Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 13.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав,
в публично заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Ц. Д., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1145 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 439 ГПК от Д.А.В. срещу „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът му не дължи
следните суми: 895,04 лв. – главница, представляваща стойността на потребена
ел. енергия за периода 15.12.2012 г. – 18.04.2013 г., 64,04 лв. – мораторна
лихва за периода 26.02.2013 г. – 08.12.2013 г., ведно със законната лихва от
09.12.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, и 250 лв. – съдебни
разноски, за принудителното събиране на които е образувано изп. д. №
20148750400526 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с район на действие ОС Хасково
въз основа на издадени изпълнителни листове от 28.05.2014 г. и 16.06.2014 г. по
гр. д. № 34/2014 г. по описа на РС Свиленград.
В исковата молба се твърди, че по описа на ЧСИ Захари
Запрянов с район на действие ОС Хасково било образувано изп. д. №
20148750400526 с длъжник Д.А.В. и взискател „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД за принудително събиране на горепосочените суми, за които са издадени
изпълнителни листове от 28.05.2014 г. и 16.06.2014 г. по гр. д. № 34/2014 г. по
описа на РС Свиленград. Изпълнителното дело било образувано на 10.07.2014 г.
Твърди се, че първото валидно действие по принудително изпълнение, изразяващо
се в налагане на запор върху банковата сметка на длъжника, било извършено едва
на 27.11.2017 г. Излага съображения, че към този момент изпълнителното
производство било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК поради неизвършването на изпълнителни действия в продължение на две
години. Ето защо, намира, че предприетите след прекратяване на изпълнителното
производство действия не пораждали правни последици. Предвид изложеното счита,
че вземането било погасено поради изтичане на общата петгодишна давност. По
тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове за установяване
недължимостта на процесните суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, в който изразява становище за частична
недопустимост на предявения иск. Твърди, че длъжникът бил извършвал доброволни
плащания по изпълнителното дело, поради което за тези суми не бил налице правен
интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за недължимостта им. По
отношение останалата част излага съображения за неоснователност на исковата претенция.
Поддържа, че с доброволното плащане на всяка една вноска била прекъсвана
давността, тъй това съставлявало признание на дълга. Намира, че били извършвани
регулярни изпълнителни действия, които водели до прекъсване на давността. По
тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
На 28.05.2014 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр.
д. № 851/2013 г. по описа на РС Свиленград, с който е разпоредено ищецът да
заплати на ответника следните суми: 895,04 лв. – главница, ведно със законната
лихва върху нея от 09.12.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, 64,04
лв. – мораторна лихва за периода 26.02.2013 г. – 08.12.2013 г., и 125 лв. –
разноски по делото. Издаден е и изпълнителен лист от 16.06.2014 г. по гр. д. №
34/2014 г. по описа на РС Свиленград, по силата на който ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата от 125 лв. за сторени разноски. След извършена
служебна справка в информационната система на ВСС за публикувани съдебни актове
се изяснява, че гр. д. 34/2014 г. е образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване дължимостта на вземанията на ответника, за които е била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 851/2013 г. Решението е
влязло в сила на 21.05.2014 г.
Въз основа на така издадените изпълнителни листове с
молба от 10.07.2014 г. ответникът е поискал образуване на изпълнително дело за
събиране на сумите, като на основание чл. 18 ЗЧСИ е възложил на ЧСИ Захари
Запрянов с район на действие ОС Хасково да определи начина на изпълнението.
Образувано е изпълнително дело № 20148750400526, като в хода му са извършени
редица справки за имущественото състояние на длъжника. Установява се, че на
15.07.2014 г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение на сумите
по издадените изпълнителни листове. Извършени са частични плащания на суми от
длъжника по изпълнителното дело, които с протоколи за погасяване на дълга са
разпределяни от ЧСИ. По сметка на ответника са преведени 307,92 лв., с които са
погасени сторени от последния разноски в изпълнителното производство за
юрисконсултско възнаграждение и такси. Останалите 287,32 лв. са разпределени в
полза на съдебния изпълнител за заплащане на дължими такси. На 27.11.2017 г. ЧСИ
е изпратил до „Банка ДСК” ЕАД запорно съобщение, връчено на 29.11.2017 г., с
което е наложен запор върху банковата сметка на ищеца. Изпратено е и последващо
запорно съобщение до „Банка ДСК” ЕАД на 07.06.2018 г., получено на 11.06.2018
г. На 05.11.2018 г. на ищеца е връчена призовка за принудително изпълнение с
изх. № 61676/01.11.2018 г., с която се уведомява за насрочен за 14.12.2018 г. опис
на движими вещи, който не е бил извършен. Със запорно съобщение от 27.09.2019
г., получено от „Банка ДСК” ЕАД на 02.10.2019 г., отново е наложен запор върху
банковите сметки на ищеца. Насрочен е и повторен опис на движими вещи на
05.11.2019 г. На 07.10.2019 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на
ищеца – „Жанет Свиленград” ООД като трето задължено лице, връчено на 11.10.2019
г., с което е уведомен, че е наложен запор върху трудовото възнаграждение,
получавано от ищеца. От своя страна, работодателят е уведомил ЧСИ, че ищецът
получава минималната за страната работна заплата и не е налице възможност за
извършване на удръжки. Със съобщение от 07.10.2019 г., получено от ОД на МВР –
гр. Хасково на 10.10.2019 г., е наложен запор върху лек автомобил, притежаван
от длъжника в режим на съпружеска имуществена общност. С молба от 24.10.2019 г.
