Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София, 15.02.2021 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на тринадесети февруари
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена
Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена
Иванова
Златка Чолева
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 563 по описа
за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Столична община /СО/
срещу решение № 346762 от
23.02.2018г., постановено по гр.д. № 49787/2017 г., по описа на СРС, ГО,
140 състав, с което е признато за
установено по предявени от Г.М.Т. *** с правно основание чл.439 от ГПК, че Г.М.Т.
*** 753,40лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението-18.10.2011г.- до окончателното изплащане, представляваща наемна
цена за периода 15.08.2007г.- 15.11.2009г., дължима по договор за наем на
общинско жилище, находящо се в гр.София, ж.к.********бл.********, сумата
743,30лв.- мораторна лихва за периода 15.08.2007г.- 15.11.2009г. и сумата
49,93лв.- разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.11.2011г.
по ч.гр.дело № 44217/2011г. по описа на СРС, 72 състав и които суми са предмет
на принудително събиране по изп.дело № 201384000401288 по описа на ЧСИ М.Ц..
Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът
–
ответник по предявените отрицателни установителни искове СО заявява искане за отмяна на обжалваното решение, като
незаконосъобразно и неправилно. Поддържа, че искът по чл.439 от ГПК касае
единствено новонастъпили и новоузнати факти. Възразява, че в конкретния случай
срещу ищцата е издадена заповед за изпълнение, срещу която тя не е подала
възражение в законоустановения срок. Счита, че в конкретния случай от ищцата не
са представени новооткрити доказателства , респ.-нови писмени доказателства,
съгласно изискването на чл.439 от ГПК. Възразява, че всички обстоятелства са
били известни на ищцата към момента на изтичане на срока за подаване на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение. При липсата на нови факти и нови
доказателства, въззивникът намира, че предявените срещу него отрицателни
установителни искове са неоснователни.
Поддържа, че в хипотезата на влязла в сила заповед за изпълнение и издаден
въз основа на нея изпълнителен лист няма как задълженията на ищцата да бъдат
погасени по давност, тъй като те са излезли от понятието „давност за
наем“. На последно място, счита, че
постановеното от ЧСИ прекратяване на изпълнителното производство не обезсилва
издадения изпълнителен лист и дава право на него като взискател да заведе ново
изпълнително дело. С изложените доводи
въззивникът- ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Въззиваемата
страна, Г.М.Т., оспорва жалбата като неоснователна и
заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение като законосъобразно и
правилно по доводи, подробно развити в писмения отговор на жалбата. Поддържа, че законосъобразно с обжалваното
решение от първата инстанция е прието, че процесните вземания се погасяват с 3
годишна давност по чл.111,б.“в“ от ЗЗД.
Твърди, че в случая не е приложима 5 годишната давност по чл.117,ал.2 от ЗЗД, като в тази връзка се позовава на съдебна практика. Възразява, че изтеклата в нейна полза
погасителна давност обосновава правния интерес от търсената в случая искова
защита, чиято цел е да бъде препятствана възможността на кредитора да
предприеме нови принудителни изпълнителни действия за събиране на процесните
вземания, за които е изтекла погасителната давност. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и
доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в
рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за
установено следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК,
настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,
предл.2 от ГПК.
Съдът е сезиран с искове с правно основание
чл.439 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните
изводи на първата инстанция, с които е обоснована основателността на предявените
отрицателни установителни искове, изведени при правилно установени по делото
факти, ето защо и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях. В допълнение на
мотивите на първата инстанция и във връзка с доводите, заявени с жалбата,
настоящият съдебен състав приема следното:
С определението на първоинстанцонния съд
по чл.140 от ГПК са отделени като
безспорни между страните следните обстоятелства: в полза на ответника е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК
и изпълнителен лист срещу ищцата по настоящото дело- за процесните суми,
като дължима цена в размер на 1 753,40лв. по договор за наем, сключен
между страните, за периода 15.08.2007г.- 15.11.2009г., мораторна лихва върху
главницата за периода 15.08.2007г.-15.11.2009г. в размер на 743,30лв. и
разноски по заповедното производство в размер на 49,92лв. и въз основа на
влязлата в сила заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист, като на основание изп.лист
от ответника е предприето принудително
изпълнение по изп.дело № 20138400401288 по описа на ЧСИ Мария Цачев.
