№ 13287
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Д.А Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от Д.А Г. ИВАНОВА ТОШЕВА Гражданско дело
№ 20251110100937 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на А. Г. Г., с която са предявени следните
искове:
срещу „***************“ АД: главен иск за прогласяване нищожност на Договор за
паричен заем № 4682920/29.12.2022 г. поради противоречие на закона, включително поради
наличие на неравноправни клаузи в него; евентуален иск за прогласяване нищожност на
клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4682920/29.12.2022 г. като неравноправна;
евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем
№ 4682920/29.12.2022 г. поради накърняване на добрите нрави;
срещу „************“ ЕООД: главен иск за прогласяване нищожност на Договор за
предоставяне на поръчителство № 4682920/29.12.2022 г. поради противоречие на закона,
включително поради неравноправност; евентуален иск за прогласяване нищожност на
Договор за предоставяне на поръчителство № 4682920/29.12.2022 г. поради накърняване на
добрите нрави.
Ищцата твърди, че между нея и „***************“ АД е сключен Договор за
паричен заем № 4682920/29.12.2022 г., по силата на който дружеството й е предоставило
заем в размер на 800 лв. при уговорени ГЛП в размер на 35 % и ГПР в размер на 41.68 %,
като общата сума за връщане възлизала на 900.32 лв., дължима на 17 бр. погасителни
вноски. Излага, че с чл. 4 от този договор тя се задължила да предостави обезпечение,
поради което е сключила Договор за предоставяне на поръчителство № 4682920/29.12.2022 г.
с „************“ ЕООД, по което дължала възнаграждение в размер на 493.68 лв. Изтъква,
че в договора за заем ГПР е посочен само като абсолютна стойност, но липсва ясно
разписана методика на формирането му – неясни са компонентите и математическият
1
алгоритъм, по който той е формиран. Счита, че на практика възнаграждението за
поръчителство представлява скрита възнаградителна лихва и е разход, пряко свързан с
договора за заем, известен е на кредитора и се заплаща от потребителя, поради което това
възнаграждение подлежи на включване в ГПР, но в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е
включено, а при включването му е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че
възнаграждението за поръчителство е било задължително условие за отпускане на заема.
Акцентира, че са налице редица обстоятелства, сочещи на свързаност между договорите и
дружествата. Счита, че с възнаграждението за поръчителство се цели единствено оскъпяване
на кредита. Затова намира договора за заем за нищожен като противоречащ на закона.
Излага, че невключването на възнаграждението за поръчителство в размера на ГПР
представлява и заблуждаваща търговска практика и не й е позволило да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. При условията на евентуалност иска
да се установи нищожност на клаузата на чл. 4 от договора за заем поради нейна
неравноправност, като твърди, че тя не е индивидуално уговорена. Евентуално моли да се
установи нищожност на клаузата на чл. 4 от договора за заем като накърняваща добрите
нрави, защото е налице нееквивалентност на насрещните престации и с нея са нарушени
принципите на добросъвестност и на справедливост. Възразява, че чрез договора за
предоставяне на поръчителство се постига нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждащ
ограничение за размера на ГПР, както и че той има неравноправен характер. Евентуално
сочи, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради противоречие на добрите
нрави, защото възнаграждението по него противоречи на принципите на добросъвестност,
справедливост и еквивалентност на престациите. Счита, че то се дължи без насрещна
престация. Претендира разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК са подадени отговори на исковата молба от ответниците
„***************“ АД и „************“ ЕООД, в които оспорват предявените срещу всеки
от тях искове като неоснователни, за което излагат подробни съображения. Молят за
отхвърляне на исковата молба. Претендират разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
По исковете срещу „***************“ АД:
Главният иск за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем №
4682920/29.12.2022 г. поради противоречие на закона е с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД. По него в тежест на ищцата е да докаже следните факти: сключването между нея и
„***************“ АД на Договор за паричен заем № 4682920/29.12.2022 г. и неговото
съдържание; сключването във връзка с него на Договор за предоставяне на поръчителство №
4682920/29.12.2022 г. между нея и „************“ ЕООД, както и съдържанието на
последния; твърдяното противоречие на договора за заем със закона и наличието на
неравноправни клаузи в него.
