Р Е Ш Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
Номер…………………. Година 2021 град Варна
Варненският административен съд
Девети
касационен състав
на двадесет
и четвърти юни година две хиляди
двадесет и първа
в публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Милачков
ЧЛЕНОВЕ: Кремена
Данаилова
Мария Даскалова
секретар
Пенка Михайлова
прокурор
Атанасов
като
разгледа докладваното от съдия Милачков
К.Д. №1037
по описа на съда за 2021 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХІІ от АПК във вр. с чл. 63 ЗАНН.
Образувано е по касационна
жалба на „Лоу Сий Шипинг Мениджмънт“ ООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: Република България, обл. Варна, общ. Варна, гр. Варна 9000, р-н
Одесос, *******, представлявано от М. Л. П. – управител, против Решение №
260186/08.02.2021г. на ВРС, постановено по НАХД № 5226/2020 г. по описа на
същия съд, с което е потвърдено НП № 03-011733/31.07.2019 г., издадено от
директор на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, с
което на „Лоу Сий Шипинг Мениджмънт“ ООД на осн. чл. 415в, ал. 1 от Кодекса на
труда за нарушение нормата на чл. чл. 128, т. 2, вр. чл. 270, ал. 2 и ал. 3 КТ
е наложена имуществена санкция в размер
на 250 (двеста и петдесет) лева.
Касаторът
твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно – касационно
основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Конкретно сочи липса на персонална
компетентност на наказващия орган предвид приложението в областта на трудовите
правоотношения с моряци и други служители на корабособственика на специалните
норми на Кодекса на търговското мореплаване и на Наредбата за трудовите и
непосредствено свързани с тях отношения между членовете на екипажа и на
обслужващия персонал на кораба и корабопритежателя, които изключват общите
норми на КТ. Счита, че в процесното НП липсват основни реквизити, а именно -
дължимото описание на нарушението, датата и мястото, където е извършено,
обстоятелствата, при които е извършено, както и доказателствата, които го
потвърждават. Намира, че съставянето на АУАН в присъствието само на един
свидетел е ограничило правото на защита на дружеството. Предвид
обстоятелството, че неизплащането на трудово възнаграждение представлява
неизпълнение на трудов договор, а не нарушаване на трудовото законодателство,
изтъква, че контролните органи нямат правна възможност да предприемат
принудителна административна мярка - задължително предписание за изплащане на
трудово възнаграждение и направеното такова е незаконосъобразно, тъй като в
противен случай те изземват функциите на оправомощения орган - съда и се
произнасят по правен спор. С оглед наличието в КТ на специална и подробна
уредба по отношение на общата уредба на административнонаказателната
отговорност по ЗАНН, твърди, че бездействието извършено от дружеството не
следва да се квалифицира като нарушение по КТ. Предвид последващото изплащане
на възнаграждението, оспорва извода на предходната инстанция за наличието на
отегчаващи обстоятелства и неприлагане на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН. В
условията на евентуалност претендира, че е налице маловажен случай. Моли за
отмяна на обжалваното решение и отмяна на наказателното постановление.
Ответникът
Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, чрез юрисконсулт Б. Н. изразява становище за неоснователност на
касационната жалба. Моли за оставяне в сила на решението на ВРС като правилно и
законосъобразно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура-Варна дава заключение за неоснователност на касационната
жалба. Счита, че решението е правилно и постановено при спазване на
процесуалните правила и закона.
Касационната
жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което е
ДОПУСТИМА.
Разгледана
по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предмет на
производството пред ВРС е НП № 03-011733/31.07.2019 г., издадено от
директор на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, с
което на „Лоу Сий Шипинг Мениджмънт“ ООД на осн. чл. 415в, ал. 1 от Кодекса на
труда за нарушение нормата на чл. 128, т. 2, вр. чл. 270, ал. 2 и ал. 3 КТ е
наложена имуществена санкция в размер на
250 лева. НП е издадено въз основа на АУАН № 03-011733/23.07.2019г.,
с който е констатирано, че дружеството в качеството си на работодател, не е
изплатило на Валдемар Н. Дренчев, на
длъжност „електромеханик“ уговореното трудово възнаграждение за извършената работа през месец май
2019г. Констатацията се основава на представена при проверката справка и
ведомост за трудовите възнаграждения за месец май 2019 г. Прието е, че
нарушението е по чл. 128, т.2 вр. чл. 270, ал.2 и ал. 3 КТ и е извършено на
26.06.2019г. в гр. Варна, ул. „Кавала“ №4 - седалище и адрес на управление на
дружеството.
