РЕШЕНИЕ

 

                                                             гр.София, 13.03.2020 г.

 

                                                            В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.Иванова

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: Зл.Чолева

                                                                                                         мл.с.  А.Георгиев

при секретаря Капка Лозева и в присъствието на прокурора .................... като разгледа доклад-ваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 4 676 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 273285 от 20.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 54 667/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 52 състав, З. „А.” АД, ЕИК ********е осъдено да заплати на Н. С.Н., ЕГН ********** на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ сумата 14 386,34 лева, предс-тавляваща дължимо, незаплатено застрахователно обезщетение за причинени вреди на МПС – лек автомобил „Мазда 3” с рег.№ ** *******, предмет на договор за имуществено застраховане по комбинирана застрахователна полица № 0306Х0157931 за застраховки „Каско” и „Злополука” от 22.10.2015 г., в резултат на настъпило в периода между 19,00 ч. на 09.03.2017 г. и 08,30 ч. на 10. 03.2016 г. застрахователно събитие – кражба на МПС, във връзка с което е образувана щета № 10016030107625 от 2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на исковата молба на 29.09.2016 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 480,50 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.06.2026 г. до 28. 09.2016 г. вкл., като в останалата им част до пълните предявени размери, съответно от 15 000,00 лева и 505,18 лева и за периода от 28.09.2016 г. до 29.09.2016 г. претенциите по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни.

              Със същия акт ответникът З. „А.” АД е осъден да заплати на ищеца Н. С.Н. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 768,08 лева – разноски по делото съразмерно уважената част от исковете, а Н.С.Н. е осъден да заплати на ответното дру-жество на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 4,12 лева – разноски по производството, съразмерно на отхвърлената част от претенциите.  

              Така постановеното съдебно решение в частта, в който искът по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ е уважен за разликата над сумата от 7 500,00 лева до сумата 14 386,34 лева, а искът по чл.86, ал.1 ЗЗД – е уважен за разликата над 250,50 лева до 480,50 лева,  е обжалвано от ответника ЗАД „Ар- ” АД, гр.София – чрез процесуалния му представител юрисконсултЛ.. Във въззивна жалба се поддържа, че решението в тази му част е неправилно, поради противоречие с материал-ния и процесуалния закон, и е необосновано. Излагат се доводи, че не са взети предвид прило-жените по делото доказателства в тяхната съвкупност, като не се е обърнато внимание на сторени-те с отговора на исковата молба възражения, като се поддържа, че е неправилно тълкуването от страна на първоинстанционния съд относно хипотезата на „изключен риск” и неизпълнение на до-говорно задължение, респ. покрит по полицата риск, като в тази връзка отбелязва, че правото на отказ е регламентирано в чл.408 КЗ, което право е потестативно и което застрахователят може да упражни в случаите на умишлено причиняване на вреди или при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования. Правото на отказ предполага вредите да са резултат от настъпването на покрит риск по застраховката, т.е. събитие то да има качеството на застрахователно, като в т.см.правото на отказ има своя произход от възражението за неизпълнен договор, като липсата на събитие, което има качеството на застрахователно по смисъла на § 1, т.4 от ДР на КЗ води до липсата както на основание за изплащане на обезщетението, така и до липсата