ищецът е направил искане до ЧСИ да не бъде извършван опис на движими вещи, като
е изразил готовност всеки месец да внася по 50 лв.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
На първо място, е необходимо да се посочи, че
независимо от това дали в хода на принудителното изпълнение длъжникът е
извършвал плащания, той има правен интерес да установи недължимостта на всички
вземания по изпълнителния лист като погасени по давност, защото към момента се
извършват изпълнителни действия. Още повече, че след като длъжникът твърди, че
принудителното изпълнение се провежда незаконосъобразно, предвид настъпилата
перемпция, то няма как изначално да се отрече правото му на защита с такъв тип
иск, който да изследва дали въобще има вземане на взискателя, което е погасено
по давност. Вече въпрос по същество на спора е дали действително са били
извършени плащания и какво отношение има всичко това към основателността на
исковата претенция, но при всички положения интересът от предявяване на иска е
обоснован от наличието на изпълнително производство и твърдението за погасяване
на изпълняваните в него вземания по давност.
От всичко изложено следва, че предявеният иск се явява
допустим, поради което съдът следва да се произнесе по неговата основателност.
В тази връзка разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Именно такъв е и
разглежданият случай, тъй като ищецът основава исковата претенция на обстоятелството,
че е изтекла давността за вземането след образуване на изпълнителното дело. С
оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил
след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по
реда на чл. 439 ГПК.
За да се разреши възникналият между страните правен
спор, следва да се отчете, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога 5 години. Доколкото в разглежданата хипотеза е налице влязло в сила
решение, следва, че от момента на влизането му в сила е започнал на тече нов
петгодишен давностен срок. Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Според
задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината
и съдебната практиката е трайно установено разбирането, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
От всичко изложено следва, че по смисъла на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК принудителното изпълнение се счита за прекратено по силата на закона,
когато в продължение на две години взискателят не е поискал извършване на
изпълнителни действия. В настоящия случай първото изпълнително действие е
извършено на 27.11.2017 г., когато е наложен запор върху банковите сметки на
ищеца, т. е. повече от три години след образуване на изпълнителното
производство. Следователно в настоящия случай изпълнителният процес е бил
прекратен ex lege две години след образуването му или на 10.07.2016 г.
Съобразявайки всичко изложено, следва изводът, че всички други извършени
последващи действия са напълно ирелевантни, защото се явяват направени по
прекратено по силата на закона дело, поради което те са нищожни и не могат да
породят своите последици (в този смисъл Решение
№ 99 от 20.03.2019 г. на ОС Хасково по в. гр. д. № 1/2019 г.). В случая, както беше посочено по-горе, не е бил нужен
и изричен акт на ЧСИ за това, защото постановлението на органа има само
констативен характер – установява факта на настъпило прекратяване, а не поражда
последиците на това прекратяване, което настъпва по силата на закона. Тук е
мястото да се изясни, че до прекъсване на давността не са довели и извършваните
в хода на процеса доброволни плащания, тъй като същите не представляват
изпълнителни действия, нито биха могли да се третират като признание от страна
на длъжника. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че всички плащания
фактически не са извършвани лично от ищеца, а от нейния съпруг – Борислав
Огнянов Игнатов. Докато изпълнителното производство е било висящо, т. е. до
10.07.2016 г., липсват всякакви изявления от страна на ищеца, че признава
задълженията си. По принцип частичното плащане на едно задължение не съставлява
признание за цялото задължение по смисъла и с последиците на чл. 116, б. „а” ЗЗД. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване
на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в
рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител
и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието
на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на
фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този
фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния
дълг към кредитора (така Решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г.,
II т. о. на ВКС, Решение № 105 от 05.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1697/2013 г.,
I т. о. на ВКС, Решение № 26 от 24.07.2018 г. по т. д. 1853/2017 г., I т. о. на
ВКС). От това следва, че изявленията или действията на страните, насочени към
уредба на възникналото между тях правоотношение, имат значение единствено и
само ако са отправени/извършени помежду им. Поради това признанието на дълга не
може да се обективира във волеизявления или действия, адресирани до трето лице,
вкл. държавен орган. Предвид липсата на изявление на ищеца, отправено лично до
ответника, съдът намира, че не е налице признание на вземането по смисъла на
чл. 116, б. „а” ЗЗД. Друг е и въпросът, че молбата за разсрочване на дълга от
24.10.2019 г. е депозирана в рамките на прекратено по силата на закона
изпълнително производство, от което следва, че не би могла да породи правни
последици.
