Р
Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 23.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV "А" въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и първи октомври през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ТАШЕВА
ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Киримов в.гр. дело № 3122 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 448775 от 11.08.2018 г. постановено по
гр.д. № 2852/2017 г. по описа на СРС, ГО, CXIX
състав, ответникът „А.Е.“ ООД /с настоящо наименование „Е.М.Г.“ ООД/, ЕИК*********е
осъден да заплати на „А.Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 266, ал. 1 вр.
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следните суми: 4200 лева по договор
от 17.09.2012 г., ведно с обезщетение за забава за времето от 17.01.2014 г. до
17.01.2017 г., в размер на 1282 лева, както и законната лихва върху главницата,
считано от предявяването на иска на 18.01.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата; 5400 лева до договор за услуги от 08.10.2012 г., ведно с обезщетение за
забава за времето от 17.01.2014 г. до 17.01.2017 г. в размер на 1648 лева,
както и законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска на
18.01.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението ответникът е
осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „А.Ф.“ ЕООД сумата от
1986 лева сторени по делото разноски.
Недоволен от решението, с което са уважени
предявените осъдителни искове с правна квалификация чл. 79 ЗЗД вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 86, ал. 2
от ЗЗД е останал ответникът „АВВЕ.“ ООД / с
ново наименование „Е.М.Г.“ ООД/, който в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно. По-конкретно поддържа, че по делото не
е установено с ищецът да са се намирали в облигационни отношения, както и че
последният е изпълнил поетите с договора задължения. Сочи, че протоколът за
приемане на извършената работа е подписан от лице, което не е служител на
дружеството и няма никаква правна връзка с него. Сочи, че по делото липсват
доказателства относно факта на приемане на извършената работа. Искането към въззивната инстанция е да отмени
решението и да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – "А С Ф.“ ЕООД, оспорва жалбата по съображения изложени в
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Поддържа, че въззивната
жалба не съдържа обосновано оплавкане за допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на съдопроизводствените правила. Искането към въззивната инстанция е да остави без уважение въззивната
жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г. о.;
№ 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г.
по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09
г. на ІV г. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о)
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания;
проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е
основание за касиране на въззивното решение.
Настоящият състав намира,
че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд
фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания
доказателствен материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща
своята към нея. Споделя и окончателните правни изводи изложени в обжалваното
съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните
норми, приложими към настоящия спор.
Предявените пред
първоинстанционният съд искове са осъдителни при правна квалификация чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД дължимостта на сумата от 4200 лева, представляваща главница по фактура № ********** от 17.09.2012 г., която
удостоверява предоставени на ответника услуги изразяващи се в услуга с мотокар
– товарене и разтоварване, ведно със законната
лихва за периода от 18.01.2017 г. до изплащане на вземането и лихва в размер на 1282,40 лева за периода от 17.01.2014 г. до 17.01.2017 г.; сумата от 5400 лева, представляваща главница по фактура № ********** от 08.10.2012 г., която
удостоверява предоставени на ответника услуги изразяващи се в услуга с мотокар
– товарене и разтоварване, ведно със
законната лихва за периода от 18.01.2017 г. до
изплащане на вземането и лихва в размер на 1648,80 лева за периода от 17.01.2014 г. до 17.01.2017 г.
Предвид предмета на
спорното материално право, в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е
било до докаже три главни обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните
договор за изработка 2) фактическото изпълнение на същите услуги, и 3) приемане на
изработеното от ответника.
В правната доктрина и съдебната практика няма
спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се
счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на
съдържанието му съществени елементи - работата, която възложителят възлага, а
изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще
заплати на изпълнителя за извършената и приета работа. Писмената форма не е
условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка.
Договорът е консенсуален, защото страните по
него са обвързани, щом постигнат съгласие по предмета. Двустранен е, защото
създава задължения и за двете страни: за едната - да изработи нещо, за другата
- да приеме изработеното и да го плати. Възмезден е, защото срещу това, което
изпълнителят ще изработи, другата страна дължи възнаграждението.
Основното задължение на изпълнителя е да
изпълни възложената му работа. Изпълнението на възложената работа трябва да е
съобразено с поръчката на възложителя - чл. 258 от ЗЗД, чл. 264, ал. 1 от ЗЗД,
чл. 265 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД.
Същевременно изпълнението следва да е извършено по начин, че готовият резултат
да е годен за обикновеното или предвидено в договора предназначение - чл. 261,
ал. 1 от ЗЗД.
Основното задължение на възложителя е да
приеме работата и да заплати уговореното възнаграждение /арг. от чл. 264, ал. 1
от ЗЗД, съгласно който поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно
договора работа/. Приемането на работата, т. е. на резултатът от изпълнението
на договора за изработка, е право и задължение на възложителя. Възложителят е
длъжен да приеме работата, ако тя отговаря на поръчката му.
В случая, ищецът твърди наличието на сключени два броя
неформални договори за предоставяне на услуги с мотокар – товарене и разтоварване,
сортировка и редене на дървен материал за сумата от общо 9700 лева, за което били издадена фактури № 1000000002/17.09.2012 г. и № **********/08.10.2012 г.. Като изпълнител във фактурата е посочено ищцовото
дружество, а като получател - ответното. Първата от процесните фактури не е подписана от представител на дружеството-получател, втората е
подписан от Д.М.. Основното релевирано в
производството по делото възражение е основано на оспорване съществуването на
договорно правоотношение по предоставяне на твърдените услуги. По това спорно
между страните обстоятелство настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно трайната практика
на ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г.,
решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г.
