№ 274
гр. , 16.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на четвърти ноември, през две хиляди и двадесета година
в следния състав:
Председател:Красимир К. Коларов
Членове:Георги В. Чамбов
Емил Л. Митев
Секретар:Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Георги В. Чамбов Въззивно търговско дело №
20205001000476 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивни жалби от М. П. П. и от С. Р. П. против
решение № 286 от 06.07.2020 г., постановено по т.д. № 154 по описа за 2019 г.
на Пловдивския окръжен съд, в частта с която е признато за установено в
отношенията между страните, че С. Р. П. и М. П. П. дължат солидарно на
Кооперация „В.к.к. на ч.з.с. - М. и.“ законна лихва върху сумата 48779.39
евро, считано от датата на подаване на заявлението – 06.02.2018 г. до
окончателното плащане.
Жалбоподателите чрез процесуалните си представители изразяват
идентични становище в смисъл, че решение в обжалваната част е неправилно,
по подробно изложени във въззивните жалби съображения. Искането е
обжалваното решение да се отмени в посочената част, както и да им се
присъдят направените деловодни разноски.
1
Въззиваемият Кооперация „В.к.к. на ч.з.с. - М. и.“, чрез процесуалния си
представител изразява становище, че обжалваното решение в посочената от
жалбоподателите част е правилно и следва да се потвърди. Моли да му се
присъдят направените деловодни разноски за въззивното производство.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на
страните, приема за установено следното:
Производството пред Пловдивския окръжен съд е образувано по
предявен от Кооперация „В.к.к. на ч.з.с. - М. и.“ против С. Р. П. и М. П. П.,
установителен иск за признаване съществуването на вземане в размер на
сумата 55950 евро с левова равностойност 109 428.69 лева, дължима по запис
на заповед, издаден на 13.02.2015 г. и предявен на плащане на 13.02.2015 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението
в съда – 06.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; който запис на
заповед обезпечава задължения по договор за заем № 3815 от 13.02.2015 г.,
както следва: неплатена просрочена главница до 05.02.2018 г. – 40 000 лева;
дължима главница при условията на предсрочна изискуемост на заема за
периода от 20.02.2018 г. до 20.01.2020 г. – 34 189.03 лева или общо дължима
главница по заема – 74189.03 лева; неплатена просрочена договорна лихва в
периода от 20.06.2015 г. до 05.02.2018 г. – 21294.13 лева; начислени
неплатени и дължими неустойки по чл. 92 ЗЗД върху просрочените и
неплатени вноски за главници, за периода на забавата от 20.10.2015 г. до
05.02.2018 г. – 13945.53 лева, за които суми, по ч.гр.д. № 2029/2018 г. по
описа на Пловдивски районен съд, е издадена заповед за незабавно
изпълнение № 1195/07.02.2018 г. и изпълнителен лист.
За да уважи частично предявения иск, Пловдивският окръжен съд е
приел за установени, както редовността от формална страна на
менителничния ефект, съответно – валидността на поетото с него задължение
за плащане на обещаната от издателя сума и поетото от авалиста солидарно
задължение, така и обезпечителната функция на записа на заповед по
отношение на също тъй солидарните задължения на ответниците към
ищцовата кооперация, възникнали по силата на друго, каузално
правоотношение – договор за заем, сключен между страните.
2
Тъй като безспорно е установено, че записът на заповед обезпечава
възникналите по договора за заем парични задължения в общ размер от
95483.16 лева, включваща главница и договорни лихви, без сумата от
13945.53 лева – неустойка за забава, Пловдивският окръжен съд е приел, че по
издадената въз основа на менителничния ефект заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, се дължи тази сума като сбор от
задълженията за главница и договорна лихва по договора за заем, която
реално е била обезпечена.
В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Спорът във въззивното производство се свежда до дължимостта на
присъдената законна лихва върху главното вземане от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК пред заповедния съд до окончателното му
изплащане.
Според поддържаното от въззивниците възражение, присъждането на
законна лихва на вземането за договорна лихва по договора за заем, което
също се обезпечава с процесния запис на заповед, представлявало
анатоцизъм, което, доколкото не било уговорено между страните, било
забранено или недопустимо.
Възражението е неоснователно.
Лихвата при договорите за кредит или заем /когато е уговорена/, не е
мораторна (закъснителна) лихва, т. е. такава, която се дължи при забавено
изпълнение на парично вземане. По своята правна и икономическа природа тя
представлява цена или възнаграждение, дължимо от заемателя или
кредитополучателя към кредитора за ползването на предоставените му
парични средства. Това е цената на стойността на капитала, който се
отчуждава за временно ползване. Поради тези различия, в правната същност
на възнаградителната лихва и на мораторната лихва, начисляването на
законна лихва за забава върху просрочена възнаградителна лихва е допустимо
и не представлява забранен от закона анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3
ЗЗД.
Претендираното по настоящото дело обезщетение се дължи при
3
неизпълнение на парично задължение. При наличието на такова, кредиторът
има право на обезщетение в размер на законна лихва, без да е необходимо тя
да е уговорена. Начисляваната законна лихва от датата на предявяване на
исковата молба, на което е приравнено подаденото заявление по чл.417 ГПК,
до окончателното изплащане на главницата представлява последица от
уважаването на съдебно предявеното вземане - в случая от уважаване на
претенцията за главница и възнаградителна лихва. В случая не е налице
капитализиране на лихвата, поради което и възражението за анатоцизъм е
неоснователно.
Изводът е, че решението на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му
част е правилно и следва да се потвърди.
Предвид изхода от спора във въззивното производство, в полза на
въззиваемия Кооперация „В.к.к. на ч.з.с. - М. и.“ следва да се присъдят
направените във въззивно производство разноски.
Според представените платежни документи, тези разноски възлизат на
1512 лева за заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС. Предвид
направеното от представителя на ответника С.П. възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, което съдът преценява като основателно с
оглед предмета на въззивните жалби, размерът на дължимите разноски следва
да се редуцира до предвидения в чл. 7, ал. 1 т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения до предвидения
минимален размер от 600 лева или до 720 лева с ДДС.
В съответствие с изложеното, Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 286 от 06.07.2020 г., постановено по т.д.
№ 154 по описа за 2019 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта с която е
признато за установено в отношенията между страните, че С. Р. П. и М. П. П.
дължат солидарно на Кооперация „В.к.к. на ч.з.с. - М. и.“ законна лихва върху
сумата 48779.39 евро, считано от датата на подаване на заявлението –
06.02.2018 г. до окончателното плащане.
4
ОСЪЖДА С. Р. П., ЕГН ********** и М. П. П., ЕГН **********, да
заплатят на Кооперация „В.к.к. на ч.з.с. - М. и.“, ЕИК ..., сумата 720 лева с
включен ДДС - деловодни разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство по в.т.д. № 476 по описа за 2020 г. на Пловдивския
апелативен съд.
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5