Поради
това съдът намира, че от датата на последното изпълнително действие, прекъсващо давността, започва да
тече нова такава, която в случая е петгодишна. Ето защо, съдът счита, че от
подаването на молбата за образуване на изпълнително производство с посочване на
конкретни изпълнителни способи е започнала да тече петгодишна давност относно вземанията на ответника.
Съобразявайки всичко това, съдът приема, че вземанията на ответника по
изпълнителните листове (за
главница, лихви и разноски) са погасени по давност, поради което са недължими на последния. В тази
връзка съдът следва да обсъди възражението на ответника, че в случая са неприложими
постановките на цитираното тълкувателно решение, доколкото същото е постановено
след образуване на изпълнителното производство, поради което следвало да се приложи Постановление №
3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което в изпълнителното
производство давност не тече. Съдът счита това възражение за неоснователно, тъй
като дори и да се приеме, че постановките на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК се прилагат само по отношение на висящите
изпълнителни дела, но не и досежно приключилите, то в случая изп. д. №
20148750400526 по описа на
ЧСИ Захари Запрянов е било висящо към 26.06.2015 г. и приетото от ВКС ТР е задължително за настоящия състав.
Именно в тази насока е вложеният смисъл в постановените от ЕСПЧ решения по делата
Вълкова срещу България от 10.01.2019 г. (жалба № 48149/09) и Петко Петков срещу
България от 19.02.2013 г. (жалба № 2834/06 г.). В тях не се съдържа тълкувание,
че новото тълкувателно решение се прилага от датата на обявяването му, а
единствено е посочено най-общо казано, че следва да се предвиди възможност за
изпълнение на новите указания по висящите производства. В случая новото
тълкуване не е създало пред ответника непреодолимо препятствие за реализиране
на правата му по изпълнителното дело, тъй като към 26.06.2015 г. производството
не е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От това следва, че до
момента на прекратяването му ответникът е имал възможност да предприеме
множество действия по принудително изпълнение, както е и направил през 2018 г.
и 2019 г., но по изложените по-горе съображения същите не са породили правни
последици. Не би могло да се оправдае през този период бездействието на
ответника с обстоятелството, че длъжникът е извършвал доброволни плащания.
Видно от материалите по изпълнителното дело същите са били на ниска стойност
(внасяни са обикновено по 20 лв.) и то през продължителни периоди от време от
около два месеца, от което следва, че по този начин не е могъл да бъде погасен
целият дълг. Тъй като постъпилите суми са били разпределени за погасяване на натрупаните
към ЧСИ такси и разноските на взискателя в изпълнителното производство, които
на основание чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД се ползват с право на предпочтително
удовлетворяване, съдът намира за неоснователно и другото възражение на
ответника, че голяма част от исковите суми са погасени поради доброволно
плащане.
Горните
съображения, преценени в тяхната съвкупност, обуславят извода на съда за
основателност на предявената претенция, която следва да бъде уважена изцяло, доколкото
по делото се установява несъмнено, че вземанията на ответника по изпълнителните
листове са били погасени по давност, която не е била прекъсната в хода на
изпълнението нито с валидни изпълнителни действия, нито пък с извършените
частични плащания.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се
присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 50 лв. На ищеца не се
дължат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не са представени
доказателства за заплащането му.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на „ЕВН
България Електроснабдяване” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, че Д.А.В., ЕГН: **********, адрес: ***, не му дължи поради
изтекла погасителна давност следните суми: 895,04 лв. – главница,
представляваща стойността на потребена ел. енергия, ведно със законната лихва
върху главницата от 09.12.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, 64,04
лв. – мораторна лихва за периода 26.02.2013 г. – 08.12.2013 г., и 250 лв. –
съдебни разноски, за принудителното събиране на които е образувано изп. д. №
20148750400526 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с район на действие ОС Хасково
въз основа на издадени изпълнителни листове от 28.05.2014 г. по ч. гр. д. №
851/2013 г. и от 16.06.2014 г. по гр. д. № 34/2014 г. по описа на РС
Свиленград.
ОСЪЖДА „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.А.В., ЕГН: **********,
адрес: ***, сумата от 50 лв., представляваща сторени пред първата инстанция разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: