МОТИВИ
към
присъда № 55/14.07.2017 г. по н.о.х.д. № 896 по описа на Д.я районен съд за 2016
г.
На 04.07.2016
г. Районна прокуратура – Д. е внесла за разглеждане в Районен съд – Д. обвинителен
акт по досъдебно производство № 1129/2013 г. по описа на Първо РУ при ОД на МВР
– Д., по който на същата дата е било образувано производство пред първа
инстанция срещу:
- Ш. ***, ЕГН **********, за извършени
престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл.
63, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2, предл. 3 във
вр. с чл. 170, ал. 1, предл. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 20,
ал. 2 от НК.
- И.Г.А. ***, ЕГН **********, за
извършени престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 129, ал. 1 във
вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2, предл. 3 във вр. с чл. 170, ал. 1,
предл. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
- Т.В.Д. ***, ЕГН **********, за
извършени престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 129, ал. 1 във
вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2, предл. 3 във вр. с чл. 170, ал. 1,
предл. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
В диспозитивната част на обвинителния акт е посочено, че:
- Ш.К.А.,***,
като непълнолетен, но след като е разбирал свойството и значението на
извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, в съучастие с Т.В.Д. с ЕГН **********
и И.Г.А. с ЕГН **********,***, като съизвършител, причинил на С.А.П. с ЕГН **********
*** две средни телесни повреди, изразяващи се в контузия на мозъка, която е
обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота и счупване на
лицеви кости в областта на челния синус и решетъчната кост, представляващо
нараняване, проникващо в черепната кутия, като деянието е извършено по
хулигански подбуди и
на
03.09.2013 г. в гр. Д., около 08:30 ч., като непълнолетен, но след като е
разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи
постъпките си, в съучастие с Т.В.Д. с ЕГН ********** и И.Г.А. с ЕГН **********,***,
като съизвършител влязъл в чуждо жилище, находящо се в гр. Д., *., собственост
на С.А.П. ***, като употребил за това сила.
- И.Г.А.,***,
в съучастие с Т.В.Д. с ЕГН ********** и Ш.К.А. с ЕГН **********,***, като
съизвършител причинил на С.А.П. с ЕГН ********** *** две средни телесни
повреди, изразяващи се в контузия на мозъка, която е обусловила разстройство на
здравето, временно опасно за живота и счупване на лицеви кости в областта на
челния синус и решетъчната кост, представляващо нараняване, проникващо в
черепната кутия, като деянието е извършено по хулигански подбуди и
на
03.09.2013 г. в гр. Д., около 08:30 ч., в съучастие с Т.В.Д. с ЕГН ********** и
Ш.К.А. с ЕГН **********,***, като съизвършител влязъл в чуждо жилище, находящо
се в гр. Д., *., собственост на С.А.П. ***, като употребил за това сила.
- Т.В.Д.,***, в съучастие с И.Г.А. с ЕГН **********
и Ш.К.А. с ЕГН **********,***, като съизвършител, причинил на С.А.П. с ЕГН **********
*** две средни телесни повреди, изразяващи се в контузия на мозъка, която е
обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота и счупване на
лицеви кости в областта на челния синус и решетъчната кост, представляващо
нараняване, проникващо в черепната кутия, като деянието е извършено по
хулигански подбуди и
на
03.09.2013 г. в гр. Д., около 08:30 ч., в съучастие с И.Г.А. с ЕГН ********** и
Ш.К.А. с ЕГН **********,***, като съизвършител, влязъл в чуждо жилище, находящо
се в гр. Д., *., собственост на С.А.П. ***, като употребил за това сила.
Преди
даване ход на съдебното следствие пострадалото лице – С.А.П. предявява солидарно
срещу подсъдимите Ш.К.А., И.Г.А. и Т.В.Д. граждански иск за сумата от
30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените в резултат на
деянието по 131, ал. 1, т. 12 във вр. с
чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК неимуществени вреди, както и за
сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените в резултат
на деянието по чл. 170, ал. 2, предл. 3 във вр. с чл. 170, ал. 1, предл. 1 във
вр. с чл. 20, ал. 2 от НК имуществени вреди, като се иска
конституиране и в качеството на частен обвинител в процеса.
Съдът, за да се произнесе по така предявените
граждански искове е взел предвид следното:
Съвместното
разглеждане на гражданския иск в наказателния процес е отклонение от общото
правило, че наказателната отговорност се реализира и осъществява по НПК, а
гражданската – по ГПК. Правото на участие като страна по граждански иск обаче
не може да бъде упражнявано във вреда на обществения интерес от своевременно и
ефективно наказателно правосъдие.
Съдът,
намирайки, че разглеждането на предявените граждански искове в наказателното
производство ще затрудни процеса, не е приел за съвместно разглеждане същите,
като е отказал да конституира С.А.П. в качеството на граждански ищец.
Такова
решение не протИ.речи на практиката на институциите на Съвета на Европа по
приложение на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за правата на човека. В
контекста на достъпа до правосъдие, на пострадалия е признато правото да
участва /да обжалва отказа/ в процеса като частен обвинител и да изисква
присъда, благоприятна за интересите му. Последното значително улеснява
реализирането на гражданската претенция, с оглед задължителната сила на
присъдата по смисъла на чл. 413, ал. 2 от НПК и чл. 300 от ГПК.
С
определение съдът конституира С.А.П. в качеството на частен обвинител в
процеса.
В съдебно заседание представителят на държавното обвинение
поддържа повдигнатото обвинение и предлага подсъдимите да бъдат признати за
виновни, като им бъдат наложени следните наказания:
- На подс. Ш.К.А. – за деянието по чл. 131, ал. 1, т. 12
във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 20, ал. 2
от НК-наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на
което да бъде отложено за срок от три години, а за деянието по чл. 170, ал. 2,
предл. 3 във вр. с чл. 170, ал. 1, предл. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 4 във
вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-наказание лишаване от свобода за срок от една година,
изпълнението на което да бъде отложено за срок от три години. Пледира се на
основание чл. 23 от НК, съдът да наложи едно общо наказание, а именно-наказание
лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което да бъде
отложено за срок от три години.
- На подс. И.Г.А. – за деянието по чл. 131, ал. 1, т. 12
във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-наказание лишаване от
свобода за срок от три години, изпълнението на което да бъде отложено за срок
от четири години, а за деянието по чл. 170, ал. 2, предл. 3 във вр. с чл. 170,
ал. 1, предл. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-наказание лишаване от свобода за
срок от една година, изпълнението на което да бъде отложено за срок от четири
години. Пледира се на основание чл. 23 от НК, съдът да наложи едно общо
наказание, а именно-наказание лишаване от свобода за срок от три години,
изпълнението на което да бъде отложено за срок от четири години.
- На подс. Т.В.Д. – за деянието по чл. 131, ал. 1, т. 12
във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-наказание лишаване от
свобода за срок от три години, което да се изтърпи при първоначален строг режим,
а за деянието по чл. 170, ал. 2, предл. 3 във вр. с чл. 170, ал. 1, предл. 1
във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-наказание лишаване от свобода за срок от една
година, което да се изтърпи при първоначален строг режим. Пледира се на
основание чл. 23 от НК, съдът да наложи едно общо наказание, а именно-наказание
лишаване от свобода за срок от три години, което да се изтърпи при първоначален
строг режим. Пледира се и че са налице предпоставките на чл. 68, ал. 1 от НК,
като се иска съдът да постанови отделно изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода за срок от три месеца, постановено по н.о.х.д. № 911/2012 г. по описа
на Районен съд – Д..
По пренията частният обвинител С.А.П. пледира подсъдимите
Ш.К.А., И.Г.А. и Т.В.Д. да бъдат признати за виновни, като им бъдат наложени
максимални ефективни наказания.
Подсъдимият
Т.В.Д. дава обяснения по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение, а
подсъдимите Ш.К.А. и И.Г.А. се
възползват от правото си да не дават обяснения по повдигнатото им с
обвинителния акт обвинение.
По пренията защитникът на подс. Т.Д. –
адвокат Р.Н. от Адвокатска колегия – гр. Силистра навежда доводи, че
повдигнатите с обвинителния акт обвинения не са доказани по безспорен начин,
като се иска съдът да постанови оправдателна присъда спрямо подс. Д.. Алтернативно
се иска съдът да преквалифицира повдигнатото спрямо Д. обвинение.
Подс. Т.Д. по пренията заявява, че се
придържа към казаното от защитника си.
По пренията защитникът на подсъдимите Ш.А.
и И.А. – адвокат М.С. от Адвокатска колегия – гр. Д. пледира, ако съдът
прецени, че обвинението е доказано по несъмнен начин, то на всеки един от
подсъдимите Ш.А. и И.А. да бъдат наложени минимални наказания с приложението на
чл. 23 от НК.
Подсъдимите Ш.А. и И.А. по
пренията заявяват, че се придържат към казаното от защитника им.
На дадената им последна дума и
тримата подсъдими заявяват, че няма какво да кажат.
След преценка на събраните в хода на
съдебното дирене относими, допустими и възможни доказателства, съдът прие за
установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:
На 03.09.2013 г. около 07:50 часа,
частният обвинител С.А.П., живущ ***, се събудил от много силни пиянски викове
и музика. Същият станал от леглото си и отишъл до прозореца, за да види от къде
идва този шум. Поглеждайки през прозореца, П. видял паркиран на около десетина
метра от терасата на апартамента си лек автомобил „Фолксваген Пасат”, на който предните
врати били отворени, като на предна лява седалка /на мястото на водача/ седял
подс. И.Г.А., а на предна дясна седалка – св. И.Е.И.. От силния шум децата на
частния обвинител П. /към него момент съответно на пет и десет години/ също се
събудили, като гледали баща си изплашено и го питали какво става. П. решил да
каже на мъжете да намалят музиката, идваща от автомобила, като излязъл на
терасата и показал на шофьора със знак да намали музиката. Музиката била
намалена, но за кратко, след което отново уредбата на автомобила била усилена и
музиката се чувала много силно. Частният обвинител П. отново направил забележка
на мъжете в автомобила, като подс. И.А. се държал адекватно, а св. И.И.
започнал да отправя обидни думи към П., поради което П. позвънил на тел. 112
/Национална система за спешни повиквания с единен европейски номер112/.
След около десетина минути на мястото пристигнал полицейски
автопатрул в състав – свидетелите А.Н.В. и В.Н.П.. Виждайки ги, частният
обвинител П. отишъл при тях, заявявайки, че той е подал сигнала, като им
показал автомобила, от който се чувала силната музика.
След проведения разговор с П., полицейските служители –
св.св. В. и П. отишли до процесния автомобил „Фолксваген Пасат”, като около
него заварили четирима души. Полицейските служители извършили на място проверка
на самоличността на лицата, при която се установило, че това са подсъдимите И.Г.А.,
Ш.К.А. и Т.В.Д.. Четвъртият от компанията нямал лична карта и видимо бил
употребил алкохол, поради което полицейските служители решили да го отведат в
сградата на Първо РУ на МВР – Д., за да му бъде установена самоличността.