От доказателствата по приложеното в
заверени копия изпълнително дело се установява, че последните изпълнителни действия са извършени на 19.11.2013г., когато са изпратени запорни съобщения до
работодателя на ищцата-„Дамант-2010“ ЕООД и банки: „ДСК“ ЕАД; „УниКредит“ АД ;
„ОББ“ АД, „СИБАНК“ АД, „Банка Пиреос България“ АД; „Първа инвестиционна банка“
АД; „Райфайзенбанк /България/“ АД; „ЦКБ“ АД и „Юробанк България“ АД и на същата дата /19.11.2013г./ е
наложена възбрана върху собствен на ищцата недвижим имот. След
посочената дата 19.11.2013г. по изпълнителното дело от взискателя не са искани
и съответно- не са извършвани изпълнителни действия, поради което и на
основание чл.433,т.8 от ГПК- изпълнителното производство е прекратено на
20.11.2015г., като за настъпване на прекратяването не се изисква постановяване
на изричен акт на ЧСИ, доколкото с последния само се констатира настъпилото по
силата на закона прекратяване на изпълнителното производство.
В хипотезата, при която изпълнителното
производство е прекратено на основанието по чл.433,т.8 от ГПК, началният момент
на погасителната давност е свързан с последното предприето валидно изпълнително
действие- в случая то е реализирано на 19.11.2013г. , погасителната давност е
започнала да тече от деня, следващ тази дата- 20.11.2013г., съгласно
задължителната съдебна практика - т.10
от ТР № 2/ 26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото
вземането за главницата по заповедта за изпълнение е за наемна цена и по
отношение на него е приложима кратката 3 годишна давност по чл.111,б.“в“ от ЗЗД
, както правилно е прието с обжалваното решение, вземането за главницата се
явява е погасено по давност на
20.11.2015г., /преди предявяване на исковата молба на 21.07.2017г./ като към
същия момент е изтекла и кратката 3 годишна давност по чл.111,б.“в“ от ЗЗД за
вземането за лихви, а това- за разноските също се явява погасено по давност към
този момент, на основание чл.119 от ЗЗД. Съдът намира, че законосъобразно с
обжалваното решение е приложена кратката 3 годишна давност, тъй като влязлата в
сила заповед за изпълнение не може да бъде приравнена по правни последици на
влязлото в сила съдебно решение, с което вземането се установява със силата на
пресъдено нещо, а само по отношение на последното приложение намира 5 годишната
давност по чл.117,ал.2 от ЗЗД. Съдът приема,
че макар влязлата в сила заповед за изпълнение да се доближава по правни
последици на влязлото в сила решение, доколкото с влизане в сила на заповедта
за изпълнение вземането става безспорно и въпросът за съществуването му не
подлежи на последващо оспорване пред съда, освен по изключение в точно предвидените
от закона хипотези на чл. 424 ГПК и чл.439 от ГПК, влязлата в сила заповед за
изпълнение не се ползва със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно
решение.
Систематичното място на нормите, регламентиращи
издаването на заповедите за изпълнение в ГПК е като част
от изпълнителния процес . Ето защо и по отношение на влязлата в сила
заповед съдът приема, че неприложима е нормата на чл.117,ал.2 от ЗЗД.
Разпоредбите, регламентиращи погасителната давност и нейните последици са
императивни и съдът приема, че те не могат да бъдат прилагани при разширително тълкуване и в
частност- неприложима е нормата на чл.117,ал.2 от ЗЗД по отношение на влязлата
в сила заповед за изпълнение. В тази връзка, съдът споделя съдебната практика,
на която се позовава въззиваемата –ищца, относно приложимата давност –
Определение № 805/21.09.2012г. по т.дело № 537/2012г. на ІІ ТО на ВКС,
Определение № 46/ 21.01.2013г. по т.д.№ 679/2012г. на ІІ ТО на ВКС и
Определение № 480/27.07.2010г. по гр.дело № 221/2010г. на ІV ГО на ВКС.
На последно място, следва да се посочи,
че започналата да тече и изтеклата след влизане в сила на заповедта за
изпълнение погасителна давност безспорно и категорично представлява
обостоятелство, настъпило след влизане в сила на изпълнителното основание /заповедта за изпълнение/ по смисъла на чл.439
от ГПК.
С оглед изложените мотиви настоящият
съдебен състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното
решение са е уважен отрицателният установителен иск по чл.439 от ГПК.
Тъй като изводите на настоящата инстанция напълно
съвпадат с тези на първата, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, а жалбата срещу него –оставена без уважение,
като неоснователна.
При този изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК в тежест на въззивника-ответник са направените от въззиваемата - ищца
разноски по делото пред настоящата инстанция в размер на 510,00лв.-адвокатско
възнаграждение.
Воден от горните мотиви Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 346762 от 23.02.2018г.,
постановено по гр.д. № 49787/2017 г., по описа на СРС, ГО, 140 състав.
ОСЪЖДА
Столична
община да заплати на Г.М.Т.- сумата
от 510,00лв.- разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/