на елемент от фактическия състав на правото на отказ. Сочи се и че задължението на застрахо-вателя за носене на определен риск е еssentialia negotii при застрахователните договори по аргу-мент на чл.343, ал.1 КЗ – застрахователят се задължава да осигури застрахователно покритие сре-щу настъпването на определени рискове, като обхватът на застрахователното покритие се уговаря между страните по договора и неговия обхват се очертава ясно и недвусмислено чрез определяне в договора на покритите рискове и изключенията от покритие, съотв., че наличието на изключен риск е пречка за възникване на застрахователно обезщетение, както и пречка застрахователят да упражни надлежно право на отказ. Инвокирани са съображения, че липсата на разграничение между потестативното право на отказ на застрахователя и съществените задължения за осигурява-не и носене на определени рискове е причината съдът неправилно да приложи към възраженията за изключен риск на застрахователя предпоставките за упражняване на потестативното право на отказ по чл.211 КЗ /отм./, която разпоредба е ясна и не се нуждае от тълкуване в смисъл, различен от вложения; че когато страните са определили неизпълнението на едно задължение на застра-хования като изключен риск, интересът на застрахователя не подлежи на преценка по чл.211, т.2 КЗ /отм./, съотв. че такава преценка съдът прави, когато е налице друго посочено в договора /ОУ/ неизпълнение на задължение на застрахования, което не е определено като изключен риск, за да прецени дали то е значително с оглед интереса на застрахователя, който отказва застрахователно обезщетение. Отразено е и че изложеното съответства и на принципното положение в цивилисти-ката, разграничаващо случая, в който кредиторът заявява на длъжника, че не дължи и случаят, който заявява, че макар и да дължи, отказва да изпълни, като бланкетната норма на чл.183, ал.2 КЗ /отм./ задължава страните по застрахователния договор и съда да прилагат закона за задълженията и договорите. Инвокират се аргументи, че хипотетично допускайки, че не е налице твърдяното на-личие на изключен по полицата риск, то е видно, че по делото е безспорно доказано неизпълнение на договорно задължение от страна на ищеца – застрахован по полицата, като тук отново първо-инстанционният съд не отчита събраните по делото доказателства и не съобразява решението си с трайната съдебна практика, вкл. и на ВКС, съобразно която размерът на определеното обезщете-ние следва да бъде редуциран, като в тази връзка счита, че определената действителна стойност от СРС следва да бъде редуцирана с 30 %. Твърди се и че този съд неправилно не е обсъдил възраже-нието на дружеството за неизпълнение на договорно задължение, визирано в чл.50.4 от Общите условия, а именно: застрахованият е длъжен да не оставя свидетелство за регистрация, част ІІ /малък талон/ в автомобила, когато го напуска, поради което е следвало да се приложи коефициент на корекция на дължимо обезщетение; че оставянето на малкия талон в МПС е факт, който не е бил спорен между страните, поради който първата инстанция неправилно не е обсъдила, не е отче-ла и не е съобразила решението си с трайната съдебна практика, съобразно която при тези устано-вени факти размерът на определеното обезщетение следва да бъде редуциран, в която връзка  жал-боподателят намира, че определената действителна стойност на автомобила, която представлява и размер на дължимо обезщетение, следва да бъде редуцирана с 50 %.  

              Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в обжалваната част, като неправилно и незаконосъобразно, и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения от ищеца иск. Претендира присъждането на разноски за настоящата инстанция.

              В подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор ищецът Н.С.Н.,*** – действащ чрез процесуалния му представител адв.Н., оспорва въззивната жалба, като поддържа, че същата е изцяло неоснователна. Релевират се доводи, че първоинстанционният съд не е допуснал твърдяните нарушения; че в производството пред СРС застрахователното дру-жество не само не е направило възражение за наличието на изключен риск, респ. за неизпълнение на договорно задължение, но то е признало частично иска за сумата 7 500,00 лева, от което следва, че спорът в настоящия процес е единствено относно размера на дължимото се застрахователно обезщетение, както и че посочените възражения на жалбоподателя във въззивната жалба се явяват процесуално преклудирани. Наведени са аргументи и че обективираното в жалбата възражение за неизпълнение на задължение на ищеца по т.50.4 от Общите условия е направено за първи път едва с въззивната жалба, поради което също е преклудирано. Заявява искане жалбата да бъде отхвър-лена като неоснователна и за потвърждаване на решението на СРС в обжалваната от ответника част. Претендира присъждането на разноски за въззивното производство.

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е огра-ничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

              Първоинстанционният съд е сезиран при условията на обективно съединяване с осъдител-ни искове с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

              С подадената искова молба пред СРС ищецът Н.С.Н.,*** е зая-вил претенция с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ – за заплащане на застрахователно обез-щетение в размер на 15 000,00 лева за причинените му имуществени вреди от настъпилото в периода между 19,00 ч. на 09.03.2016 г. и 8,30 ч. на 10.03.2016 г. застрахователно събитие – проти-возаконно отнемане на собствения му лек автомобил /л.а./ „Мазда 3” с ДК № СВ *******, застра-хован при ответника З. „А.” АД по клауза „П” - „Пълно каско” по полица № 0306Х015-7931 от 22.10.2015 г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.12.2016 г. до пълното изплащане на сумата и направените по делото разноски, като на основа-ние чл.86, ал.1 ЗЗД се претендира и заплащането на сумата 505,18 лева – обезщетение за забава за периода от 01.06.2016 г. до датата на подаване на исковата молба.     