За да
потвърди наказателното постановление ВРС е приел, че атакуваното НП е издадено
в съответствие с материалния закон и същото не страда и от пороци, които го
правят процесуално недопустимо, поради което и следва да бъде потвърдено.
Предходната инстанция намира, че органът, който може да налага административни
наказания по КТ е ИД на ИА „Главна инспекция по труда” или оправомощено от него
длъжностно лице, поради което процесното НП е издадено от компетентен орган.
Във връзка със срочността на заплащане на трудовото възнаграждение счита, че
КТК в чл.88д препраща към приложимост на КТ и респективно компетентност на
служителите на ИА „Инспекция по труда“ да извършват проверки и да налагат
санкции. Въззивният съд извежда извод, че неизпълнението на задължението от
жалбоподателя в качеството му на работодател по чл. 128, т. 2 КТ в установените
срокове да изплати трудово възнаграждение за извършената работа на работника в
предприятието му – Дренчев за месец май 2019 год. по някой от
способите, предвидени в чл. 270, ал. 3 КТ, определя санкционирането му за
нарушение на разпоредбите на чл. 128, т. 2 КТ, във връзка с чл. 270, ал. 2 и
ал. 3 КТ. Приел е, че наложената санкция е съответна на извършеното нарушение,
като не са налице обстоятелства, които да обосноват прилагането на чл. 28 ЗАНН.
Обжалваното
решение е валидно, като постановено в необходимата форма и от съдията,
разгледал делото. Правният спор е подсъден на районния съд и местно подсъден на
Районен съд – Варна като първа съдебна инстанция, а решението е постановено от
едноличен съдебен състав, съгласно правилата на ЗАНН. Проверяваният съдебен акт
е и допустим, тъй като съдът е бил надлежно сезиран с редовна и допустима жалба
срещу подлежащ на обжалване акт на правораздаване.
Оспореното
решение е законосъобразно.
Изводите на
районния съд се основават на обективно и всестранно изследване на всички
обстоятелства по делото, които се извеждат от приобщените по делото
доказателства, разгледани поотделно и в съвкупност. ВРС е установил правилно
фактите.
Настоящата
касационна инстанция изцяло споделя изводите на ВРС, че именно служителите на
ИА „Инспекция по труда“ са компетентни да извършват проверки и налагат санкции
за неспазване на трудовото законодателство. Горното произтича и от
субсидиарното приложение по чл. 88д КТК на нормите на действащото българско
трудово законодателство, за неуредените в КТК и в наредбата по чл. 88б, ал. 1
въпроси, свързани с трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения между
членовете на екипажа и на обслужващия персонал на кораб, плаващ под българско
знаме и корабопритежателя.
В допълнение
настоящата инстанция съобрази, че според Решение №2/8.03.2012г. по
конституционно дело № 9/2011 г., чл. 88б, ал. 1 КТК предвижда, че трудовите и
непосредствено свързани с тях отношения между членовете на екипажа на кораба и
корабопритежателя се уреждат с наредба на Министерския съвет. Поради трайния
характер на трудовите отношения законодателят е преценил те да се регулират
от КТ, който в чл. 1, ал. 1 постановява,
че този кодекс урежда трудовите отношения между работника или служителя и
работодателя, както и другите отношения, непосредствено свързани с тях, а чл.
1, ал. 2, предвижда, че отношенията при предоставянето на работна сила се
уреждат само като трудови правоотношения. Всички членове на екипажа на кораб и
корабопритежателя са съответно работници и работодател, но не всички работници
и работодатели в страната са членове на екипажа на кораб или корабопритежатели.
Понятието „член на екипажа на кораб/корабопритежател” се включва в съдържанието
на понятието „работник/работодател”. Отношението между „член на екипажа на
кораб” и „корабопритежател” е отношение, което отговаря на определенията за
„работник” по чл. 301 КТ и „работодател” по т. 1 на § 1 ДР на КТ. При това
състояние на действащото национално законодателство безусловно КТ се отнася и
до членовете на екипажа на кораб и корабопритежателя.
По отношение
на Наредбата за трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения между
членовете на екипажа и корабопритежателя, КС приема, че Министерският съвет издава наредба, с която
се регулират неуредени в Кодекса за търговското корабоплаване обществени
отношения в сферата на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност. Тя не
отменя приложението на действието на Кодекса на труда, а само конкретизира
характерното за трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения между
членовете на екипажа на кораб и корабопритежателя. В случая правилно ВРС е
преценил, че нито един от двата нормативни документа – КТК и Наредбата не
уреждат отношенията свързани със срочността на заплащането на работната заплата
и съответно последиците от забавата на заплащане.
