Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 20.01.2022 година

 

              В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                     

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                      мл.с.: БЕТИНА БОШНАКОВА

 

при секретаря АЛЕКСАНДРИНА ПАШОВА и с участието на прокурор …...…..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №4446 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С решение №492452 от 20.09.2018г., постановено по гр.дело №61995/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 145-ти състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.И.В. и К.И.Г. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415 във вр. с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че всеки от ответниците дължи на ищеца следните суми: сумата от 2540.09 лв., от която сумата от 2507.99 лв., главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., и сума за дялово разпределение в размер на 32.10 лв. за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г за имот с аб.№166998,  находящ се в град София, ж.к.“********, ведно със законна лихва от 01.11.2016г. до изплащане на вземането, както и сумата от 271.12 лв., от която сумата от 265.70 лв., лихва за забава за периода от 31.12.2014г. до 28.09.2016г., и сумата от 5.41 лв., лихва за  забава за периода 31.12.2014г. - 28.09.2016г. върху сума за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 10.11.2016г. по ч.гр.д. №61999/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 145-ти с-в..

            Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло постановеното решение на СРС. Инвокирани са твърдения относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, като постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че неправилен и несъответстващ на доказателствата по делото е изводът на СРС, че ответниците не са собственици на процесния топлоснабден имот и респективно нямат качеството на потребител на топлинна енергия. Твърди се, че на основание наследствено правоприемство ответниците са титуляри на вещни права върху процесния топлоснабден имот, поради което дължат заплащане на доставената в имота топлинна енергия за исковия период. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови друго, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.

            Въззиваемата страна - К.И.Г., чрез назначен особен представител адв.Е.С. депозира писмена молба, в която взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, като излага подробни доводи за неоснователност на заявените искови претенции. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Въззиваемата страна - В.И.В. не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна жалба.

Трето лице – помагач – „Н.И.“ ООД не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна жалба.

            Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу В.И.В. и К.И.Г. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №61999/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 145-ти състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 01.11.2016г. и е постановена на 10.11.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.И.В. и К.И.Г. да заплати при условията на разделна отговорност – всеки от тях по 1/2 част от посочените в заповедта суми. В срока по чл.414 от ГПК са подадени поотделно от всеки от длъжниците - В.И.В. и К.И.Г. възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове, които са допустими.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.И.В. и К.И.Г. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Основният спорен въпрос в първоинстанционното производство, пренесен и във въззивното производство с оглед релевираните конкретни оплаквания във въззивната жалба, е свързан със съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, респ. дали ответниците имат качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди. Настоящият състав счита, че този правопораждащ спорните права факт не е бил установен от ищеца, чиято е била доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Съобразно действащата през исковия период нормативна уредба -  чл.153, ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ (редакция след 17.07.2012г.) – всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия, като „битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. На следващо място съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т.2а, §1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В конкретната хипотеза от събраните по делото доказателства не се установява, че ответниците през процесния период се легитимират като собственици, респективно ползватели на процесния топлоснабден имот, или са трети лица, които със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, ползват за собствени битови нужди имота и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. При това положение се налага единственият правилен извод, че ответниците нямат качеството на потребители на топлинна енергия за имота /или клиенти на топлинна енергия/ и не се явяват материалноправно легитимирани да отговарят по предявения иск. Наведеното във въззивната жалба твърдение, че по делото са приложени доказателства, установяващи факта, че ответниците са носители на вещни права върху процесния топлоснабден имот е неоснователно. Относно поддържаното за първи път във въззивната жалба твърдение, че ответниците на основание наследствено правоприемство са придобили правото на собственост върху имота, не е подкрепено с доказателства. По делото е представен единствено нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №168, т.1, рег.№5207, дело №195 от 2000г.  на нотариус М.В. при СРС, рег.№209 на НК, от който е видно, че трето неучастващо по делото лице – И.К.Г. е придобил правото на собственост върху процесния топлоснадбен имот, както и същият е депозирал молба-декларация пред топлофикационното дружество за откриване на партида на негово име. Липсват обаче каквито и да е било доказателства досежно установяване на връзка между това трето неучастващо по делото лице, придобило правото на собственост върху имота, и ответниците по делото. Не са ангажирани от ищеца доказателства, че именно това трето неучастващо по делото лице, придобило правото на собственост върху имота, е наследодател на ответниците, в каквото насока е релевирано твърдение в подадената въззивна жалба. Други доказателства за установяване на главния факт, от който ищеца извежда претенцията си, а именно, че ответниците през исковия период са притежавали право на собственост/респективно учредено вещно право на ползване върху процесния топлоснабден имот не са представени, съответно няма направени искания за събиране на такива, въпреки правилно указаната от СРС доказателствена тежест за установяването на правнорелевантния факт за валидно възникнала облигационна връзка между страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот. Предвид изложеното настоящият състав намира, че ответниците - В.И.В. и К.И.Г. не са потребители на топлинна енергия за исковия период по отношение на процесния топлоснабден имот и между страните не е съществувало твърдяното облигационно правоотношение. В този смисъл ищецът не се легитимира като кредитор на претендираната главница. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение за забава. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод, на основание на който са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявеният главен и акцесорен иск за установяване на дължимост по отношение на всеки от ответниците на парични задължения, произтичащи от договор за доставка на топлинна енергия за исковия период от време. С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски имат въззиваемите страни, но поради липсата на доказателства за реално сторени такива, съдът не следва да се произнася в тази насока.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №492452 от 20.09.2018г., постановено по гр.дело №61995/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 145-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :        

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ : 1./          

 

 

                                                          2./