№ 131
гр. К., 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20245510101963 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415,
ал.1, т.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 вр. чл.86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 14.06.2023 г. било подписано Приложение № 1
към Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от дата 14.06.2023 г.
между „С.К.“ ООД, ЕИК *** и „АСВ“ ЕАД, ЕИК ***, по силата на което
вземанията на „С.К.“ ООД срещу Ж. Т. К., произтичащи от Договор за
паричен заем № 611398 от дата 24.12.2021 г. били прехвърлени изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички
лихви на дружеството - кредитор. Общите условия, които били
имплементирани в договора за заем, съдържали изрична клауза, която
уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети
лица. Длъжникът бил уведомен за станалата продажба на вземането от името
на „С.К.“ ООД, чрез пълномощника „АСВ“ ЕАД, с Уведомително писмо,
изпратено с известие за доставяне, приложено исковата молба. В случай, че
съдът счете извършеното към момента уведомяване за цесията за ненадлежно,
представя и моли съда да приеме Уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-
СТК/611398 от дата 16.07.2024 г., което да връчи на ответника.
С цел спазване изискванията на Регламент (ЕС) 2016/679 на
1
Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на
физическите лица във връзка с обработването на лични данни относно
свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО
(Общ регламент относно защитата на данните (ОРЗД)) приложение № 1 било
представено със заличени лични данни на физическите лица, които не
участвали в настоящия съдебен процес. Съгласно принципите, залегнали в чл.
5, nap. 1, б. „г“ и „е“ от ОРЗД, администраторът бил длъжен да ограничи
обработването на личните данни на физическите лица до минимум и да
прилагал такива мерки за защита, които да гарантирали, че данните на
субектите нямало да бъдат засегнати по неблагоприятен начин. Ето защо в
извлечението на приложение № 1 били включени само и единствено личните
данни на участващите в настоящия правен спор субекти. Личните данни на
другите физически лица били заличени. Обратното би означавало
превишаване на целите, за които се обработвали личните данни, и нарушаване
на горепосочените принципи. В приложение № 1 и договора за цесия била
заличена и търговската информация, която също била ирелевантна за
процесния случай.
Моли съда, в случай че прецени нуждата от представяне на приложение
№ 1 в цялост, да бъдат уведомени за това с нарочен акт на съда.
Сочи, че на 24.12.2021 г. между „С.К.“ ООД, като заемодател и Ж. Т. К.
като заемател бил сключен договор за паричен заем с № 611398, при спазване
разпоредбите на Закона за задълженията и договорите и Закона за
потребителския кредит. Съгласно сключения договор за паричен заем,
Заемодателят се задължил да предостави на заемателя под формата на заем
парична сума в размер на 2800 лв., представляваща главница и чиста стойност
на заема отбелязана в Договора в поле „размер на отпуснатия заем“. С
подписването на договора за кредит страните декларирали, че същия бил
сключен на основание отправено искане за заем от страна на заемателя, чиито
параметри и условия били описани в предоставения от заемодателя на
заемателя Стандартен европейски формуляр, с който заемателят се запознал
подробно и с който се съгласил изрично и безусловно.
С полагането на подписа си на Договора за паричен заем, заемателят,
удостоверил, че получил заемната сума в брой от представител на
заемодателя. Така предоставянето на посочената в поле „размер на отпуснатия
2
заем“ сума съставлявала изпълнение на задължението на заемодателя да
предостави заема и създавал задължение на заемателя да заплати на
заемодателя погасителни вноски, указани по размер и брой в Договора.
Погасителните вноски, които заемателят се задължавал да изплаща на
заемодателя, съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно с
надбавка, съставляваща печалбата на заемодателя. Годишният процент на
разходите по заема бил фиксиран за срока на Договора, като съгласно
разпоредбите на приложимите Общи условия, имплементирани в договора за
кредит, годишният процент на разходите не можел да бъде променян
едностранно от страна на Заемодателя. Страните постигнали съгласие
договорната лихва по заема да бъде в размер на 565.13 лв. Така страните
договорили обща стойност на плащанията по заема да бъде в размер на
3365.13 лв., която била платима на 37 броя седмични погасителни вноски,
първите 3 в размер на 21.81 лв. и още 34 в размер на 97.05 лв., при първа
погасителна вноска 31.12.2021 г. и последна погасителна вноска с падеж на
плащане 09.09.2022 г.
