Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 07.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети юни през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 2406 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 11.11.2019г., постановено по гр.дело № 10109/2019г.
по описа на СРС, ГО, 163 състав, са уважени предявените от Н.Л.М. срещу “О.Б.”
ЕООД обективно кумулативно съединените искове, както следва: иск с правно
основание чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 1 307, 24 лева,
представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на
трудово правоотношение по трудов договор № 5346/04.09.2017г. със Заповед № HR8054/19.11.2018г. и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 23, 60 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от
16.12.2018г. до 18.01.2019г.; иск с правно основание чл. 222, ал. 1 от КТ за
заплащане на сумата от 1 192, 46 лева – обезщетение за оставане без работа
в размер на едно брутно трудово възнаграждение при прекратяване на трудово
правоотношение по трудов договор № 5346/04.09.2017г. със Заповед № HR8054/19.11.2018г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за сумата от 11, 26 лева – мораторна лихва върху главницата за периода
от 16.01.2019г. до 18.01.2019г.; иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за
заплащане на сумата от 852, 55 лева – обезщетение за неползван платен годишен
отпуск от 15 дни за 2018г. след прекратяване на трудово правоотношение по
трудов договор № 5346/04.09.2017г. със Заповед № HR8054/19.11.2018г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за сумата от 15, 39 лева – мораторна лихва върху главницата за периода
от 16.12.2018г. до 18.01.2019г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответното
дружество, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че съгласно чл. 3 от Вътрешните правила за структурата и
организацията на работната заплата в „О.Б.“ ЕООД брутната работна заплата се
формира от основна заплата, сума за придобит трудов стаж и професионален опит,
други суми според нормативните изисквания. Във Вътрешните правила било посочено
още, че работниците и служителите имат право да получават допълнителни трудови
възнаграждения, които са с постоянен характер, а именно: за придобит трудов
стаж и професионален опит и за всеки отработен нощен час или част от него между
22:00 ч. и 06:00 часа. Сочи се, че съгласно чл. 7 от Вътрешните правила
работниците и служителите имат право да получават и допълнителни възнаграждения
с променлив характер, чиито размер е по преценка на прекия ръководител и
управителя, в зависимост от постигнатите месечни резултати. В жалбата са
развити съображения за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, че
допълнителното възнаграждение по чл. 7 от Вътрешните правила има постоянен
характер, тъй като то е различно за всеки от месеците, през които ищецът е
осъществявал своите трудови задължения, предвид постигнатите месечни резултати
и преценката на прекия му ръководител. Въззивникът се позовава на приетото в
решение № 847 от 14.01.2011г. по гр.д. № 1558/2009г. на ВКС, ІV ГО, според
което допълнителното възнаграждение за постигнати резултати има наградителен и
стимулиращ ефект, а не възнаградителен, поради което не представлява елемент от
брутното трудово възнаграждение, съответно не представлява допълнително трудово
възнаграждение с постоянен характер. Счита, че за да е налице допълнително
възнаграждение с постоянен характер трябва да са налице две кумулативни
предпоставки: възнаграждението да е предвидимо и сигурно в началото на месеца,
както и същото да е определено в колективен трудов договор и/или вътрешните
правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.
Тези предпоставки обаче не били налице в процесния случай. Напротив, касае се
до бонус за постигнати резултати, който няма постоянен характер и не следва да
се включва в брутното трудово възнаграждение при изчисляване на размера на
обезщетенията по чл. 220, чл. 222 и чл. 224 от КТ. По тези съображения се прави
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна - Н.Л.М.,
не е подал отговор на въззивната жалба. В хода на висящото производство е взето
становище за неоснователност на жалбата по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено въз
основа на събраните по делото доказателства и съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Ищeцът твърди, че е работил по трудово
правоотношение при ответника "О.Б.” ЕООД на длъжността "регионален
търговски мениджър”, прекратено по реда на чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради
съкращаване на щата. Излага, че в изплатените обезщетения във връзка с
прекратеното трудово правоотношение ответникът не е включил премиалните
възнаграждения /бонуси/ за постигнати резултати, имащи постоянен характер,
поради което претендира заплащане на остатъкът от дължимите обезщетения.
Ответникът "О.Б.” ЕООД оспорва
исковете с възражения, че премиалното възнаграждение няма постоянен характер,
поради което не следва да се включва като елемент при формиране на брутното
трудово възнаграждение, формиращо базата за определяне на процесните
обезщетения.