              В същата се поддържа и че клауза „Пълно каско” по сключения договор включва и риск „Кражба”; че въпреки извършеното своевременно уведомление за настъпване на събитието и надлежното окомплектоване на документацията от страна на ищеца по образуваната пред застра-хователя щета № 10016030107625, последният е уведомил ищеца, че съгласно клауза, съдържаща се в Общите условия към застрахователния договор, застрахователят не изплаща застрахователно обезщетение при кражба на застрахованото МПС, ако свидетелството за регистрация на МПС е оставено в или извън него без необходимия контрол – в случая към момента на кражбата в заст-рахования автомобил е била оставена част ІІ от свидетелството му за регистрация, поради дру-жеството приема, че няма основание за ангажиране на неговата отговорност по повод на настъпи-лото застрахователно събитие, като са наведени аргументи, че отказът на З. „А.” АД да изплати застрахователно обезщетение по посочената щета е неоснователен и незаконосъобразен – с оглед разпоредбите на чл.207, ал.2 КЗ /отм./ и чл.211, т.2 КЗ /отм./.

             Ответникът – З. „А.” АД, *** в подадения в срока по чл.131, ал. 1 ГПК отго-вор е изразил становище, че намира искът за неоснователен за сумата над 7 500,00 лева, поради което оспорва същия над посочения размер. Счита, че не са налице необходимите предпоставки за ангажиране на отговорността му по доброволна имуществена застраховка „Каско” на МПС за вре-дите, които ищецът твърди да търпи за сумата над 7 500,00 лева, твърди, че размерът на претенди-раното обезщетение е неоснователно завишен, исканото обезщетение не е съобразено с разпоред-бата на чл.400, ал.1 КЗ /чл.208, ал.2 КЗ отм./, като действителната стойност на МПС към датата на събитието е по-ниска. Тъй като ищецът не е заплатил втората вноска от застрахователната премия в размер на 422,66 лева, а съгласно т.28 от Общите условия, когато застрахователното събитие настъпи преди застрахователната премия да бъде издължена изцяло от застрахования, обезщете-ние се изплаща само в случай, че застрахованият плати разсрочените вноски по полицата или от определеното обезщетение се прихванат всички вноски, ако искът бъде уважен е инвокирано въз-ражение за прихващане със сумата за дължима вноска от застрахователната премия в посочения размер. Поради акцесорния му характер и прекомерния размер на главния иск, е оспорен и искът за лихвата. Заявено е искане за присъждането на разноски по делото.

 

             

              Постановеното от първоинстанционния съд решение № 273285 от 20.11.2017 г. по гр.д.№ 54 667/2016 г. по описа на СРС не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която З. „А.” АД, ЕИК ********е осъдено да заплати на Н.С.Н., ЕГН ********** на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ сумата 7 500,00 лева, представляваща незаплатено застрахова-телно обезщетение за нанесени вреди на собственото му МПС – лек автомобил „Мазда 3” с ДК № СВ *******, предмет на договор за имуществено застраховане по риск „Каско” по комби-нирана застрахователна полица № 0306Х0157931 за застраховки „Каско” и „Злополука” от 22.10.2015 г., в резултат на настъпило в периода между 19,00 ч. на 09.03.2017 г. и 08,30 ч. на 10. 03.2016 г. застрахователно събитие – кражба на МПС, във връзка с което е образувана щета № 10016030107625 от 2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на исковата молба на 29.09.2016 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 250,50 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху тази главница за периода от 01.06.2026 г. до 28.09.2016 г. вкл., с оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на елементите от фактическия състав на разпоредбите на чл.208, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника по тези искове З. „А.” АД – в качеството му на застраховател по риск „Каско” по визираната полица, валидна към датата на инцидента, относно настъпилите за застрахования ищец щети от процесното събитие – кражба на застрахованото МПС, представляващо покрит риск по застраховката.

              Обективните предели на силата на пресъдено нещо очертават нейния предмет – правоот-ношението, чието съществуване е установено по делото и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели – страните по материалното правоотношение, които са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на силата на пресъдено нещо, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораж-дащите го факти, извън основанието му.  Формираната сила на пресъдено нещо относно основа-нието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. С оглед изложеното, както и предвид обстоятелството, че в отговора на исковата молба застрахователят не е навел провоизк-лючващи възражения във връзка с наличието на „изключен риск” по полицата, като преклуди-рани инвокираните в жалбата в жалбата доводи в тази насока не подлежат на разглеждане в нас-тоящото производство. Признатият за доказан факт, че процесното събитие представлява покрит риск по сключената между страните застраховка „Каско”, клауза „П” – Пълно каско, не може да бъде пререшаван от въззивния съд. 