Виждайки тези действия на полицейските служители, подс. Д., който също бил във
видимо нетрезво състояние, поискал и той да бъде задържан, негодувайки срещу
задържането на четвъртия от компанията. Подсъдимите И.Г.А., Ш.К.А. и Т.В.Д.
били предупредени да не пускат силна музика, а четвъртият от тях, тъй като нямал
лична карта, бил отведен в сградата на Първо РУ на МВР – Д. за установяване на
самоличността му, където било установено, че това е св. И.Е.И..
След като полицейските служители –
свидетелите А.Н.В. и В.Н.П. потеглили с автомобила си, частният обвинител С.П.
се качил в апартамента си.
След като служителите на Първо РУ на
МВР – Д. си тръгнали, отвеждайки със себе си св. И.И., подсъдимите И.Г.А., Ш.К.А.
и Т.В.Д. решили да потърсят сметка от частния обвинител С.П. за нарушеното им
спокойствие и веселие. Тримата се качили на етажната площадка и започнали да
блъскат по входната врата на апартамента на П.,***. Частният обвинител П.
отворил входната врата на жилището си и видял тримата подсъдими. Най-отпред
стояли подсъдимите Т.Д. и И.А., а зад тях се намирал подсъдимият Ш.А.. И
тримата се държали агресивно, като най-голяма агресия проявявал подс. Д., който
хванал П. за блузата в областта на гърдите, дръпнал я силно и я разпрал.
Държейки П. за блузата, подс. Д. започнал да го бута навътре в апартамента,
викайки: „Ти защо викаш полиция бе, знаеш ли, че ще те пребия сега?”
Подсъдимите А. и А. също бутали П. навътре в апартамента, като тримата
подсъдими успели по този начин да влязат на около два метра навътре в жилището
на частния обвинител. В резултат на вдигналия се шум, от съседната стая дошли
децата на П. и неговата майка, като децата се изплашили и започнали силно да
пищят. Подс. Д. се опитвал да събори П. на земята, когато в апартамента влязъл
братът на частния обвинител С.А.П. – св. И.А.П., който започнал да убеждава
подсъдимите да си отиват, отправяйки към подс. Д. думите: „Успокой се, ще се
разберем!”. Тогава подсъдимият Д. нанесъл два-три удара с юмрук в гърдите и
корема на частния обвинител П.. От своя страна подс. И.А. също нанесъл два-три
удара в гърдите и лицето /брадата/ на частния обвинител П., като подс. Ш.А.,
който се е намирал зад подсъдимите Д. и А., нанесъл няколко удара с юмрук в
главата на частния обвинител. По време на опитите на братята Пешеви да избутат
подсъдимите Д., А. и А. извън жилището, последните продължавали да нанасят
удари с юмруци по главата и тялото на С.П.. Частният обвинител С.П. и брат му –
св. И.П. все пак успели да избутат тримата подсъдими извън жилището и да
затворят входната врата, като частният обвинител заключил вратата, която била
дървена. Тогава тримата подсъдими започнали да ритат с крака входната врата, а
частният обвинител П. отново позвънил на тел. 112, като успял да съобщи за
това, което се случва в момента у дома му, говорейки на много висок тон. Докато
разговарял по телефона, подсъдимите Т.Д., Ш.А. и И.А. изкъртили входната врата
от пантите и тя паднала вътре в апартамента, след което подсъдимите излезли от
входа, бягайки. Очевидец на случилото се станала К.И.П., живуща в ап. 5 на
втория етаж.
След около десет минути на мястото пристигнали отново полицейските
служители – свидетелите А.Н.В. и В.Н.П.. Частният обвинител П. им обяснил, че след
като са отвели лицето без лична карта, тримата мъже, които са останали до
автомобила са се качили до апартамента му, разбили са входната врата и са му
нанесли побоя. Обхождайки района, полицейските служители установили
първоначално подс. Ш.А., а впоследствие и подсъдимите Т.Д. и И.А., които били
отведени в сградата на Първо РУ на МВР – Д..
Видно от заключението на вещото лице по изготвената,
неоспорена и приета от съда Съдебно медицинска експертиза по писмени данни, при
станалия инцидент на 03.09.2013 г. С.А.П. е получил следните травматични
увреждания: контузия на главата, контузия на мозъка, счупване на лицеви кости и
на пода на черепа, кръвонасядане на клепачите на дясното око. Установените
увреждания са резултат на удари с или върху твърди тъпи предмети и биха могли
да се получат по време и начин, както сочат данните по досъдебното
производство. Контузията на мозъка е обусловила разстройство на здравето,
временно опасно за живота. Счупването на лицевите кости в областта на челния
синус и решетъчната кост създават възможност за комуникация на външната среда и
черепната кухина и представлява проникване в черепната кухина.
Видно от заключението на вещото лице по изготвената,
неоспорена и приета от съда Съдебно психиатрична експертиза, към момента на
извършване на деянието, Ш.К.А. е бил в състояние на обикновено алкохолно
опиване и е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да
ръководи постъпките си. Същият може да носи наказателна отговорност, като
физическото и психическото му състояние позволява да дава достоверни обяснения
и да участва пълноценно в наказателното производство.
Анализ
на доказателствения материал:
Описаната
фактическа обстановка се установява от свидетелските показания на частния
обвинител С.А.П., както и от показанията на свидетелите И.А.П., К.И.П., А.Н.В. и В.Н.П., чийто показания
са безпротиворечиви, последователни и логични. Посочените гласни доказателства
са и базата, на която са изградени фактическите изводи, залегнали в
обстоятелствената част на настоящите мотиви, относно осъществените на 03.09.2013
г. престъпни деяния.
На първо място, както в
показанията си дадени в съдебно заседание, така и в показанията си, дадени пред
орган на досъдебното производство и приобщени към доказателствения материал по
делото на основание чл. 281, ал. 5 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК, частния
обвинител С.П. безпротиворечиви. описва установената фактическа обстановка.
Така например в съдебно заседание, проведено на 18.10.2016 г. частният
обвинител П. дава следните показания: „Това
беше преди три години. На 03.09.2013г. сутринта бях събуден от силен шум. Аз
живея в И. на първия етаж. Тогава живеех там с децата ми. Беше около 7.30 часа.
Пред апартамента ми имаше силна музика и аз станах, и видях, че от някакъв
автомобил отвън идва тази музика. Имаше отвън две момчета. Единият е тук
седящия в средата. И., мисля, че се казва, а другият не съм го виждал скоро. От
случая до сега съм го виждал само веднъж. Него го няма в залата и не го зная
как се казва. Бяха двамата. От терасата им направих забележка, че вдигат шум, а
децата ми спят вътре. Първоначално спряха музиката, но после пак започнаха да
вдигат шум. Усилиха уредбата на автомобила и се чуваше много силно. Аз пак им
направих забележка. И. се държеше много адекватно, но този, дето го няма тук,
беше много пиян и започна да изказва обидни думи, след което аз се афектирах и
слязох долу при тях. Разменихме си няколко приказки и аз им казах, че няма да
се занимавам повече с тях, а ще звънна в Полицията. Обадих се на телефон 112 и
след 15 минути дойде патрулка. След разговор с въпросните две лица, този, който
го няма в залата, го отведоха с патрулката, а И. остана. Аз се прибрах у дома.
След 10-15 минути на вратата ми силно се заблъска. Отидох да отворя и ги видях
тези тримата, въпросните трима, които са тука /сочи подсъдимите/. Бяха
афектирани и почнаха да ми търсят сметка защо съм звънял на Полицията, тъй като
съм нарушил рождения ден на този пияния, дето го отведоха с патрулката. Тримата
се държаха агресивно, особено Т.. До Т. седеше И., а най-отзад беше Ш.. След
две-три приказки Т. започна да ме удря с юмрук. Удари ме с юмрук два-три пъти в
корема и по гърдите. Носеше някаква бяла шапка, тя даже остана у дома, след
като изчезнаха. После се включи и И.. Той ме удари около 2-3 пъти в гърдите и в
лицето. Видях, че през двамата посягаше и Ш.. Той също ме удари няколко пъти по
главата. Удари ме по главата, защото през двамата не можеше да ме удря по-надолу.
Аз започнах да се отбранявам, но не успявах много успешно, защото те бяха
трима. Все пак не съм Брус Лий. Може би около минута след това се появи брат ми
на вратата. Брат ми И.А.П. е бил отвън и е видял, че тия тримата влизат вътре,
чул е тропотът и караниците, и дойде. Брат ми, който е доста едър човек, се
опита с думи да им каже да спрат, при което те го удариха и него. Кой го удари
него не мога да кажа, но видях, че го удариха. Тъй като бяха по-агресивни
навлязоха вътре в жилището. В това време децата ми бяха се събудили и излязоха
зад мен с майка ми и пищяха. В този момент единият от тримата ме удари с нещо
метално в главата и това беше Ш.. Този, които седеше най-отзад. Той ме удари с
нещо метално, което държеше в ръката си. Аз им виках през цялото време да
излязат от жилището, децата ми и майка ми пищяха. Успяхме някак си с брат ми да
ги изтикаме, и аз успях да заключа вратата. Аз пак се обадих на телефон 112 и
им казах, че става голям проблем тук и те искат да влязат в апартамента. В този
момент те избиха вратата от пантите и тя падна вътре. Тримата ритаха вратата.
След като счупиха вратата докрай, тя падна от пантите долу. В този момент аз
говорех вече с Полицията и те избягаха. Може би 10 минути след това дойде
Полицията. Бяха същите патрулни полицаи, които бяха и на предното повикване.
Питаха ме какво стана и им показах. Имаше и свидетел от входа - съседката К.,
която видя цялата случка. Показах им последствията и те казаха, че ще тръгнат
да ги търсят. Единият от полицаите ме попита какво ми има на главата и тогава
видях, че имам дупка над веждата и челото ми беше хлътнало навътре. Оставих
брат ми с полицаите и с едно такси отидох в болницата, където се установи, че
имам счупване на черепа. Веднага ме закараха с линейка във Варна в Окръжна
болница. Впоследствие разбрах, че единият от тия тримата май е бил арестуван,
но не зная кой. Брат ми беше пострадал по-малко от мен и телефонът му изчезна.
Това е, което си спомням. Спомням си, че този Ш. беше със синя фланелка облечен”/цитат
– л.л. 54-55 от делото/ .
Идентични са и показанията на С.П.,
дадени пред орган на досъдебното производство на 25.11.2013 г. /том 1, л.л.
41-42 от ДП/, на 19.03.2014 г. /том 1, л. 49 от ДП/, и на 19.11.2014 г. /том 2,
л. 22 от ДП/.
Съдът не намира основание да не
кредитира показанията на частния обвинител С.П., който еднозначно описва, както
механизма на причиняване на телесните увреждания и влизането в жилището му,
така и авторите на деянията, а именно – подсъдимите Т.Д., Ш.А. и И.А..
От друга страна, показанията на
частния обвинител кореспондират с останалите гласни доказателства, обективирани
посредством показанията на свидетелите И.А.П., К.И.П., А.Н.В. и В.Н.П..
