Р      Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                     град София, 04.08.2022 година

 

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:                                      

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                     мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1754 по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

           Постъпила е въззивна жалба от ответницата – В.Г.Д. срещу решение №20262602 от 27.11.2020г., постановено по гр.дело №18653/2020г. по описа на СРС, ІI Г.О., 78 състав, в частта, в  която е признато за установено по предявените от „А.Б.” ЕАД срещу В.Г.Д. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД, че В.Г.Д. дължи на „А.Б.” ЕАД следните суми по прекратен договор №*********/29.06.2018г. с предмет предоставяне на мобилни услуги: сумата от 119.96 лв., възнаграждение за предоставени мобилни услуги, сумата от 373.50 лв., неустойка, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата; както и в частта, в която е осъдена В.Г.Д. да заплати на „А.Б.” ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1434.82 лв., сторени разноски в исковото производство, както и сумата от 73.95 лв., сторени разноски в заповедното производство.

В постъпила въззивна жалба са релевирани твърдения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части, като постановено в противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд е направил неправилен анализ на събраните по делото доказателства като е приел, че ответницата е страна по сключения договор №*********/29.06.2018г. с предмет предоставяне на мобилни услуги и дължи заплащане на претендираното от ищеца вземане за абонаментни месечни такси и ползвани електронни съобщителни услуги за периода от 23.06.2018г. – 23.11.2018г., както и дължи неустойки, начислени за едностранно прекратяване на договора по вина на абоната при условията на чл.54.12 от Общите условия. Твърди се, че първоинстанционният съд не е разгледал релевираното възражение, че подписът на ответницата е положен дигитално върху сключения договор без нейно съгласие, предвид на което се поддържа, че по делото е останал недоказан факта на възникнало облигационно правоотношение между страните. Излага се още, че ищецът е получил цената на закупеното от ответницата мобилно устройство от трето за спора лице – „С.Б.С.“ АД, което е поръчител по сключения между страните договор за продажба на изплащане, което е встъпило в правата на мобилния оператор и е предявило претенции срещу ответницата, за което е образувано гр.дело №70659/2019г. по описа на СРС, ІІ Г., 71-ви състав. В тази връзка се поддържа, че за ищеца не е налице правен интерес да претендира от ответницата вземане за неустойка за отстъпка от цената на закупеното мобилно устройство. По тези аргументи се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е уважил исковите претенции за установяване съществуване на вземания на ищеца по отношение на ответницата по сключен между тях договор №*********/29.06.2018г. с предмет предоставяне на мобилни услуги за абонаментни месечни такси и ползвани електронни съобщителни услуги за периода от 23.06.2018г. – 23.11.2018г., както и за неустойки, начислени за едностранно прекратяване на договора по вина на абоната при условията на чл.54.12 от Общите условия. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски, сторени във въззивното производство. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Въззиваемата страна - „А.Б.” ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт М.К., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано наличието на валидно облигационно правоотношение между страните на основание сключен между тях договор за мобилни услуги №*********/29.06.2018г., съгласно който ответницата е задължена да заплаща цената на месечна абонаментна такса и на ползваните услуги, както и на разсрочено плащане на отделни вноски на цената за закупено от нея мобилно устройство. Посочено е още, че правилно СРС е приел, че доколкото ответницата е допуснала неизпълнение на задълженията си по сключения договор ищецът едностранно е прекратил договорното правоотношение по вина на абоната при условията на чл.54.12 от Общите условия и е начислил неустойки. По делото са доказани предвидените в закона основание за ангажиране на договорната отговорност на ответницата. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Предявени са от „А.Б.” ЕАД срещу В.Г.Д. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД.

