Р Е Ш Е Н И Е
№ V-68 17.07.2019г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На седемнадесети юни
две хиляди и деветнадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 659 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №541 от
11.03.2019г. по гр.д.№4530/18г. на РС- Бургас, е прието за установено по
отношение на „Пределагро” ООД, ЕИК *********, със седА.ще и адрес на
управление: гр.Бургас, ул.“Болярска“ № 16, законен представител А. С.А., Е.Д.Н.,
ЕГН **********, адрес: ***, М.И.Н., ЕГН **********, адрес: ***, и Ю.С.А., ЕГН **********,
адрес: ***, че същите дължат солидарно на „Ти Би Ай Кредит” ЕАД, ЕИК *********,
седА.ще и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” №52–54,
представлявано от Н.И.П.и Н.Г.С., сумата
от 5150 лв.,
представляваща просрочена такса договаряне, уговорена в т. 2.9 от договор за
кредит № 1432/16 от 27.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - 16.03.2017 г. до окончателното им плащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 1142/21.03.2017 г. по ч.гр.д.№1818/2017г.
на БРС, като е отхвърлен иска за заплащане на сумата 5865,29 лв.,
представляваща просрочена такса ангажимент за периода от
27.01.2016 г. до 05.03.2017 г.
Ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата от общо 1187,81 лв. съдебно-деловодни разноски в заповедното и в исковото производство.
Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№15268/5.04.19г. по описа на РС-Бургас, подадена от адв. Владислав Недялков като пълномощник на „Ти Би Ай Кредит” ЕАД. С нея въззивникът е обжалвал решението в частта, с която иска му е отхвърлен. Жалбоподателят счита, че в обжалваната част решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Неправилно съдът разтълкувал клаузата на т.2.12 от процесния договор за кредит, като счел, че не са нА.це условията за нейното приложение с аргумент, че банката не е разрешавала усвояването на средства по кредита. Намира, че съдът не е направил разлика между термините „разрешена и неусвоена част от кредита“ по т.2.12 и „разрешаване усвояване на средства“ по т.4.1. Сочи, че при граматическото, смисловото и систематично тълкуване на двете норми било ясно, че комисиона се дължи от момента на подписването на договора, защото оттогава банката не можела да оперира свободно със сумата по кредита от 515000 лв., която била „запазена“ за кредитополучателя. От момента на подписването на договора кредитът се считал принципно разрешен. Целта на таксата била да мотивира кредитополучателят към действие, за да не остават блокирани суми, които не влизА. в търговския оборот, нито можели да бъдат предоставени на други клиенти, понеже били резервирани по конкретния договор. Развити са подробни съображения. На второ място се сочи, че дори да се възприеме тълкуването, дадено от районният съд, то решението му било отново неправилно, доколкото не било съобразено, че буквалистичното приложение на нормата щяло да влезе в остро противоречие с основополагащ принцип на правото. Дори да се приемело, че липсва разрешена част от кредита по смисъла на т.2.12 от договора, това се дължало само и единствено на виновното поведение на кредитополучателя и солидарните длъжници. При това положение се стигало до абсурдната ситуация ответниците да черпят благоприятни последици от недобросъвестното си поведение, което противоречи на съответната забрана- основен принцип на правото. Моли решението да бъде отменено в обжалваната от въззивника част, като вместо това се постанови ново, с което исковете му против ответниците да се уважат изцяло. Молят да им бъдат присъдени разноски за двете инстанции, в пълен размер. Представя квитанция за внесена д.т.
Ответниците не са представили отговори на жалбата въпреки предоставената им възможност за това.
Страните не вземат лично или чрез представител участие в откритото съдебно заседание.
Процесуалният представител на въззивника е приложил молба, с която поддържа жалбата и съображенията в нея и моли за присъждане на разноски, като прилага доказателства за тях.
По допустимостта на производството въззивната инстанция намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва в частта, с която иска ѝ е отхвърлен. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Пред районния съд са били предявени обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.430 ТЗ- за установяване на вземания на ищцовото дружество „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД- сега въззивник, по раздел II, т.2.9 и т.2.12 договор за кредит №1432/16г., против ответниците „Пределагро” ООД, Е.Д.Н., М.И.Н. и Ю.С.А., за които по реда на чл.417 ГПК е издадена заповед №1142/21.03.2017г. по ч.гр.д.1818/2017г. по описа на РС-Бургас. Ответниците са подали възражение против заповедта в законоустановения двуседмичен срок от връчване на заповедта, поради което за ищеца е налице правен интерес от настоящото производство за установяване на вземанията му.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит №1432/16г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя „Предел“ ООД инвестиционен кредт в размер до 515000 лв. В раздел втори от договора, т.2.9 била уговорена такса за договаряне в размер на 1% върху размера на одобрения кредит, т.е. 5150 лв., изискуема на 27.01.2016г. В т.2.12 била уговорена и комисионна за ангажимент в размер на 1% годишно върху разрешената и неусвоена част от кредита, платима ежемесечно, на всяко 5- то число на съответния месец. Сочи се още, че от датата на подписването на договора от 14.03.2017г. никаква част от размера на кредита не била усвоена, включително към датата на подаването на исковата молба. Същевременно договорът продължавал да е в сила, поради което за процесния период от 27.01.2016г.- 5.03.2017г. била начислена комисионна за ангажимент върху пълния разрешен размер на кредита 515000 лв., възлизаща на 5865,29 лв. Ангажира доказателства.
Претендирал е за установяване на вземанията си по т.2.9 и т.2.12 към ответниците, в качеството им на солидарни длъжници по кредита, за посочените суми, ведно със законната лихва върху тях, считано от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение. Претендира и присъждане на разноски.
Ответникът „Предел агро“ ООД е подал писмен отговор в законоустановения срок, чрез законния представител- управителя А. С.А.. С него исковете са оспорени като неоснователни. Посочено е, че в чл.4.1 от договора е уговорено разрешаване усвояването на средствата по кредита при условията на раздел втори от ОУ само след подписването на договора от всички страни, както и след подписването на съпътстващите го документи и при изпълнение на чл.5.1 от ОУ. В чл.4.2 от договора били предвидени и други условия, които е следвало да бъдат изпълнени, за да се разреши усвояването на кредита. От това следвало, че самото подписване на договора не означавало автоматично, че същия пораждал действие. Липсата на останалите предпоставки водела до извод, че банката не е разрешила усвояването на кредита, поради което не можело да се твърди, че страните по този договор дължат каквото и да било по него.
Останалите ответници не са представили отговори.
Във връзка с отговора на ответника „Пределагро“ ООД ищецът е представил писмено становище /преди о.с.з./, с което е посочил, че договорът за банков заем е формален и консенсуален, поради което поражда действие от момента на сключването, независимо дали по него са отпускани или усвоявани каквито и да било суми. По повод комисионната за ангажимент се изтъква, че всички посочени от ответника клаузи представляват задължения на кредитополучателя, чието неизпълнение съставлява нарушаване на договора и ОУ към него и води до липсата на разрешение за усвояване на сумите от банката. Позовава се и на неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължението по т.2.2 от договора за ефективно заплащане на дължимите такси, комисионни и др.разходи. Сочи, че кредитополучателят не е доказал изпълнението на тези свои задължения. Затова счита, че комисионната за ангажимент е правилно калкулирана върху целия разрешен размер на кредита. Заявява, че нито кредитополучателят, нито солидарно задължените длъжници са правили някога официално искане за усвояване на суми по кредита.
В първото по делото съдебно заседание пред районния съд ответникът Е.Н. е заявил, че кредитът бил отказан, въпреки направените значителни усилия от кредитополучателя- учредени ипотеки и залози, свързани със значителни разходи, поради което не намира икономическа логика в действията на кредитора. Сочи, че реалната причина, поради която кредитът бил отказан било започналите изпълнителни действия, породени от други търговски отношения. Сочи, че не ответниците, а ищецът е неизправна страна по договора.
