Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 14.07.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III въззивен брачен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ МИХАЙЛОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА - МЛАДЕНОВА
при участието на секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от
съдия Луканов въззивно гр. дело № 6114 по описа за 2020г. на Софийски градски
съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на Част втора, Дял
втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на ищцата И.Г.В.,
чрез надлежно упълномощен представител – адв. Т.Ц.Ж. от САК, срещу съдебно решение
№ 2110 от 06.01.2020г., постановено по гр. дело № 32302/2018г. по описа на СРС,
ІІІ ГО, 158 състав, в частта относно вината за настъпилото
разстройство на брака, както и в частта за разноските. В жалбата са развити оплаквания
за неправилност на решението в обжалваните части, поради нарушение на
процесуалните правила и необоснованост. С въззивната жалба са направени доказателствени
искания.
В открито съдебно заседание въззивникът поддържа въззивната жалба, а в хода
на устните състезания иска отмяна на първоинстанционното решение и да се уважи
въззивната жалба, като се приеме, че и двамата съпрузи имат вина за разтрогване
на брака им. Пледира за взаимна вина на съпрузите. Претендира разноски и
представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият ответник
В.С.В. е подал отговор на въззивната жалба, с която я оспорва като
неоснователна. С отговора не са направени доказателствени искания.
В открито съдебно заседание въззиваемият, лично и чрез пълномощниците си, поддържа
въззивната жалба, а в хода на устните състезания иска да бъде постановено
решение, с което да се потвърди първоинстанционното решение, в частта за вината
за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски. Представя списък за разноските по чл. 80
от ГПК. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена защита, с която излага
подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и иска да се
потвърди решението в обжалваната част.
Във въззивното производство не са събрани
нови доказателства.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
С решението по гр. дело № 32302/2018 г. на
СРС, ІІІ ГО, 158 състав, съдът е прекратил гражданския брак между И.Г.В. и В.С.В.,
като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на И.Г.В.. Предоставил е на В.С.В.,
ползването на семейното жилище, представляващо първи и втори етажи от жилищна
сграда, находяща се в гр. Банкя, кв. Вердикал. Осъдил е В.С.В. да заплаща на И.Г.В.
месечен наем в размер на 422 лв. (четиристотин двадесет и два) лева за
ползването на семейното жилище, съобразно припадащата ѝ се част, считано
от влизане в сила на решението в частта за ползването на семейното жилище, на
основание чл. 57, ал. 2, изр. 1, във вр. с ал. 1, изр. 1 от СК. Осъдил е И.Г.В.
да заплати на В.С.В. сумата 1425 лв., разноски по делото. Осъдил е И.Г.В. да
заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 50 лева, представляваща
държавна такса при решаване на делото по иска за развод, а В.С.В. да заплати по
сметка на Софийския районен съд сумата от 607.68 лева, представляваща държавна
такса за наема за ползването на семейното жилище, на основание чл. 69, ал. 1,
т.7 от ГПК.
С определение № 75331/23.04.2020г. по гр.
дело № 32302/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 158 състав, в производство по реда на чл.
248 от ГПК съдът е изменил решение № 2110 от 06.01.2020г., като е намалил
присъдените в полза на В.С.В. разноски, дължими от И.Г.В. от 1425 лв. на 791.67 лв. и е оставил без
уважение искането за намаляване на присъдените разноски в останалата част.
За да постанови решението си в обжалваната
част, първостепенният съд е приел за установено, че ищцата не е ангажирала
никакви доказателства в подкрепа на твърдението си за вината на ответника, а от
свидетелските показания е установено, че ищцата с поведението си е допринесла
за дълбокото и непоправимо разстройство на брачната връзка.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу
подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим
съдебен акт. Дължимата за въззивното производство държавна такса е внесена и съдът приема, че въззивната жалба е редовна
и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на
правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията –
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната му част
е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно
по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече
от поисканото.
Софийският
градски съд, в настоящия си състав приема, че във въззивната жалба са наведени конкретни
доводи за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост на решението в обжалваната част.
При
постановяване на първоинстанционното решение не се установи да са нарушени
императивни материалноправни норми, а родените от брака деца на страните, са
ненавършили пълнолетие.
Първостепенният
съд е формирал правните си изводи по спорния в настоящото производство въпрос
за вината на страните от събраните гласни доказателствени средства. Разпитан е
само един свидетел.