В случая от неоспореното писмено доказателство на л. 13 – 15 се доказва
сключването между ищцата и „***************“ АД на Договор за паричен заем №
2
4682920/29.12.2022 г. С него „***************“ АД като заемодател се е задължило да
предостави на А. Г. Г. като заемател паричен заем в размер на 800 лв. срещу насрещно
задължение на заемателя да върне в срок до 24.08.2023 г. сума в общ размер на 900.32 лв.,
включваща заемната сума и възнаградителна лихва. Уговорено е, че сумата подлежи на
връщане на 17 броя двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 52.96 лв. Страните
са договорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 % и годишен процент на
разходите в размер на 41.68 %. Липсва спор по делото, че заемодателят е изпълнил
задължението си за предоставяне на заемната сума на заемателя.
Съдът намира, че сключеният договор за паричен заем попада в обхвата на чл. 9, ал. 1
ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата
по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем заемателят се задължава в срок до 3 дни,
считано от датата на сключването му, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица – поръчители, които да подпишат договор за
поръчителство и всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на трудовото
му възнаграждение да е в размер над 1 000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не
е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „***************“
АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има, кредитната му история в ЦКР към БНБ 1
година назад да е със статус, не по-лош от „Редовен“; или банкова гаранция с бенефициер
заемодателя за сумата от 900.32 лв. със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията; или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
От писменото доказателство на л. 16 – 18 се установява сключването между
„************“ ЕООД и А. Г. Г. на Договор за предоставяне на гаранция №
4682920/29.12.2022 г. С него ищцата в качеството на потребител е възложила на
„************“ ЕООД в качеството на гарант да обезпечи изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем №
4682920/29.12.2022 г., чрез издаването на гаранция за плащане в полза на
„***************“ АД. За поемане на задължението от „************“ ЕООД
потребителят се е задължил да му заплати възнаграждение в размер на 493.68 лв., платимо
разсрочено на вноски, всяка в размер на 29.04 лв., дължими на падежа на погасителните
вноски по договора за паричен заем, сключен с „***************“ АД, и по начините,
установени в договора за паричен заем. С договора за предоставяне на гаранция
„***************“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнението на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение за предоставената гаранция.
Уговорено е, че ако платената сума не е достатъчна за погасяване на изискуемите
задължения на потребителя към заемодателя и към гаранта, с внесената сума се погасяват с
3
приоритет задълженията към гаранта. Постигнато е съгласие, че ако гарантът погаси
вземането на длъжника, има право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното.
Възражението на ищцата за нищожност на договора за паричен заем поради
противоречието му със закона – с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е основателно,
защото посоченият в него годишен процент на разходите не включва възнаграждението за
гарант, което е безспорно по делото. Съображенията на съда за необходимостта от
включването на това възнаграждение в годишния процент на разходите са следните:
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона.
В случая от публично достъпните данни в Търговския регистър е видно, че по
партидата на „************“ ЕООД като едноличен собственик на капитала му е вписано
„***************“ АД, от което следва, че е налице хипотеза на свързани лица по смисъла
на § 1, т. 5 ДР ТЗ. Свързаността между двете дружества намира израз и в обстоятелството, че
уговореното възнаграждение на гаранта е разсрочено на вноски, платими на датите на
падежните вноски по кредита, а с договора за предоставяне на гаранция заемодателят е
овластен да събира дължимото на гаранта възнаграждение, като дори е уговорен ред за
погасяване на вземанията на гаранта и на заемодателя при недостатъчност на плащането.
Установената свързаност между заемодателя и гаранта наред с поставените трудно
изпълними от потребител на този вид кредитен продукт изисквания към другите видове
обезпечения, които кредиторът се е съгласил да приеме, които изисквания на практика целят
потребителят да бъде подтикнат да „избере“ желания от кредитора вид обезпечение, сочат
на категоричен извод, че сключването на договор за предоставяне на гаранция с
„************“ ЕООД на практика е било задължително условие за сключването на
договора за паричен заем, т.е. несъмнено е, че правоотношенията са взаимно свързани и
осигуряването на гаранция от определено свързано с кредитора трето лице е било
необходима предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по
договора.
Всичко изложено обосновава извод, че макар да са обективирани в два документа,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло, както и че уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция представлява разход по договора
за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите като индикатор за общото оскъпяване на кредита /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2
ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
4
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Налице е в случая знание у кредитора за наличието на допълнителна такса по
договора за паричен заем под формата на възнаграждение за предоставената гаранция,
поставена като условие за получаване на кредита още към момента на сключването му.
Несъмнено предоставената гаранция от свързаното с кредитора дружество представлява
допълнителна услуга, която произтича от договора за кредит и която е задължително
условие за усвояване на кредита.
В случая от клаузата на чл. 2, т. 8 от договора за паричен заем следва, че посоченият в
него годишен процент на разходите не включва всички действителни разходи – включва
само възнаградителната лихва, но не и възнаграждението за предоставяне на гаранция, което
е завоалирано под формата на привидно самостоятелно задължение по привидно
самостоятелен договор, дължимо на „************“ ЕООД вместо на „***************“
АД. Поради това съдът намира, че е налице противоречие на сключения договор за паричен
заем с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поставените от нея изисквания
следва да се приемат за изпълнени, когато е посочен както подробният начин на формиране
на годишния процент на разходите, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. След като в договора за паричен заем не е посочен годишният процент на
разходите при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/. В случая, като не е оповестил действителния
годишен процент на разходите в договора за потребителски кредит, кредиторът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, защото тя е нищожна.
Изложеното е достатъчно за формиране на извод, че предявеният срещу
„***************“ АД главен иск за нищожност на договора за паричен заем като
противоречащ на закона е основателен, което прави безпредметно обсъждането на другите
релевирани в исковата молба доводи за неговата нищожност на това основание, респ.
предявените евентуални искове за нищожност на клаузата на чл. 4 от него не подлежат на
5
разглеждане.
По исковете срещу „************“ ЕООД:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожен на две различни основания на Договор за предоставяне на гаранция №
4682920/29.12.2022 г. Съобразявайки съдебната практика /например Решение №
97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д.
№ 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете
за установяване нищожност на договора, че същите следва да се разгледат при условията на
евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството
на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо следва да бъде
разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на
договора поради противоречие на закона и само в случай на неговото отхвърляне следва да
бъде разгледан другият установителен иск срещу този ответник.
В случая предвид установената по делото взаимовръзка между договора за паричен
заем, сключен между потребителя и „***************“ АД, и договора за предоставяне на
гаранция, сключен между потребителя и „************“ ЕООД, доколкото те представляват
система от правоотношения между страните, последиците от недействителността на
договора за паричен заем неминуемо рефлектират и върху договора за предоставяне на
гаранция, който също се явява нищожен като противоречащ на закона. При това положение
не са налице условията за разглеждане на евентуалния иск срещу „************“ ЕООД.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците дължат на
ищцата сторените от нея разноски за производството, свеждащи се до разходи за заплащане
на държавна такса, като всеки от тях й дължи сумата от по 50 лв.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на процесуалния
представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ. При определянето на неговия размер съдът съобрази актуалната съдебна
практика /например Определение № 1182/10.05.2024 г. по к. т. д. № 654/2023 г. на ВКС, I ТО,
и Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I ТО/, според която
нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/2004 г., е счетена за
несъответстваща на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, а посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, и
тези размери подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Съобразявайки посочените критерии, както и че е предоставената правна помощ за
депозиране на обща искова молба срещу двамата ответници, съдът намира, че
претендираното срещу всеки от тях адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. е
6
прекомерно и непропорционално с оглед предмета и сложността на делото и спрямо
извършената от адв. М. работа. Съответно на предмета на делото, свеждащ се до предявени
срещу различни ответници искове за прогласяване нищожност на два свързани помежду си
договора, на липсата на каквато и да е правна и фактическа сложност на делото и на
минималните положени от адвоката усилия по защита на ищцата е адвокатско
възнаграждение в общ размер на 400 лв., дължимо по равно от двамата ответници.
На основание чл. 77 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да плати на СРС държавна
такса по чл. 102з, ал. 3 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК вр. чл. 23, т. 2 ТДТССГПК за служебно изготвяне
на преписи от електронни изявления /в случая – от исковата молба/ в размер на 1.60 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
предявен от А. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. **********, срещу „***************“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. **********, че Договор за
паричен заем № 4682920/29.12.2022 г. е нищожен поради противоречие на закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
предявен от А. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. **********, срещу „************“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. **********, че Договор за
предоставяне на гаранция № 4682920/29.12.2022 г. е нищожен поради противоречие на
закона.
ОСЪЖДА „***************“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. **********, и „************“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. **********, да заплатят на А. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК всеки от тях сумата от по 50 лв. – разноски по
делото.
ОСЪЖДА „***************“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. **********, и „************“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. **********, да заплатят на адв. Д. В. М. от АК – *********, със служебен
адрес: гр. *********, бул. „***********, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл.
78, ал. 1 ГПК всеки от тях сумата от по 200 лв. – възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на А. Г. Г..
ОСЪЖДА А. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. **********, да заплати на Софийски
районен съд на основание чл. 77 вр. чл. 102з, ал. 3 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК вр. чл. 23, т. 2
ТДТССГПК сумата от 1.60 лв. – държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8