Не е спорно между страните, че на 04.09.2017г. е
сключен трудов договор със срок на изпитване в полза на работодателя от 6
месеца, съгласно който ищецът е заемал длъжността "регионален търговски
мениджър" за гр. София при ответника при 5-дневна работна седмица и
8-часов работен ден с основно месечно трудово възнаграждение от 800 лв. и
допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит от 0, 6
% на сто за всяка година, без ограничение в стажа, според Вътрешните правила за
структурата и организацията на работната заплата в предприятието. Не се спори,
че с изтичане на срока за изпитване на 04.06.2018г. договорът се е превърнал в
безсрочен.
Със заповед № HR8054/19.11.2018г. трудовото правоотношение било
прекратено едностранно от работодателя, считано от 20.11.2018г., поради
съкращаване на щата. В акта за прекратяване на правоотношението се съдържа
нареждане за изплащане на служителя на следните обезщетения: по чл. 224 от КТ
за неизползван платен годишен отпуск, по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазения
срок на предизвестие и по чл. 222, ал. 1 от КТ – при условие, че след
изтичането на едномесечен срок служителят представи доказателства, че е останал
без работа или е получавал по-ниско трудово възнаграждение.
От представените и неоспорени фишове от м.11.2018г. и
от м.12.2018г. се установява, че ответникът е начислил сумата от 828, 79 лева –
обезщетение за неспазено предизвестие, сумата от 540, 45 лева – обезщетение за
неизползван отпуск
за 15 работни дни, сумата от 339, 06 лева
– обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ и сумата от 489, 75 лева – обезщетение по
чл. 222, ал. 1 от КТ. Не е спорно, че обезщетенията са определени въз основа на
полученото от служителя брутно трудово
възнаграждение за последния пълен отработен месец, формирано като сбор от основното месечно
трудово възнаграждение и допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж
и професионален опит. Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза така начислените обезщетения са изплатени на ищеца по банков път
преди предявяване на исковата молба.
По делото е приет Правилник за вътрешния трудов ред в
„О.Б.“ ЕООД от 06.12.2016г., в чл. 50 от който е предвидено, че работодателят
може при постигнати добри резултати в работата на служителя да го награди с
допълнително възнаграждение. Представени са и Вътрешни правила за структурата и
организацията на работната заплата в „О.Б.“ ЕООД /ВПСОРЗ/, утвърдени от
управителя на дружеството, в сила от 01.02.2009г., изм. от 19.03.2018г., чието
съдържание не е оспорено от ищеца. Съгласно чл. 3 от Вътрешните правила,
брутната работна заплата в предприятието се формира от основна заплата, сума за
придобит трудов стаж и професионален опит, други суми според нормативните
изисквания. Според чл. 6 от същите правила, работниците и служителите имат
право да получават допълнителни трудови възнаграждения, които са с постоянен
характер, за: 1/. придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 %
от индивидуалната основна месечна заплата за всяка година трудов стаж при
настоящия работодател или за работа на същата длъжност при друг работодател или
на сходна длъжност /съгласно приложение на сходните длъжности/ при друг
работодател и 2/. за всеки отработен нощен час или част от него между 22:00
часа и 6:00 часа на служителите се заплаща допълнително трудово възнаграждение
в размер на 0, 25 лева. В чл. 7 от правилата е прието, че работниците и
служителите имат право да получават и допълнителни възнаграждения с променлив
характер, чийто размер е по преценка на прекия ръководител и управителя в
зависимост от постигнатите месечни резултати.
Въз основа на приетата по делото и неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение следва да се кредитира като обективно
и компетентно, се установява, че работодателят е начислил обезщетенията по чл.
220, чл. 222 и чл. 224 от КТ без да вземе предвид премиалните възнаграждения
/бонуси/ за постигнати резултати. Вещото лице е посочило, че ако в брутното
трудово възнаграждение се включи и допълнителното възнаграждение за постигнати
резултати, което за м.10.2018г. за ищеца е било 1 452, 49 лева, то тогава на
ищеца следвало да изплатят процесните суми като обезщетение по чл. 220
от КТ, чл.