Съдът кредитира показанията на
св. И.П., тъй като същите са логични, последователни и вътрешно непротиворечиви
и в унисон с останалите гласни доказателства по делото. При това
обстоятелството, че св. И.П. е брат на частния обвинител С.П. не дискредитира
ни най-малко показанията му, имайки предвид, че както в показанията си дадени в
съдебно заседание /л.л. 169-172/, така и в показанията си, дадени пред орган на
досъдебното производство и приобщени към доказателствения материал по делото на
основание чл. 281, ал. 5 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК /л.л. 43-44 от том
1 и л. 27 от том 2 от ДП/, св. И.П. описва една и съща фактическа обстановка.
От друга страна, показанията на
частния обвинител С.П. и св. И.П. кореспондират със заключението на вещото лице
по изготвената, неоспорена и приета от съда Техническа фоноскопна експертиза №
1 от 13.01.2014 г. /том 1, л.л. 68-73 от ДП/.
Относно показанията на св. К.И.П.:
В съдебно заседание, св. П.
заявява, че виждайки случващото се е извикала брата на частния обвинител С.П. –
св. И.П., за да му помогне /л. 131/, което обстоятелство не е посочила в
проведените разпити на досъдебното производство. Също така на досъдебното
производство, П. е заявила, че не познава лицата, които са нанесли побоя над П.,
както и че не би могла да ги разпознае /том 1, л. 47 и т. 2, л. 26 от ДП/, като
в съдебно заседание св. П. заявява: „Аз
познавам само този в средата /сочи И.Г./, другите да ги видя, няма да ги
позная. Този го познавам, защото е от махалата. Високият също беше там /сочи Ш.К./.
Третият не го познавам. Двамата тези ги познавам от махалата по физиономия. Те
бяха там. За третия не мога да кажа, но и той е бил там сигурно, но не мога да
го позная” /цитат-л. 131/. На
въпроса на защитата на подс. И.А.: „Кое
от разпита е вярно? Това, което казвате днес, че ги познавате двамата подсъдими
или това, което сте казали тогава, че не познавате никой и няма да можете да ги
разпознаете. Кое е вярно?”/цитат - л. 133/, св. П. отговаря: „Сигурна съм, че тук това са двамата.
Разпознавам ги, понеже ги виждам”/цитат - л. 133/.
Анализирайки
показанията на свидетеля К.П., съдебният състав не констатира противоречия
относно обстоятелството била ли е извикала същата И.П. или не, намирайки за
обяснимо тя да не е заявила това обстоятелство при проведения разпит на
досъдебното производство, считайки го за незначимо, отчитайки, че в тази насока
въпрос от провеждащия разпита не й е бил задаван. Само за пълнота на
изложението следва да се отбележи, че обстоятелството бил ли е извикан св. И.П.
от св. П. или не, е правно ирелевантно, тъй като остава извън предмета на
доказване по делото, определен съобразно чл. 102 от НПК.
Наказателно-процесуалният кодекс
предвижда разпознаването като способ на доказване, когато е необходимо да се
провери идентичността на лица и предмети. В случая, с
оглед обстоятелството, че св. П. е заявила на досъдебното производство, че няма
да може да разпознае лицата, нанесли побоя над С.П., обяснимо не е било и
проведено процесуално-следственото действие „Разпознаване на лица”.
Обстоятелството, че в съдебно заседание св. П. заявява, че разпознава двама от
подсъдимите по никакъв начин не дискредитира показанията й, отчитайки различната
семантика на думите „познавам” и „разпознавам”. За пълнота на изложението,
съдебният състав намира за нужно да отбележи следното: Във въпроса на защитата
на подс. И.А. „Кое от разпита е
вярно? Това, което казвате днес, че ги познавате двамата подсъдими или това,
което сте казали тогава, че не познавате никой и няма да можете да ги
разпознаете. Кое е вярно?”/цитат - л. 133/, глаголът „познавам” е употребен
в едно от следните си значения, а именно: притежавам познания или имам
достатъчно добра, истинска представа за някого, имам, поддържам известни лични
връзки, отношения с някого. В конкретната употреба от св. П., глаголът „разпознавам”
има следното значение: като виждам някого, по някакви белези, особености
разбирам, установявам кой е той. В това значение „разпознавам” е синонимен
глагол на „познавам” (омоним на по-горе споменатия глагол), а именно: като
виждам някого, разбирам, осъзнавам, припомням си кой е той.
Относно извършените процесуално-следствени действия
разпознаване на лица по снимки с разпознаващо лице св. С.А.П. /том 1, л.л. 50-58
от ДП/:
Разпознаването от свидетел очевидец по своята правна
същност се явява процесуален способ за събиране на преки доказателства относно
главният факт на предмета на доказване. Именно и поради доказателствената си
стойност, законодателят е предвидил строги правила за закрепването на
извършеното следствено действие като доказателствен способ.
Съгласно разпоредбата на чл. 169, ал. 1 от НПК
разпознаването на лица се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по
делото е необходимо да се потвърди идентичността на подсъдимия/те, поради което
правилно разследващият орган е приел в конкретния случай, че е наложително. При
проведеното разпознаване, органът на досъдебното производство е спазил
процедурата за него, предвидена в чл.чл. 169-171 от НПК. Спазени са
изискванията за предварителен разпит на лицето, което участва като разпознаващо
– С.П., за присъствие на поемни лица, като няма данни да е нарушена забраната
за среща между разпознаващото и разпознаваното лице. Налице е и сходство във
външността на съпоставените лица.
Видно от протокола за разпит на св. С.П. в качеството на
свидетел /т. 1, л. 49 от ДП/, проведен непосредствено преди разпознаванията на
19.03.2014 г., същият е изложил последователни и убедителни данни за всички
белези на подсъдимите, по които би ги разпознал, ако ги види отново – коса,
телосложение, възраст, височина, лице. Тези негови възприятия са били
еднопосочни и убедителни, доколкото С.П. е имал възможността от изключително
близко разстояние да възприеме подсъдимите – те са били в непосредствена
близост, а срещата им не е била внезапна и изненадваща за П., за да се касае за
мимолетно възприятие за външността на извършителите, което да бъде подложено на
съмнение.
В настоящия случай за съдебния състав не възникна ни
най-малко съмнение относно възможността на св. С.П. да възприема правилно
фактите и обстоятелствата, които имат значение за наказателния процес, и
правилно да ги възпроизвежда. Заявеното от С.П. при проведените на досъдебното
производство разпознавания на лица по фотоснимки: „Разпознавам го по лицето,
този човек беше с шапка на главата и той беше един от нападателите ми” /т. 1,
л. 50 от ДП/, „Разпознавам го по лицето, това е младото момче, което ме удряше
с бокс, той също беше един от нападателите ми” /т. 1, л. 53 от ДП/ и „Разпознавам
го по лицето, това е третото момче от нападателите ми” /т. 1, л. 56 от ДП/
уличават именно подсъдимите Т.В.Д., Ш.К.А. и И.Г.А. като автори на престъпните
деяния, които показания са в синхрон с показанията му, дадени на съдебното
следствие.
Ето защо, съдът намира, че наред с гласните доказателствени
източници, авторството е безспорно установено и от протоколите за разпознаване
/ том 1, л.л. 50-58 от ДП /, видно от които, частният обвинител С.П. е
разпознал именно подсъдимите Т.В.Д., Ш.К.А. и И.Г.А., като извършителите на
престъпните деяния, като е посочил и устойчивите белези, по които е направил
това, а те напълно съвпадат със заявеното от него в проведения непосредствено
преди разпознаванията разпит.
Относно извършените процесуално-следствени действия
разпознаване на лица по снимки с разпознаващо лице св. И.А.П. /том 2, л.л. 28-33
от ДП/:
Разпознаването от свидетел очевидец по своята правна
същност се явява процесуален способ за събиране на преки доказателства относно
главният факт на предмета на доказване. Именно и поради доказателствената си
стойност, законодателят е предвидил строги правила за закрепването на
извършеното следствено действие като доказателствен способ.
Съгласно разпоредбата на чл. 169, ал. 1 от НПК
разпознаването на лица се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по
делото е необходимо да се потвърди идентичността на подсъдимия/те, поради което
правилно разследващият орган е приел в конкретния случай, че е наложително. При
проведеното разпознаване, органът на досъдебното производство е спазил
процедурата за него, предвидена в чл.чл. 169-171 от НПК. Спазени са
изискванията за предварителен разпит на лицето, което участва като разпознаващо
– И.П., за присъствие на поемни лица, като няма данни да е нарушена забраната
за среща между разпознаващото и разпознаваното лице. Налице е и сходство във
външността на съпоставените лица.
Видно от протокола за разпит на св. И.П. в качеството на
свидетел /т. 2, л. 27 от ДП/, проведен непосредствено преди разпознаванията на 15.01.2015
г., същият е изложил последователни и убедителни данни за всички белези на
подсъдимите, по които би ги разпознал, ако ги види отново – коса, телосложение,
овал на лицето, възраст, косми по брадата. Тези негови възприятия са били
еднопосочни и убедителни, доколкото И.П. е имал възможността от изключително
близко разстояние да възприеме подсъдимите – те са били в непосредствена
близост, а срещата им не е била внезапна и изненадваща за П., за да се касае за
мимолетно възприятие за външността на извършителите, което да бъде подложено на
съмнение.
В настоящия случай за съдебния състав не възникна ни
най-малко съмнение относно възможността на св. И.П. да възприема правилно
фактите и обстоятелствата, които имат значение за наказателния процес, и
правилно да ги възпроизвежда. Заявеното от И.П. при проведените на досъдебното
производство разпознавания на лица по фотоснимки: „Лицето разпознах по формата
на главата по лицето. Това беше най-агресивния от тях” /т. 2, л. 28 от ДП/,
„Това е момчето, което имаше метален бокс в ръката си, разпознах го по лицето и
брадата” /т. 2, л. 30 от ДП/ и „Разпознах го по квадратната форма на лицето,
само че тогава беше с по-къса коса” /т. 2, л. 32 от ДП/ уличават именно
подсъдимите Т.В.Д., Ш.К.А. и И.Г.А. като автори на престъпните деяния, които
показания са в синхрон с показанията му, дадени на съдебното следствие.
Ето защо, съдът намира, че наред с гласните доказателствени
източници, авторството е безспорно установено и от протоколите за разпознаване
/том 2, л.л. 28-33 от ДП/, видно от които, св. И.П. е разпознал именно подсъдимите
Т.В.Д., Ш.К.А. и И.Г.А., като извършителите на престъпните деяния, като е
посочил и устойчивите белези, по които е направил това, а те напълно съвпадат
със заявеното от него в проведения непосредствено преди разпознаванията разпит.
Съдът кредитира
изцяло показанията на св.св. А.Н.В. и В.Н.П., тъй като същите са логични, безпротиворечиви и
взаимнодопълващи се, кореспондиращи с показанията на частния обвинител С.П., както и с
показанията на свидетелите И.П. и К.П., като липсва индиция за тяхната
заинтересованост. Показанията на изброените свидетели кореспондират и със
заключението на вещото лице по изготвената, неоспорена и приета от съда Съдебно
- медицинска експертиза по писмени данни, което заключение, както и характера
на телесните увреждания не се оспорва.
Съдът кредитира показанията и на св. И.Е.И., дадени пред
орган на досъдебното производство и приобщени към доказателствения материал по
делото на основание 281, ал. 5 във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК със съгласието на
страните, отчитайки, че същите кореспондират с останалите гласни доказателства
по делото.
Основно
средство за защита на подсъдимия е правото му да дава обяснения по обвинението.
Обясненията на подсъдимия /обвиняемия/ са доказателствено средство, но и
средство на защита, което той упражнява по свое усмотрение. Подсъдимите Ш.А. и И.А. се възползват от правото си да не
дават обяснения. Подсъдимият Т.В.Д. дава обяснения по повдигнатото му с
обвинителния акт обвинение. Защитната му позиция, поддържана в съдебно
заседание се базира на оспорване на обективната и субективната съставомерност
на деянията. Така например в съдебно заседание, подсъдимия Д. дава следните
обяснения: „Ще дам обяснения. Заклевам се, че ще казвам истината. Музиката беше силна
и господин П. почна да псува: „Майка Ви да е* цигани, да е*.” Отидохме на
вратата да чукаме, той отвори и аз го хванах за фанелата, а той ме блъсна с
глава, имах кръв. След това аз и Ш. го ударихме два-три пъти. После дойде
Полицията и това е” /цитат – л. 202/. Съгласно обясненията му,
подсъдимите са отишли до дома на частния обвинител П. да го питат защо е
извикал полиция, като отрича да са разбивали вратата и да са влизали в жилището
на последния.
Съгласно чл. 55, ал. 1 от НПК обвиняемият /подсъдимият/ има
право да дава такива обяснения, каквито намери за нужно, т.е. законодателят го
е освободил от задължението да говори истината. Затова достоверността на
обясненията му относно фактите от предмета на доказване следва да се оценява в
светлината на всички други доказателства и доказателствени средства, възприети
от съда непосредствено. В настоящия случай съдът кредитира обясненията на
подсъдимия в частта, относно обстоятелството, че музиката е била силна, както
и, че е отишъл, заедно с подсъдимите А. и А., за да потърси сметка на П. защо е
извикал полицейските служители, както и, че е нанесъл удари върху П., които
обстоятелства не се оспорват.
Съдът намира обясненията му в останалата си част за
недостоверни и като израз на защитната му позиция, тъй като същите се оборват
по категоричен начин от останалите, събрани по делото доказателства, а именно –
показанията на частния обвинител С.П., както и от показанията на свидетелите И.П.,
К.П., А.В. и В.П..
С оглед на това противоречие, при проведената очна ставка
между частния обвинител П. и подс. Д., за съда не възникна ни най-малко
съмнение относно достоверността на твърдяното от частния обвинител П., тъй като
както вече бе посочено, показанията му са последователни, логично подредени и
вътрешно непротиворечиви. Съдът счита, че на обективната истина отговарят
именно показанията на частния обвинител П., доколкото същият заявява, че е
напълно убеден в показанията си и с цялото си поведение в наказателното
производство дава много точни данни, както относно механизма и авторството на
причинените му увреждания, така и относно механизма на влизане в жилището му, описвайки
обстоятелствата от значение по делото в детайли, като показанията му, както
вече бе казано, кореспондират с останалите доказателства по делото.
Видно от обстоятелствената част на обвинителния акт, частният
обвинител И.П. е бил ударен с метален бокс в главата от подсъдимия И.Г.А.,
което твърдение не кореспондира със събраните в хода на съдебното следствие
доказателства, съгласно които, П. е бил ударен с бокс в главата не от подс. И.А.,
а от подсъдимия Ш.К.А.. Също така, съгласно кредитираните от съда показания на
частния обвинител П., не подс. Т.В.Д. е този, който е излязъл от автомобила и е
попитал „Кой тоз, бе”, като вдигнал ръка по посока на П. със свити палец и
показалец и изпънат пръст между тях, така, както е посочено в обстоятелствената
част на обвинителния акт и както се пледира от представителя на държавното
обвинение.
В случая обаче, подс. Ш.А. не се е защитавал по обвинение за
нанесен от него с метален бокс по главата на С.П. удар, поради което при
установяване на фактическата обстановка съдебният състав приема, че Ш.А. не е
нанесъл удар с бокс, респективно липсва удар, нанесен с такова средство, както
и че подс. Д. не е вдигнал ръка по посока на св. П. със свити палец и показалец
и изпънат пръст между тях, питайки „Кой тоз, бе”.
Независимо
от тези изводи обаче, заключението на вещото лице по назначената, изготвена,
неоспорена и приета от съда Съдебно медицинска експертиза по писмени данни обосновава
фактическата обстановка, такава, каквато е установена в съдебно заседание,
относно начина на причиняване на телесните увреждания, т.е., относно механизма
на причиняването им.
В случая гласните доказателства, въз основа на които е установена описаната
от съда фактическа обстановка, сочещи за нанесени многобройни удари с ръце
/юмруци/ по тялото и главата на частния обвинител С.П., доколкото са били
необходими специални знания от областта на медицината, са проверени и
посредством разпита на вещото лице д-р Д.Д., който в съдебно заседание отговаря:
„От съдебномедицинската консултация
виждам, че към момента на прегледа пострадалият не е имал разкъсно-контузна
рана и сега установявам, че на мястото няма ръбец. При удар с метален бокс в
областта на дясната вежда в областта на орбиталния ръб, където е фрактурата, би
трябвало да се получи разкъсно-контузна рана, тъй като там има костна подложка
и то ръб, но е възможно и да се получи такова счупване без наличие на
разкъсно-контузна рана” /цитат-л. 150/. Видно от заключението на вещото
лице, дадено в съдебно заседание, вероятността С.П. да е бил ударен с метален
бокс не може да се изключи, тъй като юмрукът, боксът, желязото спадат към групата
на твърди, тъпи предмети, но вероятността да се получи рана при удар с бокс е
много голяма и би трябвало да се получи такава рана, като при удар с юмрук
много рядко се получава разкъсно-контузна рана.
Или, вещото лице допуска, че
причинените телесни увреждания биха могли да се получат и без пострадалият да е
бил ударен с метален бокс, т.е. по механизма, установен в съдебно заседание.
Тук е мястото да се отбележи, че
наличието на варианти в експертното заключение, които съответстват на различни
фактически възможности, не представлява само по себе си противоречие на
доказателствените материали, като изцяло в правомощията на прокурора е да
прецени коя фактическа възможност ще възприеме и възпроизведе в
обстоятелствената част на своя обвинителен акт, като доказана.
В
настоящия случай, въз основа на доказателствата, установени чрез предвидените в
процесуалния закон доказателствени средства в хода на съдебното следствие,
което безспорно заема централно място в наказателното производство, съдът приема
за безспорно установена описаната в настоящите мотиви фактическа обстановка.
С
оглед изложеното, съдът намира за безспорно установени както характерът на
телесните увреждания причинени на С.П., така и механизма на получаването им.
В съдебно заседание защитата на подс. Т.Д.-адвокат Р.Н. ***,
излага доводи, че както подсъдимият Д., така и останалите подсъдими не са били
нарушили обществения ред, тъй като нормата на чл. 2, ал. 2 от Наредба за
осигуряване на обществения ред, поддържането и опазването на общинската
собственост и околната среда на Общински съвет град Д. /НООРПООСОС/, в
редакцията действала към инкриминирания период, е вменявала в задължение да се
пази тишина за времето от 23:00 до 06:00 часа. В тази връзка самият защитник по
пренията заявява: „Как му е нарушено
спокойствието, след като след 6 часа всеки може да си прави, каквото си иска”
/цитат – л. 210/. Съдът не споделя доводите на защитата на подс. Д., отчитайки,
че нормата на чл. 2, ал. 1 от НООРПООСОС, която разпоредба е действала и към инкриминирания
период, забранява нарушаването на тишината по какъвто и да е начин на открити
обществени места, на каквото безспорно са се намирали подсъдимите. Т.е., с цел
осигуряване на обществения ред и спокойствието на гражданите, за подсъдимите е
съществувало задължението да не нарушават тишината, независимо от часа на
денонощието.
Изложената фактическа обстановка
съдът приема за безспорно установена въз основа на събраните по делото
доказателства. Гласните доказателства, ценени спрямо изложените съображения,
включващи обясненията на подсъдимия Т.В.Д. в кредитираната им част; показанията
на частния обвинител С.П. и св. И.П., дадени в съдебно заседание, както и тези,
дадени пред орган на досъдебното производство и приобщени към доказателствения
материал по делото, съобразно чл. 281, ал. 5 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК; показанията на свидетелите А.В., В.П. и К.П., както и тези, дадени пред
орган на досъдебното производство и приобщени към доказателствения материал по
делото, съобразно чл. 281, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК;
показанията на св. И.И., дадени пред орган на досъдебното производство и
приобщени към доказателствения материал по делото на основание чл. 281, ал. 5
във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК, са еднопосочни, логично подредени и безпротиворечиви.
Гласните доказателства са безпротиворечиви и кореспондират със заключенията на
вещите лица по изготвените Съдебно медицинска експертиза по писмени данни,
Техническа фоноскопна експертиза и Съдебно психиатрична експертиза, проверени в
съдебно заседание по реда на чл. 282 от НПК и приети като обективно и
компетентно изготвени, както и с приложените по делото писмени доказателства,
приобщени по приключване на съдебното дирене и на основание чл. 283 от НПК към
доказателствения материал по делото: Справка от УИС на Прокуратура на Република
България – 2 бр.; Препис от епикриза;
Препис от съдебномедицинска консултация № 246/2013г.; Протоколи за полицейско
предупреждение на Ш.А. и И.А.; Справка за съдимост № 440/2014г.; Справка за
съдимост № 441/2014г.; Справка за съдимост № 441/2014г.; Справка за съдимост №
442/2014г.; Протокол за разпознаване на лица по фотоснимки с фотоалбуми-3 бр.;
Съдебномедицинска експертиза 49/2014г.; Протокол за техническа фоноскопна
експертиза № 1; Справка с рег. № 1052/2013 на НС 112; Справка от Виваком
№29155/09.12.2013г.; Справка от МТЕЛ с рег.№ 34720/16.12.2013г.; Справка за
съдимост № 768/07.04.2015г.;Справка за съдимост № 770/07.04.2015г.; Справка за
съдимост № 769/07.04.2015г.; Протокол за разпознаване на лица по фотоснимки с
Албум за разпознаване на лица по фотоснимки-3бр.;Съдебнопсихиатрична
експертиза; Справка за съдимост № 408/2016г.; Справка за съдимост № 409/2016г.;
Справка за съдимост № 410/2016г.; Справка от УИС на Прокуратура на Република
България-3бр.; Справка за съдимост № 1134/2017г.; Справка за съдимост №
1133/2017г.; Справка за съдимост № 1132/2017г.; Препис от постановления на
Районна Прокуратура - Д. от 11.05.2016г. – 2 бр.
С оглед установената
фактическа обстановка от ПРАВНА
СТРАНА, съдът намира следното:
Подсъдимият Т.В.Д. е осъществил от обективна и субективна
страна съставите, предвидени и наказуеми по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК във вр.
с чл. 129, ал. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2, предл.
3-то във вр. с ал. 1, предл. 1-во от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, тъй
като:
- На
03.09.2013 г. в гр. Д., в съучастие с И.Г.А. с ЕГН ********** и Ш.К.А. с ЕГН **********,***,
като съизвършител, причинил на С.А.П. с ЕГН ********** *** две средни телесни
повреди, изразяващи се в контузия на мозъка, която е обусловила разстройство на
здравето, временно опасно за живота и счупване на лицеви кости в областта на
челния синус и решетъчната кост, представляващо нараняване, проникващо в
черепната кутия, като деянието е извършено по хулигански подбуди и
- На
03.09.2013 г. в гр. Д., около 08:30 ч., в съучастие с И.Г.А. с ЕГН ********** и
Ш.К.А. с ЕГН **********,***, като съизвършител, влязъл в чуждо жилище, находящо
се в гр. Д., *., собственост на С.А.П. ***, като употребил за това сила.
Подсъдимият
Ш.К.А. е осъществил от обективна и субективна страна съставите, предвидени и
наказуеми по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК във вр. с чл. 129, ал. 1 от НК във вр.
с чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК във вр. с
чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2, предл. 3-то във вр. с ал. 1, предл. 1-во
от НК във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 4 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, тъй
като:
- На
03.09.2013 г. в гр. Д., като непълнолетен, но след като е разбирал свойството и
значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, в съучастие с Т.В.Д.
с ЕГН ********** и И.Г.А. с ЕГН **********,***, като съизвършител, причинил на С.А.П.
с ЕГН ********** *** две средни телесни повреди, изразяващи се в контузия на
мозъка, която е обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота
и счупване на лицеви кости в областта на челния синус и решетъчната кост,
представляващо нараняване, проникващо в черепната кутия, като деянието е
извършено по хулигански подбуди.
- На
03.09.2013 г. в гр. Д., около 08:30 ч., като непълнолетен, но след като е
разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи
постъпките си, в съучастие с Т.В.Д. с ЕГН ********** и И.Г.А. с ЕГН **********,***,
като съизвършител влязъл в чуждо жилище, находящо се в гр. Д., *., собственост
на С.А.П. ***, като употребил за това сила.
Подсъдимият
И.Г.А. е осъществил от обективна и субективна страна съставите, предвидени и
наказуеми по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК във вр. с чл. 129, ал. 1 от НК във вр.
с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2, предл. 3-то във вр. с ал. 1, предл.
1-во от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, тъй като:
- На
03.09.2013 г. в гр. Д., в съучастие с Т.В.Д. с ЕГН ********** и Ш.К.А. с ЕГН **********,***,
като съизвършител причинил на С.А.П. с ЕГН ********** *** две средни телесни
повреди, изразяващи се в контузия на мозъка, която е обусловила разстройство на
здравето, временно опасно за живота и счупване на лицеви кости в областта на
челния синус и решетъчната кост, представляващо нараняване, проникващо в
черепната кутия, като деянието е извършено по хулигански подбуди.
- На 03.09.2013 г. в гр. Д.,
около 08:30 ч., в съучастие с Т.В.Д. с ЕГН ********** и Ш.К.А. с ЕГН **********,***,
като съизвършител влязъл в чуждо жилище, находящо се в гр. Д., *., собственост
на С.А.П. ***, като употребил за това сила.
Съдът намира за
безспорно установени всички елементи на възведените престъпни състави.
Относно
престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК във вр. с чл. 129, ал. 1 от НК
във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК:
Събраните
по делото доказателства са безпротиворечиви относно времето и мястото на
извършване на инкриминираното деяние. Гласните доказателства са еднопосочни и
взаимно допълващи се, че именно подсъдимите Т.В.Д., Ш.К.А. и И.Г.А. са нанесли
ударите с юмруци в областта на тялото и главата на частния обвинител С.П., в резултат
на което същият е получил следните травматични
увреждания: контузия на главата, контузия на мозъка, счупване на лицеви кости и
на пода на черепа, кръвонасядане на клепачите на дясното око, които увреждания
са безспорно установени посредством изготвената по делото, неоспорена и приета
от съда СМЕ по писмени данни.
Петото предложение на чл. 129, ал. 2 от НК визира две форми
на разстройство на здравето на увреденото лице, квалифицирани като средни
телесни повреди: постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота или
разстройство на здравето, временно опасно за живота. Съгласно константната
съдебна практика, разстройството на здравето, временно опасно за живота
представлява такова увреждане на различни части на организма, което поражда
опасност за живота на пострадалия. Тази опасност трябва да съществува реално, а
не да е абстрактна или предполагаема. Такава е налице, когато запазването на живота
или настъпването на смъртта са еднакво възможни като резултат от увреждането,
без значение наличието или липсата на медицинска интервенция. В настоящия
случай, видно от заключението на вещото лице по неоспорената и приета от съда
Съдебномедицинска експертиза, контузията на мозъка е обусловила разстройство на
здравето, временно опасно за живота, което представлява средна телесна повреда
по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК.
Според последното предложение на чл. 129, ал. 2 от НК
средна телесна повреда са и нараняванията, които проникват в черепната,
гръдната и коремната кухина.
Съгласно Постановление № 3 от 27.ІХ.1979 г. на Пленума на
ВС, проникване е налице, когато е създаден контакт между външната среда и
кухината. В тези хипотези винаги е налице средна телесна повреда, тъй като в
тези кухини се намират най-жизненоважните органи и създаденият контакт
представлява реална опасност от внасяне на зараза. Не е необходимо
нараняването, проникнало в съответната кухина да е засегнало или увредило някои
от органите, намиращи се в нея. Достатъчно е само наличието на контакт между
кухината и външната среда. В този смисъл е и установената съдебна практика. В
случая, видно от заключението на вещото лице, счупването на лицевите кости в
областта на челния синус и решетъчната кост създават възможност за комуникация
на външната среда и черепната кухина и представлява проникване в черепната
кухина, т.е. налице е средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК.
Налице е и причинно-следствената връзка между нанесените от
подсъдимите удари и причинените увреждания.
Престъплението е извършено и при
особена форма на извършителство, а именно – съизвършителство, тъй като
подсъдимите Т.Д., Ш.К. и И.А. са участвали в самото изпълнение, тъй като и
тримата са нанасяли удари с юмруци в областта на тялото и главата на частния
обвинител С.П., в резултат на което същият е получил установените
травматични увреждания, обусловили две средни телесни повреди по смисъла на чл.
129, ал. 2 от НК.
Също
като умишлените убийства, и телесните повреди разкриват особености във връзка
със съучастието. И тук всеки, който участва в изпълнението на престъплението, в
изпълнителното деяние, следва да носи отговорност като съизвършител за общо
причинения при общ, съвместен умисъл резултат, независимо че не е установено
конкретно от чий действия е настъпил този резултат. Без значение е кой от
нападателите какви удари е нанесъл, с каква сила и насоченост и с какво оръжие
са осъществени. Същественото е, че действията на всеки един от нападателите в
побоя са били насочени към осъществяване на общия престъпен резултат –
телесното увреждане на пострадалия, действайки с общност на умисъла /Р.231-2011-ІІІ/.
Тук е мястото да се отбележи, че когато в рамките на общия умисъл,
съизвършителите използват различни увреждащи средства и нанасят различни по
сила и насоченост удари, нито един от тях поотделно не може да се позовава на
ексцес на умисъла, когато възприема и се съгласява с действията на съучастника
си /Р.232-2009-ІІ/.
Налице е и квалифициращият
признак по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, а именно – причиняване на телесна
повреда „по хулигански подбуди” по следните съображения:
Безспорно е установено в случая,
че подсъдимите Т.Д., Ш.А. и И.А. са отишли до апартамента на С.П., за да му
потърсят сметка защо е нарушил спокойствието и веселието им, уведомявайки
полицията, като са започнали да блъскат силно по входната врата на апартамента
на П., държейки се агресивно, след което са му причинили телесни увреждания в
рамките на две средни телесни повреди. От установените по делото факти може да
се направи извод за наличие на предходни взаимоотношения между подсъдимите Т.Д.,
Ш.А. и И.А. от една страна, с частния обвинител С.П. от друга и за личен мотив
за нахлуването в апартамента и за физическото посегателство. В тази връзка
следва да се подчертае, че това не винаги изключва определянето на подбудите
като „хулигански”, както е в конкретния случай. Съчетаването на личния мотив с
„хулиганските подбуди” по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, не само е
възможно от психологическа гледна точка, но е свързано и с евентуалния умисъл
за престъпното хулиганство, който е възможен, вкл. според даденото тълкуване с
ППВС № 2/1974 г., т. 3 /в този смисъл вж. ППВС № 2/1957 г., т. 19, Решение № 65
от 8.03.2010 г. на ВКС по н.д. № 718/2009 г., І н.о., НК, Решение № 441 от
7.11.2011 г. на ВКС по н.д. № 2198/2011 г., І н.о., НК, Решение № 255 от
3.07.2015 г. на ВКС по н.д. № 544/2015 г., І н.о., НК, Решение № 425 от
22.12.2015 г. на ВКС по к.д. № 1169/2015 г., І н.о., НК/. Също така е несъмнено,
че извършването на деянието на публично място съвсем не е задължителна
характеристика на престъплението по този текст от закона, т.е., публичността не
е признак от състава на деянието. Затова ще е налице престъпление по този текст
от НК и когато действията не са осъществени на публично място, но след това са
станали или са могли да станат достояние и на други лица. /Виж Постановление №
2 от 29.VІ.1974 г. по н.д. № 4/74 г., Пленум на ВС, Решение № 611/1999 г.,
Решение № 656/1991 г.,Решение № 600/1979 г., Решение № 387 от 30.09.2009 г. на
ВКС по н.д. № 407/2009 г., ІІІ н.о., Решение № 468 от 6.01.2009 г. на ВКС по
н.д. № 445/2008 г., ІІ н.о. и др./ В конкретния казус, от кредитираните
показания на св.св. И.П. и К.П. се установява, че действията и на тримата
подсъдими са станали тяхно достояние.
В случая, всеки един от
подсъдимите Т.Д., Ш.А. и И.А. с поведението си е искал да изяви себе си, като
погази установения ред и да докаже, че може да върши всичко, което пожелае,
демонстрирайки едно явно чувство за безнаказаност.
От
субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл –
подсъдимите Т.Д., Ш.А. и И.А. са съзнавали общественоопасния характер на
деянието, предвиждали са общественоопасните последици и са искали настъпването
им.
Подсъдимите са действали и с общ умисъл, тъй като всеки от
тях е предвиждал общественоопасните последици на своето деяние и тези, които ще
настъпят от деянието на другия съучастник, съзнавал е общественоопасния
характер на всяко деяние и се е съгласил с извършването на престъплението и е
искал настъпването на неговите последици. Този извод на съда са обуславя от
начина, по който подсъдимите са причинили уврежданията на частния обвинител С.П.,
нанасяйки му множество удари с юмруци в областта на главата и лицето. Същите са
съзнавали, че нанасяйки удари с юмруци в областта на главата и лицето неминуемо
ще причинят контузия на главата и счупване на лицеви кости, какъвто е бил и крайният
резултат. Обстоятелството, че подсъдимите са желаели този резултат се определя
и от силата, с която са били нанесени ударите в областта на главата –
достатъчно голяма, за да доведе до счупване на лицеви кости в
областта на челния синус и решетъчната кост, както и от многобройните нанесени
от тримата подсъдими удари.
Подсъдимият
Ш.А. към момента на извършване на престъплението е бил непълнолетен, но е
разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи
постъпките си, като същият с оглед физическото и психическото си състояние е
годен да участва в наказателното производство, в състояние е правилно да
възприема фактите, които имат значение по делото и да дава достоверни обяснения
по тях, които обстоятелства са проверени посредством назначената и изготвена в
хода на съдебното следствие съдебно
психиатрична експертиза.
Причините
за извършване на престъплението следва да се търсят в пренебрежителното
отношение на подсъдимите към установения в страната правов ред, както и в
незачитането неприкосновеността на личността.
Относно
престъплението по чл. 170, ал. 2, предл. 3-то във с ал. 1, предл. 1-во от НК
във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
Събраните
по делото доказателства са безпротиворечиви относно времето и мястото на
извършване на инкриминираното деяние. Гласните доказателства са еднопосочни и
взаимно допълващи се, че именно подсъдимите Т.В.Д., Ш.К.А. и И.Г.А. са влезли в
жилището на частния обвинител С.А.П.. Законът не санкционира просто влизане в
чуждо жилище, а само, ако това е извършено по един от изброените в ал. 1 на чл.
170 от НК начини и без свободно изразено съгласие на обитателя. А настоящият
случай е именно такъв. Видно от гласните доказателства по делото, и тримата
подсъдими са влезли в жилището, не след като са били поканени от частния
обвинител С.П., а преодолявайки съпротивата му, използвайки за това сила,
бутайки го навътре в апартамента. Нещо повече - след като подсъдимите са били
избутани извън апартамента, същите са продължили с агресивните си действия,
изкъртвайки входната врата, която паднала вътре в жилището.
Налице е и квалифициращият
признак по чл. 170, ал. 2, предл. 3 от НК, а именно – деянието е извършено от три лица – подсъдимите
Т.В.Д., Ш.К.А. и И.Г.А., като и тримата подсъдими са участвали в самото изпълнение,
бутайки частния обвинител П., преодолявайки по този начин съпротивата му и
влизайки в обитаваното от него жилище. За пълнота на изложението съдебният
състав намира за нужно да отбележи, че за съставомерността на деянието не е необходимо
деецът да прониква противозаконно в чуждото жилище с намерение да извърши друго
престъпление. Достатъчно е той да е влязъл в жилището по един от изчерпателно
изброените в закона способи, преодолявайки по този начин липсата на съгласие от
страна на обитателя.
От
субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл –
подсъдимите Т.Д., Ш.А. и И.А. са съзнавали общественоопасния характер на
деянието, предвиждали са общественоопасните последици и са искали настъпването
им.
Подсъдимите са действали и с общ умисъл, тъй като всеки от
тях е предвиждал общественоопасните последици на своето деяние и тези, които ще
настъпят от деянието на другия съучастник, съзнавал е общественоопасния
характер на всяко деяние и се е съгласил с извършването на престъплението и е
искал настъпването на неговите последици.
Подсъдимият
Ш.А. към момента на извършване на престъплението е бил непълнолетен, но е
разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи
постъпките си, като същият с оглед физическото и психическото си състояние е
годен да участва в наказателното производство, в състояние е правилно да
възприема фактите, които имат значение по делото и да дава достоверни обяснения
по тях, които обстоятелства са проверени посредством назначената и изготвена в
хода на съдебното следствие съдебно – психиатрична експертиза.
Причините
за извършване на престъплението следва да се търсят в пренебрежителното
отношение на подсъдимите към установения в страната правов ред, както и в
незачитането неприкосновеността на жилището.
За да определи наказанието на
подсъдимите Т.Д., Ш.А. и И.А., съдът взе предвид степента на
обществена опасност на конкретно извършените от тях деяния и данните за личността
им и констатира следните обстоятелства, от значение за отговорността им.
Т.В.Д.
е роден на *** ***, *, ЕГН **********.
Деянията
са извършени единствено при наличие на отегчаващи отговорността обстоятелства,
а именно – наличие на друго осъждане и лоши характеристични данни по местоживеене.
Съдът не отчете
обстоятелства, смекчаващи престъпната деятелност на подс. Д..
Съгласно
чл. 6 от ЕКПЧ, всяко лице има право на гледане на неговото дело в разумен срок.
Факторите, които определят дали едно наказателно производство е било съобразено
с критерия “разумен срок” са сложността на делото, поведението на компетентните
власти, поведението на обвиняемия и всички други обстоятелства във всеки
конкретен случай. Началният момент, от който следва да се извърши преценката по
критерия, въведен с чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ е датата, на която е образувано досъдебното
производство. В настоящия случай, досъдебното
производство е било образувано на 10.10.2013 г., като делото е било внесено с
обвинителен акт в Районен съд - Д. на 04.07.2016 г.
Продължителността
на процеса обаче в настоящия случай се дължи най-вече на процесуалното
поведение на подс. Д., отсъствието на когото е довело до спиране на
наказателното производство в досъдебната му фаза, при това два пъти. В
съдебното производство, поради неявяването си без уважителни причини, подс.
Дервиш отново е ставал причина за отлагане на делото два пъти. Ето защо, съдът
намира, че продължителността на процеса се дължи на виновното поведение на
подс. Д., поради което не е налице изключително смекчаващо отговорността
обстоятелство.
Относно вида и размера на
наказанията:
Процесът
на определяне на наказанието и неговия размер не е механичен, а творчески
процес. Наказанието в наказателния процес следва да отговаря на основните
принципи /с оглед правната теория/, както и на целите на наказанието по чл. 36
и чл. 54 от НК. В този контекст, следва да се съобразят принципите на
законосъобразност, индивидуализация, както и хуманност и целесъобразност. Тези
принципи се прилагат в тяхното съчетание и взаимна връзка, пречупени през
конкретиката вече на целите на наказанието.
За престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12
във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
Предвиденото
наказание за извършеното от подсъдимия Т.В.Д. по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл.
20, ал. 2 от НК е лишаване от свобода за срок от две до десет години.
Предвид
изложеното досежно личността на дееца и особеностите на конкретното деяние,
съдът намира, че наказанието на подсъдимия не следва да бъде индивидуализирано
с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като не са налице
изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и най-лекото
предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Нещо повече –
престъплението е извършено при липса на смекчаващи отговорността обстоятелства.
Това мотивира съда да приеме, че справедливо и относимо към извършеното от Д.
деяние ще бъде налагането на наказание от вида лишаване от свобода над
минималния и под средния, предвиден в санкцията на приложимата материално
правна норма размер, поради които с присъдата съдът определи наказание лишаване
от свобода за срок от четири години.
От
правната теория е известно, че обществената опасност на дееца, на първо място
се проявява в самото деяние, но и съществува отделно като личностова
характеристика на дееца, което също влиза в предмета на доказване в
наказателния процес – личен статус, семейно положение, обстоятелства, при които
е извършено деянието и не на последно място – съдебното минало.
Така
определеното наказание съдът намира, че съответства на тежестта на самото
престъпно деяние, характеризиращо се с висока степен на обществена опасност,
отчитайки и факта, че на частния обвинител П. са били причинени, не една, а две
средни телесни повреди.
Предходното осъждане на Д., както и отчитайки
водещата роля на подс. Д. в извършване на престъплението обуславят извода за
престъпна упоритост и дързост при осъществяването му.
Ето
защо съдът намира, че едно по-леко наказание би било проява на прекомерна и
неоправдана снизходителност от страна на съда.
С
оглед осъждането на Д. по н.о.х.д. № 911/2012 г. по описа на Районен съд - Д.,
за което му е било наложено наказание лишаване от свобода, института на
условното осъждане е неприложим. Това налага извода,
че определеното му наказание лишаване от свобода за срок от четири години,
подлежащо на ефективно изтърпяване, следва да бъде при първоначален строг
режим, съобразно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в” от ЗИНЗС.
При тези данни съдът намира, че така определеното
наказание ще изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по
отношение на подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на
обществото. С налагането му подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпката
си, да се поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със
законоустановените порядки в обществото. Така преценения за нужен от съдебния
състав период на изолация е достатъчно дълъг с оглед постигане и на другата
държавна цел, преследвана от Закона-да се отнеме възможността на лицето да
върши престъпления.
За престъплението по чл. 170, ал.
2, предл. 3-то във вр. с ал. 1, предл. 1-во във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
Предвиденото
наказание за извършеното от подсъдимия Т.В.Д. по чл. 170, ал. 2, предл. 3-то
във вр. с ал. 1, предл. 1-во във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК е лишаване от свобода за срок от една до пет години.
Предвид
изложеното досежно личността на дееца и особеностите на конкретното деяние,
съдът намира, че наказанието на подсъдимия не следва да бъде индивидуализирано
с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като не са налице
изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и най-лекото
предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Нещо повече –
престъплението е извършено при липса на смекчаващи отговорността обстоятелства.
Това мотивира съда да приеме, че справедливо и относимо към извършеното от Д.
деяние ще бъде налагането на наказание от вида лишаване от свобода над минималния
и под средния, предвиден в санкцията на приложимата материално правна норма
размер, поради които с присъдата съдът определи наказание лишаване от свобода
за срок от две години.
От
правната теория е известно, че обществената опасност на дееца, на първо място
се проявява в самото деяние, но и съществува отделно като личностова
характеристика на дееца, което също влиза в предмета на доказване в
наказателния процес – личен статус, семейно положение, обстоятелства, при които
е извършено деянието и не на последно място – съдебното минало.
Така
определеното наказание съдът намира, че съответства на тежестта на самото
престъпно деяние, характеризиращо се с висока степен на обществена опасност.
Предходното осъждане на Д., както и отчитайки водещата роля на подс. Д. в
извършване на престъплението обуславят извода за престъпна упоритост и дързост
при осъществяването му.
Ето
защо съдът намира, че едно по-леко наказание би било проява на прекомерна и
неоправдана снизходителност от страна на съда.
С
оглед осъждането на Д. по н.о.х.д. № 911/2012 г. по описа на Районен съд - Д.,
за което му е било наложено наказание лишаване от свобода, института на
условното осъждане е неприложим. Това налага извода,
че определеното му наказание лишаване от свобода за срок от четири години,
подлежащо на ефективно изтърпяване, следва да бъде при първоначален строг
режим, съобразно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в” от ЗИНЗС.
При тези данни съдът намира, че така определеното
наказание ще изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по
отношение на подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на
обществото. С налагането му подсъдимият ще има възможност да преосмисли
постъпката си, да се поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със
законоустановените порядки в обществото. Така преценения за нужен от съдебния
състав период на изолация е достатъчно дълъг с оглед постигане и на другата
държавна цел, преследвана от Закона-да се отнеме възможността на лицето да
върши престъпления.
Тъй като престъпленията са
извършени в условията на реална съвкупност, т.е. преди да има влязла в сила
присъда за което и да е от тях, съдът след като определени наказанието за всяко
едно престъпление, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, наложи за изтърпяване
най-тежкото от тях, а именно – лишаване от свобода за срок от четири години,
което да се изтърпи при първоначален строг режим,
съобразно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в” от ЗИНЗС.
Приложението на нормата на чл. 24
от НК не е императив за съда, а във всеки един от случаите на определяне на
наказание по реда на чл. 23 и 25 от НК, следва да се прецени налице ли са
условията и на чл. 24 от НК. Необходимостта от увеличаване на наказанието,
респ. недостатъчността на така определеното общо наказание произтича от
преценката на цялостната престъпна дейност, включена в съвкупността. В
настоящия случай, съдът намира, че не следва да приложи разпоредбата на чл. 24
от НК и да завиши размера на така определеното най-тежко общо наказание от четири
години лишаване от свобода, тъй като намира, че така определеното наказание ще
изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по отношение на
подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на обществото. С
налагането му, подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпката си, да се
поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки
в обществото. Така преценения за нужен от съдебния състав период на изолация е
достатъчно дълъг с оглед постигане и на другата държавна цел, преследвана от
Закона-да се отнеме възможността на лицето да върши престъпления.
Относно приложението
на чл. 68, ал. 1 от НК:
За да се постанови
изтърпяване на отложеното наказание са необходими три кумулативно предвидени
предпоставки в разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК, а именно: да бъде извършено
друго умишлено престъпление в определения изпитателен срок, извършеното
умишлено престъпление в изпитателния срок да е от общ характер и за това
умишлено престъпление да бъде наложено на дееца наказание лишаване от свобода.
Както вече бе посочено,
с влязла в сила на 03.11.2012 г. присъда № 19/17.10.2012 г. по н.о.х.д. № 911/2012 г. по описа на
Д.я районен съд, за извършено на 11.03.2008 г. в гр. Д. престъпление по чл. 316
във вр. с чл. 308, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, на подс. Т.Д. е било наложено
наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, изпълнението на което е било
отложено за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 от НК. С оглед изложеното и съобразявайки обстоятелството, че за
извършените от Д. в изпитателния срок умишлени престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 12
във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 170, ал. 2, предл. 3-то във
вр. с ал. 1, предл. 1-во във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК,
предмет на настоящото дело, за които с приложението на чл. 23 от НК е наложено общо
наказание лишаване от свобода, съдът намира, че са изпълнени всички
предпоставки за приложението на чл. 68, ал. 1 от НК, поради което Т.В.Д. следва
да изтърпи отложеното наказание лишаване от свобода за срок от три месеца,
постановено с влязла в сила на 03.11.2012 г. присъда № 19/17.10.2012 г.
по н.о.х.д. № 911/2012 г. по описа на Д.я районен съд.
Режимът на отложеното за
изтърпяване наказание лишаване се определя към момента на възникване на предпоставките
за изтърпяването му. Към настоящия момент, с оглед осъждането на Д. по
настоящото дело на лишаване от свобода, същият не се явява осъден за първи път
на лишаване от свобода. Предвид това и на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в”
от ЗИНЗС, наказанието лишаване от свобода за срок от три месеца, следва да се
изтърпи при първоначален строг режим.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НПК и с оглед признаването на подсъдимия Т.В.Д. за
виновен, с присъдата съдът го осъди да заплати по сметка на ОД на МВР – Д.
сумата от 86.93 лева /осемдесет и шест лева и деветдесет и три стотинки/,
представляваща 1/3 от сторените по досъдебното производство разноски, както и
сумата от 143.27 лева /сто четиридесет и три лева и двадесет и седем стотинки/
по сметка на Районен съд – Д., представляваща 1/3 от сторените в съдебното
производство разноски.
Ш.К.А.
е *, ЕГН **********.
Деянията
са извършени единствено при наличие на отегчаващи отговорността обстоятелства,
а именно – наличие на други осъждания и лоши характеристични данни по местоживеене.
Съдът не отчете
обстоятелства, смекчаващи престъпната деятелност на подс. А..
Относно
вида и размера на наказанията:
Процесът
на определяне на наказанието и неговия размер не е механичен, а творчески
процес. Наказанието в наказателния процес следва да отговаря на основните
принципи /с оглед правната теория/, както и на целите на наказанието по чл. 36
и чл. 54 от НК. В този контекст, следва да се съобразят принципите на
законосъобразност, индивидуализация, както и хуманност и целесъобразност. Тези
принципи се прилагат в тяхното съчетание и взаимна връзка, пречупени през
конкретиката вече на целите на наказанието.
За престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12
във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3
от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
Предвиденото
наказание за извършеното от подсъдимия Ш.К.А. по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл.
63, ал. 1, т. 3 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК е лишаване от свобода до
три години.
Предвид
изложеното досежно личността на дееца и особеностите на конкретното деяние,
съдът намира, че наказанието на подсъдимия не следва да бъде индивидуализирано
с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, тъй като не са
налице изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и
най-лекото предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Нещо
повече – престъплението е извършено при липса на смекчаващи отговорността
обстоятелства. Това мотивира съда да приеме, че справедливо и относимо към
извършеното от А. деяние ще бъде налагането на наказание от вида лишаване от
свобода около средния, предвиден в санкцията на приложимата материално правна
норма размер и малко над него, поради които с присъдата съдът определи
наказание лишаване от свобода за срок от две години.
От
правната теория е известно, че обществената опасност на дееца, на първо място
се проявява в самото деяние, но и съществува отделно като личностова
характеристика на дееца, което също влиза в предмета на доказване в наказателния
процес – личен статус, семейно положение, обстоятелства, при които е извършено
деянието и не на последно място – съдебното минало.
Така
определеното наказание съдът намира, че съответства на тежестта на самото
престъпно деяние, характеризиращо се с висока степен на обществена опасност,
отчитайки и факта, че на частния обвинител П. са били причинени не една, а две
средни телесни повреди.
Предходните
осъждания на подс. А., както и отчитайки активността му в извършване на
престъплението обуславят извода за престъпна упоритост и дързост при
осъществяването му.
Ето
защо съдът намира, че едно по-леко наказание би било проява на прекомерна и
неоправдана снизходителност от страна на съда.
Безспорно е, че решаващият критерий за отлагане
изтърпяването на наказанието се обуславя не от начина на осъществяване на
престъпния състав, от наличието на едни или други квалифициращи деянието
обстоятелства, а от това дали се явява обществено оправдано и целесъобразно за
действителното поправяне на подсъдимия, той да изтърпи наложеното му наказание.
Или при отлагането на изпълнението на наложеното наказание, съдът трябва да се
съобрази както с личните качества на подсъдимия, така и с конкретната
обществена опасност на престъплението и най-вече с това, дали с отлагането ще
се постигнат целите на чл. 36 от НК. Съдът в настоящия случай
счита, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не се налага ефективно
изтърпяване на така определеното по вид и размер наказание, поради което и с
оглед размера на наложеното наказание – две години лишаване от свобода, както и
с оглед обстоятелството, че подсъдимият към датата на извършване на деянието не
е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съдът, на
основание чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението на
така наложеното наказание с максималния, предвиден от законодателя изпитателен
срок от три години.
Съдът намира, че така определеното наказание ще
изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по отношение на
подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на обществото. С
налагането му, подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпките си, да се
поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки
в обществото.
За престъплението по чл. 170, ал. 2,
предл. 3-то във вр. с ал. 1, предл. 1-во във вр. с чл.
63, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
Предвиденото
наказание за извършеното от подсъдимия Ш.К.А. по чл. 170, ал. 2, предл. 3-то във вр. с ал. 1, предл. 1-во във
вр. с чл. 63, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК е лишаване от свобода
до две години.
Предвид
изложеното досежно личността на дееца и особеностите на конкретното деяние,
съдът намира, че наказанието на подсъдимия не следва да бъде индивидуализирано
с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, тъй като не са
налице изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и
най-лекото предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Нещо
повече – престъплението е извършено при липса на смекчаващи отговорността
обстоятелства. Това мотивира съда да приеме, че справедливо и относимо към
извършеното от А. деяние ще бъде налагането на наказание от вида лишаване от
свобода около средния, предвиден в санкцията на приложимата материално правна
норма размер и малко под него, поради които с присъдата съдът определи
наказание лишаване от свобода за срок от една година.
От
правната теория е известно, че обществената опасност на дееца, на първо място
се проявява в самото деяние, но и съществува отделно като личностова
характеристика на дееца, което също влиза в предмета на доказване в
наказателния процес – личен статус, семейно положение, обстоятелства, при които
е извършено деянието и не на последно място – съдебното минало.
Така
определеното наказание съдът намира, че съответства на тежестта на самото
престъпно деяние, характеризиращо се с висока степен на обществена опасност.
Предходните осъждания на подс. А., както и отчитайки активността му в
извършване на престъплението обуславят извода за престъпна упоритост и дързост
при осъществяването му.
Ето
защо съдът намира, че едно по-леко наказание би било проява на прекомерна и
неоправдана снизходителност от страна на съда.
Безспорно е, че решаващият критерий за отлагане
изтърпяването на наказанието се обуславя не от начина на осъществяване на
престъпния състав, от наличието на едни или други квалифициращи деянието
обстоятелства, а от това дали се явява обществено оправдано и целесъобразно за
действителното поправяне на подсъдимия, той да изтърпи наложеното му наказание.
Или при отлагането на изпълнението на наложеното наказание, съдът трябва да се
съобрази както с личните качества на подсъдимия, така и с конкретната
обществена опасност на престъплението и най-вече с това, дали с отлагането ще
се постигнат целите на чл. 36 от НК. Съдът в настоящия случай
счита, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не се налага ефективно
изтърпяване на така определеното по вид и размер наказание, поради което и с
оглед размера на наложеното наказание – една година лишаване от свобода, както
и с оглед обстоятелството, че подсъдимият към датата на извършване на деянието не
е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съдът, на
основание чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението на
така наложеното наказание с максималния, предвиден от законодателя изпитателен
срок от три години.
Съдът намира, че така определеното наказание ще
изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по отношение на
подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на обществото. С
налагането му, подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпките си, да се
поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки
в обществото.
Тъй като престъпленията са
извършени в условията на реална съвкупност, т.е. преди да има влязла в сила
присъда за което и да е от тях, съдът след като определени наказанието за всяко
едно престъпление, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, наложи за изтърпяване
най-тежкото от тях, а именно – лишаване от свобода за срок от две години.
Приложението на нормата на чл. 24
от НК не е императив за съда, а във всеки един от случаите на определяне на
наказание по реда на чл. 23 и 25 от НК, следва да се прецени налице ли са
условията и на чл. 24 от НК. Необходимостта от увеличаване на наказанието,
респ. недостатъчността на така определеното общо наказание произтича от
преценката на цялостната престъпна дейност, включена в съвкупността. В
настоящия случай, съдът намира, че не следва да приложи разпоредбата на чл. 24
от НК и да завиши размера на така определеното най-тежко общо наказание от две
години лишаване от свобода, тъй като намира, че така определеното наказание ще
изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по отношение на
подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на обществото. С
налагането му, подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпката си, да се
поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки
в обществото.
Съдът
в настоящия случай счита, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не
се налага ефективно изтърпяване на така определеното общо наказание, поради
което и с оглед размера на наложеното наказание – две години лишаване от
свобода, както и с оглед обстоятелството, че подсъдимият към датата на
извършване на деянията не е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление
от общ характер, е отложил на основание чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 66, ал. 1
от НК изпълнението на така наложеното наказание с максималния изпитателен срок
от три години.
Съдът намира, че така
определеното общо наказание ще изиграе своята роля за постигане целите по чл.
36 от НК, както по отношение на подсъдимия, така и по отношение на останалите
членове на обществото. С налагането му, подсъдимият ще има възможност да
преосмисли постъпките си, да се поправи и да съобрази за в бъдеще поведението
си със законоустановените порядки в обществото.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НПК и с оглед признаването на подсъдимия Ш.К.А. за
виновен, с присъдата съдът го осъди да заплати по сметка на ОД на МВР – Д.
сумата от 86.93 лева /осемдесет и шест лева и деветдесет и три стотинки/,
представляваща 1/3 от сторените по досъдебното производство разноски, както и
сумата от 143.27 лева /сто четиридесет и три лева и двадесет и седем стотинки/
по сметка на Районен съд – Д., представляваща 1/3 от сторените в съдебното
производство разноски.
И.Г.А.
е *, ЕГН **********.
Като
смекчаващо отговорността обстоятелство съдът отчете чистото съдебно минало на
подсъдимия.
Съдът не отчете
обстоятелства, отегчаващи престъпната деятелност на подс. А..
Относно
вида и размера на наказанията:
Процесът
на определяне на наказанието и неговия размер не е механичен, а творчески
процес. Наказанието в наказателния процес следва да отговаря на основните
принципи /с оглед правната теория/, както и на целите на наказанието по чл. 36
и чл. 54 от НК. В този контекст, следва да се съобразят принципите на
законосъобразност, индивидуализация, както и хуманност и целесъобразност. Тези
принципи се прилагат в тяхното съчетание и взаимна връзка, пречупени през
конкретиката вече на целите на наказанието.
За престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12
във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2
от НК:
Предвиденото
наказание за извършеното от подсъдимия И.Г.А. престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 129, ал. 1 във вр. с чл.
20, ал. 2 от НК е лишаване от свобода от две до десет години.
Предвид
изложеното досежно личността на дееца и особеностите на конкретното деяние,
съдът намира, че наказанието на подсъдимия не следва да бъде индивидуализирано
с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като не са налице
изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и най-лекото
предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Това мотивира
съда да приеме, че справедливо и относимо към извършеното от А. деяние ще бъде
налагането на наказание от вида лишаване от свобода в минималния, предвиден в
санкцията на приложимата материално правна норма размер, поради които с
присъдата съдът определи наказание лишаване от свобода за срок от две години.
От
правната теория е известно, че обществената опасност на дееца, на първо място
се проявява в самото деяние, но и съществува отделно като личностова
характеристика на дееца, което също влиза в предмета на доказване в
наказателния процес – личен статус, семейно положение, обстоятелства, при които
е извършено деянието и не на последно място – съдебното минало.
Така
определеното наказание съдът намира, че съответства на тежестта на самото
престъпно деяние, характеризиращо се с висока степен на обществена опасност. От
друга страна следва да се отчете, че при осъществяване на престъпното деяние от
тримата подсъдими, подс. А. е бил с най-лека форма на проявена агресия. При това положение, съдът намира,
че наказание лишаване от свобода в размер по-висок от определения от съда, би
било несъразмерно тежко и израз на излишна репресия с оглед постигане целите по
чл. 36, ал. 1 от НК, съобразявайки както тежестта на престъплението, така и
ниската степен на обществена опасност на дееца.
Безспорно е, че решаващият критерий за отлагане
изтърпяването на наказанието се обуславя не от начина на осъществяване на
престъпния състав, от наличието на едни или други квалифициращи деянието
обстоятелства, а от това дали се явява обществено оправдано и целесъобразно за
действителното поправяне на подсъдимия, той да изтърпи наложеното му наказание.
Или при отлагането на изпълнението на наложеното наказание, съдът трябва да се
съобрази както с личните качества на подсъдимия, така и с конкретната
обществена опасност на престъплението и най-вече с това, дали с отлагането ще
се постигнат целите на чл. 36 от НК. Съдът в настоящия случай
счита, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не се налага ефективно
изтърпяване на така определеното по вид и размер наказание, поради което и с
оглед размера на наложеното наказание – две години лишаване от свобода, както и
с оглед обстоятелството, че подсъдимият не е бил осъждан на лишаване от свобода
за престъпление от общ характер, съдът, на основание чл. 66, ал. 1 от НК е
отложил изпълнението на така наложеното наказание с минималния, предвиден от
законодателя изпитателен срок от три години.
Съдът намира, че така определеното наказание ще
изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по отношение на
подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на обществото. С
налагането му, подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпките си, да се
поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки
в обществото.
За престъплението по чл. 170, ал. 2,
предл. 3-то във вр. с ал. 1, предл. 1-во във вр. с чл.
20, ал. 2 от НК:
Предвиденото
наказание за извършеното от подсъдимия И.Г.А. по чл. 170, ал. 2, предл. 3-то във вр. с ал. 1, предл. 1-во във
вр. с чл. 20, ал. 2 от НК е лишаване от свобода от една до пет години.
Предвид
изложеното досежно личността на дееца и особеностите на конкретното деяние,
съдът намира, че наказанието на подсъдимия не следва да бъде индивидуализирано
с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като не са налице
изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и най-лекото
предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Това мотивира
съда да приеме, че справедливо и относимо към извършеното от А. деяние ще бъде
налагането на наказание от вида лишаване от свобода в минималния, предвиден в
санкцията на приложимата материално правна норма размер, поради които с
присъдата съдът определи наказание лишаване от свобода за срок от една година.
От
правната теория е известно, че обществената опасност на дееца, на първо място
се проявява в самото деяние, но и съществува отделно като личностова
характеристика на дееца, което също влиза в предмета на доказване в
наказателния процес – личен статус, семейно положение, обстоятелства, при които
е извършено деянието и не на последно място – съдебното минало.
Така
определеното наказание съдът намира, че съответства на тежестта на самото
престъпно деяние, характеризиращо се с висока степен на обществена опасност. От
друга страна следва да се отчете, че при осъществяване на престъпното деяние от
тримата подсъдими, подс. А. е бил с най-лека форма на проявена агресия. При това положение, съдът намира,
че наказание лишаване от свобода в размер по-висок от определения от съда, би
било несъразмерно тежко и израз на излишна репресия с оглед постигане целите по
чл. 36, ал. 1 от НК, съобразявайки както тежестта на престъплението, така и
ниската степен на обществена опасност на дееца.
Безспорно е, че решаващият критерий за отлагане
изтърпяването на наказанието се обуславя не от начина на осъществяване на
престъпния състав, от наличието на едни или други квалифициращи деянието обстоятелства,
а от това дали се явява обществено оправдано и целесъобразно за действителното
поправяне на подсъдимия, той да изтърпи наложеното му наказание. Или при
отлагането на изпълнението на наложеното наказание, съдът трябва да се съобрази
както с личните качества на подсъдимия, така и с конкретната обществена
опасност на престъплението и най-вече с това, дали с отлагането ще се постигнат
целите на чл. 36 от НК. Съдът в настоящия случай счита, че за поправянето и
превъзпитанието на подсъдимия не се налага ефективно изтърпяване на така
определеното по вид и размер наказание, поради което и с оглед размера на
наложеното наказание – една година лишаване от свобода, както и с оглед
обстоятелството, че подсъдимият не е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление
от общ характер, съдът, на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението
на така наложеното наказание с минималния, предвиден от законодателя
изпитателен срок от три години.
Съдът намира, че така определеното наказание ще
изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по отношение на
подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на обществото. С
налагането му, подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпките си, да се
поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки
в обществото.
Тъй като престъпленията са
извършени в условията на реална съвкупност, т.е. преди да има влязла в сила
присъда за което и да е от тях, съдът след като определени наказанието за всяко
едно престъпление, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, наложи за изтърпяване
най-тежкото от тях, а именно – лишаване от свобода за срок от две години.
Приложението на нормата на чл. 24
от НК не е императив за съда, а във всеки един от случаите на определяне на
наказание по реда на чл. 23 и 25 от НК, следва да се прецени налице ли са
условията и на чл. 24 от НК. Необходимостта от увеличаване на наказанието,
респ. недостатъчността на така определеното общо наказание произтича от
преценката на цялостната престъпна дейност, включена в съвкупността. В
настоящия случай, съдът намира, че не следва да приложи разпоредбата на чл. 24
от НК и да завиши размера на така определеното най-тежко общо наказание от две
години лишаване от свобода, тъй като намира, че така определеното наказание ще
изиграе своята роля за постигане целите по чл. 36 от НК, както по отношение на
подсъдимия, така и по отношение на останалите членове на обществото. С
налагането му, подсъдимият ще има възможност да преосмисли постъпката си, да се
поправи и да съобрази за в бъдеще поведението си със законоустановените порядки
в обществото.
Съдът
в настоящия случай счита, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не
се налага ефективно изтърпяване на така определеното общо наказание, поради
което и с оглед размера на наложеното наказание – две години лишаване от
свобода, както и с оглед обстоятелството, че подсъдимият не е бил осъждан на
лишаване от свобода за престъпление от общ характер, е отложил на основание чл.
66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание с минималния
изпитателен срок от три години.
Съдът намира, че така
определеното общо наказание ще изиграе своята роля за постигане целите по чл.
36 от НК, както по отношение на подсъдимия, така и по отношение на останалите
членове на обществото. С налагането му, подсъдимият ще има възможност да
преосмисли постъпките си, да се поправи и да съобрази за в бъдеще поведението
си със законоустановените порядки в обществото.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НПК и с оглед признаването на подсъдимия И.Г.А. за
виновен, с присъдата съдът го осъди да заплати по сметка на ОД на МВР – Д.
сумата от 86.93 лева /осемдесет и шест лева и деветдесет и три стотинки/,
представляваща 1/3 от сторените по досъдебното производство разноски, както и
сумата от 143.27 лева /сто четиридесет и три лева и двадесет и седем стотинки/
по сметка на Районен съд – Д., представляваща 1/3 от сторените в съдебното
производство разноски.
На
основание чл. 309, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НПК, съдът замени взетата спрямо
подсъдимия Т.В.Д. мярка за неотклонение „Парична гаранция” в размер на 200.00
/двеста/ лева, с мярка за неотклонение „Задържане под стража”, като потвърди до
влизане в сила на присъдата постановената мярка за
процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на Република България”.
На основание чл. 309
от НПК, съдът потвърди наложените на досъдебното производство спрямо всеки един
от подсъдимите Ш.К.А. и И.Г.А. мярка за неотклонение “Подписка” и мярка за
процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на Република България”, до
влизане в сила на присъдата.
Така мотивиран, съдът постанови присъдата си!
Районен съдия:
/Данчо Димитров/