              Решаващият състав на СГС намира, че като преклудирано не следва да бъде обсъждано, заявеното от ответника за пръв път във въззивната жалба правонамаляващо възражение за реду-циране на размера на застрахователното обезщетение, поради неизпълнение от страна на застра-хования да не оставя която й да е част от регистрационния талон на МПС в автомобила, уста-новено в ОУ. Това възражение е несвоевременни. Ответникът е следвало да го заявя с отговора на исковата молба до изтичане на срока по чл.131, ал.1 ГПК пред първата инстанция, в който смисъл са и разясненията, дадени с т.4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Пропускът да направи това своевременно, води до прилагане на неблагоприятната последица на преклузията, касаеща неговото необсъждане. В отговора по чл.131, ал.1 ГПК З. „А.” АД не е релевирал никакви доводи във визираната насока, нито е обективирал становище, че поддържа извънсъдебното си поведение по отношение на основание-то, обосновало отказа му за заплащане на застрахователно обезщетение, изведено от общите му условия. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че чл.207, ал.2, изр.2  КЗ /отм./ е дис-позитивна, поради което не може да бъде прилагана служебно от съда,

              Съгласно императивната разпоредба на чл.208, ал.3 КЗ /отм./, за чието приложение съдът следи служебно с оглед задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 1/2013  от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обезщетението, което застлахователят е длъжен за плати при настъпване на застрахователно събитие, трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на осъществяване на същото. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по Методиката към Наредба № 24/2006 г. на КФН /в т.см. и решение № 52/2010 г. по гр.д.№ 652/2009 г. на ВКС, І ТО, постановено по чл.290 ГПК и др./. По силата на разпоредбата на чл.203, ал.2 КЗ /отм./ за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество.

              От неоспореното заключение на приетата авто-техническа експертиза /АТЕ/ се установя-ва, че действителната стойност на л.а.”Мазда 3” с ДК № *******към момента на противоза-конното му отнемане – 10.03.2016 г., определена по пазарния способ е 14 600,00 лева. Посоче-ната сума, като обективираща стойността на действителните разходи за репарирането на щетата и съответстваща на установения в разпоредбата на чл.208, ал.3 КЗ /отм./ принцип за пълната обезвреда, подлежи на заплащане от ответника на ищцовата страна. Предвид обстоятелството обаче, че към момента на настъпване на събитието застрахованият ищец не е бил издължил вто-рата вноска от договорената застрахователна премия по полицата на основание чл.202, ал.3 КЗ /отм./ във връзка с т.28 от действащите между страните Общи условия за застраховка на моторни превозни средство /”Каско”/ и инвокираното от ответника възражение за прихващане в срока по чл.131, ал.1 ГПК, от тази стойност следва да бъде приспаднат размерът на неиздължената вноска от премията, с падеж: 21.04.2016 г., възлизащ на сумата 422,66 лева, предвид което претенцията на ищеца по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ се явява доказана по основание и размер за сумата 14 177,34 лева.

              Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен ха-рактер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното му за-дължение. В разпоредбата на чл.208, ал.1 КЗ /отм./ е предвидено, че срокът за заплащане на застрахователното обезщетение не може да бъде по-дълъг от 15 дни и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл.206, ал.1 или ал.2 и чл.207, ал.3 от КЗ /отм./ за представянето на всички необходими и изискани от застрахователя документи, свързани със съобщаването и установяването на събитието и размера на вредите и застрахователното обезщетение, съответстващо на размера на вредата към деня на настъпването на събитието /чл.208, ал.3 КЗ отм./, като не се спори в производството, което е видно и от приетия по делото списък на необходимите документи, изискуеми при заявен риск „Противозаконно отнемане на МПС по щета № 10016030107625, че ищцовата страна е представила последните документи,  касаещи настъпването на застрахователното събитие и неговото установяване, на 16.05.2016 г.  Предвид изложеното и съобразно разпоредбата на чл.84, ал.1 ЗЗД застрахователното дружество е изпаднало в забава по отношение на заплащането на дължимата се от него като главница сума от 14 177,34 лева по полицата – на 01.06.2016 г . За периода на забавата от 01.06.2016 г. до датата на подаване на исковата молба на 29.09.2016 г. размерът на разглежданото задължение, определен при условията на чл.162 ГПК съгласно данните за основните лихвени проценти на БНБ и изискванията на ПМС №  426/18.12.2014 г., е на стойност 472,74 лева.

              Тъй като изводите на двете инстанции в обжалваната част съвпадат частично, решението на СРС следва да се отмени в частта, с която искът с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ е уважен за сумата над 14 177,34 лева до присъдената от първата инстанция сумата от 14 386,34  лева, а искът по чл.86, ал.1 ЗЗД – за разликата над сумата от 472,74 лева до признатата стойност от 480,50 лева, като се постанови друго, с което исковете в посочените части се отхвърлят като неоснователни и недоказани. Решението следва да се отмени и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК разликата над сумата от 1 742,30 лева до 1 768,08  лева – разноски по делото. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

              При така приетия изход на спора на З. „А.” АД следва да се присъди на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК допълнително сумата 6,91 лева – разноски за първата инстанция /юрисконсултско възнаграждение/, съобразно отхвърлената част на иска.  

              С оглед частичната основателност на въззивната жалба на жалбоподателя следва да се присъди на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 14,09 лева – представляваща направени разноски пред въззивната инстанция за държавна такса и юрисконсултско възнаграж-дение /150,00 лева/, съобразно уважената част от жалбата.

              На основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна Н. следва да се присъдят раз-носки за въззивната инстанция в размер на 664,92 лева – адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от жалбата, определено при условията на чл.78, ал.5 ГПК във връзка със своев-ременно наведено от жалбоподателя възражение за прекомерност, което съдът намира за основа-телно с оглед липсата на фактическа и правна сложност на спора; броя на проведените открити съдебни заседания по делото пред СГС – само едно, наличието на константна съдебна практика по въпросите – предмет на спора, и обема на осъществената защита, като размерът е съобразен с предвидения минимален такъв в чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС за минимал-ните размери на адвокатските възнаграждения.

              Воден от горното, Съдът

 

Р     Е     Ш    И:

 

              ОТМЕНЯ решение № 273285 от 20.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 54 667/2016 г. по описа на СРС, ІI ГО, 52 състав – в ЧАСТТА, с която З. „А.” АД, ЕИК ********е осъдено да заплати на Н.С.Н., ЕГН ********** на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ сумата над 14 177,34  лева до сумата 14 386,34 лева – неизплатена част от дължимо застрахова-телно обезщетение за причинени вреди по договор за имуществено застраховане по комбинирана застрахователна полица № 0306Х0157931 за застраховки „Каско” и „Злополука” от 22.10.2015 г., във връзка с настъпило в периода между 19,00 ч. на 09.03.2017 г. и 08,30 ч. на 10.03.2016 г. застра-хователно събитие: кражба на МПС – лек автомобил „Мазда 3” с рег.№ СВ *******, за което е  образувана щета № 10016030107625/2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявя-ване на исковата молба на 29.09.2016 г. до окончателното й заплащане; в ЧАСТТА, с която З. „А.” АД, ЕИК ********е осъдено да заплати на Н.С.Н., ЕГН ********** на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата над 472,74 лева до сумата 480,50 лева – мораторна лихва за периода от 01.06.2016 г. – 28.09.2016 г., както и в ЧАСТТА, с която З. „А.” АД, ЕИК ********е осъдено да заплати на Н.С.Н., ЕГН ********** на основание чл.78, ал.1 ГПК разликата над сумата от 1 742,30 лева до сумата 1 768,06 лева – разноски по дело-то, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

              ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.С.Н., ЕГН **********, с адрес: *** срещу З. „А.” АД, ЕИК *******, със седалище *** искове с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата от 14 177,34  лева до сумата 14 386,34 лева, представляваща неизплатена част от застрахователно обезщетение по полица № 0306Х0157931, със срока на действие: от 01.08.2015 г. до 31.07.2016 г., за настъпило застрахователно събитие „кражба” на застрахования  лек автомобил„Мазда 3” с рег.№ СВ ******* в периода между 19,00 ч. на 09.03.2017 г. и 08,30 ч. на 10.03.2016 г., за което е образувана щета № 10016030107625/2016 г., със законната лихва върху тази сума, считано от 29.09.2016 г. /датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното й изплащане, и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 472,74 лева до сумата 480,50 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за периода: 01.06.2016 г. – 28.09.2016 г. вкл., като неоснователни.

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 273285 от 20.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 54 667/2016 г. по описа на СРС, ІI ГО, 52 състав в останалата обжалвана част.

 

              ОСЪЖДА Н.С.Н., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на З. „А.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес: *** на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК допълни-телно сумата 6,91 лева /шест лева и деветдесет и една стотинки/ – разноски за първоинстанцион-ното производство, както и на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 14,09 лева /четиринадесет лева и девет стотинки/ – разноски за въззивното производство.

 

              ОСЪЖДА З. „А.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес: *** да ЗАПЛАТИ на Н.С.Н., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 664,92 лева /шестстотин шестдесет и четири лева и деветдесет и две стотинки/ – разноски за въззивното производство.

 

              Решението не подлежи на обжалване.

 

             

 

                           

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.