Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
15.01.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А въззивен състав, в публично заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
Мл. съдия НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря
Стефани Калоферова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5079 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 1967 от 02.03.2016г. по гр.д. № 45063/2014г., поправено по реда
на чл. 247 ГПК с решение от 05.05.2016г., Софийски районен съд, 120 състав признал за установено по
иск при квалификацията на чл. 53, ал. 2 ЗКИР, предявен от С.О.срещу Н.Б.Х., ЕГН
**********, наличието на грешка в основни данни на кадастралната карта и
кадастралните регистри по отношение на имот с идентификатор 04234.7001.572 по
кадастралната карта и кадастрални регистри за землището на с. Бистрица, С.О.,
район „Панчарево“, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на
изпълнителния директор на АГКК, идентичен с микроязовир с площ от 20 416 кв. м,
местност „Капрал“, землище на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, по
отношение на вписването на обстоятелството, че ответникът Н.Б.Х. е собственик
на имота; Оставил без разглеждане предявения при условията на обективно
кумулативно съединяване иск с правно основание чл. 108 ЗС и прекратил
производството в тази част като недопустимо; На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 1 351.03 лв. – разноски по
делото /съгласно решението за поправка на очевидна фактическа грешка от
05.05.2016г./, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 84, т. 3 ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата 454.71 лв. – държавна такса.
След отмяна на решението в прекратителната му част /с определение от
25.11.2016г. по ч.гр.д. № 7833/2016г. на СГС, ТО, VІ-15 състав/, с решение №
219515 от 20.09.2017г. по гр.д. № 45063/2014г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940/18.01.2018г., Софийски районен съд, 120 състав признал
за установено по предявения от С.О.срещу Н.Б.Х., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 108 ЗС, че С.О.е собственик на имот с идентификатор 04234.7001.572
по кадастралната карта и кадастрални регистри за землището на с. Бистрица, С.О.,
район „Панчарево“, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на
изпълнителния директор на АГКК, идентичен с микроязовир с площ от 20 416 кв. м,
местност „Капрал“, землище на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, и отхвърлил
иска в частта, с която се иска осъждане на ответника да предаде на ищеца
владението върху същия имот.
Срещу решенията са подадени три въззивни жалби.
Въззивникът-ищец обжалва решение № 219515 от 20.09.2017г., с което искът с
правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен, като предвид поправката по реда на чл.
247 ГПК с решение № 316940/18.01.2018г. следва да се приеме, че предмет на
жалбата на ищеца е решението в частта, с която е отхвърлено искането за
осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на процесния имот. Поддържа,
че атакуваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, обусловило и материалната му незаконосъобразност.
Неправилно първоинстанционният съд приел да не е доказана втората предпоставка
за основателността на ревандикационния иск. Фактът, че процесният имот се
намира във владение на ответника не само не се оспорвал от последния, но и
ответникът твърдял този факт. За доказването му по делото бил представен
договор за наем, сключен между ответника и трето лице, представени били и
становище на СО и протоколи на областния управител на област София, в които се
съдържали данни за сключения наемен договор, а фактът на владение се
установявал и от показанията на св. П.. Поради това моли съда да отмени
решението в атакуваната част и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, като осъди ответника да предаде на
ищеца владението върху имота. Претендира разноски за първоинстанционното
производство и юрисконсултско възнаграждение за въззивното. Прави евентуално
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 05.11.2018г.
Въззивникът-ответник Н.Б.Х. обжалва решение № 1967 от 02.03.2016г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 05.05.2016г., в частта, с която е
уважен искът при квалификацията на чл. 53, ал. 2 ЗКИР, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно СРС приел в
производството по чл. 193 ГПК, че оспорването на акт за частна общинска
собственост № 0001 и акт за публична общинска собственост № 2436 не е доказано.
