Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.12.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 14936
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 406165 от 13.05.2018 г . по гр.д. № 54463/2016г. Софийски
районен съд, 63 състав отхвърлил предявения от „К.Л.“ ООД, ЕИК *******, против
„К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, ЕИК *******, частичен иск с правно основание чл. 104, ал. 1 от Закона за защита на конкуренцията за
сума в размер от 20 000 лв., като част от вземане в пълен размер 100 000 лв. за
обезщетение за имуществени вреди, претендирани като настъпили за ищеца поради
предсрочно плащане на сума в размер на 100 000 лв. по сключен от него с
„Райфайзенбанк България“ ЕАД договор от 22.02.2007г. за револвиращ банков
кредит. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника
сумата 40 769.09 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „К.Л.“ ЕООД /вписана в
търговския регистър промяна в правноорганизационната форма от ООД на ЕООД на
29.10.2018г./, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност -
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд неправилно
квалифицирал иска по чл. 104, ал. 1 /отм./ ЗЗК. Правилната квалификация на
претенцията според въззивника била в чл. 45 ЗЗД. Първостепенният съд не обсъдил
представените писмени доказателства и заключения на ССЕ, от които се установили
претърпените от ищеца имуществени вреди и причинната връзка между поведението
на ответника и претърпените вреди. В нарушение на съдопроизводствените правила
районният съд не допуснал до разпит свидетеля на ищеца, който щял да установи
противоправното поведение на ответника. Решението било необосновано, като
единственият мотив на районния съд бил, че договорът за дистрибуция между
страните бил прекратен към момента на получаване на уведомлението, което
предвид факта на претендираната деликтна отговорност било неотносимо за спора.
Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови
друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Съображения излага в писмени бележки от 16.10.2019г.
Въззиваемата страна „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Съображения излага в писмена защита от 09.10.2019г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Ищецът твърди в исковата молба, че бил дистрибутор на
безалкохолни напитки за региона на Асеновград, вкл. на безалкохолните напитки и
вода, произвеждани от ответното дружество, като ищецът бил дистрибутор по
силата на договор от 2005г. Действието на договора за дистрибуция било
продължавано всяка година с приподписването му, вкл. на 28.12.2011г. бил
сключен договор за срок от една година. С цел подпомагане и развитие на
дейността му, ищцовото дружество сключило на 22.02.2007г. с „Райфайзенбанк
България“ ЕАД договор за револвиращ кредит в размер на 100 000 лв. На
18.01.2013г. ответникът изпратил на ищеца писмено уведомление, с което направил
изявление за прекратяване на търговските взаимоотношения занапред, като
единствената посочена причина за това била икономическата обстановка в
страната. След прекратяване на договора ищецът продължил логистичната си
дейност и да снабдява клиентите си, вкл. с продукти на ответното дружество. Още
през м. януари 2013г. управителят на ищеца узнал, че регионалните представители
на ответника за Асеновград и околността са предприели действия, целящи клиентите
на „К.Л.“ да преустановят зареждане от ищеца. За целта представителите на
ответника посещавали всички обекти, с които ищецът имал търговски отношения и
им упражнявали натиск да не зареждат стока от ищеца, в противен случай
ответникът ще преустанови отношенията си с тях и ще откаже да зарежда
произвеждани и дистрибутирани от компанията продукти в търговските им обекти,
както и че няма да могат да се ползват от преференциите под формата на рекламни
материали, хладилни витрини и др. В резултат на нелоялната дейност на
представителите на ответното дружество, ищецът изгубил много от дългогодишните
си клиенти и оборотите му значително намалели. Твърди, че спрямо него бил
осъществен състава на противоправно поведение, установен в чл. 36, ал. 1 ЗЗК и
били налице факти, даващи основание да се приеме, че ответното дружество, като
притежаващо господстващо положение на пазара с дистрибуция на безалкохолни и
други напитки, извършва злоупотреба с господстващо положение и нарушава
принципа на добросъвестната търговска практика. Това било така, тъй като и
двете дружества, като предприятия по смисъла на § 1 т. 7 ДР ЗЗК, били в
отношения на конкуренция помежду си -
извършвали стопанска дейност, свързана с дистрибуция на безалкохолни
напитки. Ответното дружество имало господстващо положение по смисъла на чл. 20
ЗЗК, а разпоредбата на чл. 21 ЗЗК забранявала поведение на предприятия с
господстващо положение, което води до предотвратяване, ограничава или нарушава
конкуренцията. Действията на представителите на ответника били свързани именно
с нарушаване на принципите на лоялна конкуренция между отделните дистрибуторски
фирми, като целта била ищцовото дружество да не присъства на дистрибуторския
пазар. Действията на ответника представлявали и конкретна проявна форма на
нелоялна конкуренция, насочена към привличане на клиенти, в резултат на което
се нарушават или прекратяват сключени договори с конкурент или се осуетява
сключването им, установено като състав на противоправно поведение в чл. 36, ал.