по т. д. № 593/2009 г. и др., фактурата може да се приеме като доказателство за
сключен договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката
- вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните,
респ. на техните представители, време и място на сключване на договора. Според
други решения на ВКС, а именно - решение № 211/30.01.2012 г. по т. д. №
1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., II ТО,
решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., II ТО, решение №
30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по
т. д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013
г. на II ТО, фактурите отразяват възникналата между страните облигационна
връзка и осчетоводяването им от търговското дружество -ответник, включването им
в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по
смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва
неговото съществуване. Нещо повече, според приетото в решение № 42/2010 г. по
т. д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т. д. № 478/2010 г. на II
ТО и решение № 47/2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на II ТО, дори да се счете, че
издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за
"получател" от купувача по договора за търговска продажба, респ. от
възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за
възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете
страни, както и е ползван данъчен кредит.
В решение № 211/2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010
г. на II ТО е посочено още, че само по себе си отсъствието на изискуеми се от
Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на
продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на
продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се
направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно
предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се
разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като
вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и
купувача, отразяването на стойността й в справки-декларации и ползването на
данъчен кредит по нея, са обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на
продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези
действия по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество,
включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата, съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата
ДДС от купувача по сметка на продавача, представляват недвусмислено признание
на задължението и доказва неговото съществуване. По тези съображения в решение
№ 30/08.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I ТО, е прието, че
включването на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяването им в счетоводството
на получателя чрез заверка на съответния счетоводен регистър и приспадането на
данъчен кредит по тях, представлява потвърждаване по смисъла на чл. 301 от ТЗ
от страна на купувача на действията на лицата, подписали без представителна
власт процесните фактури.
В разглеждания случай по делото са представени процесните фактури с №
фактура № 1000000002/17.09.2012 г. и №
**********/08.10.2012 г. които обективират договор за предоставяне на уговорената услуга във връзка с
товарене и разтоварване, сортировка и редене на дървен материал между страните. Документите съдържат пълна индивидуализация на спорното право - основанието за възникването
му са предоставени услуги от ищеца по възлагане на ответника, вида на услугите,
цената и начина на плащане. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде
кредитирано като обективно и компетентно дадено се установява, че процесните фактури са осчетоводени в счетоводството на ответника по , доколкото същите са отразени в
подадените в НАП дневници на покупките към месечните справки – декларации по
ЗДДС, като същите са включени в дневниците на покупките към месечните
справки-декларации по ЗДДС, подадени в НАП от ответника. Същите са посочени
като доставки с право на пълен данъчен кредит, поради което ответното дружество
е ползвало това право. Неоснователни са оплакванията на ответника, че
експертизата е непълна и неточна, тъй като вещото лице е отговорило подробно на
поставената задача, като се е запознало със всички представени по делото
докуметни.
Съобразно гореизложеното, действията по
отразяване на фактурите в счетоводството на ответното дружество, включването
им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването
на данъчен кредит по същите, представляват
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, като
същевременно следва да се ценят и като признание за извършване на описаните в
нея услуги. С процесните фактури ищецът е доказал сключването на договор за предоставените услуги и тяхното ползване от страна на ответника,
поради което за последния е възникнало задължение за плащане на уговорената
цена.
Поради това неоснователно е и оплакването на ответника, че ищецът не е доказал
приемане на извършената работа по смисъла на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, като
доказателства в обратен смисъл не са ангажирани.
В обобщение следва да се посочи, че отразените
във фактурите данни, преценени във връзка със заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, дават основание да
се приеме, че задължението на ответника за заплащане на цената на описаните в
процесните фактури услуги е признато от длъжника по недвусмислен начин. Съвкупната
преценка на доказателствата води до извод, че между страните е възникнало
правоотношение по договори за предоставяне на услуги със съдържание, отразено в
представените фактури –услуга с мотокар – товарене и
разтоварване, сортировка и редене на дървен материал, а липсата на ангажирани от ответника доказателства за плащане на
цената, води до извод за основателност на предявения иск по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Не
следва да се разглеждат оплакванията на въззивника, че вземането на ищеца е
погасено чрез прихващане, доколкото същото е заявено след преклузивния срок по
чл. 133 от ГПК.
Поради съвпадение на правните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
По отношение на разноските:
При този изход на спора във въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемото дружество „А.Ф.“
ЕООД има право на направените във връзка с въззивното производство разноски по
делото, за присъждането на които е направено своевременно искане. Освен това на
л. 17 от в. гр. дело е представен договор за правна защита и съдействие, в
който изрично е отбелязано, че във връзка с настоящото производство, на
27.11.2018 г. въззиваемата е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 1284.00 лева. При това съдържание на договора за правна защита и
съдействие, същият има значението на разписка, удостоверяваща реалното плащане
на сумата от 1284.00 лева. При това положение, искането на въззиваемата за
присъждане в нейна полза на направените разноски от 1284.00 лева е основателно,
тъй като се установява, че такива разноски действително са били направени, а и
в този размер заплатеното адвокатско възнаграждение съответства на фактическата
и правна сложност на делото и в този смисъл възражението на насрещната страна
за прекомерност на претендираните разноски е неоснователно.
При тези мотиви, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 448775 от 11.08.2018 г., постановено по гр. д. № 2852/2017 г. по описа на
СРС, ГО,
CXIX състав.
ОСЪЖДА „Е.М.Г.“ ООД /с предходно
наименование „А.Е.“ ООД, ЕИК *******, да заплати на „А С Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1284 лева – разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.