Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, ………………..2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НК, XV въззивен състав, в публично заседание на тридесет и
първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при участието на секретаря Весела Венева и прокурора Дочо Дочев като разгледа
докладваното от съдия МАРИНКОВА ВНОХД №4034 по описа за 2018 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
С присъда от 28.11.2017 г. по НОХД №20983/15 г., СРС, НО,
137 състав е признал подсъдимата Н.П.Г. за виновна в извършено престъпление по
чл.194, ал.1 от НК, за което й е наложил наказание пробация, включващо двете
задължителни пробационни мерки за срок от 6 месеца, като е признал подсъдимата за невиновна по
обвинението стойността на инкриминирания мобилен телефон да надвишава сумата от
210 лв. С оглед изхода на делото подсъдимата е осъдена да заплати и направените
по делото разноски.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила
въззивна жалба от упълномощения защитник на подсъдимата Г.- адв.И.Ц., в която
твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, постановена в нарушение
на процесуалния и материалния закон. Намира, че събрания по делото
доказателствен материал сочи, че тя не е осъществила от субективна и обективна
страна състава на престъплението, за което е предадена на съд. Заявява, че ще
посочи допълнителни съображения след запознаване с мотивите на съда, като до
този момент не е била депозирана допълнителна жалба от страна на подсъдимата и
нейния защитник.
Иска от възззивния съд да отмени присъдата на СРС в осъдителната
й част и да постанови нова, с която да признае подсъдимата за изцяло невиновна
по повдигнатото й обвинение.
В жалбата не се правят искания за събиране на нови
доказателства.
Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага допълнителен разпит на
подсъдимата, както и разпит на свидетели
и вещи лица, нито събирането на нови писмени и веществени доказателства по
делото.
В съдебно заседание пред въззивния съд защитникът на подсъдимата - адв. Ц. моли съда да отмени първоинстанционния съдебен акт
изцяло като признае подсъдимата за невиновна в извършване на престъплението, за
което е обвинена. Алтернативно моли съда да върне делото за ново разглеждане на
друг състав на СРС за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, които
подробно е изложила в допълнението към въззивната жалба. Не на последно място моли
съда да вземе предвид, че към инкриминираната дата размерът на минималната
работна заплата е бил 420,00 лева, стойността на вещите, за които се твърди, че
са отнети е 810,00 лева съгласно приетата по делото съдебно-оценителна
експертиза или под две минимални работни заплати. Предвид това смятаме, че е
налице основание за прекратяване на наказателното производство на основание чл.
9, ал. 2 от НК.
Подсъдимата Н.Г.
спрямо която въззивното
производство се води задочно не се явява и не взима становище по делото.
Прокурорът
при СГП счита подадената въззивна жалба
по съществото си за неоснователна. Намира, че прравилно и законосъобразно СРС е
признал Н.Г. за виновна в осъществяването на престъплението по чл.194, ал.1 от НК като й е наложил снизходително наказание „пробация“ за срок от 6 месеца,
което също намира за справедливо. Колкото до възраженията направени със жалбата
и допълнението към нея, заявява, че явната фактическа грешка е позната за нашия
наказателен процес и не смята, че това, което е възразено надхвърля пределите
на такава явна фактическа грешка. Ето защо, счита, че присъдата следва да бъде
потвърдена в цялост.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите в жалбата и нейното допълнение, както и тези, изложени в
съдебно заседание от страните‚ и след като в съответствие с чл.314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са
налице основания за нейното отменяване и за връщане на делото на СРС за повторно разглеждане от друг състав на
съда. Мотивите на съда за това са, че в хода на съдебното производство пред СРС
са допуснати редица съществени процесуални нарушения, които са неотстраними от
въззивната инстанция и които не позволяват на въззивния съд да прецени на база
на какво- на кои конкретно доказателства първостепенният съд е установил
приетата от него в мотивите му фактическа обстановка, респ. на база на кои
конкретно доказателства е преценил, че по делото по несъмнен и категоричен
начин се установява авторството на инкриминираното деяние от страна на подсъдимата.
