РЕШЕНИЕ
№ 787
гр. гр. Хасково, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Персиана Люб. Михова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20255640100628 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1
ЗЗД от И. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, бул.********** ***, съдебен адрес:
гр.Хасково, ул.***********************, адв. П.И.П от АК - Хасково против „Аксес
Файнанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул.“Балша“ № 1, бл.9, ет. 2, представлявано от Ц.П.К -
управител, за прогласяване нищожността на чл.15 и чл.20 от Договор за кредит „Бяла Карта“
с КИД ********** от ********** г. поради нищожност на уреждащите ги клаузи на
основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и поради неспазване
на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за кредит „Бяла Карта“с КИД **********,
сключен в гр. Хасково с ответното дружество на 24.03.2023 г. Спрямо договора, той получил
сумата от 1000,00 лева, която следвало да бъде върната на месечни вноски. Следвало да
заплати и неустойка по чл. 20 от договора за непредоставяне на надлежно обезпечение по
чл.15 в размер, доколкото си спомня, възлизащ на 400,00 лева, като по този начин общото
задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 1600,00
лева.
Ищецът счита, че търсената неустойка по чл. 20 на Договор за кредит „Бяла Карта“ с
КИД ********** от 24.03.2023 г., спрямо която трябва да заплати неустойка в размер на
120,00 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.с чл. 143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП,
както и поради нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК, вр. с чл.21 ал.1 ЗПК.
1
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3
от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на
собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка по Договор за потребителски кредит
„Бяла Карта" № ********** била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл. 143,т.19 ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез
нея в размер на 400,00 лева била в прекомерно голям размер спрямо получената сума по
отпуснатия кредит. В случая, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се
нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза била и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането
на неустойка, която била необосновано висока.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008
г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената
неустойка по процесния договор за кредит се намирала в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции
и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и
чл. 33, ал. 1 ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл
била и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г.
Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на
договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.
С търсената неустойка по Договор за кредит "Бяла Карта" с КИД ********** се
заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Събирането на такива разходи било част от
дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на
разходите. Нарушавало се изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размерът на
законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута определена с ПМС №
426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната
2
норма на чл.19, ал.4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било
прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на
договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП.
Ищецът счита, че търсената неустойка е нищожна на основание чл.146 ал.1 ЗЗП, вр. с
чл.24 ЗПК, тъй като тя не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146 ал.2 ЗЗП. От
договора за кредит "Бяла Карта" с КИД ********** и ОУ към него по безспорен начин
можело да се установи, че неустойката от същия била част от едни стандартни и бланкетни
отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да
влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, особено в
хипотезата на сключване на договор при общи условия. В този смисъл била и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Следвало да се обърне внимание и на факта, че за да заобиколят материалноправните
изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по
реда на чл. 3а ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица
изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на
изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето
на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за
неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които
те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции -
заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от
страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез
предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови
институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с
договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване
на чл. 19 ал.4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем
сума.
Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за
представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. В чл.15 от договора било посочено, че
кредитополучателят се задължава в срок до пет дни от активирането на предоставения
платежен инструмент по чл. 4 ал. 2 да предостави едно от следните обезпечения:
3
- банкова гаранция с бенефициер - Кредитодателя, за сумата 457,29 лева, със срок на
валидност - 2 години от датата на сключване на настоящия договор. След изтичане на срока
на валидност на гаранцията и в случай че настоящият договор не е прекратен, то
Кредитополучателя следва да предостави нова банкова гаранция за нов период от 2 години.
При увеличаване на кредитния лимит по настоящия договор, кредитополучателя следва да
предостави банкова гаранция, която обезпечава новия размер на кредитния лимит. В този
случай кредиторът има ангажимент да уведоми кредитополучателя за размера на банковата
гаранция, или
- Едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания - да е
над 21 години и да предостави служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение с размер на трудово възнаграждение, брутния размер на доходите му да е с
не по-малък размер от 1500 лв., да работи по безсрочен трудов договор от минимум 6
месеца, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем сключен с ,,Аксес
Файнанс" ООД, да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има такава със статус
период на просрочие от 6 до 30 дни и да не е член на домакинството на кредитополучателя.
Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията
на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, тъй като не разписал в съдържанието на договора действително
приложената в правоотношението договорна лихва. Вземането по чл. 20 от потребителския
договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да било именувано така, това
вземане изначало било уговорено, без да притежава присъщите на неустойката и
характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез
създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му
изисквания той си гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това
вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради
което съставлявало печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка - лихва.
