№ 1023
гр. Плевен, 22.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20244430101789 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба вх. №9040/29.03.2024 г. на М. Г. М.,
чрез адв. М., срещу „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД и „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД, за 1
)прогласяване на нищожност ДПК № 3-990-6003-201938, сключен с първия ответник; 2) в
условията на евентуалност- прогласяване на нищожност на клаузата на чл.1, ал. 2 от
посочения договор; 3) прогласяване на нищожност на договора за възлагане на
поръчителство от 28..09.2019 г., сключен с втория ответник, 4) осъждане на първия ответник
да върне сумата от 6,00 лв. недължимо заплатена сума без правно основание по договора за
паричен заем, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска до
окончателното и заплащане;
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила договор за заем № 3-990-6003-
201938/28.09.2019 г. с „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, по силата на който и е отпуснат
паричен заем от 200 лв., но обща дължимата сума е в размер на 206,00 лв., дължима на една
кредитна вноска. Съгласно чл. 1, ал .2 от договора ищцата твърди, че трябвало да сключи
втори договор - за възлагане на поръчителство с „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД, с цел
обезпечаване на кредита. Възнаграждението за поръчителя възлизало в размер на 35,00 лв.
Ищцата твърди, че е заплатила на кредитора „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ АД сумата от 206
лв. Счита обаче, че договорът за заем и договора за предоставяне на гаранция са нищожни и
не е следвало да заплаща всички суми.
Ищцата формулира довод, че договора за заем е недействителен, тъй като в него е
посочен приложимия лихвен процент, но не и условията за прилагането му. Липсвало яснота
дали посоченият лихвен процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив.
Нито в договора, нито в погасителния план било отбелязано какъв е общия размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението и с главницата по
кредита, както и таксата гаранция, за да се провери дали лихвения процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Според ищца това съставлява нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК. На следващо, се сочи, че в договора е посочен само общия размер на ГПР
по договора за кредит, без да има ясно разписана методика за формиране на годишния
процент на разходите, а това според него представлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Не ставало ясно кои компоненти формират ГПР и изобщо липсвало информация за
1
това кои разходи формират ГПР по договора. Поради това потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв е реално процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Ищцата формулира и довод, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК с уговорката за заплащане на разходи по договора за поръчителство. Уговорката за
предоставяне на обезпечение счита за задължителен елемент на договора за заем и
дължимото възнаграждение следвало да е част общия разход по кредита, тъй като е пряко
свързано с договора за кредит и представлявало известен на кредитора разход. Включването
на този разход към ГПР би надвишил позволения от закона максимум според ищцата,
поради което посочения по договора ГПР не е действителния, а това представляващо
заблуждаваща търговска практика.
В условията на евентуалност ищецът счита ,че клаузата на чл. 1, ал.2 от посочения
ДПК е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от
ЗЗП, тъй като тази клауза е задължително условие за сключване на договора за кредит, води
до нееквивалентност на насрещните престации, защото дължимото възнаграждение е 20% от
главницата. Клаузата не била индивидуално уговорена, а е част от стандартна бланка,
отнапред изготвена без потребителят да има възможност да влияе върху нейното
съдържание.
Формулира се довод за недействителност на договора за поръчителство поради
накърняване на добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност между
възнаграждението от 35,00 лв. и отпуснатия кредит в размер на 200,00 лв. Ищцата твърди,
че не е получила насрещна престация, а е била принудена да сключи договора за
поръчителство с предварително избран от кредитора поръчител. Възнаграждението по
своята същност представлявало разход по договора за кредит, който следвало да бъде
включен в ГПР, но това не било сторено. Този договор противоречал и на чл.143, ал. 1 и ал.
2, т. 19 от ЗПП, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие в правата на страните и е изцяло в ущърб на
потребителя.
Иска от съда да уважи предявените искове.
В отговора на исковата молба, постъпил в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „
КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД оспорва предявените искове като недопустими и
неоснователни. Не оспорва твърдението, че е сключен договор за кредит на 28.09.2019 г., по
който ищцата е усвоила главница от 200,00 лв., при лихвен процент 36% и ГПР 42,58%, като
кредитът е следвало да бъде върнат на една вноска в размер на 206,00 лв. Кредитът е
предсрочно погасен на 10.10.2019 г. Ответникът счита, че нормите на ЗПК са специални
спрямо тези на ЗЗД, поради това намирали приложение нормите на специалния закон за
недействителност, а не тези за нарушение на добрите нрави по ЗЗД. Законодателят не
поставял задължение кредиторът да предостави методика или начин на изчисляване на ГПР.
