се е установило в къщата в с. Г., няма ключ от тази къща и
няма собствен багаж в нея. Направен е извод, че лицето формално поддържа
разрешеното постоянно пребиваване с цел получаване на б. г. Не е изпълнено
условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок
да се установи и да пребивава на територията на Република България, каквото е
изискването на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел, че
е налице и условието на т. 3 от ал. 1 на чл. 40 от ЗЧРБ, а именно, че данните, представени
за получаването на пребиваването, са неверни. Органът е счел, че в настоящия
случай декларираното желание от страна на оспорващата
да се установи трайно в Република България, не кореспондира с поведението й
след полученото разрешение, което навежда на извод, че данните, представени за
получаването на разрешението, са неверни.
В хода на съдебното дирене са събрани и
гласни доказателства– показанията на свидетелите Г. О. Ч. и Г. А. Р., според
които: Ю.Ф., когато посещавала
България, живеела в дома на свидетеля Ч. и с. й А.
Ч. – ползвала една стая от къщата им; нямало пречки
да ползва стаята; нямала ключ от къщата; имала п. в с. Н. и р. в С. Б.; нямала
членове на с. й, които да са в България; с. и д. й живеели в Т., тя също
живеела там; търсила да си закупи къща в България; идвала в България за подпис
за г. и за да се види с приятелите и роднините.
Въз основа на установените по делото факти, съдът прави
следните правни изводи:
Жалбата е допустима. Оспорената заповед е съобщена на
оспорващата на 16.11.2020 г. Жалбата срещу заповедта е входирана в
деловодството на съда 30.11.2020 г. и следователно е подадена в предвидения в
чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна
– адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален
административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Оспорената заповед е издадена от компетентен административен
орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ – надлежно оправомощено длъжностно
лице, въз основа на Заповед № 343з-320 от 14.02.2018
г. на Директора на ОД на МВР Сливен.
Спазена е установената от закона форма – оспореният
акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за
издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от
административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз
основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили
като основание за постановяване на административния акт. Същият съдържа
изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изпълнени са и
изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ
административният орган е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в
цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните
административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на
пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите
уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците
/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. Издавайки акта си, административният орган е приложил правилно
материалния закон и е действал в съответствие с целта на закона.
Съгласно разпоредбата на чл.
40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на
оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в Република
България се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не
се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по
чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на
семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото е установено, че на Ю.Ф., г. на Р. Т., е разрешено право на
постоянно пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от
ЗЧРБ, предвид декларираното от нея желание трайно да се установи на територията
на страната. От събрания доказателствен материал е видно, че Ю.Ф. не се е установила на територията на България. За период
от около две години и два месеца е посетила България само четири пъти,
пребивавала е за кратки периоди от време – не повече от пет дни, с обща
продължителност на всичките й пребивавания за периода – 15 дни. Налице е
единствено регистриране на оспорващата на адрес в с. Г., но по данни
на с. на имота, Ю.Ф. не е имала ключ за
жилището, нито свои вещи в него, както и не се е установявала трайно на адреса.
В същия смисъл са и свидетелските показания по делото, според които оспорващата
живее на територията на Т. заедно със с. и д. си. С оглед събраните
доказателства, обосновано административният орган е
достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на
територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т.
5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за
пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила България само два
пъти за общо 9 дни.
Пребиваването на едно лице - чужденец на
територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е
на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от
ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: краткосрочно
– до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в
страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите,
предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и
възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен
неопределен срок. Оспорващата е получила разрешение за постоянно
пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1,
т. 9 от ЗЧРБ-
като чужденец, който не е лице от
български произход, р. на територията на Република България, изгубила б. си г.
по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи
на територията на страната. Освен обективните
предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това
основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване
на територията на страната. Законът не дава легално определение на
понятието „трайно установяване”, но същото следва да се тълкува с оглед
обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място,
включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се
разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има
социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в
съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В
този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да
обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като
разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от
ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца
на територията на Република България, то логично следва извод, че ако
чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го
определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при
това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за
пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.
Основателно се налага извод, че при подаване на заявлението за издаване на
разрешение за постоянно пребиваване, чужденецът е посочил неверни данни, а
именно заявил е желание трайно да се установи на територията на страната, а в
действителност не е имал такова. При наличие на изложените обстоятелства, ЗЧРБ в
чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил издаденото разрешение за постоянно
пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни
норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил
разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да
отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той
следва да е трайно установен в България. В съответствие със закона е преценката
на административния орган, че не са налице и обстоятелствата, посочени в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма с. на територията на Република България, не
попада в категориите уязвими лица, по отношение на Ю.Ф. не са установени
производства по ЗУБ, от събраните гласни доказателства и сведенията пред
административния орган се установява наличието на семейни, културни и социални
връзки с Р. Т., където постоянно пребивават с. и д. на оспорващата, а не и с
Република България.
Неоснователно е и твърдението на оспорващата, че е в невъзможност свободно и необезпокоявано
да живее в предоставената й за ползване стая от жилище. От свидетелските
показания е установено безпротиворечиво, че Ю.Ф. не е имала пречки да ползва предоставената й
стая. Показанията на свидетелите, че същата имала намерение да закупи имот в
България, не променят извода за законосъобразност на оспорената заповед. По
делото е установено, че на оспорващата е предоставена стая от жилище в с. Г., в което същата има възможност да живее необезпокоявано. Но
въпреки това, за определения от закона едногодишен срок тя е посетила страната
само два пъти за общо 9 дни. Следва да се посочи, че законът не изисква
чужденците, получили постоянно пребиваване на територията на страната, да
живеят в собствен имот, а изисква същите да са се установили и да пребивават на
територията й, което както бе посочено по-горе, означава да живее на
територията на страната. При наличие на желание от нейна страна, оспорващата е
могла да се установи в България в имота в с. Г. и да продължи да търси да
закупи собствен имот.
Неоснователно е и възражението за недоказани
неверни данни по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. В оспорената заповед е
посочено, че лицето невярно е изразило желание трайно да се установи на
територията на страната, без в действителност да има такова желание. Този извод
на органа се потвърждава от обстоятелството, че не само в едногодишния срок,
указан в закона, но и до настоящия момент няма данни оспорващата трайно да се е
установила в страната. Липсват данни и че Ю.Ф. изобщо има намерение да
се установи да живее в Република България, предвид инцидентните й престои в
страната и обстоятелството, че цялото й с. живее в Т..
По изложените съображения, оспорената заповед е
законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на спора, претенцията на оспорващата за
присъждане на направените по делото разноски е неоснователна.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2
от АПК, Административен съд - Сливен
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Ю.Ф., г. на Република Т., подадена
против Заповед № 343з-2358 от 11.11.2020 г., издадена от Началника на Група
„Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, с която на Ю.Ф., на основание
чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна
мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: