РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 24.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 6967 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 75933 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 25144 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 175-ти състав, първоинстанционният съд е осъдил ответника – „Т.С.” ЕАД, да заплати на ищеца И.А.П. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата в размер на 557,33 лева, представляваща надплатена на 22.06.2018 г. сума без правно основание, ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба – 08.05.2019 г., до окончателното ѝ заплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер от 50,00 лева, представляваща разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от ответното дружество срещу решението на СРС в цялост, в която се излагат съображения за неправилност и необоснованост на крайния съдебен акт на СРС, за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон при постановяването му. Посочва се, че исковата сума в размер на 557,33 лева е платена доброволно от ищеца в качеството му на законен наследник на А.П. - негов баща, след депозиране на исковата молба и след като вече е знаел, че производството е частично прекратено спрямо баща му. Поддържа се, че ищецът е могъл, но не е направил уточнение, че с плащането си погасява само ½ от процесното задължение. Моли се за отмяна на решението на СРС. В условията на евентуалност се моли за изменение на решението, като съдът съобрази, че част от сумата, явяваща се „надплатена”, е послужила за погасяване на сторените от „Т.С.” ЕАД разноски по гр.д. № 9884/2018 г. по описа на СРС.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство – И.А.П., в който се поддържа, че депозираната въззивна жалба е неоснователна. Посочва се, че въпреки разпределената доказателствената тежест по делото, ответното дружество не е ангажирало доказателства за наличието на годно правно основание за извършеното плащане на исковата сума. Изтъква се, че СРС правилно е приел, че плащането на цялата искова сума в размер на 1561,76 лева не представлява признаване на исковете в пълния им размер. Сочи се, че твърдението за възможността страната да уточни, че с извършеното плащане погасява само ½ от процесното задължение, не е предмет на разглеждане в настоящото производство.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от ищеца И.А.П. срещу ответника „Т.С.” ЕАД за осъждането му да заплати на ищеца сумата в размер на 557,33 лева, представляваща надплатена от ищеца сума по гр.д. № 9884/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 35-ти състав, заедно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба и уточнението към нея от 18.07.2019 г. се посочва, че с влязло в сила на 13.11.2018 г. решение по горепосоченото дело СРС е отхвърлил исковете на „Т.С.” ЕАД срещу И.А.П. за заплащане на следните суми: 624,10 лева, представляваща потребена и неизплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., 122,07 лева, представляваща законна лихва за забава върху сумата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 23.01.2018 г., 28,03 лева, представляваща главница за дялово разпределение, и 6,67 лева, представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение. Ищецът е уточнил, че законната лихва за периода от датата на исковата молба на „Т.С.” ЕАД до извършеното от И.А.П. плащане в хода на процеса е била в размер на 23,55 лева, а разноските, сторени от дружеството по делото– в размер на 200,00 лева, като И.А.П. заплатил общо 1561,76 лева, поради което сумата от 557,33 лева се явявала недължимо платена.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК отговор на исковата молба „Т.С.” ЕАД е оспорило иска като недопустим и неоснователен. Дружеството-ответник е изложило съображения, че предявеният иск не е упражнен по надлежния начин и че исковата сума е била платена доброволно от ищеца. В отговора се посочва, че „Т.С.” ЕАД е образувала гр.д. № 9884/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 35-ти състав, предявявайки иск срещу бащата на ищеца – А. Л.П., и И.А.П. при квоти от по ½ за всеки от ответниците за сумата в общ размер на 1561,76 лева. С влязло в сила определение на съда производството било прекратено по отношение на А. Л.П., тъй като същият бил починал преди завеждане на исковата претенция. И.А.П. обаче депозирал отговор на исковата молба, в която признал и не оспорил иска. Дружеството е възразило, че ищецът доброволно е признал иска в пълен размер и е платило исковата сума, като налице е изпълнение на нравствен дълг по смисъла на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД.
По делото е обявено за безспорно, че на 22.06.2018 г. ищецът е платил исковата сума на ответното дружество по банков път като част от общо плащане в размер на 1561,76 лева по гр.д. № 9884/2018 г. по описа на СРС, ГО, 35-ти състав.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на 12.02.2018 г. „Т.С.” ЕАД е предявила искове при условията на субективно и обективно кумулативно съединяване срещу ответниците А. Л.П. и И.А.П. при условията на разделна отговорност и квоти от по ½ лева за осъждането на ответниците да заплатят сумата в общ размер от 1561,76 лева, представляваща консумирана топлинна енергия, от която сума претендираните задължения на всеки от ответниците били: 624,10 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., 122,07 лева, представляваща законна лихва за забава за период от 15.09.2015 г. до 23.01.2018 г., 28,03 лева, представляваща главница за дялово разпределение, и 6,67 лева, представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение, заедно със законната лихва върху главницата от депозиране на исковата молба до окончателното плащане на задължението, за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, с аб. № 176316. С писмения отговор по чл. 131, ал. 1 от ГПК И.А.П. е посочил, че сумата в размер на 1561,76 лева е дължима и не е оспорил иска, като е заявил, че е погасил исковата сума чрез банков превод по сметката на дружеството. Представено е платежно нареждане от 22.06.2018 г.
Видно от приложеното по делото копие от определение на СРС, ГО, 35-ти състав, постановено по реда на чл. 140 от ГПК на 11.07.2018 г. по гр. д. № 9884 по описа за 2018 г., производството е продължило само срещу И.А.П. за претендираната спрямо него ½ част от исковите суми. С Решение № 500592/03.10.2018 г., влязло в сила на 13.11.2018 г., СРС е отхвърлил исковете на „Т.С.” ЕАД срещу И.А.П., като погасени чрез плащане след завеждане на делото. В мотивите на решението СРС е посочил, че търсената законна лихва възлиза в размер на 23,55 лева, а сторените от „Т.С.” ЕАД разноски – в размер на 200,00 лева, като платената от И.А.П. сума надхвърляла сбора от тези суми и претендираната спрямо него ½ от процесните задължения. В изводите си съдът е посочил, че производството срещу другия ответник – А. Л.П., било прекратено с влязло в сила определение, като по делото не било поискано увеличение на иска поради настъпило наследствено правоприемство.
С покана от 28.03.2019 г. ищецът отправил искане до ответното дружество за възстановяване на надплатената сума. С писмо от 02.04.2019 г. ответното дружество е възразило, че за заплащането на присъдена сума по влязло в сила решение е необходимо представянето на изпълнителен лист.
От представените по делото копия на Нотариален акт № 98, том X, дело № 1786/1975 г., Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 27, том XXIII, дело № 4349/1992 г. и удостоверение за съпруг/а и родствени връзки с изх. № 0013/20.01.2020 г. се установява, че топлоснабденият имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, с аб. № 176316, е бил придобит през 1975 г. от А. Л.П. и С.И.П.– родителите на ищеца. А. Л.П. почива на 25.10.1990 г. През 1992 г. имотът е бил дарен от С.И.П.на ищеца И.А.П..
По делото е представено и копие от заявление от ищеца до Председателя на УС на „Т.С.” ЕАД, заедно с декларация, които съдът не кредитира, доколкото от съдържанието на същите не може да се установи идентичност между посоченото в тях жилище и процесния по гр.д. № 9884/2018 г. имот.
С оглед на така събраните по делото доказателства и установените фактически обстоятелства от правна страна съдът намира следното:
Въззивният съд е бил сезиран с допустима жалба – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен
от наведените в жалбата оплаквания. При извършената проверка настоящата
инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално
допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно
неговата правилност.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на сумата в размер на 557,33 лева, дадена при липса на правно основание, ведно със законната лихва върху нея. Предвид представените по делото доказателства въззивният съд счита за правилно постановеното от СРС решение, а оплакванията, направени във въззивната жалба – за неоснователни.
Въззивният съд не приема изразеното в жалбата становище, че в случая става въпрос за доброволно изпълнение на чужд дълг от ищеца като наследник. Съгласно чл. 55, ал. 2 от ЗЗД не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг. В Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС е дадено тълкуване, че съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява основание за имуществено разместване, и при спорове във връзка с тази разпоредба е необходимо да се изясни дали е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да се присъжда обратно. С Решение № 51 от 16.10.1974 г., постановено по н. д. № 43/1974 г., ОСНК, ВКС е прието, че нравствени са задълженията за полагане грижи от близките по отношение на техните болни или стари съпруг, деца, родители или други роднини. Нравственият дълг произтича от брака, родството или осиновяването и се извежда от общия принцип на морала за взаимопомощ между членовете на семейството и другите роднини. Съгласно т. 3 от горецитираното постановление правилото на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД е приложимо само при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД - начална липса на основание. Тези положения обаче не намират приложение в случай, когато за едно лице съществува законно задължение да изпълни нещо, а изпълнението се извършва от друго незадължено или само съзадължено лице.
По делото не се установява ищецът И.А.П. да е правил волеизявление или да е извършвал действия, от които еднозначно да може да се приеме, че същият е надплатил сумата като правоприемник на своя наследодател. Нещо повече, видно от изказа в отговора на исковата молба, депозиран по гр.д.№ 9884/2018 г., ищецът И.А.П. заявява, че не оспорва дължимостта на сумата, посочена от „Т.С.“ ЕАД като негово задължение. Не може да се приеме за основателно твърдението, че с извършеното надплащане ищецът е изпълнил един нравствен дълг, тъй като бащата на ищеца е починал 28 години преди датата на плащането. С оглед изтеклия период от време, „Т.С.” ЕАД е следвало да предяви претенцията си към конкретното лице-титуляр на права и задължения върху процесния апартамент, като проведе пълно и главно доказване на претенцията си в тази насока. В действителност по делото се установява наличието на родствена връзка между ищеца и починалия А. Л.П., но не са представени доказателства относно настъпилото наследствено правоприемство (прието наследство), още повече, че този въпрос не е предмет на установяване в настоящото производство.
Що се отнася до възражението, че ищецът И.А.П. е можел да направи изричното уточнение, че с плащането си погасява само ½ от процесните задължения, за които лично отговаря, съдът счита за неоснователно същото да се прави в настоящото производство. Няма данни дружеството да е възразило досежно направеното плащане в тази насока по вече развилото се гражданско производство, в рамките на което е било осъществено самото надплащане. Нещо повече, предвид разпределената доказателствена тежест именно дружеството-ответник е следвало да докаже годно правно основание за извършеното надплащане, а не чрез инвокиране на възражение, че длъжникът не е посочил изрично какво плаща, да се домогва да докаже наличието на основателно плащане на исковата сума.
Неоснователно се явява искането, направено във въззивната жалба при условията на евентуалност, за съобразяване, че част от „надплатена” сума е послужила за погасяване на сторените от „Т.С.” ЕАД разноски по гр.д. № 9884/2018 г. по описа на СРС, доколкото исковата сума в размер на 557,33 лева е изчислена след като са приспаднати дължимите на „Т.С.” ЕАД разноски по гр.д. № 9884/2018 г. по описа на СРС.
Предвид изложеното, въззивният съд счита първоинстанционното решение за правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, в полза на въззиваемия се полагат разноски. Същият е направил искане за присъждане на сторените в настоящото производство разноски, но не е представил доказателства в тази насока, поради което такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75933 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 25144 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 175-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.