Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на десети
декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 9918 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 134890 от 29.06.2020 г.,
постановено по гр. д. № 56970/2018 г. по описа на СРС, IІІ ГО, 138 състав, П.Т.С.
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149
ЗЕ, сумата от 288, 70 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., отразена в общи фактури №
**********/31.07.2015г. и № **********/31.07.2016 г. и сумата от 25, 72 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода м.05.2014
г. – м.04.2016 г., за топлоснабден имот - апартамент 43, находящ се в гр.
София, ж. к. „******бл.******, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 27.08.2018 г., до окончателното изплащане. Изцяло
отхвърлени са искове с правно основание чл.86 ЗЗД за присъждане на обезщетение
за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на 67, 97 лв. за
периода 15.09.2015 г. – 16.05.2018 г. и за присъждане на обезщетение за забава
върху главницата за дялово разпределение в размер на 7,28 лв. за периода
01.05.2015 г. – 30.01.2016 г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 298, 55 лв., представляваща сторените от него разноски за държавна такса, депозит
за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. Ищецът е осъден за заплати на
ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 57, 93 лв., представляваща
сторени разноски за адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу постановеното съдебно решение
в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от
ответника П.Т.С.. Излага съображения, че решението в обжалвана част е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Поддържа, че неправилно решаващият съд не е съобразил
доводите му, изложени в представените по делото писмените бележки. Счита, че по
делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява наличието на
договорни отношения между страните. Такова правоотношение е съществувало с
неговият наследодател. Твърди, че до процесния имот не достига топлоенергия,
тъй като същият е със свалени ребра на радиаторите и свален топломер. Включените
в исковата претенция суми, представляващи „такса сградна инсталация“
начислявана от ищеца е незаконна и противоречи на Директива 2006/32/ЕС,
съгласно която плащания от страна на потребителя се извършва само за реално потребени,
изразходвани и измерени количества топлоенергия. Моли съда да отмени решението
в обжалваната част и да отхвърли предявените искове, като му присъди
направените по делото разноски, включително и за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е
депозиран писмен отговор на въззивната жалба на ответника от „Т.С.” ЕАД. С
молба от 26.05.2021 г. излага становище, че решението в обжалваната част е
правилно и законосъобразно. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
въззивната жалба, като му присъди сторените по делото разноски включително за
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Трето лице – помагач на страната на
ищеца „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор
на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са отхвърлени
предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, предявени срещу наследниците на Т.С.С.. Ищецът
твърди, че последния е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент 43, находящ се в гр. София, общ.
******ж. к. „******бл.******, абонатен № 184876, като му дължи сумата от общо 389,
67 лв., от които: 288, 70 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., отразена
в обща фактура № ********** от 31.07.2015 г. за отоплителен сезон 01.07.2014 г.
– 30.04.2015 г. и обща фактура № ********** от 31.07.2016 г. за отоплителен
сезон 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г., сумата от 67,97 лв. – лихва за забава за
периода 15.09.2015 г. – 16.05.2018 г., както и сума за дялово разпределение от
общо 33 лв., от които: 25, 72 – главница и 7, 28 лв. – лихва за периода
01.05.2015 г. – 30.01.2016 г. Отправя искане към съда за извършване на служебна
справка на основание Наредба №14 от 18.11.2009 г. за реда и начина на
предоставяне на достъп на органите на съдебната власт до НБДН за установяване
на наследниците на Т.С.С., след което ще уточни исковата си претенция по отношение
на квотите на отговорност на наследниците на починалия. Претендира сторените по
делото разноски, включително и за юрисконсултско възнаграждение.
Във връзка с указания на съда,
дадени с разпореждане от 05.09.2018 г. на 30.10.2018 г. ищецът е депозирал
молба, с която е уточнил, че исковете, предмет на делото, са предявени срещу П.Т.С.,
като единствен наследник на починалия Т.С.С..
В срока по чл.131 ГПК ответникът не
е депозирал писмен отговор на исковата молба. В съдебно заседание същият е
заявил, че не оспорва обстоятелството, че топлоснабденият имот е наследствен,
както и че е топлоснабден. В имота не живеел никой, като са извършвани плащания
за погасяване на задълженията към ищеца. След приключване на устните състезания
и обявяване на делото за решаване ответникът е представил писмени бележки, в
които поддържа, че липсват доказателства, които да установяват както наличието
на договорни отношения между страните по делото, както и за това, че процесният
имот е топлоснабден, тъй като радиаторите са свалени и няма топломер. Поддържа,
че в исковата претенция са включените суми, представляващи „такса сградна
инсталация“, което е незаконно и противоречи на Директива 2006/32/ЕС, съгласно
която плащания от страна на потребителя се извършва само за реално потребени,
изразходвани и измерени количества топлоенергия.