В договора ясно бил посочен размера на ГПР и взетите предвид допускания за неговото
изчисляване. Ответникът сочи, че общите разходите по кредита следва да са известни на
кредитора, но твърди, че не разполага с информация такъв разход да е бил договарян от
страна на клиента, както и да е заплащан от него. Изискването за обезпечение на договора
било съобразено с Директива 2008/48 и ЗПК и не е налице пряко противоречие със
съображение 26 от директивата относно задължението на кредитора за предварителна
оценка на кредитоспособността. Клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора за кредит била
разписана съобразно посочената директива и чл. 11, ал. 1, т. 18 от ЗПК. Предоставената на
ищеца услуга е „бърз кредит“, който от гл. т. на занижените изисквания към кредитна
история и платежоспособност на клиента, е високо рискова услуга, поради което
единствената възможност за кредитора е да се удовлетвори от обезпечението.
Иска от съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба, постъпил в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „
КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД иска да бъде поставено решение при признание на иск
2
съгласно чл. 237 от ГПК, но на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК да не заплаща разноски, тъй
като признава иска и не е станал повод за завеждане на делото. Релевира възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В с. з. ищецът не се явява и представлява, а подава писмени становища, с които е
формулирал подробни доводи по същество и претендира разноски, за които представя
списък по чл. 80 от ГПК.
В с. з. ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД не се явява, но с писмени
становища от 19.06.2024 г. и 12.07.2024 г., първо признава предявените искове, а след това ги
оспорва. Въвежда възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по отделно и
в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и от събраните писмени доказателствени средства се
установява, че ищецът е сключил с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД договор за потребителски
кредит № 3-990-6003-201938/28.09.2019 г. и договор за възлагане за възлагане на
поръчителство от 28.09.2019 г. с втория ответник „Кредит Гаранция“ ЕООД. Основните
параметри на договора за кредит са както следва: отпуснат заем в размер на 200,00 лв., при
кредитен лимит от 1000,00 лв., лихвен процент – 36% и 50% ГПР при допускането, че
кредитът се предоставя за срок от една година от датата на усвояването му, равно погасяване
на месечните вноски и погасяването започва един месец след датата на усвояване. Съгласно
чл. 1, ал. 2 от ДПК кредитополучателят в петдневен срок от одобряване на искането за
усвояване на сумата по кредита, да осигури обезпечение по кредита чрез две физически
лица, наети на безсрочен трудов договор при минимално брутно месечно възнаграждение от
1500 лв., ; одобрено от кредитополучателя дружество-поръчител или неотменима и
безусловна банкова гаранция съгласно списъка с одобрени от кредитодателя банки.
Видно от съдържанието на сключения договор за възлагане на поръчителство от
28.09.2019 г., е че потребителят е поел задължението да заплати възнаграждение за
поръчителство в размер, определен от размера на кредита, размера на всяка усвоена сума,
срока за изпълнение, редовност на клиента при получаване на кредити и други показатели,
свързани с кредитоспособността при съответните условия посочени в погасителния план,
неразделна част от договора за поръчителство. Възнаграждението освен това представлявало
сбор от вноските по погасителния план.
От погасителния план към кредит № 3-990-6003-201938, се установява, че падежа на
вноската от 206,00 лв., от които 200 лв. главница и 6,00 лв. лихва, е на 28.10.2019 г.
Погасителният план с включено възнаграждение за обезпечение, предоставен от поръчителя,
предвижда и 35,00 лв. възнаграждение за поръчителство или общо 241,00 лв. обща сума
дължима по кредита.
От заключението на допусната и неоспорена ССЕ се установява, че Годишният
процент на разходите по договора е 43,24% при включена главница от 200 лв., и 6,00 лв.
лихва. Когато към тези разходи се добави и сумата от 35,00 лв. възнаграждение за
поръчителство, то ГПР е 866,52%.
Горната фактическа обстановка безспорно се установява от събраните по делото
писмени доказателствени средства и заключение на ССЕ, на което съдът дава пълна вяра,
тъй като е изготвено от компетентно вещо лице, а заключението е обективно и пълно.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал.5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и
10 от ЗПК, чл. 143 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
които са процесуално допустими.
Безспорно е сключен договор за паричен заем между ищцата и първия ответник,
който има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1
3
от ЗПК и неговата действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон
ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. С оглед
диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по
съответствието на договора със законовите изисквания за неговата действителност в рамките
на наведените от ищцата основания или тяхната тежест в поредността на чл. 26 от ЗЗД.