Съгласно Общите условия, чието съдържание се намирало в Договора за
кредит, в случай че заемателят забавил плащането на дължима погасителна
вноска, същият дължал на Заемодателя обезщетение в размер на законната
лихва за забава върху неплатената главница за всеки ден просрочие, считано
от датата на настъпване на забавата до окончателното изплащане на
дължимите по договора суми. На основание цитираните по-горе разпоредби
на длъжника било начислено обезщетение за забава в размер на 1658.17 лв. за
периода от 07.01.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда, като за
периода 13.03.2020 г. - 14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава или
неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл.6 от ЗМДВИПОРНС.
Сочи, че ищецът “АСВ” ЕАД, бил регистриран в Системата за сигурно
електронно връчване, поддържана от Държавна агенция „Електронно
управление” и използва метод за връчване чрез квалифицирана услуга за
електронна препоръчана поща съгласно чл. 3, § 37 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. (Регламент
(ЕС) № 910/2014). В тази връзка моли връчването на съдебни книжа, по
смисъла на чл. 50, ал. 5, във връзка с чл. 38, ал. 2 от ГПК, да се осъществява на
следния електронен адрес: https://edelivery.egov.bg
3
Предвид гореизложеното, за “АСВ” ЕАД възникнал правен интерес за
предявяване на претенциите по съдебен ред, с оглед на което входирала
заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Ж. Т. К..
Съдът уважил претенцията и по образуваното ч.гр.д. № 1268 / 2024 г. по описа
на Районен съд - К. била издадена заповед за изпълнение. Длъжникът подал
възражение срещу издадения съдебен акт, което обуславяло правния интерес
от предявяване на искова молба.
Моли съда да постанови съдебен акт, по силата на който да признае за
установено по отношение на Ж. Т. К., че дължи на „АСВ“ ЕАД, с ЕИК:***
следните суми:
-2800 лв. (два хиляди осемстотин лева) - представляващи главница
-463.13 лв. (четиристотин шестдесет и три лева и тринадесет стотинки) -
представляващи договорна лихва за периода от 06.01.2022 г. до 09.09.2022 г.;
-1658.17 лв. (хиляда и шестстотин петдесет и осем лева и 17 стотинки) -
представляващи лихва за забава за периода от 07.01.2022 г. до датата на
подаване на заявлението в съда.
-Законната лихва от подаване на заявлението в районен съд до
окончателно изплащане на задължението.
Сочи, че ответникът може да заплати дължимите суми по следната
банкова сметка на „АСВ“ ЕАД: IBAN: BG***, BIC: ***, в “ОББ“ АД. Моли
съда на основание чл.78 ал. 8 ГПК да му бъдат присъдени разноските
направени в хода на заповедното производство и разноските направени в хода
на настоящото производство, както и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 350 лева.
С уточняваща молба от 16.08.2024 г. ищецът моли съда да постанови
съдебен акт, по силата на който да признаете за установено по отношение на
Ж. Т. К., в качеството й на кредитополучател по Договор за потребителски
кредит №611398 от 24.12.2021 г., че дължи на „АСВ“ ЕАД, ЕИК *** следните
суми, присъдени в издадената срещу него Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 1268/2024 г„ на Районен съд - К.: 2800 лв. (два
хиляди осемстотин лева) - представляващи главница, 463.13 лв. (четиристотин
шестдесет и три лева и тринадесет стотинки) - представляващи договорна
лихва за периода от 06.01.2022 г. до 09.09.2022 г.; 1658.17лв. (хиляда и
шестстотин петдесет и осем лева и 17 стотинки) - представляващи лихва за
4
забава за периода от 07.01.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда
и законната лихва от подаване на заявлението в районен съд до окончателно
изплащане на задължението,
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника: Ответникът счита исковата молба за допустима, но изцяло
неоснователна. Сочи, че процесния Договор за потребителски кредит не
отговарял на изискванията на чл.22 от ЗПК.
Договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата
на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1
т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала за неустойка,
не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, като
чрез включването на възнаграждението, предвидено по допълнителни услуги
към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и
повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността
на разходите, които щял да прави по обслужването на кредита. С
предвиждането за заплащане на сумата по допълнителни услуги се
заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на
такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да
са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК.
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя ,
настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни ,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно § I. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита
за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба
заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
5
като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно
било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне
на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на
допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не
бъдел по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.
Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за
неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията
между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от
елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя подвеждала
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато били заместени по право от
повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не било
налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъдат заместени по право
от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не била включена клаузата определяща ГПР, тъй
като ГПР било въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла
недействителността на целия договор. В случая следвало да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били
6
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз
основа на това договора за потребителски кредит следвало да се прогласи за
недействителен. В тази насока било й Решение на СЕС, девети състав, от 21
март 2024 г., по дело С-714/22, което било задължително за съдилища в
страната и е било постановено именно по Договор за кредит, сключен с „П.К.
България“ ЕООД,и съгласно което в ГПР следвало да бъдат включени разходи
по кредита, които щели да се понесат от потребителя, като ГПР, който не
отразявал точно всички тези разходи, лишавал потребителя от възможността
да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъствали някои от
предвидените в чл. 3, б. ,,ж“ от Директива 2008/48 разходи - ДПК следвало да
се счита за нищожен, което водило до връщане само на главница.
Съгласно Решение от 20.09.2017 г. по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko
и цитираната съдебна практика; т. 30 - 31 от Решение от 19.12.2019 г. по дело
С- 290/19 Home credit Slovakia, т. 48 - 52 от Решение от 16.07.2020 г. по дело
С-686/19 SIA “Soho group” и други, същият системно приемал, че посочването
на правилен размер на ГПР имало важно значение за това потребителят да
можел да направи информиран избор за това кой кредит да избере между
няколко оферти и да прецени какво оскъпяване щял да поеме, ако получи
сумата по договора за кредит. Поради това и с оглед на важното значение,
което ГПР имал в това отношение (посочен бил в съдебната практика - т. 65 от
Решение по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko като съществен елемент за
информиране на потребителя), то неправилното посочване на ГПР в договора
поради невключване на част от задълженията по него следвало да има
последиците на недобросъвестно действие на кредитора и да води до
последиците, които имала липсата на посочване на ГПР съгласно
националното право - по българския закон това били нищожност и връщане
само на главницата по кредита съгласно чл. 22 - 23 ЗПКр.
Сочи, че в тази насока била практиката на съдилищата в страната:
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991 / 2020 г. на Възз. П-е
състав на Софийски градски съд, Решение № 764 от 06.06.2022 г. по в. гр. д. №
1004 / 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 151/29.03.2024г. по
в.гр.д. №62/2024г. по описа на Окръжен съд Враца, Решение № 159 от
27.03.2024 г. по в. гр. д. № 48/ 2024 г. на Окръжен съд - Благоевград, Решение
7
№ 171 от 23.05.2022 г. по в. гр. д. № 224 / 2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик,
Решение № 28 от 14.05.2021 г. по в. гр. д. № 76 / 2021 г. на Окръжен съд - Русе,
Решение № 243 от 19.07.2022 г. по в. гр. д. № 301 / 2022 г. на Окръжен съд -
Хасково и много други.
По отношение на дължимото обезщетение за забава в размер на 1658.17
лева, счита същото за противоречащо на чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, т.е
противоречащо на добрите нрави, по основание и размер. Същото било в
размер близък до описаната сума, размер явно несъответстващ на чл.ЗЗ т ЗПК
и явно противоречащо на закона.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли така предявения
иск, като недоказан и неоснователен. Претендира съдебни разноски.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
От приложеното ч.гр.д №1268/2024 г. по описа на Районен съд - К. се
установява, че по подадено от ищеца заявление по чл.410 от ГПК е издадена
Заповед №783/29.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК срещу длъжника Ж. Т. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: гр. К., *** и адрес по заявление: гр. К., ****, за сумите: 2800,00 лева –
главница; 463,13 лева – договорна лихва за периода от 06.01.2022 г. до
09.09.2022 г.; 1658,17 лева – обезщетение за забава за периода от 07.01.2022 г.
до датата на подаване на заявлението – 27.05.2024 г.; законната лихва върху
главницата, считано от 28.05.2024 г. до изплащане на вземането, както и
разноски по делото: 98,43 лв. държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Видно от представения по делото Договор за паричен заем № 611398 от
дата 24.12.2021 г. на ищеца е предоставен паричен заем в размер на 2800,00
лв., като срокът за погасяване на кредита е 37 седмични вноски от датата на
сключване на договора, при фиксиран годишен лихвен процент – 40,05 %,
годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,84 %, като към договора са
начислени и неустойки в размер на 2329,28 лв. които не са претендирани в
настоящото производство.
Видно от Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от дата 14.06.2023 г. между „С.К.“ ООД, ЕИК *** и „АСВ“
8
ЕАД, ЕИК ***, по силата на което вземанията на „С.К.“ ООД срещу Ж. Т. К.,
произтичащи от Договор за паричен заем № 611398 от дата 24.12.2021 г. са
прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви на дружеството - ищец.
По делото е допусната съдебносчетоводна експертиза, с депозирано
заключение, неоспорено от страните, което съдът възприема изцяло. На
24.12.2021 г. средствата от кредита по процесния Договор за паричен заем №
611398 от 24.12.2021 г. са усвоени от кредитополучателя. Усвояването е
извършено в брой при подписване на договора, като процесния договор е
послужила за разписка за получената сума от кредитополучателя. След
усвояването на кредита ищецът е извършвал едно плащане по него на
31.03.2022 г. в размер на 155,00 лв, която сума е отнесена от кредитора за
погасяване на такси и неустойки по договора. Към датата на подаване на
исковата молба размерът на дълга по кредита е възлизал на 4956,60 лв.,
включващи 2800,00 лв. главница по Договор за паричен заем № 611398 от
24.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
27.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането; 463,13 лева –
договорна лихва за периода от 06.01.2022 г. до 09.09.2022 г.; 1693,47 лева –
обезщетение за забава за периода от 07.01.2022 г. до датата на подаване на
исковата молба – 31.07.2024г. Вещото лице посочва още, че по договора за
кредит е начислена и неплатена неустойка в размер на 2329,28 лв. Същата не е
претендирана в настоящото производство.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Искът за установяване съществуването на вземане с правно основание
чл. 422 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД е предявен в законоустановения
едномесечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е налице правен интерес
от установяване съществуването на вземането му.
Предвид представените по делото доказателства съдът намира, че между
страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за паричен
заем № 611398 от 24.12.2021 г., като на ответника е отпуснат паричен заем в
размер на 2800,00 лв., като същият усвоен от ответника при подписване на
договора за кредит. Този извод се подкрепя от приетата по делото
9
съдебносчетоводна експертиза. Не спорно между страните, че ответницата е
извършила плащане по кредита в размер на 155,00 лв. на 31.03.2022 г., което
плащане е отразено за покриване на такси и неустойки по договора.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното възражение за недействителност на
договора е основателно. От анализа на съдържанието на процесния договор
става ясно, че не спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази
разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 49,84 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
10
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПК размерът на начислената неустойка, която възлиза
на 2323,28 лв. и чиито размер е близък до размера на отпуснатия паричен
заем. По този начин се нарушава и императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая
надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва.
Клаузата на чл. 3, т. 7 от договора, предвиждаща годишен лихвен
процент в размер на 40,05% (възнаградителната лихва) е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Това е така, защото в размера на
възнаградителната лихва не е включено вземането по чл. 11 от договора
(неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 6 от
договора), което е довело до неточно посочване на действителния размер на
лихвата и така ищцата-потребител не е могла да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането по чл. 11 от договора е следвало да бъде включено при
изчисляването на възнаградителната лихва по чл. 3, т. 7 от договора, тъй като
по своята същност представлява не неустойка, а допълнително
11
възнаграждение на кредитодателя. Основното задължение на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства и да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им, а не да предоставя обезпечение.
Последното е само гаранция за постигане на дължимия по договора резултат.