1 ЗЗК. Непосредствено след прекратяване на договора дългогодишни клиенти на
ищеца започнали да отказват да зареждат от богатия асортимент, предлаган от
ищеца, което драстично намалило търговските му обороти. Това намаляване било
резултат на противоправното поведение на ответника, който чрез използване на
господстващото си положение на пазара принуждавал клиенти на ищеца да отказват
да зареждат от него. Това от своя страна довело до случай на неизпълнение по
договора за револвиращия банков кредит, банката обявила кредита за предсрочно
изискуем и ищецът го погасил предсрочно. Предсрочното погасяване на кредита
нанесло на ищцовото дружество имуществени вреди, представляващи платената от
него сума от 100 000 лв. преди падежа, които вреди настъпили в резултат
противоправното поведение на ответника, довело до намаляване оборотите на
ищцовото дружество. Искал е от съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да му заплати сумата 20 000 лв., представляваща част от общо
претърпените имуществени вреди в размер на 100 000 лв., заедно със
законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 24.07.2014г. до
плащането.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба,
предявеният частичен иск има правното си основание чл. 104, ал. 1 /отм./ ЗЗК
вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск по основание и размер. Оспорил е
всички твърдения в исковата молба за противоправно поведение на негови
представители, за претърпени вреди от ищеца и наличие на причинна връзка при
евентуално претърпени от ищеца вреди, както и твърдението да имал господстващо
положение на пазара. Твърди, че договорът за дистрибуция бил прекратен с
изтичане на срока му, а не с едностранно изявление на ответника. Ищецът
фактически бил прехвърлил бизнеса си на трето лице още от края на 2012г., за
което уведомил и ответника, и от началото на 2013г. действал като посредник на
друг дистрибутор – „Б. к.“. Искал е от съда да отхвърли предявения иск.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Дадената от районния съд правна
квалификация по чл. 104, ал. 1 /отм./ ЗЗК не е неправилна, както се поддържа от
въззивника, а непълна, доколкото отговорността по чл. 104, ал. 1 /отм./ ЗЗК е
за непозволено увреждане, чиято обща уредба е в чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Първоинстанционният
съд обаче се е произнесъл по предмета на спора, като е обсъдил правопораждащите
вземането на ищеца факти, поради което решението не е недопустимо. Настоящият
състав намира решението и за правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 104 /отм./ ЗЗК, за причинени вреди вследствие на извършени
нарушения по този закон виновното лице дължи обезщетение – ал. 1. Според ал. 3
на отменения чл. 104, исковете за обезщетение се предявяват по реда на ГПК.