Настоящият
въззивен състав, прецени при условията
на чл. 172 от ГПК, съвкупно с останалите доказателства, като не кредитира показанията на
свидетелката С.В.В. – пълнолетна дъщеря на страните, които са обсъдени от
районния съд и въз основа на които е обоснован извода за вината. Доколкото не
се спори от страните, че разпитаната свидетелка е ищец във висящ съдебен спор
по иск с правна квалификация по чл. 144 от СК, в който спор ответник е майка
ѝ И.Г.В. – въззивник по настоящото
производство, то следва да се приеме, че е възможно този свидетел да е
заинтересован от изхода на спора.
Неоснователно е възражението, поддържано в
писмената защита на въззиваемата страна, че липсват основания за да се направи
извод, че разпитаната свидетелка може да е заинтересована от изхода на спора. Действително
свидетелката е в равна по степен родствена връзка с всяка от страните по спора,
но именно от показанията ѝ може да се обоснове извод, че тя не поддържа
лични отношения с майка си, които да са съобразени с нормата на чл. 124, ал. 4,
изр. 1 от СК, както и с етичните норми на поведение, които една пълнолетна дъщеря
би следвало да съобразява в общуването с майка си. Обратно, настоящият съдебен
състав приема, че свидетелката е явно пристрастна в полза на другата страна по
спора – нейният баща – въззиваема страна по настоящото производство. Видно от
показанията ѝ, свидетелката живее при баща си, който я издържа („…Той ме
издържа, той ми дава пари за дрехи и джобни, за храна. Живея при него…“ „…Стремя се да контактувам с майка си малко….“),
а същевременно е подкрепяла баща си в несъдебен имуществения спор между
родителите ѝ относно ползването на семейното жилище („…Стремя се да
контактувам с майка си малко. Виждали сме се 3-4 пъти последната година за не
повече от час. Тези срещи съм имала по повод да се разберем за подялбата на
къщата. Искахме да убедим мама да даде
къщата на баща ми, за да живеем там със сестра ми. Искахме тя да живее другаде, а не ние да живее някъде другаде….“ –
лист 104 от делото на СРС). Отделно от изложеното свидетелката дава лична
оценка на поведението на майка ѝ към баща ѝ, без да конкретизира по
време, място и фактически действия, както и частично пресъздава наученото от
другата страна по спора, което също е основание показанията ѝ да се
преценяват като пристрастни в полза на баща ѝ и да не бъдат кредитирани
от съда („…Майка ми имаше непоносимо поведение към нас и към баща ми и го
третираше много грубо…Мен не ме е заплашвала с нож, но баща ми и сестра ми ги е
заплашвала. Аз не съм подавала жалба. Баща ми подаде и жалбата беше
отхвърлена…“). Т.е. установени са достатъчно основания (вкл. лична неприязън и
имуществени спорове на свидетелката с едната от страните) от които да се
направи извод, че разпитаната дъщеря С.В.В. е възможно да бъде заинтересована
от изхода на настоящия спор в полза на баща си В.С.В..
Основателно е
възражението във въззивната жалба, че в показанията на свидетелката не се
съдържат данни за причините и вината за настъпилото дълбоко и непоправимо
разстройство на брака, а касаят влошените отношения на дъщерята с майка
ѝ.
Настоящият
съдебен състав не споделя довода на представителите на въззиваемия, че не са
събрани писмени доказателства, които да сочат на взаимната вина на двамата
съпруги. Събирането на писмени доказателства относно вината и на двамата
съпрузи не е било необходимо, доколкото още с доклада по делото съдът на
основание чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК е приел, че не се нуждае от доказване фактът,
че ответникът, заедно с двете деца не живеят в семейното жилище (лист 80 от
делото на СРС). Т.е. настъпилата между страните трайна фактическа раздяла не е
била спорна и е приета от съда за установена с доклада по делото.
По въпроса за брачната вина.
Настоящият въззивен състав счита, че
наведените от въззивника доводи за неправилност на обжалваното решение в частта
относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, са
основателни.
Правната доктрина приема, че брачната вина е
субективното психично отношение на съпруга към неизпълнението на собствените му
брачни задължения и техния обективен резултат - дълбокото и непоправимо
разстройство на брака. Въззивният съд приема за установено по делото, че вина за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи, които са
се дезинтересирали един от друг, проявили са взаимно неразбиране, не са
положили необходимите усилия за да преодолеят противоречията помежду си и да
заздравят брачната връзка, като това закономерно е довело до трайно и дълбоко
разстройство на брачните отношения, намерило своето обективно отражение в
последвалата фактическа раздяла в края на м. юни 2016г. (страните не спорят, че
В.С.В.