На първо място видно е, че първостепенният съд е възпроизвел
в мотивите си към присъдата почти буквално (включително и като начин на изказ)
фактическата обстановка описана в ОА. Това сочи, че първостепенният съд на
практика не е установил сам фактическата обстановка по делото, а е приел тази
описана от прокурора в ОА. Разбира се възможно е установената от съда
фактическа обстановка да кореспондира с тази посочена в ОА, но най- малкото съдът следва да изложи в
мотивите си своите конкретни фактически изводи, а не да повтаря буквално
записаното в ОА без значение дали то се установява или не по делото. На
следващо място не става ясно как и на база на кои конкретно доказателства съдът
е възприел като достоверна фактическата обстановка описана в ОА. На практика
липсва коментар на събраните пред съда гласни и писмени доказателства. Налице е
едно формално изброяване на събраните по делото доказателства и едновременно с
това декларативно заявено от съда изявление, че същите са в една посока и
потвърждават обвинителната теза. Заявление, което освен, че е декларативно е и
абсолютно невярно- нещо, което се установява дори само и на база пледоариите на
страните по делото, в рамките на които защитата на подсъдимата е направила
редица възражения във връзка с конкретно събрани по делото доказателства, оспорила
е показанията на част от свидетелите, поставила е под съмнение относно тяхната
достоверност и възможността да бъдат кредитирани както показанията на конкретни
свидетели, така и не малка част от събраните по делото писмени доказателства.
Същевременно и прочитът на доказателствата, направен от въззивния съд сочи на
това, че същите са противоречиви и в никакъв случай еднопосочни, както
голословно и декларативно е записал първостепенният съд в мотивите си. При това
положение не става ясно как и на база на кои конкретно доказателства съдът е
приел за установена при това по безспорен начин фактическата обстановка, която
е записал в своите мотиви и която изцяло повтаря описаната такава в ОА.
Не може да се установи от мотивите към присъдата дали
съдът кредитира в цялост всички събрани по делото доказателства и ако това е
така (поне така формално е отразено в мотивите към присъдата), то какво е
становището му по спорните въпроси, на които е акцентирала и защитата в
пледоариите си.
Така например показанията на пострадалата Е.С.са твърде
хаотични- същата видно от разпита й има неясни и неточни спомени за редица
обстоятелства, които обаче съдът не е изяснил на какво се дължат, респ. не си е
направил труда да приобщи показанията й от ДП чрез прочитането им по реда на
чл.281 от НПК, за да изясни дали заявеното от нея тогава е вярно или не, респ.
на какво се дължат неясните й показания дадени пред съда. Прочетени са
показанията й от ДП само досежно вещите, които твърди да са й били взети, но не
и в останалата част. Едновременно с това и по време на разпита си пред съда св.С.
е твърдяла, че е получила обаждане за това подсъдимата да е влязла в
апартамента, като е сменила бравата на вратата от домоуправителката на входа-
св.Л.Х.. Последната от своя страна категорично е отрекла да се е обаждала на Е.С.и
да я е уведомявала за каквото й да е било. Твърди даже, че не познава С., не я
е виждала и не знае да е живяла на процесния адрес. Без съмнение тези показания
по никакъв начин не кореспондират с тези на св.Елена С., поради което и няма
как да се приеме, че гласните доказателства са еднопосочни и непротиворечиви. Това
противоречие между показанията нас С. и Христова е наведено като довод от
защитата, но съдът изобщо не е обсъждал в мотивите си нито противоречията между
показанията, нито възраженията на защитата в тази насока.
Отново от защитата по време на пледоариите е направено възражение, че на различни
места, включително и в показанията си пострадалата сочи различен номер на
апартамента, от който твърди да е била зивършена кражбата- в жалбата сочи 64 апартамент, в показанията от
ДП, които не са четени и поради това и няма как да бъдат коментирани сочи- 97
апартамент, докато пред съда изобщо не посочва номер на апартамента. Логично е
било при това положение да бъдат прочетени показанията й от ДП най- малкото
досежно това обстоятелство, за да бъде изяснено същото, още повече, че в
представения на ДП договор за наем е посочен 94 апартамент.
В мотивите си съдът изобщо е избегнал да обсъди този въпрос, като явно и
след като е разбрал, че не е изяснил същия докрай вместо да възобнови съдебното
следствие е предпочел да пропусне в самата присъда номер на апартамент, а
впоследствие в мотивите към присъдата без да коментира противоречивите
доказателства в тази насока, възпроизвеждайки буквално фактическата обстановка
отразена в ОА е записал, че инкриминираното деяние е извършено от апартамент 97.
В този смисъл е налице противоречие между мотивите и присъдата, респ. вътрешно
противоречие на самите мотиви, което не позволява да се изведе ясно волята на
решаващия съд досежно този въпрос, който е без съмнение съществен с оглед на
конкретно повдигнатото на подсъдимата обвинение за извършено деяние на
конкретно място.
Все по същия начин съдът изцяло е игнорирал и не е взел становище и по
другото направено от защитата възражение на база събрания по делото
противоречив доказателствен материал, според което пострадалата изобщо не е
живяла на този адрес, от който се твърди да е било извършено деянието.