Няма спор в съдебната практика и теория, че отговорността е деликтна, като
противоправното поведение се изразява в деяние в нарушение на установените в
ЗЗК забрани и в нарушение на правото на конкуренцията /последното вече изрично
дефинирано в § 1, т. 19 ДР ЗЗК/. Поради това, и съобразно общата уредба на
деликтната отговорност в чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, за основателността на иска по
делото е следвало да бъдат доказани от ищеца /чл. 154, ал. 1 ГПК/ следните
предпоставки, пораждащи отговорността за обезвреда: противоправно поведение /действие
или бездействие/ от страна на лице, на което е възложено извършване на работа
от ответника /при посочената по-горе специфика на елемента „противоправност“/,
в причинна връзка от което на ищеца са били причинени имуществени вреди.
Разпоредбите на ЗЗК, на които ищецът се позовава в исковата молба, са тези на
чл. 36, ал. 1 ЗЗК, съгласно която забранява се осъществяването на нелоялна
конкуренция, насочена към привличане на клиенти, в резултат на което се
прекратяват или се нарушават сключени договори, или се осуетява сключването им
с конкуренти, и на чл. 21 ЗЗК, съгласно която забранено е поведението на
предприятия с монополно или господстващо положение, както и на две или повече
предприятия със съвместно господстващо положение, което може да предотврати,
ограничи или наруши конкуренцията и да засегне интересите на потребителите,
като: 1. Пряко или косвено налагане на цени за покупка или продажба или други
нелоялни търговски условия; 2. ограничаване на производството, търговията и
техническото развитие във вреда на потребителите; 3. прилагане на различни
условия за един и същ вид договори по отношение на определени партньори, при
което те се поставят в неравноправно положение като конкуренти; 4. Поставяне сключването
на договори в зависимост от поемането от другата страна на допълнителни задължения или
сключване на допълнителни договори, които по своя характер или съгласно
обичайната търговска практика не са свързани с предмета на основния договор или
с неговото изпълнение; 5. необоснован отказ да се достави стока или да се
предостави услуга на реален или потенциален клиент, за да се възпрепятства
осъществяваната от него стопанска дейност.
В случая от събраните по делото доказателства не се установяват твърденията
на ищеца за противоправно поведение на ответника /респ. негови служители/.
Недоказани по делото са твърденията представители на ответника да са извършвали
действия, целящи клиентите на „К.Л.“ да преустановят зареждане от ищеца, да са
посещавали обектите, с които ищецът имал търговски отношения и да са им
упражнявали натиск да не зареждат стока от ищеца, както и да са отправяли
описаните в исковата молба заплахи за лишаване от ползване на „преференции“.
Доводите в жалбата за допуснато от СРС съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, като не допуснал до разпит свидетеля на ищеца за
установяване на тези факти, са неоснователни. В първоинстанционното
производство са давани многократно възможности на ищеца да доведе допуснатия му
свидетел, определен му е срок за ангажиране на това доказателство на основание
чл. 158, ал. 1 ГПК, като свидетелят отново не е доведен при твърдения за здравословни
проблеми на същия. Районният съд, въпреки четеното определение по чл. 158, ал.
1 ГПК, е дал поредна възможност на ищеца да доведе свидетеля си в следващото
съдебно заседание, при условието да представи доказателства за твърдяната
невъзможност да доведе свидетеля в предходното, което ищецът не е сторил.
Поради това, и тъй като не са налице твърдените предпоставки на чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд не е допуснал искания от въззивника разпит на свидетел.
Нещо повече – ответникът е провел насрещно доказване с ангажираните гласни
доказателства. От показанията на свидетеля Р.И./управител на ресторант,
стопанисван от „Д.**“ ООД - едно от дружествата, на които ищецът доставял стоки
през 2012г., вкл. безалкохолни напитки, произведени от ответника/, се
установява, че отношенията им с „К.Л.“ били до 2013г., тъй като управителят на
ищцовото дружество информирал свидетеля, че влиза в съдружие с „Б.к.“, които
занапред ще извършват доставките. Тъй като не били доволни от работата на „Б.к.“
– имало неуредици и късно ги зареждали, спрели да зареждат от него. Свидетелят
заявява, че никога не е бил принуждаван от някого да не зарежда от „К.Л.“, нито
от ответното дружество са били поставяни условия, че ще спрат да работят с
него, ако не спре да работи с ищцовото дружество.
