№ 2469
гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100511663 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20141627 от 17.06.2021г., постановено по гр.дело №8115/2020г. по описа
на СРС, ГО, 49 с-в, е признато за установено по предявените от „Т.С.”ЕАД, ЕИК****,
против М. АС. Д., ЕГН**********, искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД, че ответникът М.Д. дължи на ищеца „Т.С.“ЕАД общо сумата от 725,87
лева, от която 708,79 лева- стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
м.08.2015 до м.04.2017, и суми за дялово разпределение в размер на 17,08 лева за периода от
м.08.2015 до м.04.2017, ведно със законната лихва от 27.03.2018 до изплащане на вземането.
Отхвърлени са исковете с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД
за сумата от 73,22 лева- мораторна лихва за периода от 15.09.2016 до 19.03.2018г., и 2,93
лева- мораторна лихва върху дяловото разпределение за периода от 15.09.2016г. до
19.03.2018г. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца- “Т.С.”ЕООД с ЕИК****.
Срещу решението в частта с която са уважени предявените против нея искове, е
подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника М. АС.
Д.. Жалбоподателката поддържа, че никога не е упражнявала правото си на ползване и не е
ползвала услугите на ищеца, както и че между страните не е налице облигационна връзка по
договор за доставка на топлинна енергия. Ето защо моли решение да бъде отменено, а
исковете- отхвърлени изцяло. Претендира разноски.
1
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД, в подадения в срок писмен отговор на въззивната
жалба оспорва същата като неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено
и претендира разноски за въззивната инстанция.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане обективно и субективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно в
обжалваната му част, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави следното:
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се
извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба № 16-
334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди
ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия
за битови нужди.
Съгласно разпоредбата на чл.57, ал.1 ЗС ползвателят е длъжен да плаща разноските,
свързани с ползването на вещта и поради това именно той, при учредено вещно право на
2
ползване, е задължен по отношение стойността на доставената в имота топлинна енергия.
В случая с представения по делото договор за учредяване на вещно право на ползване
върху недвижим имот от 31.07.2015, съсобственикът Р.А.В. е учредил в полза на
ответницата вещно право на ползване върху 2/6 идеални части от процесния имот.
Действително, с представената по делото декларация за отказ от право на ползване
№5970/2017 ответницата се е отказала от правото си на ползване върху 2/6 идеални части от
имота, но предмет на делото са вземания за периода от м.08.2015г. до м.04.2017г., са който
ответницата е имала качеството на вещен ползвател на процесния имот.
В контекста на изложеното и при липсата на данни, че правото на ползване е било
прекратено педи процесния период, или че някой от останалите съсобственици или
ползватели е заявила изрично съгласието си да заплаща стойността на доставената в имота
топлинна енергия (доколкото нормата на чл. 57, ал. 1 ЗС има диспозитивен, а не
императивен характер в отношенията между собственик и ползвател), настоящият съдебен
състав приема, че през исковия период потребител на топлинна енергия за битови нужди и
съответно задължено лице относно стойността на потребената топлинна енергия, както и на
услугата дялово разпределение, е носителят на вещното право на ползване, съобразно
съответните идеални части. Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част като
правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. В полза на
въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определени по реда на чл. 78, ал. 6 от
ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК настоящето решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20141627 от 17.06.2021г., постановено по гр.дело
№8115/2020г. по описа на СРС, ГО, 49 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА М. АС. Д., ЕГН********** да заплати на „Т.С."ЕАД, с ЕИК ****, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100лв. (сто лева)- разноски във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.”ЕООД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
3
1._______________________
2._______________________
4