Процесната клауза за неустойка не обезпечава пряко изпълнението на тези
задължения на кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение и същата се дължи независимо
от своевременното изпълнение на задълженията за връщане на главница и
плащане на възнаградителна лихва съобразно погасителния план. Така
уговорената клауза за неустойка не мотивира кредитополучателя да изпълни
задълженията си по договора за кредит, нито обезщетява кредитора при такова
неизпълнение – т. е. няма присъщите за неустойката обезпечителна и
обезщетителна функции, а само товари длъжника с допълнителни парични
задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито
начисляване на допълнително възнаграждение за кредитодателя. Уговорената
неустойка всъщност представлява разход по кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, и клаузата на чл. 3, т. 5 от договора, посочваща ГПР
в размер на 49,84 %. Това е така, защото в размера на ГПР не е включено
вземането по чл. 11 от договора (неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение), което е довело до неточно посочване на действителния размер
на ГПР и така ищцата-потребител не е могла да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането по чл. 11 от договора е следвало да бъде включено при
изчисляването на ГПР по чл. 3, т. 5 от договора, тъй като по своята същност
представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение на кредитодателя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
12
кредит. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК).
В случая в ГПР е следвало да бъде включено задължението по чл. 11 от
договора, тъй като същото не представлява неустойка, а възнаграждение за
кредитодателя (по изложени по-горе съображения), тоест разход по кредита.
Клаузата на чл. 3, т. 5 от договора е нищожна и на основание чл. 21
ЗПК, тъй като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С непосочването на действителния ГПР ответното дружество е
целяло да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
случая чистата стойност на кредита е в размер на 2800,00 лв. В този смисъл
Решение № 349 от 18.01.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 6636/2022 г., решение №
50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., ТК, І ТО на ВКС, решение №
50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение №
60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I ТО.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото се
установява, че кредитополучателят е заплатил 155,00 лв. по процесния
договор за кредит, като дължимата главница е в размер на 2645,00 лв.
При тези обстоятелства се налага изводът, че чистата стойност на
кредита в размер на 2800,00 лв. е реално получена от ответника, като същата
следва да се намали с платената от ответника на 31.03.2022 г. сума в размер на
155,00 лв.. Поради това следва да приеме, че ответницата дължи връщането на
сумата 2645 лв. на основание чл. 23 ЗПК.
По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за забавено
плащане за периода от 07.01.2022 г. до 27.05.2024 г. е необходимо да се
13
отбележи следното. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД при неизпълнение
на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата. Забавата като форма на неизпълнение настъпва при
наличието на следните предпоставки: изискуемост на вземането, покана за
изпълнение /при задълженията без определен срок за изпълнение/ и вина за
неизпълнението. В процесния случай няма законоустановен срок за
изпълнение на задължението по чл. 23 ЗПК за връщане чистата стойност на
кредита, поради което простата изискуемост на вземането не е основание за
изпадане на длъжника в забава. Необходимо е отправянето на покана до
длъжника с искане за получаване на дължимата престация в определен
подходящ срок – чл. 84, ал. 2 от ЗЗД /в този смисъл са: решение №
1412/04.11.2003 г. на ВКС по гр. д. № 336/2003 г., V г. о., решение №
11/18.01.1980 г. по гр. д. № 1877/79 г., І г. о. и др. /. По делото не са
представени доказателства, от които да е видно, че кредиторът е отправил
такава покана към длъжника, което налага извода, че ответникът не е изпаднал
в забава преди подаване на исковата молба.
Същевременно, и санкцията за кредитора се явява и неефективна и
непропорционална, тъй като с присъждането на законната лихва върху
чистата стойност на кредита от подаване на заявлението, положението на
потребителя допълнително и значително се влошава и се забавя заплащането
на лихвоносната главница, предвид приложението на разпоредбата на чл. 76
ЗЗД.
Налага се извод, че прилагането на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая
не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и
9, за пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, за да се
осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на
защита на техните интереси и, за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.
Поради всичко изложено, се налага извод, че в случая в полза на
кредитора не следва да се присъжда, на осн. чл. 86 ЗЗД, законната лихва върху
чистата стойност на главницата, считано от подаване на заявлението.
Съответно искането за присъждане на законната лихва следва да бъде
отхвърлено.
В този смисъл Решение № 129 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. №
14
630/2023 г., I т. о., ТК.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл. 415, ал. 1,
т. 1 ГПК е основателен и следва да бъде уважен до размера на 2645,00 лева за
главница, представляваща задължение по Договор за паричен заем №611398
от 24.12.2021 г. В останалата част исковете се явяват неоснователени и следва
да бъде отхвърлени.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на
разноски, както в исковото, така и в заповедното производство с оглед на т.12
от Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК се явява основателна.
В исковото производство ищецът е претендирал, че е направил следните
разноски: 129,90 лв. за държавна такса, 370,00 лв. за съдебносчетоводна
експертиза, 350,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В заповедното
производство по реда на чл. 410 от ГПК е претендирал, че е направил разноски
в размер на 148,43 лв., от които 98,43 лв. за държавна такса и 50,00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът определи, че за процесуалното представителство на ищеца
извършено от юрисконсулт на основание чл. 78, ал.8 от ГПК се дължи
възнаграждение в размер на 100,00 лв. Делото не представлява правна и
фактическа сложност и е решено в едно съдебно заседание, при което страните
не са изпратили представител.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство в размер на 322,45 лв., а в заповедното производство
по ч.гр.д.№1268/2024 г. по описа на РС-К. – 79,78 лв.
Ответникът претендира заплащането на разноски в заповедното
производството по реда на чл. 38 ал.1, т.2 от ЗА в размер на 960,00 лв. и
разноски в исковото производството по реда на чл. 38 а от ЗА в размер на
960,00 лв. Съдът намира, че следва да бъдат присъдени разноски съобразно с
уважената част от иска само в исковото производство. Подаването на
възражение от процесуалния представител на ответника не е дейност, която се
15
характеризира с висока степен на правна и фактическа сложност. Отделно от
горното във възражението и в отговора на исковата молба не са изложени
различни възражения. Подадено е само бланкетно възражение по ч.гр.д.
№1268/2024 г. по описа на РС-К..
В този случай съдът намира, че следва да бъде определено
възнаграждение за предоставената прана помощ по реда на чл. 38 ал.1, т.2 от
ЗА в размер на 800,00 лв. Процесуалният представител на ответника е лице,
регистрирано по ДДС, видно от представените доказателства, поради което
следва да бъдат начислени 20 %, представляващи дължимия размер на ДДС в
размер на 160,00 лв. Общият размер на определеното по реда на чл. 38 ал.1,
т.2 от ЗА възлиза на 960,00 лв. с начислен ДДС.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, съразмерно с отхвърлената част от
исковете ищецът следва да заплати на ответника разноски за настоящото
исковото производство в размер на 444,00 лв.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на Ж. Т. К., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: гр. К., ***, че съществува вземане на „АСВ“
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: г***, представлявана от
изпълнителния директор З.Б., на основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК във вр.
с чл. 23, вр. чл. 22, вр. чл. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, за сумата 2645,00 лв.,
получена на основание нищожен Договор за паричен заем №611398 от
24.12.2021 г., за което вземане е издадена Заповед №783/29.05.2024г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д №1268/2024 г.
по описа на Районен съд - К..
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АСВ“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: г***, представлявана от изпълнителния директор З.Б.,
против Ж. Т. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. К., ***,
искове за установяване съществуването на вземания по Заповед
№783/29.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д №1268/2024 г. по описа на Районен съд – К., с правно основание чл.422
вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.86 от ЗЗД, за сумите: над 2645,00 лв. до размера от
2800,00 лв., представляваща главница по Договор за паричен заем №611398 от
16
24.12.2021 г., 463,13 лева – договорна лихва за периода от 06.01.2022 г. до
09.09.2022 г.; 1658,17 лева – обезщетение за забава за периода от 07.01.2022 г.
до датата на подаване на заявлението – 27.05.2024 г. и законната лихва върху
главницата, считано от 28.05.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА Ж. Т. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.
К., ***, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, да заплати на „АСВ“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: г***, представлявана от изпълнителния
директор З.Б., сумата 79,78 лева, представляваща разноски в заповедното
производство, както и сумата 322,45 лева, представляваща разноски в
исковото производство.
ОСЪЖДА „АСВ“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
г***, представлявана от изпълнителния директор З.Б., на основание чл. 78,
ал.3 от ГПК, да заплати на Ж. Т. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: гр. К., ***, сумата 444,00 лева, представляваща разноски в исковото
производство, за процесуално представителство по реда на чл. 38 ал.1, т.2 от
ЗА.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи по
ч.гр.д №1268/2024 г. по описа на Районен съд - К..
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
17