Неоснователен е доводът, че не е посочен лихвеният процент, доколкото е видно, че същият
е 36%. На следващо място, съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на
размера на ГПР дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга
и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Според §
1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В разглеждания случай в договора за паричен заем е посочен размер на ГПР –
50,00% при определени допускани, но от същия не става ясно какви точно разходи са
включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите
го компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в приложение № 1
към закона. Тоест липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният размер на разходите по
кредита. Също така в договора за паричен заем е посочена обща дължима сума в размер на
206,00 лева, но в същата не е включено допълнителното плащане от 35,00 лева,
представляващо дължимото от потребителя възнаграждение по договора за предоставяне на
гаранция, който обезпечава договора за заем. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като представляват условие
за сключване на самия договор, и които са били предварително известни на заемодателя с
оглед обстоятелството, че поръчителят е одобрен и известен на заемодателя и от клаузите на
поръчителството става ясно, че възнаграждението е пряко обвързано с погасителните вноски
по кредита, и дължимо наред с тях. След като тези две условия са налице, разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква стойността на възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция да бъде включена в размера на ГПР. Посочването в договора на
стойност на ГПР и обща дължима сума, които не отговарят на действителните такива,
въвежда потребителят в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва
да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще стори. Посочването в
договора за кредит на ГПР по-нисък от действителния такъв, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител
по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. В подкрепа на
горните изводи е заключението на приетата и неоспорена ССчЕ, от която се установява, че с
включването на възнаграждението на дружеството – поръчител в обхвата на разходите при
изчисляването на ГПР по кредита, процентът на разходите на годишна база ще се промени
4
на 866,52 %. Това потвърждава и извода, че в договора за потребителски кредит е посочен
неверен годишен процент на разходите. Следователно невключването на този скрит разход
към ГПР противоречи на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и изискването на
тази норма не е удовлетворено.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема, че сключеният
договор за потребителски кредит № 3-990-6003-201938/28.09.2019 не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото посочения ГПР не отговаря на
действителния такъв, в който следва да бъде включено възнаграждението за поръчителство.
Осъществяването на този фактически състав от нормата на чл. 22 от ЗПК обуславя
основателност на предявеният отрицателен установителен иск, поради което следва да бъде
уважен.
Нищожността на договора за паричен заем води и до нищожност на договора за
предоставяне на гаранция. Този договор има акцесорен характер спрямо договора за паричен
заем, служи за обезпечаване на задълженията по договора за заем и не може да съществува
самостоятелно и отделно от него. Съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД поръчителство може да
съществува само за действително задължение. В случая липсват валидни задължения, които
да бъдат обезпечени, следователно договорът за гаранция е нищожен поради липса на
предмет, а предявеният иск основателен.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно,
че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер 6,00 лева и дължи
нейното връщане, поради нищожност на договора за предоставяне на кредит. Факта на
предаване на сумата е признат от ответника, който в отговора на исковата молба посочва, че
кредитът е следвало да бъде върнат на 1 вноска от 206,00 лв., и е предсрочно погасен на
10.10.2019 г. Налице и втората предпоставка с оглед по-горе изложените съображения за
недействителнсот на договора за кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо,
съдът намира, че предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен, като
кредиторът бъде осъден да плати сумата от 6,00 лв., представляваща недължимо платен
разход по договора за кредит.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответниците следва да
заплатят разноски в полза на съда за държавна такса в размер на 150,00 лв./ по 50,00 лв. за
всеки един от предявените искове/ и възнаграждение за вещо лице в размер на 300,00 лв.,
поради това, че ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Ответниците следва
да заплатят и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния представител на
ищеца разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи се
установява, че пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за правна помощ
и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна
помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на
безплатна правна помощ / в този смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч.
гр. д. № 2447/2023 г., определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на
ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При
определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в
задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22,
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по
съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO) и не следва да прилага
НМРАВ при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи, тъй като не
съответства на предоставената правна услуга и правна и фактическа сложност на делото.
5
Производството по делото е приключило при две открити съдебни заседание, не се
характеризира със значителна фактическа и правна сложност, страните не са присъствали,
нито техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем писмени
доказателства, които са анализирани от вещо лице. Процесуалният представител на ищеца е
изготвил исковата молба, представил е писмени документи, и е подал еднотипно становище
за двете заседание. Общият материален интерес на делото е 247 лв., като фактите от които
произтичат претендираните права на ищеца са едни и същи и именно на тях се основават
различните искания на ищеца. Не се установяват допълнителни разходи или усилия във
връзка с осъщественото процесуално представителство. Съобразно материалния интерес по
делото, констатираната по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на
предоставената правна услуга, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да
бъде определено в размер на 250,00 лв. с ДДС.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за потребителски кредит № 3-990-6003-
201938/28.09.2019 г., сключен между М. Г. М., ЕГН **********, като потребител и "КЕШ
КРЕДИТ МОБАЙЛ" ЕАД, ЕИК ***, като кредитодател, на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за възлагане на поръчителство от 28.09.2019 г.,
сключен между М. Г. М., ЕГН **********, като клиент и "КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ" ЕООД,
ЕИК ***, като поръчител.
ОСЪЖДА "КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ" ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на М. Г. М., ЕГН **********, с адрес: с. ***, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 6,00 лв., представляваща недължимо платен разход по
договор за кредит № 3-990-6003-201938/28.09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
депозираме на ИМ-29.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА "КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ" ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, и "КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ" ЕООД, ЕИК ***,, адрес на управление: гр.
***, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ДА ЗАПЛАТЯТ по сметката на РС Плевен сумата от
450,00 лв. за държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА "КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ" ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, и "КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ" ЕООД, ЕИК ***,, адрес на управление: гр.
***, ДА ЗАПЛАТЯТ на адв. Д. М. от ПАК, сумата от 250,00 лв. с ДДС, за предоставена
безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищеца по
делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му с въззивна
жалба пред ОС Плевен.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6