Отделно от
горното следва да се допълни, че трудовият договор е сключен на основание чл.
68, ал. 1, т. 1 КТ и следователно за споровете, възникнали по изпълнението му
се прилагат разпоредбите на КТ.
Съгласно
легалната дефиниция на §1, т. 1 ДР на АПК, административен орган е органът,
който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител
на административни правомощия, овластен въз основа на закон. С разпоредбата на
чл. 399 КТ контролът за спазване на трудовото законодателство е предоставен на
Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда". Дирекциите
"Инспекция по труда", като поделения в системата на Изпълнителна
агенция "Главна инспекция по труда", са органи на изпълнителната
власт и дейността на тяхната администрация се осъществява от държавни служители
и лица, работещи по трудово правоотношение /по аргумент от чл. 12, ал. 1 от
Закона за администрацията/. В случая НП е издадено на основание чл. 416, ал.5 КТ, който предвижда НП да се издават от ръководителя на органа по чл. 399 или
оправомощени от него длъжностни лица съобразно ведомствената принадлежност на
актосъставителите. Процесното НП е било издадено от директора на Дирекция „ИТ”
Варна, който е бил надлежно оправомощен от ИД на ИА „ГИТ“, видно от приложената
по делото заповед на ИД на „ГИТ“ издадена на 03.08.2010 год.
Следователно обжалваният административен акт е издаден от орган с материална,
териториална и по степен компетентност.
Относно
характера на задължението на работодателя по чл. 128, ал. 2 КТ и възможността
неизпълнението му да се санкционира на основание чл. 415в, ал. 1 КТ, въззивният
съд е изложил прецизни и убедителни мотиви, които са съобразени с материалния
закон и се споделят от касационната инстанция. В тази връзка следва да се
посочи, че доколкото чл. 128, т. 2 КТ предвижда изрично задължение на
работодателя за заплащане на трудовото възнаграждение на работника, който не
може валидно да се откаже от него съгласно чл. 8, ал. 4 КТ, нито изпълнението
на това задължение може да се дерогира по обща воля на страните по трудовото
правоотношение, то това е императивна разпоредба, с която държавата изпълнява
задълженията си да осигури защита на труда по чл. 16 от Конституцията. Като
юридическа гаранция на конституционно прогласеното основно право на работника
или служителя на трудово възнаграждение, законодателят нормативно е закрепил
насрещното задължение на работодателя за неговото изплащане и съответно на това
е въздигнал неизпълнението му в административно нарушение по смисъла на чл. 6
от ЗАНН, наказуемо по административен ред.
В процесния случай, санкционната разпоредба на чл.415в, ал. 1 КТ,
препраща към всяка разпоредба на трудовото законодателство, включително и тази
на чл. 128, т. 2 КТ, като уточнява, че за нарушение, което е отстранено веднага
след установяването му по реда, предвиден в този кодекс, и от което не са
произтекли вредни последици за работници и служители, работодателят се наказва
с имуществена санкция или глоба в размер от 100 до 300 лв. При това положение,
касационното възражение за липса на основание за възникване на процесната
юридическа отговорност се явява неоснователно.
Не намира
опора в закона и доводът, развит в жалбата, че е допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила, поради съставянето на АУАН в присъствието само на
един свидетел. Съществено процесуално нарушение е налице тогава, когато същото
препятства или ограничава правото на защита на санкционираното лице или
разколебава достоверността на отразените в АУАН или в НП факти. Обстоятелството,
че АУАН е подписан само от един свидетел не съставлява такова съществено
процесуално нарушение, тъй като по никакъв начин не е довело до ограничаване
възможността на наказаното лице да разбере фактическите или правните рамки на
вмененото му административно нарушение и по никакъв начин не е ограничило
правото му на защита. Безспорен факт е, че процесният АУАН е съставен в
присъствието на нарушителя и е съставен непосредствено след констатиране на
нарушението. Съгласно чл. 43, ал. 1 ЗАНН, актът е предявен на нарушителя да се
запознае със съдържанието му и същият го е подписал без да направи възражение,
като такива не са направени и в следващите 3 дни. Впоследствие санкционираното
лице е организирало адекватно правото си на защита и чрез оспорване на издаденото
НП по съдебен ред. Следователно административнонаказващият орган не е допуснал
нарушение и точно е изпълнил предписанието на съответните норми на ЗАНН. Нещо повече, видно от
доказателствата по делото, АУАН е съставен въз основа на писмени доказателства,
което би могло да обоснове и прилагането на чл.40, ал.4 от ЗАНН.