е напуснал семейното жилище на 24.06.2016г. –
видно от твърденията в исковата молба и в отговора на исковата молба). В
съдебното производство не бяха събрани доказателства за наличие на „важни
причини“ по смисъла на чл. 15 от СК, които да налагат съпрузите да живеят
разделени.
Неоснователно е възражението на въззиваемия,
че изключителната вина за разстройството на брака е на съпругата. От събраните
доказателства не се установи съпругата едностранно да е нарушила правилото за съвместно
живеене на съпрузите. Не се установи И.Г.В. да е имала поведение обективиращо
личното ѝ негативно отношение към съпруга, което да е станало причина последният
да напусне семейното жилище на страните. Показанията на св. С.В.В. не се кредитират от съда по изложените
съображения. В този смисъл въззивният съд приема, че по
делото не е доказано, че единствено съпругата е причинила настъпилото дълбоко и
непоправимо разстройство на брака.
Нито съпругът, нито съпругата са положили
усилия да заздравят брачната си връзка, чрез взаимни компромиси, отстъпки и
разрешаване на противоречията си, включително и чрез предприемане на действия
да живеят съвместно, както и при необходимост да потърсят и получат
необходимата им специализирана помощ за запазване на брачните си отношения.
След раздялата си в края на м. юни 2016г. те не са поддържали общи домакинство
и бюджет. Поради изложеното и доколкото по делото не е установено някой от
съпрузите да е направил адекватни отстъпки и компромиси за възстановяване на
брачната връзка, за разрешаване на проблемите помежду им, за скрепяване на
брака и съхраняване на семейството, то това поведение на страните през
релевантния за делото период обуславя извод за вина и на двамата съпрузи за
разстройството на брака им. Следва, че въззиваемият В.С.В. също е допринесъл за
разпада на брачната връзка, като не е съобразил изискванията за съвместно
съпружеско съжителство и взаимно разбирателство.
Въззивният съд приема, че с поведението си
двете страни са нарушили нормите на чл. 14 и чл. 15 от СК, поради което вината
за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е обща и обжалваното решение в
частта за брачната вина, следва да бъде отменено, а вместо него се прогласи
вината и на двамата бивши съпрузи.
Съобразявайки нормата на чл. 329, ал. 1, изр.
2 от ГПК, въззивинят съд отменя обжалваното решение и в частта, с която ищцата
е осъдена да заплати държавна такса при решаване на делото по иска за развод за
разликата над 25 лв. до 50 лева, както и в частта с която е осъдил И.Г.В. да
заплати разноски на В.С.В. сумата от 791.67 лв. съгласно изменението на
решението в частта за разноските.
В останалата част първоинстанционното решение
е влязло в сила, като необжалвано.
По разноските съдът приема следното:
Страните нямат право на разноски поради общата
вина на двамата съпрузи за брачното разстройство (арг. от чл. 329, ал. 1, изр.
2, във вр. с чл. 273 от ГПК). По изложените съображения съдът оставя без
уважение искането на двете страни за присъждане на разноски във въззивното
производство. С оглед изхода на спора и на основание чл. 329, ал. 1, изр. 1 от ГПК, въззивният съд осъжда В.С.В. да заплати разноски
за държавна такса от 25 лв. по делото по сметка на СГС.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ съдебно решение № 2110 от 06.01.2020г. по гр. дело № 32302/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 158 състав, в частта, с която е прието, че бракът, сключен с Акт за сключен граждански брак № 0426 от 28.06.1996г. в гр. София, 16 район Студентски, между И.Г.В. и В.С.В. е дълбоко и непоправимо разстроен по ВИНА на И.Г.В., както и в частите, с които И.Г.В. е осъдена да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса при решаване на делото по иска за развод за разликата над 25 (двадесет и пет) лева до 50 (петдесет) лева и да заплати на В.С.В. сумата от 791.67 лв. разноски по делото, изменено с определение № 75331/23.04.2020г. по гр. дело № 32302/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 158 състав, в производство по реда на чл. 248 от ГПК, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА, че бракът, сключен с Акт за сключен граждански брак № 0426 от 28.06.1996г. в гр. София, 16 район Студентски, между И.Г.В. и В.С.В. е дълбоко и непоправимо разстроен по ОБЩА ВИНА на И.Г.В. и В.С.В.;
ОСЪЖДА В.С.В., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, на основание чл. 329, ал. 1, изр. 1 от ГПК, да заплати по сметка на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, сумата от 25 (двадесет и пет) лева – разноски за държавна такса по въззивно гр. дело № 6114/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на И.Г.В. и В.С.В., за присъждане на разноски по въззивно гр. дело № 6114/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.