Едно от ключовите възражения на защитата касаещо изобщо съставомерността на
инкриминираното деяние от обективна страна е това свързано със собствеността на
инкриминирания мобилен телефон, който според защитата и подсъдимата е бил
собственост на подсъдимата, а не на пострадалата. По този именно повод защитата
е оспорила достоверността на представената на ДП гаранционна карта, респ. е
поискала и събирането на нови доказателства, в подкрепа на техните твърдения.
Тези искания по доказателствата са били отхвърлени от първостепенния съд, но
впоследствие в мотивите съдът не е взел никакво становище по този въпрос, не е
отговорил на доводите и възраженията на защитата и отново декларативно е приел,
че телефонът е бил собственост на пострадалата. Въззивният съд също отказа
събирането на доказателства в тази насока, макар и да счита, че е необходимо да
бъдат положени усилия в тази насока, тъй като прие, че ако стори това и при
тези мотиви на първата инстанция при евентуално потвърждаване на осъдителната
присъда спрямо подсъдимата на практика би лишил същата от една инстанция по
същество, доколкото първата такава не е отговорила на нито един довод и
възражение на защитата на подсъдимата. Освен това въззивният съд прецени, че на
този етап от развитието на производството проблемът с номера на процесния
апартамент от който се твърди да са отнети инкриминираните вещи е неотстраним.
Ето защо и ако след провеждане на допълнително съдебно следствие все пак се
стигне до извода, че осъдителната присъда спрямо подсъдимата следва да бъде потвърдена-
т.е., ако се установи, че тя е извършила инкриминираното деяние, то това би
било невъзможно, докато не се изясни проблема с номера на апартамента, от който
се твърди да са отнети вещите, който е
проблем и на самото обвинение.
Не са обсъдени и другите възражения на защитата, според които видно от справката
на МТЕЛ (л.50 ДП) процесният мобилен телефон е бил активиран със СИМ карта
ползвана от подсъдимата (видно от справка на л.49 от ДП) на 25.01.2013 г. в
8:22:11 ч., а според обвинението и твърденията на свидетелите деянието е
извършено в късния следобед на 25.01.2013 г., тъй като обаждането до т.112 от
пострадалата е към 16 ч.-17 ч. И по това възражение съдът е останал безмълвен и
поради това не става ясно кредитирал ли е тази справка и ако да, то как
едновременно с това е кредитирал и показанията на пострадалата относно времето
на извършване или най- малкото на установяване на извършване на инкриминираното
деяние, респ. как се съотнася тази справка с другите събрани по делото
доказателства, сочещи на друго време през деня, когато евентуално е било
извършено инкриминираното деяние.
Въведено е като възражение от страна на защитата, това, че жалбата на
пострадалата е била подадена чак септември 2013 г. като е искано пострадалата
да представи и оригинала на гаранционната карта, но с тези въпроси съдът изобщо
не се е занимавал и не е коментирал. Не е направил справка подавала ли е С.
жалба на самата дата или не, респ. ако да с какво съдържание и защо още тогава
не е съобщила за парите от 600 лв., които твърди да са й били взети.
Оставени са без коментар и анализ възраженията на защитата, за това, че
според показанията на св.Г.Д.- бивш съпруг на пострадалата, същият при
влизането си в апартамента заедно с подсъдимата на процесната дата твърди апартаментът
да е бил „гол“- т.е. че в него е нямало никакви вещи, респ., че подсъдимата не
е взела нищо оттам. Тези негови показания без съмнение са в очевидно противоречие
с твърденията на св.Ел.С. по същия въпрос, но въпреки това съдът е приел, че
доказателствата са еднопосочни и непротиворечиви и изобщо не е констатирал и
коментирал нито самите противоречия, нито възраженията на защитата в тази
насока. Ето защо и за възивния съд не става ясно дали първостепенният такъв е кредитирал
показанията на Дашев или не и защо, респ. защо приема, че доказателствата са непротиворечиви.
Изобщо не е коментирана и обсъдена от първия съд позицията на подсъдимата
според която тя не отрича именно тя да е заложила инкриминирания мобилен
телефон, но поддържа това да е станало чак месец юли 2013 г., а инкриминираното
деяние е месец януари 2013 г., като изобщо не е обсъдено и коментирано от
първия съд обстоятелството, че до тогава никой не е подал сигнал за това
телефонът да липсва.
Не са коментирани и анализирани от първата инстанция събраните по делото
доказателства, сочещи на влошени отношения между подсъдимата и пострадалата на
база проблеми помежду им в личния живот, респ. изобщо не са обсъждани
достоверността на показанията на разпитаните свидетели на плоскостта на тези
влошени отношения между двете.