По молби на ищеца от
10.06.2019 г. и на ответника от 10.10.2019 г., с протоколно определение от
29.10.2019 г., СРС, 138 състав е постановил спиране на производството по
делото, на основание чл.229, ал.1, т.1 ГПК.
С молба от 20.11.2019 г., на
основание чл.230, ал.1 ГПК, „Т.С.“ ЕАД е поискала от съда да възобнови производството
по гражданското дело.
С определение от 27.11.2019 г.,
съдът е възобновил производството по делото.
С писмо изх. №
ОС-15-19-7000-161/19.09.2012 г. Столична община, Район „Младост“ е уведомила директора
на ТР „София - Изток“, че на 04.07.1991 г. Т.С.С. е закупил апартамент № 43,
находящ се в гр. София, ж.к. „******бл.******.
От представено по делото
удостоверение за наследници, издадено от район „Красна поляна”, гр. София се
установява, че П.Т.С. е наследник по закон на Т.С.С., починал на 21.11.2002г.
Видно от представения протокол от
проведеното на 11.09.2002 г. Общо събрание на собствениците на етажна
собственост, находяща се в гр.София, ж. к. „**********, етажните собственици са
взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва
дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна
собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които
с подписите си са удостоверили горното решение.
На 26.09.2002 г. е сключен договор №
4308 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ж.к. „**********,
по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите
уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да
изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни
сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор №
У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител,
при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда
с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение
на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението на вещото лице Ю.Н.по
изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна експертиза се установява, че в
счетоводните регистри на топлопреносното
дружество за исковия период са отразени плащания в общ размер на 78, 33 лв., от
които 71, 53 лв. – главница за топлинна енергия по прогнозно начислени стойност
за отоплителен сезон м.05.2015 г. – м.04.2016 г., приспаднати от общата фактура
за сезона, както и 6, 80 лв. – главница за дялово разпределение за отоплителен
сезон 2015 г. – 2016 г. Вещото лице е констатирало, че неплатения остатък за
процесния период възлиза на сумата от 314, 42 лв., от които: 288, 70 лв. са за
топлинна енергия и 25, 72 лв. са за дялово разпределение. Размерът на
обезщетението за забавено плащане върху сумите по фактури, изчислено до 16.05.2018
г., възлиза на сумата от общо 75, 25 лв., от която: 67, 97 лв. – върху
стойността на топлинната енергия и 7, 28 лв. – върху сумата за дялово
разпределение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният
съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно
с обжалваното решение съд не е разгледал възраженията му, направени с
депозираните по делото писмени бележки.
Жалбоподателят – ответник не е
депозирал писмен отговор на исковата молба, поради което следва да намери
приложение нормата на чл.133 ГПК.
Съгласно формираната съдебна
практика, обективирана в решение № 27 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 2136/2017 г.
на ВКС, ГК, І ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК и др., ограниченията на чл.
133 ГПК важат само за представяне на нови доказателства и заявяване на нови
защитни възражения по съществото на спора от ответника, основани на факти,
които са съществували и са му били известни при подаване на отговора на
исковата молба. Оценката, която страните правят на събраните по делото
доказателства и правните доводи, с които подвеждат фактите по делото под
съответната правна норма, се излагат от тях пред съда при устните състезания,
съответно в писмената защита по чл.149, ал.3 ГПК, те не се обхващат от
преклузията на чл.133 ГПК. Независимо от изложените от страните по време на
устните състезания правни доводи, при решаването на делото, първоинстанционният
съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да
установи фактите и породените от тях правоотношения. Такава преценка дължи и
въззивният съд в рамките на доводите във въззивната жалба.
В конкретния случай в писмените
бележки ответникът поддържа, че липсва облигационна връзка между страните.
Същевременно в проведеното на 07.05.2019 г. открито съдебно заседание изрично е
признал наличието на облигационна връзка, поради което съдът е отделил като
безспорно в отношенията между страните и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ищецът има качеството потребител на топлинна енергия за
исковия период и за процесния имот, както и че в процесния топоснабден имот е
доставена от ищеца топлоенергия. Единственият спорен въпрос между страните се
свежда до това дали претендираните от ищеца вземания са вече заплатени от
ответника или не. Същевременно с депозираните
по делото писмени бележки последният е оспорил наличието на договорни отношения
между страните по делото, както е навел за първи път твърдение за липсата на
радиатори и топломери в имота. Доколкото тези факти и възражения не са своевременно въведени
като спорни в предмета на делото, същите се явяват преклудирани, на основание
чл.133 ГПК, поради което в съответствие с изискванията на процесуалния закон не
са обсъдени от решаващия съд при постановяване на обжалваното решение.