По тези и други, подробно изложени в исковата молба съображения се иска от съда
да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на чл.15 и чл.20 от Договор
за кредит „Бяла Карта“с КИД ********** от 24.03.2023 г., сключен между страните поради
нищожност на уреждащите ги клаузи на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Претендира се присъждане на направените съдебни разноски, в т.ч. и за заплатено
адвокатско възнаграждение.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата
молба от страна на ответника, който оспорва иска.
Не оспорва наличието на сключен между страните договор за кредит „Бяла Карта“ №
********** на ********** г., но оспорва всички останали фактически твърдения в исковата
молба. Възразява срещу твърденията за нищожност на клаузата на чл. 20 от процесния
договор и от своя страна сочи, че съобразно чл.15 ал.1 от същия, ищецът се съгласил в срок
от пет дни след датата на активиране на преодставения платежен иструмент, да предостави
обезпечение. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да
4
бъдат обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на кредит, ищецът получил
Стандартен Европейски формулар /СЕФ/ в който ясно било посочено изискването за
предоставяне на обезпечение в случай че не заплати цялото си задължение в посочения в
договора падеж, вкл. ясно били разписани условията, при които се изисква поръчител и тези,
на които поръчителят следва да отговаря. Освен това, следвало да се има предвид, че
финансовият продукт „Бяла Карта“ представлява револвиращ кредит, който се предоставя
под формата на разрешен кредитен лимит, усвояван чрез платежен инструмент - платежна
карта, при който кредитополучателят сам взема решение как и кога да усвоява суми. Същият
не представлявал вносков продукт, по който задължението се заплащало на месечни вноски
и ако кредитополучателят не усвоява през даден месец суми по кредита, то той не дължи
нищо по същия. Уговорената договорна лихва се дължала само в случай на усвояване на
суми от кредитния лимит, като при усвояване на сума следвало кредитополучателят да
заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва, до 5-то число на месеца,
следващ този през който е налице усвоена сума от кредитния лимит.
Така уговорената неустойка не се явявала прекомерна, нито противоречала на
принципа на справедливостта. Същата имала обезпечителна, санкционна и обезщетителна
функция и целяла да дисциплинира кредотополучателят да предприеме действия по
осигуряване на обезпечение в рамките на заемния срок. Така, тя целяла обезпечение
изпълнението на договорното задължение, същевременно да обезщети кредитора за вредите
от неизпълнение на това договорно задължение. Налице била и санкционна функция на
неустойката, тъй като потребителят се санкционирал за неизпълнение на едно негово
договорно задължение.
Освен това, същата не била предвидена като разход по кредита съобразно
разпоредбата на чл. 19 ал.3 т.1 ЗПК, съгласно която в ГПР по кредита не се включвали
разходите, които потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Същата се начислявала единствено при неизпълнение на
задълженията на клиента, т.е. задължението за плащането й било условно и възникването му
зависело изцяло от действията на потребителя. Незаконосъобразно било твърдението на
ищцата, че неустойката заобикаляла ограниченията по чл. 33 ал.1 и ал.2 ЗПК, тъй като тя не
представлявала такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а била
свързана с неизпълнение на друго договорно задължение за което не се прилагали
цитираните разпоредби /нито други норми на ЗПК/, а задължението за осигуряване на
допълнително обезпечение, каквото било предвидено в чл. 71 ЗЗД. Доказателство за
резонността на неустойката било и обстоятелството, че ищецът действително не била
изпълнил задължението си за заплащане на дължимите от него суми.
На следващо място се сочи, че неустойката не била предвидена от законодателят като
елемент от ГПР, за да се твърди целяно преодоляване на ограничението по чл. 19 ал.4 ЗПК.
Освен това, сама по себе си същата не представлявала част от печалбата на кредитора. Тя
била договорено между страните обезщетение за неспазване на договорното задължение от
страна на заемателя за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.
5
По изложените по-горе съображения ответникът възразява и срещу твърденията за
неравноправност на уговорката за ГПР и че същата е уговорена в нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Допълнително посочва, че съобразно посочената разпоредба ГПР се изчислявал
към момента на сключване на договора, към който на кредитора нямало как да му бъде
известно дали заемателят ще изпълни договорните си задължения или не, поради което и
нямало как неустойката за неизпълнение да бъде включена в същия. Наред с това, в чл. 4,
ал.1, т.4 от процесния договор изрично било посочено какви допускания били взети предвид
при изчисляване на ГПР, с оглед на което била налице пълна прозрачност по отношение на
същия. Неаргументирано намира и твърдението, че уговорената неустойка представлява
добавък към договорната лихва, тъй като уговореният лихвен процент не представлявал
единствено възнаграждение за ползване на главницата, а и цена на услугата по предоставяне
на паричния заем, която не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и да се
обсъжда съответствието на размера й с добрите нрави.
Ответникът посочва още, че за да се приложи разпоредбата по чл. 146 ал.1 ЗЗП, освен
че клаузата трябва да е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗД, то тя трябвало и да не е
индивидуално уговорена между страните по договора. В процесния случай договорът бил
сключен по предложение на кредитополучателя, от което можело да се направи извода, че на
същия била дадена възможността да влияе върху съдържанието на неговите клаузи. Същият
се запознал с преддоговорната информация и попълнил въпросник за кандидатстване за
кредит, въз основа на което били договорени и клаузите от договора. По този начин ищцата
не била поставена в положение на по-слаба страна от гледна точка степента й на
информираност и на възможностите да преговаря и липсвало нарушаване на принципа на
добросъвестност, тъй като в договора били защитени правата и на двете страни.
По подробно изложени в отговора на исковата молба съображения е направено
искане исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни, както и да бъдат
присъдени направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(договор за кредит „Бяла Карта“ № **********/********** г., Приложение № 1 към договор
за кредит „Бяла карта“ с КИД ********** от ********** г. – Рамков договор за издаване и
предоставяне на платежна карта „Бяла карта“, сключен между „Изи Пеймънт Сървисиз“
ООД и И. Н. Н. на ********** г.) се установява, че между ищецът И. Н. Н.
/кредитополучател/ и ответника „Аксес Файнанс" АД /кредитодател/ е сключен описания
договор за кредит, но на дата ********** г., а не на 24.03.2023 г., както посочва ищецът в
исковата молба, тоест че между страните е възникнало облигационно правоотношение.
Съгласно чл.2 от Договора за бяла карта от ********** г., Кредитодателят се
задължава да предостави на Кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 600,00 лева,
под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна
6
карта Бяла карта, а Кредитополучателят се задължава да го ползва и върне, съгласно
условията на договора.
Съгласно чл.20 от процесния договор, в случай, че кредитополучателят не предостави
обезпечението в посочения срок по чл.15 от договора, последният дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 10 % от усвоения и непогасен кредитен лимит към последно число на
предходния календарен месец.
В чл.15, ал.1 от договора за кредит „Бяла Карта“ № **********/********** г. е
предвидено задължение за кредитополучателя, в срок до 5 дни, считано от датата на
активиране на предоставения платежен инструмент, да предостави на кредитополучателя
едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на едно физическо лице,
което да отговоря на условия, описани в чл.15, ал.1, т.2 от договора.
В чл.21 ал.5 от договора е предвидено, че след настъпване на предсрочна
изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120
лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
кредитополучателя.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че общо за
погасяване на задълженията по договора, към 07.03.2025 г. е постъпила сумата от 21559,29
лева като с тях са погасени 20330,59 лева за главница, 400,70 лева за договорна лихва,
неустойка за 747,25 лева, други такси – 23,25 лева и 57,50 лева – разходи за събиране.
Вещото лице е констатирало, че размерът на ГПР, изчислен на месечна база, с включена в
него неустойка възлиза на 361.89 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявеният установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1
ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.15 и чл.20 от Договор за кредит „Бяла Карта“ с КИД
********** от ********** г. поради нищожност на уреждащите ги клаузи на основание
чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и поради неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, е
процесуално допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
7
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищецът, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
8
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 20 от договора за кредит от **********
г., във вр. с чл. 15, ал. 1 от същия договор, според която се дължи неустойка в размер на 10 %
от усвоената и непогасена главница, при неосигуряване в петдневен срок след активиране на
предоставения платежен инструмент на обезпечение чрез банкова гаранция или
поръчителството на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл. 15, ал.
1, т. 2 от договора условия, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД.