С оглед на всичко изложено по- горе въззивният съд счита, че по същество
липсват мотиви- не е ясно кои доказателства първостепенният съд е приел за
достоверни и кои не, респ. в кои техни части, доколкото не е вярно и заявеното
в мотивите, че тези доказателства са непротиворечиви. От друга страна не са
обсъдени по какъвто и да е било начин възраженията на защитата, както по
доказателствата, така и във връзка със самото обвинение касаещо номера на
апартамента, от който се твърди да са взети вещите и който според ОА е ап.97, а
реално се установява, че апартаментът е ап.94, като и в присъдата и в мотивите
този въпрос е противоречиво приет от съда- в присъдата липсва изобщо посочване
на апартамент, а в мотивите при описание на фактическата обстановка се сочи ап.97,
докато при анализа откъм правна страна съдът е замълчал по този въпрос.
При това положение непонятно остава за въззивния съд как
и на база на какво първостепенният съд е стигнал до извода, че авторството на
инкриминираното деяние от страна на подсъдимата се установява на база „непротиворечивите
и еднопосочни“ доказателства, събрани по делото, които според първата инстанция
очертавали една пълна и ясна картина на извършеното деяние на процесната дата
от подсъдимата. Изводи, които не става ясно как са направени.
Съгласно трайната съдебна практика липсата на отговор в
мотивите на съда на възраженията на страните се приравнява на липса на мотиви изобщо, тъй като не позволява на контролиращата инстанция да
установи на база на какво първостепенният съд е направил свои собствени
фактически и правни изводи, респ. защо е възприел едни доказателства, а е
отхвърлил други, както и по какви съображения не е взел предвид възраженията на
страните.
Липсва на практика анализ на обективно събрания по делото
пред СРС доказателствен материал, доколкото, в мотивите си съдът е преписал
буквално отразеното в ОА относно инкриминираното деяние, без изобщо да се
съобрази с това какво обективно е събрал като доказателства в хода на съдебното
следствие по този въпрос и без изобщо да положи каквито и да е било усилия да
изясни противоречията между събраните по делото доказателства заявявайки
абсолютно невярно, че същите са в една
посока и са непротиворечиви.
Липсва също така адекватен анализ и от правна страна
относно обективните и субективни признаци на инкриминираното деяние, като съдът
отново се е задоволил да препише буквално диспозитива на ОА, приемайки, че това
е достатъчно, за да се посочат обективните и субективни признаци на
инкриминираното деяние и как конкретно са били реализирани те. Липсва също така
отговор на възраженията на защитата, касаещи собствеността на една от
инкриминираните вещи- мобилния телефон, което поставя под съмнение наличието на
признак от обективната страна на инкриминираното деяние, както и възражението
относно мястото на извършване на инкриминираното деяние- дали от ап.97 или от
ап.94, което от своя страна поставя другия въпро- дали подсъдимата може да бъде
призната за виновна и осъдена, ако се установи, че е извършила инкриминираното
деяние, без да е налице изменение на обвинението по този въпрос.
С други думи липсват по същество мотиви и откъм правна
страна, тъй като съдът не е отговорил на редица важни и от съществено значение
въпроси касаещи съставомерността на инкриминираното деяние от обективна страна.
Всичко това води на практика до липса на мотиви, при това
касае се до пълна липса на мотиви по смисъла на чл.335, ал.2 вр. чл.348, ал.3,
т.2 от НПК, което винаги съставлява съществено процесуално нарушение, още
повече и при постановяването на осъдителна присъда спрямо подсъдимата. Сочи и
на нарушено право на защита на същата.
Само това е достатъчно да бъде отменена присъдата на
формално основание и делото да бъде върнато за ново разглеждане на
първостепенния съд от друг съдебен състав, тъй като посоченото нарушение е
непреодолимо от въззивния съд.
За да се правят изводи в посока виновност или невиновност
на подсъдимата, необходимо е преди всичко да са налице годни мотиви, които да
могат да бъдат контролирани и проверявани от въззивния съд, каквито в случая
липсват. Ето защо въззивният съд намира, че в рамките на настоящето решение не
следва да бъде обсъждано изобщо обвинението по същество. Присъдата на СРС
следва да бъде отменена на формално основание, а делото върнато за ново разглеждане
от друг състав на СРС на фаза съдия – докладчик, който от своя страна следва да
внесе делото в открито разпоредително заседание, където да бъдат обсъдени
въпросите, визирани в разпоредбата на чл.248 от НПК, включително и тези относно
събирането на нови доказателства, поискани от защитата пред въззивния съд.
Така мотивиран и на основание чл.334‚ т.1 от НПК вр.
чл.335, ал.2 от НПК‚ Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ присъда от 28.11.2017 г.
по НОХД №20983/15 г., СРС, НО, 137 състав.
ВРЪЩА делото на СРС за ново
разглеждане от друг съдебен състав от фазата на съдия- докладчик.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.