Недоказани са останали и твърденията на ищеца ответното дружество да имало
господстващо положение на пазара по смисъла на чл. 20 ЗЗК, съответно да е
осъществена някоя от хипотезите на чл. 21 ЗЗК или на чл. 36, ал. 1 ЗЗК.
При недоказване на една от кумулативно изискваните от закона предпоставки
на непозволеното увреждане, предявеният иск е неоснователен и подлежи на
отхвърляне, като е безпредметно да се обсъжда претърпял ли е ищецът вреди след
прекратяване на договора за дистрибуция /с изтичане на срока му и несключването
на нов писмен договор, каквото е изричното изискване на чл. 13, т. 2, изр. 2 от
договора от 28.12.2011г./. Само за пълнота следва да се посочи, че противно на
поддържаното в жалбата, по делото не е доказано при условията на пълно и главно
доказване и намаляването на оборотите на дружеството да се дължи именно на
прекратяването на договора за дистрибуция с ответника.
Дори обаче да беше доказано противоправно поведение на служители на ответника,
в пряка причинна връзка от което оборотите, съответно печалбата на дружеството
да е намаляла, претърпените от ищеца вреди биха могли да се съизмеряват с
нереализирана печалба, вкл. поради лишаването му от допълнителни средства да
осъществява търговската си дейност поради предсрочното плащане на дълга по
договора за револвиращ кредит, или със заплатени по-високи лихви и/или такси и
комисионни по договора за кредит. Няма как обаче вредата да се съизмерява със
самото плащане на главницата по договора кредит, било то и предсрочно.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявеният иск е
неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Няма
направено от ищеца по реда и в срока по чл. 248 ГПК искане до
първоинстанционния съд за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските, поради което доводите на въззивника в тази връзка в пледоарията му
пред въззивния съд не се обсъждат.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените са в размер на
18 000 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено,
видно от представените фактура от 07.12.2018г., поръчка за доставка и преводно
нареждане от 11.03.2019г. /сумата по поръчката с три позиции на дължими суми
без вкл. ДДС съответства на сумата по преводното нареждане, с вкл. ДДС в размер
на 4 194.04 лв./. Съобразно обжалваемия интерес от 20 000 лв.,
минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 вр. чл. 2,
ал. 5 вр. вр. § 2а от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на 1 356.00 лв. с вкл. ДДС. Предвид липсата на
фактическа и/или правна сложност на делото в настоящата инстанция и извършените
от пълномощника процесуални действия, съдът намира възражението на въззивника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като
възнаграждението следва да бъде намалено на 1 400 лв.
Делото е търговско, а цената на частично предявения иск –
20 000 лв., поради което настоящото въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 406165 от 13.05.2018г., постановено по гр.д. № 54463/2016г.
на Софийски районен съд, 63 състав, с което е отхвърлен предявеният от „К.Л.“
ООД /сега ЕООД/, ЕИК *******, против „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, ЕИК *******, частичен
иск с правно основание чл. 104, ал. 1 /отм./ от Закона за защита на конкуренцията вр.
чл. 49 вр. чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за сумата 20 000 лв.,
като част от вземане в пълен размер от 100 000 лв. за обезщетение за
имуществени вреди, претендирани като настъпили за ищеца поради предсрочно
плащане на сума в размер на 100 000 лв. по сключен от него с „Райфайзенбанк
България“ ЕАД договор от 22.02.2007г. за револвиращ банков кредит, вкл. в
частта за разноските.
ОСЪЖДА „К.Л.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, ЕИК *******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 1 400 лв.
/хиляда и четиристотин лева/,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.