Посочената клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение, освен че е
нищожна, според настоящия съдебен състав не отговаря и на изискването за
добросъвестност, по смисъла на чл. 143 ал. 1 ЗЗП.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
9
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл. 4 от Договора за кредит „Бяла карта“ и компонентите, включени при нейното формиране,
доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 15 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури обезпечение под формата на банкова гаранция или физическо лице-
поръчител (което следва да отговаря на кумулативно поставени изисквания), при забава в
плащането на което и да е задължение по договора. При неосигуряване на обезпечение в
срок, съобразно чл. 20 от договора за кредит, длъжникът дължи на кредитора неустойка,
определена като 10 % от усвоената и непогасена главница. Прочитът на съдържанието на
клаузата на чл. 20 от договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито
възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 15 от договора възвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси
паричен кредит в сравнително нисък размер (кредитният лимит е до 600 лв.). Предвид това,
не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага
със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към него или да заплати гаранция, надвишаваща размера
на заемната сума. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не
включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Впрочем, при формиране на ГПР, кредиторът не
включва и предвидената в чл. 21, ал. 5 от договора такса в размер от 120 лв., която се дължи
при обявяване на вземанията по договора за предсрочно изискуеми (разписаните в чл. 4 ал.1
т.4 предвиждания при формиране на ГПР не включват нито едно от посочените по – горе
вземания за неустойка и такси).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
10
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Нещо повече- както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които стават изискуеми разписаните вземания по
чл. 20, ал. 1 от Договора, то те са с характер на възнаграждение и следва да бъдат включени
изначално при формирането на ГПР.
За пълнота следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът счита за нужно да посочи, че клаузите на чл. чл.15
и на чл. 20 от процесния договор за кредит са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като
накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните текстове от договора
налага разбирането, че за един и същи вид неизпълнение от страна на потребителя (несрочно
заплащане на дължима вноска по кредитното правоотношение), кредиторът е договорил в
своя полза няколко вида обезщетение, а именно: разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден - чл.21 ал.4; сума в размер от 10 % от
усвоената и непогасена главница – чл. 20, ал. 1 от договора; и такса в размер от 120 лв. – чл.
21, ал. 5 от договора. Посочените договорености са установени с една единствена цел- да се
предостави възможност на кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя.
Освен това при незаплащане в срок дори и на една вноска по кредита, кредиторът би могъл
да начисли "обезщетение" в размер значително надхвърлящ съответния анюитет.
С оглед всичко изложено, предявените искове за прогласяване нищожност на
клаузите, предвидени в чл.15 и чл.20 от Договор за кредит „Бяла Карта“ с КИД **********
от ********** г., сключен между страните, са основателни и като такива следва да бъдат
уважени.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ
размер от 750,00 лева, от които 50,00 лева за платена държавна такса, 300,00 лева за
възнаграждение за вещо лице и 400,00 лева за заплатен адвокатски хонорар, съгласно
представените доказателства за реалното им извършване и приложения списък по чл.80
ГПК.
По отношение на направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение във
връзка с осъщественото процесуално представителство от страна на адв. Петко Петков от
АК – Хасково, съдът намира следното:
11
Съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие (л.78),
страните по него са договорили възнаграждение от 780,00 лева като е удостоверено, че с
подписването му, изпълнителят – адв. Петко Петков е получил посочената сума. Релевирано
е възражение от ответника по чл.78, ал.5 ГПК за неговата прекомерност, което съдът намира
за основателно. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното
Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен
съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на правна и фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв.
Петко Петков процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени
молби по делото, настоящият съдебен състав намира, че следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от пълномощника на ищеца процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400 лева, което да
бъде заплатено от ответника.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
12
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ, клаузите, предвидени в чл.15 и чл.20 от Договор
за кредит „Бяла Карта“ с КИД ********** от ********** г., сключен между И. Н. Н., ЕГН
**********, с адрес: гр.Хасково, бул.********** ***, и „Аксес Файнанс“ ООД, град София,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район Триадица, ж.к. Иван
Вазов, ул.“Балша“ № 1, бл.9, ет. 2, предвиждащи заплащането на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД като противоречащи на
добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и
чл.146 ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ ООД, град София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, район Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул.“Балша“ № 1, бл.9, ет. 2,
представлявано от Ц.П.К - управител, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на И. Н. Н.,
ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, бул.********** ***, съдебен адрес: гр.Хасково,
ул.***********************, адв. П.И.П от АК - Хасково, сумата от 750,00 лева,
представляваща направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: П.М
13