Районният съд е уважил първия от обективно съединените искове- за установяване вземането, произтичащо от т.2.9 от договора за банков кредит, ведно със законната лихва, а е отхвърлил иска за установяване на вземането по т.2.12- относно комисионната за ангажимент. За да отхвърли вторият иск като неоснователен районният съд е приел, че от посочената клауза било видно, че таксата се дължи върху разрешената и неусвоена част от кредита от подписването на договора. Счел е, че предпоставка за дължимост на тази комисионна е сумата по кредита да е била разрешена от кредитодателя за усвояване, но същата да не е усвоена от кредитополучателя. В случая не било доказано, а и нямало твърдения от ищеца, че е разрешил на ответника- кредитополучател да усвои одобрения кредитен лимит. Напротив, посочено било, че усвояването било отказано поради неизпълнението на договорните задължения на ответниците. Поради неизпълнението на условието кредита да е бил разрешен от банката, претенцията е счетена за неоснователна.
В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК Бургаският окръжен съд намира, че в обжалваната част- с която е отхвърлен иска за установяване на вземането по т.2.12. от договора за кредит, решението на БРС е валидно и допустимо. Районният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, като е установил правилно фактическата обстановка и е извел законосъобразни правни изводи, което се споделят от въззивната инстанция, която препраща към тях на основание чл.272 ГПК.
От фактическа и правна страна се установява следното:
Пред въззивната инстанция не се спори относно изложените от ищеца твърдения за наричието на договор за банков кредит №1432/16, сключен на 27.01.2016г. между банката от една страна в качеството на кредитор и от друга страна „Предел“ ООД в качеството му на кредитополучател, както и ответниците, в качеството им на съдлъжници по договора, както и за условията, при които договорът е бил сключен. Съгласно т.I.1 от договора банката се е задължила да предостави на кредитополучателя банков кредит с параметри, описани в раздел II=. Според условията в него, кредитът е инвестиционен, за рефинансиране на текущи задължения, произтичащи от договор за кредит №1593.0514 от 23.05.2014г., сключен от кредитополучателя с „Търговска банка Д“ АД. Размерът и валутата на кредита са посочени в т.2.3, а именно- 515000 лв. Крайният срок за погасяване е 5.02.2021г. В т.2.9 е уговорена такса за договаряне в размер на 1% от размера на одобрения кредит по т.2.3, платима еднократно при подписването на договора. В т.2.12 е уговорена комисиона за ангажимент- 1% годишно върху разрешената и неусвоена част от кредита от подписването на договора, платима ежемесечно на пето число. Съгласно т.2.13 усвояването на средствата по кредита може да стане касово или безкасово по ред и начин посочен в раздел IV „Усвояване на кредита“. Според раздел IV „Усвояване на кредита“, т.4.1 банката разрешава усвояването на средства по кредита при условията на раздел II от Общите условия само след подписването на договора от всички страни по него, след подписване на съпътстващите го други договори и документи- договори за залог, записи на заповед, декларации и др. от съответните лица и при изпълнение на чл.5.1. от ОУ. В т.4.2 от договора е посочено, че банката разрешава усвояване на средства по кредита за целта посочена в т.2.2, т.1 само след изпълнение на условията по чл.4.1, предоставяне на удостоверение или друг документ от „Търговска банка Д“ АД за размера на всички задължения, които ще бъдат рефинансирани; откриването на две разплащателни сметки от страна на съдлъжника „Пределагро“ ООД, по които ще се превеждат постъпили субсидии и финансирания от ДФ „Земеделие“, представяне от кредитополучателя застрахователни полици, при посочените в клаузата изисквания. В чл.4.3 са уговорени други изисквания към кредитополучателя, след изпълнението на които банката разрешава усвояването на останалата част от кредита.
В раздел II, т.2.2 от Общите условия към този договор е посочено, че договореният кредит се усвоява от кредитополучателя само след подписването на договора, и когато е приложимо- след подписването на договора за залог и поръчителство, след учредяването на договорените обезпечения и документи, застрахователни полици и след като всички други условия и изисквания по договора , свързани с усвояването на кредита са изпълнени.
Видно е от приложените документи от кредитното досие, че кредитополучателят и съдлъжника „Пределагро“ са изпълнили част от задълженията, въз връзка с представяне на обезпеченията по кредита.
Не се спори също, а се установява и от приложената съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните, че по договора за кредит №1432/16 от 27.01.16г. суми не са били усвоявани.
Първият спорен въпрос е дали. договорът за кредит е произвел действие, след като кредитополучателят не е получил никакви суми по него.