            С оглед предмета на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД. В частта, в която са отхвърлени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД съдебният акт е влязъл в сила като необжалваем.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №73055/2019г. по описа на СРС, IІ Г.О., 78 състав, въззиваемият - ищец- „А.Б.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 16.12.2019г. и е постановена на 02.01.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.Г.Д. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - В.Г.Д. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените от „А.Б.” ЕАД срещу В.Г.Д. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична основателност на предявените искове като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

По предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за установяване на парично задължение по договор за предоставяне на мобилни услуги, съдът приема следното:

За основателността на така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е валидно възникнало облигационно отношение по договор за електронни съобщителни услуги №********* от 29.06.2018г., по силата на който е престирал точно съобразно уговореното и с дължимата грижа, а за ответника е възникнало задължение за плащане на възнаграждение в претендирания размер. Изцяло неоснователно е релевираното във въззивната жалба възражение, че процесният договор е подписан дигитално от името на ответницата без нейно знание, предвид на което по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношение между страните на основание договор за електронни съобщителни услуги №********* от 29.06.2018г.. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице инж.Т.Т., която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена, неоспорена от страните в хода на съдебното производство, се установява, че съгласно действащите Общи условия на мобилния оператор „А.Б.“ ЕАД на дигитално разписване от клиентите подлежат всички документи, които се генерират от системата – договори, приложения, заявления, протоколи и др.. Експертът посочва, че при направените от него справки при мобилния оператор „А.Б.“ ЕАД е констатирал, че всички дигитално подписани документи от клиентите на мобилния оператор се съхраняват чрез конкретна система за архивиране FileNet, като изрично е уточнено, че не е възможно да бъде извършена манипулация по файловете на договорите в системата за архивиране. Отразено е още в изготвеното заключение на експерта, че в системата за архивиране FileNet при въвеждане на ЕГН на ответницата се установява, че се съхранява девет документа, подписани от ответницата, между които е и процесния договор за електронни съобщителни услуги №********* от 29.06.2018г.. Предвид така направените изводи от вещо лице инж.Т.Т. съдът намира, че е опровергано твърдението на въззивника - ответницата - В.Г.Д., че процесният договор е подписан дигитално от нейно име без знанието и съгласието й. В конкретния случай съдът намира, че от анализа на събраните доказателства се налага категоричен извод, че между страните са възникнали перфектни облигационни отношения на основание сключен между тях договор за електронни съобщителни услуги №№********* от 29.06.2018г., съгласно който ищецът - „А.Б.” ЕАД като оператор приема да осигурява достъп до мрежата си за предоставяне на електронни съобщителни услуги, а ответницата - В.Г.Д. в качеството й на абонат се съгласява да заплаща уговорената абонаментна такса в зависимост от избрания абонаментен план, както и да заплаща стойността на реално ползваните далекосъобщителни услуги според утвърдената цена за ползването им. Абонаментната такса представлява дължима парична сума по време на действие на договора, в размер, какъвто страните са уговорили и се заплаща за това, че е предоставен достъп до електронната съобщителна мрежа на дружеството - ищец, без да има значение дали и какви услуги са ползвани. С оглед това, че страните са уговорили размер на абонаментна такса, за която при доказателствена тежест за ответницата по делото няма ангажирани доказателства, че е платена за исковия период, съдът приема, че в частта, в която е претендирана такава за процесния период, исковата претенция е доказана по основание и по размер. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод и като е уважил предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 119.96 лв., възнаграждение за предоставени мобилни услуги за периода 23.06.2018г. – 23.11.2018г. е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

По предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД за установяване на парично задължение за неустойки по процесния прекратен едностранно  по вина на абоната договор за предоставяне на мобилни услуги, съдът приема, че в хода на делото са доказани елементите от фактическия състав на нормата на чл.92 от ЗЗД, обуславящи основателността на заявената искова претенция. Неустойката представлява договорен способ, при който страните при сключване на договора уговарят начин на обезвреда за едната страна по договора, ако е допуснато неизпълнение от насрещната страна на договорно правоотношение. В хипотезата, когато е уговорена неустойка, страната не е длъжна да доказва вредите си, а има правото да претендира уговорената в нейна полза неустойка. За да бъде действителна клаузата за неустойка, необходимо е неустойката да съответства на нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В конкретния случай ищецът претендира заплащане на неустойка при прекратяване на договора по вина на абоната като се позовава на клаузата на общите условия -  чл.54.12, според която прекратяването настъпва, ако има просрочие на задължение на клиента над 124 дни като ищецът сочи, че в сключения договор е уговорена дължимост на неустойка в размер на три месечни такси. Настоящият въззивен състав приема, че така уговорената неустойка съответства на обезщетителната и санкционна функции, които са присъщи на неустойката, отчитайки допуснато неизпълнение на договорно задължение от страна на потребителя на далекосъобщителни услуги. Съдът счита, че така уговорената неустойка не разкрива признаците на неравноправни клаузи, т.е. формулираното възражение на ответника в писмения отговор се явява неоснователно, а по начина, по който е уговорена, неустойката представлява санкция за страната, допуснала неизпълнение на свое договорно задължение и същевременно обезщетяват изправната страна по договора, изпълнила своите договорни задължения. Следва да бъде отчетено, че по въпроса дали клауза за нестойка в размер на три месечни такси е действителна има формирана съдебна практика и съдът е възприел, че неустойка в такъв размер съответства на типичните на неустойката функции. На следващо място съдът намира за недоказано твърдението на въззивника, че за ищеца не е налице правен интерес да претендира от ответницата вземане за неустойка за отстъпка от цената на закупеното мобилно устройство доколкото се твърди, че същият е получил цената на закупеното от ответницата мобилно устройство от трето за спора лице – „С.Б.С.“ АД, което е поръчител по сключения договор между страните. Доказателства, че посоченото трето за спора лице – „С.Б.С.“ АД, е поръчител по сключения между страните договор за продажба на изплащане №*********/29.06.2018г. няма ангажирани по делото, още по-малко такива, че соченото лице „С.Б.С.“ АД е заплатило на мобилния оператор „А.Б.” ЕАД цената на закупеното от ответницата мобилно устройство на изплащане. В конкретния случай съгласно приложените по делото Общи условия към сключения между страните договор се установява, че за мобилния оператор „А.Б.” ЕАД е възникнало право да претендира от ответницата неустойки при предсрочно прекратяване на сключения между тях договор, дължими във връзка с възстановяване на отстъпки от пазарната цена на закупеното на изплащане мобилно устройство, както и за възстановяване на отстъпки от цената на договорената услуга.

Така мотивиран, съдът намира, че искът за установяване на парично задължение за неустойки за едностранно прекратяване на договора по вина на абоната на основание чл.54.12 от Общите условия е доказан по основание. Относно размера, до който е уважен така предявения иск правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетата по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице инж.Атанас Желязов, в която е изчислена общата стойност на претендираната неустойка за прекратяване на договора по вина на абоната на основание чл.54.12 от Общите условия и същата възлиза на сумата от 373.50 лв.. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод и като е уважил предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД за сумата от 373.50 лв., представляваща неустойки за едностранно прекратяване на договора по вина на абоната на основание чл.54.12 от Общите условия, е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателката е длъжник на процесните вземания, поради което предявените установителни искове са  основателни и доказани до размерите, до които са уважени. Първоинстанционното решение в обжалваните части, в т.ч. и в частта на присъдените в тежест на ответницата разноски, дължими с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 50.00 лв. при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл.78, ал.8, изр. 2-ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело, определен по реда на чл.37, ал.2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както е в разглеждания случай /в този смисъл е определение №518 от 03.12.2019г. на ВКС по ч.гр.д. №4461/2019г., ІV Г.О., Г.К., ВКС/. Отделно от това при определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение, което се дължи на въззиваемата страна, настоящият състав отчита и факта, че е подаден само писмен отговор, без осъществяване на процесуално представителство в съдебно заседание. 

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №20262602 от 27.11.2020г., постановено по гр.дело №18653/2020г. по описа на СРС, ІI Г.О., 78  състав, в обжалваните части.

ОСЪЖДА В.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „А.Б.” ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.1 ГПК сумата от 50.00 лв. /петдесет лева/, реално сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ : 1./              

 

 

                                                                                   2./