Доколкото наличието на основание за задължението за заплащане на такса мощност
е свързано с правни доводи, същото следва да се обсъди.
Макар наличието на облигационна
връзка между страните да е отделено като безспорно в отношенията между
страните, следва да се отбележи също така, че такава се установява и от
ангажираните по делото доказателства.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР
№ 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи
като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови
нужди.
Собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на
закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните
тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е
необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Ответникът признава качеството си на
собственик на топлоснабдения имот, придобит в резултат на наследяване, в
каквато насока са ангажираните по делото доказателства. В това си качество
същият е клиент на топлинна енергия за битови нужди през исковия период.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ
регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на
потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че
тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието
на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия
на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение №
ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от
10.02.2014 г. и вестник „19 минути“ и Общите условия, одобрени с решение №
ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, в сила от
11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия
клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия,
които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът не
твърди и не установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“
ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че
същия ги е приел.
Договорното правоотношение по
продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно
предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно
приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират
спорното правоотношение.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че макар това обстоятелство да е отделено като безспорно в
отношенията между страните, по делото е доказано наличието на облигационна
връзка между страните с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно разпоредбата на чл.139,
ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334
от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в
режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД
с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици, като
третото лице – помагал на ищеца е осъществявало услугата дялово разпределение
за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е
регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на
принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на
отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Във въззивното производство не са
изложени оплаквания във връзка с установените с обжалваното решение стойности
на доставената топлинна енергия и услугата дялово разпределение, поради което тези
въпроси са извън предмета на въззивна проверка, съгласно нормата на чл.269 ГПК,
поради което не следва да се излагат съображения в тази насока.
Жалбоподателят поддържа възражението
си, че не дължи такса мощност поради липса на правно основание за това.
Съгласно решение № 5 от 22 април
2010 г. по конституционно дело № 15 от 2009 г. на КС на РБ, обн. ДВ. бр.34 от 4
май 2010 г., сградната инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, ЗС
и ЗУЕС и всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за
потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата
вещ. Това е конституционосъобразно, защитава потребителите и е справедливо.
Същината на защитата е да се закрилят всички потребители на една и съща услуга,
а не те да бъдат противопоставяни помежду им. Законът трябва да закриля в
еднаква степен всички потребители на дадена стока или услуга и да не създава
привилегировано положение на отделни или на група потребители. Всички
собственици и титуляри на вещни права, които имат материални възможности да
притежават и поддържат жилище в сграда - етажна собственост, присъединена към
централно топлоснабдяване, са предварително известени за общите условия,
предлагани от топлопреносните дружества, и са ги приели. Следователно те са
закупили имот, за който предварително знаят, че включва и общо управление на
общите части, в това число сградните инсталации за отопление и за горещо
водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост.
Предвид даденото задължително
разрешение с цитираното решение на КС на РБ, поддържаните от жалбоподателя
доводи относно липсата на основание за заплащане на сградна инсталация се явява
неоснователно.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, решението в обжалваната му част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Ответникът по жалбата претендира
юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Предвид обстоятелството,
че същият не е депозирал в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба, както и не е представляван в проведеното открито съдебно
заседание в настоящото производство, следва да се приеме, че същият не е
защитаван от юрисконсулт. Ето защо не са налице предпоставките на чл.78, ал.8
вр.3 ГПК и на страната не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение
за осъществяване на процесуално представителство в настоящата инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 134890 от 29.06.2020 г., постановено по гр.
д. № 56970/2018 г., по описа на СРС,
IІІ ГО, 138 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ,
с която П.Т.С., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „********“, бл.********е осъден
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, на основание чл.79, ал.1,
предл.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, сумата от 288,
70 (двеста
осемдесет и осем лева и седемдесет стотинки) лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., отразена в общи фактури №
**********/31.07.2015г. и № **********/31.07.2016 г. и сумата от 25, 72 (двадесет и пет лева и седемдесет и две стотинки) лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., за топлоснабден имот -
апартамент 43, находящ се в гр. София, ж. к. „******бл.******, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.08.2018
г., до окончателното изплащане.
Решението в частта, с която са отхвърени
предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.