222 от КТ, 224 от КТ и лихви за забава.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства
чрез разпит на свид. Петромир Миндровски, чиито показания следва да се
кредитират като логични и непротиворечиви с останалите доказателства по делото
– конкретно с представените от ищеца фишове за трудови възнаграждения за целия
период на съществуване на трудовото правоотношение между страните. Свидетелят е
работил до м.11.2018г. при ответното дружество като главен търговски мениджър
за Северна България и в това си качество има непосредствени възприятия относно
начина на определяне на месечните премии на служителите, заемащи длъжността
“регионален мениджър”. От неговите показания се установява, че дължимият бонус се
изчислявал като процент от средния оборот на търговските представители в региона,
за който отговарял регионалният мениджър. Този бонус се начислявал и изплащал
всеки месец в различен размер.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 220, ал. 1
от КТ страната, която има право да прекрати едностранно договора с предизвестие
може да го прекрати и преди да изтече срок на предизвестие, при което дължи на
другата страна обезщетение за неспазено предизвестие.
Нормата на чл. 222, ал. 1 от КТ
предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение поради съкращаване
на щат работодателят дължи на работника/служителя обезщетение за оставане без
работа поради уволнението за времето, през което е останал без работа, но за не
повече от 1 месец, освен ако не е уговорено друго.
Съгласно разпоредбата на чл. 228 от КТ
размерът на обезщетенията по чл. 220 и чл. 222 КТ се определя от полученото от
работника/служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца,
през който е възникнало основанието за обезщетение или последното получено от
него брутно трудово възнаграждение, ако не е предвидено друго.
Нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ
предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят
изплаща на работника/служителя обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, изчислено съгласно чл.
224, ал. 2 от КТ по реда на чл. 117 от КТ към
деня на прекратяване на правоотношението-среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последният календарен месец, през който работник/служител е
отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма-от уговорените в трудовия
договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер.
По делото се установи, че страните са били обвързани от
валидно правоотношение по трудов договор за неопределено време, по което ищецът
е заемал длъжността "регионален търговски мениджър”; че със
заповед от 19.11.2018г. трудовото
правоотношение е било прекратено считано
от 20.11.2018г. едностранно от
работодателя на основание "съкращаване на щат”; че уговорените в трудовия
договор основно трудово възнаграждение на ищеца е било в размер на 800 лева, допълнителното трудово възнаграждение
за трудов стаж и професионален опит е било в размер на 28, 80 лева; към
прекратяване на договора ищецът е имал 15 дни неизползван платен годишен отпуск;
не е било спазено предизвестието за прекратяване на правоотношението; за м.10.2018г.
освен основното и допълнително трудово възнаграждение на ищеца за трудов стаж е
било начислено и допълнително възнаграждение – доплащане за резултати в размер на
1 452, 49 лева; на ищеца дължимите обезщетения по чл. 224, чл. 220, чл. 222 от КТ са били изплатени в размери, съответстващи
на брутно трудово възнаграждение от 828, 80 лева при едномесечен срок на
предизвестие за прекратяване на договора; ищецът е останал без работа след
уволнението за срок от един месец – последното обстоятелство не е изрично
оспорено от ответника, а и същото се установява предвид извършеното от
работодателя плащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ.
Спорното по делото обстоятелство е дали
допълнителното възнаграждение за постигнати резултати /премиални
възнаграждения/ са елемент от брутното трудово възнаграждение за определяне на
обезщетенията по чл. 220, чл. 224 и чл. 222 от КТ.
Настоящият
съдебен състав счита за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че
допълнителното възнаграждение за постигнати резултати представлява такова с
постоянен характер и следва да се включи в брутното трудово възнаграждение при
определяне на размера на дължимите обезщетения. За да стигне до този извод
съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 17 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ в брутното трудово
възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 от КТ или на обезщетенията по чл. 228 от КТ
се включват основната работна заплата за отработеното време; възнаграждението
над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за
заплащане на труда; допълнителните трудови възнаграждения, определени с
наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор
или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер;
допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от КТ;
възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от Кодекса на труда;
възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост,
по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ.
