Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 18.12.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията Кунчева т.д. № 253
по описа за 2019 година, на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство по
реда на чл. 274 – чл. 278 от ГПК, във връзка с чл. 25, ал. 4 от ЗТРРЮЛНЦ.
Образувано е
въз основа жалбата на „***“ ООД, със
седалище гр. Плевен, ЕИК ***, подадена чрез пълномощника адв. В.В., против
отказ № 20190531220340-2/28.10.2019 г.
на Агенция по вписванията, постановен по
заявление с вх. № 20190531220340-2 от
31.05.2019 г.
В жалбата са изложени оплаквания, че длъжностното лице
неправилно приема недопустимо заявяване за вписване на обстоятелства относно
действителния собственик на дружеството и че вписването на същите обстоятелства
не е заявено по надлежния ред. Наведен е довод, че в представената декларация
по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП и в заявлението № Б7 е деклариран и заявен за вписване
отрицателен факт – няма действителни собственици физически лица, които да
притежават повече от 25% от групата, който факт според жалбоподателя също
подлежи на деклариране и обявяване. Жалбоподателят счита също така, че длъжностното лице неправилно и в нарушение на
материалния закон се позовава на § 2, ал. 5 от ДР на ЗМИП, която разпоредба в
случая не е приложима. Претендира отмяната на обжалвания отказ, като бъде
задължено длъжностното лице по регистрацията да извърши обявяване в търговския
регистър на декларираното с декларацията по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП обстоятелство
в заявление Б7, че няма действителни собственици физически лица, които да
притежават повече от 25% от групата.
Съдът, като разгледа жалбата и приложените към
преписката на Агенцията по вписванията писмени доказателства, намира за
установено следното:
Жалбата е
подадена в срока, предвиден в чл. 25, ал. 1 от ЗТР и разглеждането й е
процесуално допустимо.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна, предвид следните съображения:
От данните по приложената преписка е
видно, че пред Агенция по вписванията е постъпило заявление с вх.№ 20190531220340/31.05.2019 г., подадено от упълномощен
представител на търговеца „***“ ООД, ЕИК ***, с посочено основание за вписване
чл. 63, ал. 1 и 4 от Закона за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/.
Заявлението е по образец, съгласно приложение № Б7 от Наредба № 1/14.02.2007 г.
за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър и до регистъра на юридическите
лица с нестопанска цел. Към същото е приложена декларация по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП. Както в заявлението, така и в декларацията е посочено изрично, че
няма действителни собственици физически
лица, които да притежават повече от 25% от групата.
С обжалвания отказ № 20190531220340-2 от 28.10.2019 г. длъжностното лице по регистрацията към
Агенцията по вписванията е отказало вписване по така подаденото заявление с мотиви, че в конкретния случай в
представената декларация не е посочено физическо лице – действителен
собственик.
Съдът намира, че постановеният от длъжностното лице по
регистрацията отказ е правилен.
Нормата на
чл. 63, ал. 4 от ЗМИП, във вр. с чл. 61, ал. 1 от с.з. установява задължение за
юридическите лица, учредени в Република България, да декларират
идентификационните данни на действителните собственици – физически лица, с
изключение на случаите по чл. 63, ал. 5 от ЗМИП – ако тези физически лица не са вписани като съдружници или еднолични собственици на
капитала по партидите им.
Понятието
„действителен собственик“ е дефинирано в § 2 от ДР на ЗМИП. При корпоративните
юридически лица и други правни образувания за действителен собственик се счита
лицето, което пряко или косвено притежава достатъчен процент от акциите,
дяловете или правата на глас, с изключение на случаите на дружество, чиито
акции се търгуват на регулиран пазар. Законът е посочил и в кои случаи се
приема, че е налице индикация за пряко или косвено притежание /при най-малко 25
% капиталово участие/. Съгласно ал. 5 на § 2 ДР на ЗМИП когато, след като са
изчерпани всички възможни средства и при условие, че няма основание за
съмнения, не може да се установи като действителен собственик лице съгласно ал.
1, за „действителен собственик“ се счита физическото лице, което изпълнява
длъжността на висш ръководен служител.
Изложената
нормативна уредба сочи, че когато правните субекти са задължени да декларират
действителните си собственици /т.е. в случаите извън горепосочените
изключения/, те следва да сторят това с декларация с позитивно съдържание, а
именно: предоставяйки идентификационни данни за физическите лица, определени
според правилото на § 2, ал. 1 и ал. 5 от ДР на ЗМИП. Не е предвидена хипотеза,
в която се декларира липсата на действителен собственик.
В конкретния
случай не само не се оспорва, но изрично се поддържа от страна на дружеството
жалбоподател фактът, че същото няма действителен собственик физическо лице по
смисъла на § 2, ал. 1 от ДР на ЗМИП, тъй като няма физически лица, които
притежават 25% от групата / 99% от капитала на „***“ ООД се
притежава от „***“ АД гр. София, а 99% от капитала на последното се притежават
от „***“ АД гр. София/. Този факт, а именно, че дружеството няма действителен
собственик физическо лице е посочен изрично в заявлението и в декларацията по
образец към същото.
Съдът
намира, че при това положение за дружеството не е налице задължение да
декларира отрицателния факт, че няма физическо лице действителен собственик по
смисъла на § 2 от ДР на ЗМИП, тъй като приложимият материален закон е установил
задължение за вписване само на определени съществуващи обстоятелства, а не
отсъствието на последните. Аргумент за този извод може да се извлече както от
изричната разпоредба на § 2 от ДР на ЗМИП, така и от разпоредбата на чл. 4 от ЗТРРЮЛНЦ,
според която в регистъра се вписват обстоятелства, за които е предвидено със
закон, че подлежат на вписване, вкл. и на съдържанието на приложението № 3 към
чл. 38 от Правилника за прилагане на ЗМИП.
На такъв извод сочи и анализът на нормата на чл. 50а, ал. 1 от Наредба №
1/14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър и до
регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, според която в образеца Б7 се посочват само подлежащите на вписване
обстоятелства относно действителните собственици, което именно е
обстоятелството, подлежащо на вписване, като се попълва само частта,
съответстваща на последните обстоятелства.
Ето защо и
тъй като специалният закон – ЗМИП не предвижда вписване на обстоятелството, че
дадено юридическо лице, учредено в Република България, няма действителен
собственик по смисъла на § 2 от ДР на ЗМИП, то този факт не подлежи нито на
обявяване, нито на вписване в ТРРЮЛНЦ.
В този смисъл,
като е постановило отказ на впише декларация, съдържаща волеизявление за липса
на действителни собственици, длъжностното лице е спазило закона. Неоснователно
е възражението в жалбата, че доводите на длъжностното лице са направени в
противоречие на материалния закон, тъй като съгласно чл. 21, т. 2 от ЗТРРЮЛНЦ длъжностно
лице следва да провери дали заявеното обстоятелство подлежи на вписване.
Предвид
гореизложените съображения жалбата се явява неоснователна, а обжалвания със
същата отказ подлежи на потвърждаване.
Така
мотивиран, Плевенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА отказ № 20190531220340-2
от 28.10.2019 г. на длъжностното лице по регистрацията при Агенция по
вписванията, постановен по заявление с вх. № 20190531220340/31.05.2019 г., с който се
отказва вписване в Търговския регистър по партидата на „***“ ООД, ЕИК *** на
данни съгласно декларация по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП.
Решението
подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Велико Търново в едноседмичен срок
от съобщаването му.
СЪДИЯ В
ОКРЪЖЕН СЪД: