№ 2270
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100514730 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. М. Т. срещу решение №
20129680/23.09.2024г., постановено по гр. д. № 60146/2020г. на СРС, 52 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която И. М. Т., ЕГН ********** е
осъден да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец” № 23Б, сумата от
831.17 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот и за дялово разпределение за периода от 03.12.2017г. до
30.04.2019г., както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 80.48 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главниците за периода 15.09.2018 г. –
22.10.2020 г.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния закон. Поддържа, че липсва облигационна връзка. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат изцяло
отхвърлени като неоснователни и недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в
обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
1
Третото лице – помагач, в установения от закона срок, не е подало
отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
По така предявения иск в тежест на „Топлофикация София” ЕАД е да
докаже основанието, размера и изискуемостта на претендираните вземания,
т.е. съществуването на договорни отношения между него и ответника през
посочения период, както и че през този период е доставил в имота на
ответника твърдяното количество ТЕ, която е била отчетена и доставена в
съответствие с действащите нормативни актове, а също и нейната стойност.
За да постанови решението си в обжалваната част, районният съд е
приел, че е налице облигационна връзка между страните по делото.
Оплакването във въззивната жалба е единствено във връзка с
установеното от първоинстанционния съд облигационно отношение между
жалбоподателя и топлоснабдителното дружество. Изложени са съображения,
че единствено нотариалният акт от 2003г. не може да установи собствеността
върху топлоснабдения имот и към настоящия момент.
Според действащата разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
2
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно.
При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен
субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при
спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този
правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените
му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №
2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно
облигационно договорно отношение може да бъде договор, сключен между
страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и
3
е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1
ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия,
изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът
може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на
облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на
топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата
на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи
условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен
изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда
– етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на
ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители
на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобива-
нето на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното
предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за
сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик
/собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие
е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с
това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия.
4
Видно от представения по делото нотариален акт № 114/2003г.
жалбоподателят е придобил собствеността върху топлоснабдения имот. От
страна на ответника не са ангажирани доказателства, че друго лице е
придобило имота или е сключило договор с топлофикационното дружество. В
случай, че твърди, че имотът вече не е в собственост на ответника или са
извършени прехвърлителни сделки, то именно в тежест на ответника е да
установи това обстоятелство. При това положение, страна по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до имота е неговият собственик.
Именно той е задължен да заплаща продажната цена за доставената и
потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Ето защо, въззивникът е клиент на
топлинна енергия и между него и топлопреносното предприятие е възникнало
облигационно правоотношение.
С оглед изложеното, се налага извод, че жалбоподателят е потребител на
топлинна енергия и е пасивно материално легитимиран да отговаря по
предявените искове. За процесния период е съществувало облигационно
правоотношение по доставка на топлинна енергия между ищеца и ответника,
поради което неоснователни са оплакванията в тази връзка.
Други оплаквания във въззивната жалба не са наведени, поради което
съдът е ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции,
решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва
да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 300 лв., от които 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 200 лв.
депозит за особен представител.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение №
20129680/23.09.2024г., постановено по гр. д. № 60146/2020г. на СРС, 52 с-в.
5
ОСЪЖДА И. М. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****,
партер, да заплати на ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД, ЕИК *********, с
адрес гр. София, ул. „Ястребец” № 23 Б, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 1 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД - „Техем сървисис” ЕООД.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6