Съобразно разпоредбата на чл.430, ал.1 ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичането на срока. Видно е, че за разлика от договора за заем по чл.240, ал.1 ЗЗД, който е реален /счита се за сключен и поражда действие след предаването на сумата от заемодателя на заемателя/, договорът за банков кредит е консенсуален, т.е. поражда действие от датата на сключването му от страните. От същата разпоредба следва, че договорът е двустранен- и двете страни по него имат насрещни задължения. Затова, въпреки че кредитополучателят и въззиваемите като солидарни длъжници по договора за банков кредит не са получили никакви средства от банката, за тях са възникнали. определените в този договор задължения- например тези по раздел V от ОУ- т.5.1. От разпоредбите на раздел IVот договора за кредит е видно също, че разрешаването на усвояването на кредита е било поставено в зависимост от изпълнението на множество условия от страна на кредитополучателя и съдлъжниците. Същите са изпълнили част от тях /приложени са договори за особен залог и потвърждения за вписването им/.
Вторият и основен за настоящото производство въпрос е дали. за въззиваемите е възникнало задължението по т.2.12 от договора за кредит за плащане на комисионна за ангажимент.
Според настоящият съдебен състав отговорът на този въпрос е отрицателен.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че БРС неправилно е разтълкувал клаузата на т.2.12, като не е направил разлика между термините „разрешена и неусвоена част на кредита по т.2.12 и „разрешаване усвояването на средства“ по т.4.1.
Не намира опора в доказателствата по делото твърдението, че такава терминологична разлика съществува. В договора, ОУ към него, нито в закона съществуват легални дефиниции на двата термина. Понеже в т.2.3 от договора сумата от 515000 лв. е посочена като размер и валута на кредита /кредитен лимит/, а не като разрешен размер на кредита, съдът следва да издири смисъла на уговореното в т.2.12 от договора на основание чл.20 от ЗЗД.
Голословно е твърдението, недопустимо изложено за първи път във въззивната жалба, че от момента на сключването на договора цялата предвидена сума- 515000 лв. била запазена за кредитополучателя, т.е. блокирана и банката не можела да оперира с нея като я предоставя на други свои клиенти, поради което за насрещната страна по договора за кредит лица възниквало задължението по т.2.12. Така би било, ако със сключването на договора средствата бяха преведени по нарочна сметка на кредитополучателя в банката, а само усвояването им е зависело от изпълнението на задълженията на кредитополучателя и съдлъжниците по раздел IV от договора. В процесния казус няма такива доказателства.
В случая уговорката между страните е ясна- комисионната за ангажимент се дължи върху разрешената и неусвоена част от кредита. Т.е. за възникването на това задължение е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки- 1. съответната част от кредита да е била разрешена за усвояване /т.е. при изпълнени вече условия по раздел IV от договора за кредит от страна на кредитополучателя и останалие съдлъжници, когато само от тяхната воля зависи дали да усвоят разрешените им средства/ и 2/ тази част да не е била усвоена от кредитополучателя.
От доказателствата по делото по несъмнен начин се установява, че по процесния договор няма разрешена /респективно- усвоена/ каквато и да било част от договорения размер на кредита/, поради което в тежест на кредитополучателя и солидарните длъжници не е възникнало задължение за плащане на комисионна ангажимент по т.2.12 от договора.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че при възприемане на изложената по-горе теза се стига до нарушаване на основен принцип на правото, доколкото въззиваемите ще черпят благоприятни последици от собственото си неправомерно поведение. Както и по-горе се спомена, така би било само в хипотезата ако средствата са били предоставени в собственост /разпореждане/ на кредитополучателя, но същият не ги е усвоил, поради независещи от кредитора причини. Обратното означава, че без да е предоставила каквато и да било насрещна престация, както е в случая, само поради факта на подписването на договора за кредит, банката да черпи единствено права /при това неограничени със срок/, което е несъвместимо с двустранния характер на договора за банков кредит.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанции за неоснователност на предявения иск за установяване вземане на банката, произтичащо от т.2.12 на договора за банков кредит съвпадат, решението на Бургаския районен съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
С оглед изхода на делото на въззивника не се дължат разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение решение №541 от 11.03.2019г. по гр.д.№4530/18г. на РС- Бургас в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Ти Би Ай Кредит” ЕАД, ЕИК ********* за присъждане на разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, предл.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.