Основната работна
заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи за
съответната длъжност и се определя от трудовия договор според прилаганата
система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са
различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация,
за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните
на официални празници и др. Постоянен характер съгласно чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ имат
онези допълнителни
възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за
съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от
отработеното време. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер
са тези по чл. 11 и чл. 12 от НСОРЗ - за по-висока професионална
квалификация и за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни
за изплащане /чл. 6, ал. 1, т. 1 от НОСРЗ/, когато са налице предпоставките за
придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях
има предвид и нормата на чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ. С постоянен характер са
всички предвидими и сигурни допълнителни възнаграждения, които са предвидени в
колективния или индивидуалния трудов договор, във вътрешните правила за работна
заплата, в нормативен акт, плащането на които зависи само от отработеното
време. Допълнително възнаграждение, което не е в зависимост само от
отработеното време не е такова по ч. 15, ал. 2 вр. с чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ. Допълнително възнаграждение, което се
изплаща по преценка на работодателя за качеството на извършената работа не е с
постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, защото не е в зависимост само от отработеното време. По
същата причина и целевите награди, премиите, изплащани поради участие в
трудовия процес и постигнати резултати не са допълнителни трудови
възнаграждения по смисъла на чл. 15, ал. 2 и чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ /в този смисъл решение № 23/16.02.2016г.
по гр. д. № 1407/29015г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 847/14.01.2011г. по гр. д. №
1558/2009г. на ВКС, ІV ГО, решение № 55/12.03.2014г. по гр.д. №
4256/2013г. на ВКС, ІV ГО/.
Разпоредбата на чл. 6 от НСОРЗ предвижда, че допълнителните трудови
възнаграждения са определените с наредбата или друг нормативен акт
възнаграждения, които се изплащат задължително, както и договорените с
индивидуален и/или колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат
според договорените условия. Според
чл. 13 от НСОРЗ с колективен трудов договор, с
вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат
да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения, едното от които е
за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период, като с
договорите и вътрешните правила се определят условията за получаване и
размерите на допълнителните трудови възнаграждения.
В конкретния случай от
приетите по делото фишове за изплатени на
ищеца трудови
възнаграждения се установява, че възнаграждениeто за постигнати резултати е
изплащано ежемесечно в различни размери. В чл. 7 от приетите по делото Вътрешни
правила за структурата и организация на работната заплата /ВПСОРЗ/
е предвидено, че това допълнително възнаграждение се определя по преценка на
прекия ръководител и управителя в зависимост от постигнатите месечни резултати. Тълкуването на този текст от вътрешните
правила води до извода, че това възнаграждение има характера на допълнително
възнаграждение по чл. 13, ал. 1 т. 1 от НСОРЗ и заплащането му е предоставено на
преценката на работодателя и е в зависимост от постигнатите месечни резултати,
т.е то има характер на допълнително материално стимулиране. Поради това същото може и да не бъде изплатено за
определен месец. Премиалното възнаграждение се определя според изработеното, следователно критерият е получен резултат, а не
само времето, презкоето служителят е предоставял работната си сила. Този
критерий определя техния временен, непостоянен характер. По изложените по-горе съображения същото
няма постоянен характер, и не отговаря на критериите за предвидимо и сигурно
допълнително възнаграждение по чл.15, ал. 2 вр.
с чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ и затова на следва да бъде включвано в размера на брутното трудово
възнаграждение за определяне на размера на обезщетенията по чл. 220, ал. 1,чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 220,
ал. 1 от КТ.
Това възнаграждение, противно на
твърденията на ищеца, не представлява и възнаграждение по чл. 17, ал. 1, т. 2
от КТ, дължимо над основната заплата и определено според прилаганите системи за
заплащане на труда. Ежемесечният бонус, само ако има характеристиката на
допълнително възнаграждение, регламентирано от работодателя и дължимо според
прилаганите системи за заплащане на труда, се взема предвид при обезщетенията
по чл. 228 от КТ. В случая по делото няма доказателства как е определено това
възнаграждение, доколкото липсват данни за обективни критерии, относими към остойностяването
му, липсва и утвърдена от работодателя методика за формиране на допълнителното
възнаграждение. В сключеният между страните трудов договор не е уговорено заплащането
на такова възнаграждение като размер или механизъм за формиране на основната
работна заплата или пък като такова с постоянен елемент от трудовото
възнаграждение. Във ВПСОРЗ също не е предвиден механизъм за определяне на това
допълнително възнаграждение, посочено е единствено, че неговият размер е по
преценка на прекия ръководител и управителя и зависи от постигнаните месечни
резултати. Посочените
премиални възнаграждения за постигнати резултати, независимо, че са начислявани
за продължителен период от време и в различен размер за всеки месец, не се
определят в зависимост единствено от отработеното време, както изисква нормата
на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, а се изплащат изцяло по конкретната преценка на
работодателя, при неясна методика. Следователно същата сума не може да бъде определена като
възнаграждение над основната работна заплата, определено според прилаганите
системи за заплащане на труда /с оглед на чл. 17, ал. 1, т.