Не може да
бъде споделена и тезата на касатора за липса на основни реквизити в НП. Съдът
не установи съществуването на такива липси, като намира, че в АУАН и НП не е
необходимо да бъдат описвани всички факти, свързани с трудовото правоотношение
на работника, чието възнаграждение не е било изплатено /напр. обсъждане на
трудовия му договор/. Достатъчно е описанието на правнорелевантните факти,
както е и процедирано в случая. Неплащането на трудово възнаграждение в
определен срок осъществява състав на административното нарушение, поради което
отговорността на работодателя е била ангажирана правилно. Все в тази връзка
неоснователно е и касационното възражение, че неизслушването на работника относно
факта на неплащане на възнаграждението обуславя липсата на нарушение по чл.
415, ал. 1 КТ. В случая отговорността на дружеството не е ангажирана за
неизпълнение на предписание, както се твърди в касационната жалба, а за
неизпълнение на задължение, произтичащо пряко от императивни правни норми на КТ
-чл. 128, т. 2 във връзка с чл. 270, ал. 2 и ал. 3 КТ.
Не се споделя възраженеито за това, че датата на
нарушението е избрана произволно от АНО. По делото е приложено копие от
трудовия договор подписан между дружеството и Дренчев. В чл.7 от договора е
уговорено, че изплащането на трудовото възнаграждение се дължи на 25-то тчисло
на месеца, следващ отчетния месез (или най-близката дата в работен ден).
Неоснователно
е и твърдението на касатора, че неизплащането на трудовото възнаграждение не
представлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 ЗАНН, а представлява
неизпълнение на задължение по гражданско правоотношение. Неплащането на
възнаграждението е само елемент от осъществения сложен фактически състав на чл.
128, т. 2 КТ, но предвиденият особен ред за разглеждане на възникналия между
страните трудов спор по ГПК, не представлява законна пречка за ангажиране
административнонаказателната отговорност на работодателя. В тази връзка следва
да се посочи, че гражданската и административнонаказателната отговорност
подлежат на кумулация и наличието на едната не изключва носенето на другата,
тъй като двете преследват различна цел – първата има репарационен характер, а
втората-санкционен и превъзпитателен такъв.
Правилно въззивният съд е приел, че случаят не е
„маловажен“, в контекста на чл. 28 ЗАНН, защото не само, че е типичен за вида
си, но са налице и отегчаващи отговорността обстоятелства – други 7 идентични
нарушения. Наличието на застраховка по см. на чл. 13а, ал. 3 от Наредбата е
ирелевантно в случая и не може да бъде смекчаващо обстоятелство поради факта,
че тя може да бъде сключена или не от работодателя. В допълнение следва да се
отбележи, че съгласно Тълкувателно решение № 3/10.05.2011 г. на ВАС по т.д.№
7/2010 г. специалният състав по чл. 415в КТ изключва приложимостта на общата
разпоредба на чл. 28 ЗАНН. В случай на "маловажни" нарушения,
установени по чл. 415в КТ не е предвидено освобождаване от
административнонаказателна отговорност /за разлика от тези по чл. 28 ЗАНН/, а
налагане на същото по вид административно наказание – имуществена санкция, но в
многократно по–нисък размер.
С оглед
изложените по-горе съображения настоящият касационен състав намира, че не са
налице наведените с жалбата касационни основания. Атакуваното решение на ВРС е
валидно, допустимо и постановено при спазване на правилата на процесуалния
закон и на материалноправните разпоредби, поради което следва да се остави в
сила.
С оглед своевременно направеното искане от страна на
процесуалния представител на ответника по касация, съдът намира, че следва да
осъди касатора да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., за
представителството пред касационната инстанция.
Воден от
горното и на основание на основание чл. 221, ал. 2 АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН, настоящият състав на административния съд като касационна инстанция
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение № 260186 от 08.02.2021г., постановено по НАХД № 5226/2020 г. по описа на Районен
съд – гр. Варна.
ОСЪЖДА „Лоу Сий Шипинг Менидмънт“ ООД, ЕИК ******* да заплати на Дирекция „Инспекция по
труда“ Варна, сумата от 100/сто лева/лв.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.