2 от НСОРЗ/ след
като освен посочената в трудовия договор основна работна заплата при пълно
работно време и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален
опит, няма данни да е договаряна между страните друга система за заплащане на
труда според количеството на изработеното или да има смесена система на
заплащане.
Работникът е този, който черпи права от
включване на посоченото възнаграждение в базата за определяне на процесните
обезщетения и негова е тежестта да установи обстоятелствата, от които да се
направи безспорно заключение, че бонусът е задължителна ежемесечна добавка към
основното трудово възаграждение, регламентирано е в правилата за работната
заплата в предприятието му и размерът му зависи само и единствено от
конкретните резултати на работника/служителя /така решение № 181 от
22.07.2015г. по гр.д. № 4554/2014г. по описа на ВКС, IV ГО/. В случая такива
доказателства не са ангажирани, поради което съдът следва да приложи
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест и да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт
е останал недоказан.
След като това допълнително
възнаграждение не е възнаграждение над основната работна заплата, определено
според прилаганите системи за заплащане на труда или допълнително
възнаграждение с постоянен характер, то същото не следва да бъде включвано в
брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 от КТ. По изложените съображения предявените искове по чл. 220, ал. 1 от КТ, по
чл. 222, ал. 1 от КТ и по чл. 224, ал. 1 от КТ са неоснователни и следва да се
отхвърлят.
С оглед изхода на делото по исковете с
предмет главните парични задължения, неоснователни са и претенциите за
акцесорните вземания за обезщетения за забава по чл. 86, ал. 1 от КТ.
Като е достигнал до други крайни изводи
първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да се
отмени и вместо него да се постанови решение, с което обективно кумулативно
съединените искове да се отхвърлят.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид
изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по
делото разноски в общ размер на 269, 20 лева, от които 169, 20 лева за държавна
такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78,
ал. 8 от ГПК, вр. чл. 23, ал. 1, т. 1, предл. 2-ро от Наредба за заплащането на
правната помощ.
Предвид отхвърлянето на предявените
искове, право на разноски за първоинстанционното производство има ответното
дружество. Ето защо в полза на “О.Б.” ЕООД следва да се присъдят сторените пред
СРС разноски в общ размер на 220 лева, от които 120 лева възнаграждение за вещо
лице и 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78,
ал. 8 от ГПК, вр. чл. 23, ал. 1, т. 1, предл. 2-ро от Наредба за заплащането на
правната помощ.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК и с оглед
цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 270903 от 11.11.2019г.,
постановено по гр.д. № 10109/2019г. по описа на СРС, ГО, 163 състав и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.Л.М., ЕГН **********,*** срещу “О.Б.”
ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** обективно кумулативно
съединени искове, както следва: иск
с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от
1 307, 24 /хиляда триста и седем лева и 24 ст./ лева, представляваща
обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудово
правоотношение по трудов договор № 5346/04.09.2017г. със Заповед № HR8054/19.11.2018г. и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 23, 60 /двадесет и три лева и 60 ст./ лева –
мораторна лихва върху главницата за периода от 16.12.2018г. до 18.01.2019г.; иск
с правно основание чл. 222, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от
1 192, 46 /хиляда сто деветдесет и два лева и 46 ст./ лева – обезщетение за
оставане без работа в размер на едно брутно трудово възнаграждение при
прекратяване на трудово правоотношение по трудов договор № 5346/04.09.2017г.
със Заповед № HR8054/19.11.2018г. и иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11, 26 /единадесет
лева и 26 ст./ лева – мораторна лихва върху главницата за периода от
16.01.2019г. до 18.01.2019г.; иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ
за заплащане на сумата от 852, 55 /осемстотин петдесет и два лева и 55 ст./ лева
– обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 15 дни за 2018г. след
прекратяване на трудово правоотношение по трудов договор № 5346/04.09.2017г.
със Заповед № HR8054/19.11.2018г. и иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 15, 39 /петнадесет
лева и 39 ст./ лева – мораторна лихва върху главницата за периода от
16.12.2018г. до 18.01.2019г.
ОСЪЖДА Н.Л.М., ЕГН **********,*** да заплати на “О.Б.”
ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 220 /двеста и двадесет/ лева – съдебни разноски в първоинстанционното
производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 269,
20 /двеста
шестдесет и девет лева и 20 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.