СРС правилно приел, че в тежест на ищеца е да докаже наличието на грешка към
минал момент, допусната при нанасянето на поземления имот в кадастралната
карта, но неправилно приел, че основното и допълнителното заключения на СТЕ
установяват такава грешка при нанасянето в КК по отношение на собствеността. Ищецът
не доказал правото си на собственост върху микроязовира, както и че същият е
идентичен с поземлен имот с идентификатор 04234.7001.572 по ККР. Съгласно
състоянието на ККР, именно ответникът бил собственик на поземления имот, а
представеният от него нотариален акт за покупко-продажба № 187/14.02.2006г. не
бил оспорен от ищеца. В хода на делото ответникът доказал, че вписванията в двата
акта за общинска собственост, че микроязоврът е общинска собственост, не са
верни, както и че нямат достоверна дата. Актът за публична общинска собственост
бил вписан в СВ през 2008г., а ответникът придобил имота през 2006г. Неправилно
районният съд кредитирал заключенията на СТЕ, която отговорила на поставения
въпрос за идентичност без наличието на скици към актовете за общинска
собственост. Представените от ищеца съдебни актове по друго дело /№ 8222/2003г.
на СРС, 41 състав/ били изключени от доказателствата по делото, а дори да се
приеме, че такива актове съществуват, нямало доказателства за твърденията на
ищеца исковата молба, а впоследствие и съдебното решение да са били вписани.
Следвало да се има предвид и че СО не е обжалвала заповедта за одобряване на
ККР. По тези съображения моли съда да отмени горепосоченото решение в
атакуваната част и вместо него постанови друго, с което да отхвърли
кадастралния иск.
Въззивникът-ответник обжалва и
решение № 316940/18.01.2018г., с което по реда на чл. 247 ГПК е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 219515 от
20.09.2017г., с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност.
Нямало искане на съда, постановил решението, нито на някоя от страните по
делото, а определението от 20.09.2017г., с което СГС, ІІ-А състав върнал делото
на СРС за поправка на очевидна фактическа грешка било в абсолютно нарушение на
закона. Освен това съдът не уведомил страните за исканата поправка. По същество
не била налице очевидна фактическа грешка в решението от 20.09.2017г., тъй като
в мотивите си СРС приел, че е налице само първата предпоставка на
ревандикационния иск, а другите две не са доказани, за да уважи иска, т.е.
нямало противоречие между волята на съда в мотивите и в диспозитива на решението.
Излага съображения за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС. Моли съда да
обезсили, евентуално да отмени атакуваното решение от 18.01.2018г. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения
излага в писмена защита от 26.10.2018г.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва
жалбата/жалбите на насрещната страна.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу обжалваеми съдебни актове.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 54, ал. 2 ЗКИР /редакция към подаване на исковата молба - ДВ бр.
49/13.06.2014г./ и чл. 108 ЗС.
С исковата молба, уточнена с молби от 17.05.2018г. и 13.06.2018г. ищецът
СТОЛЧНА ОБШИНА твърди, че е собственик по силата на закона - § 7, ал. 1, т. 2 ПЗР
ЗМСМА вр. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС на недвижим имот – микроязовир с площ от
20 416 кв. м, находящ се в м. „Капрал“, в землището на с. Бистрица – СО,
район „Панчарево“, който имот е идентичен с ПИ с идентификатор 04234.7001.572 по
кадастралната карта и кадастрални регистри за землището на с. Бистрица, С.О.,
район „Панчарево“, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на
изпълнителния директор на АГКК. Твърди, че в ККР за землището като собственик
освен ищеца бил посочен и ответникът Н.Б.Х., който се легитимирал с договор за
покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 55/14.02.2006г., том І, вх. рег. №
5670, д. № 54/2006г. на нотариус с рег. № 310 на НК. Продавачът по договора за
покупко-продажба „Т.“ ЕООД пък се легитимирал с договор за покупко-продажба,
сключен с Тошко Божилов Ноев. Предявеният от последния срещу С.О.иск за
собственост с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ бил отхвърлен с влязло
в сила на 08.01.2008г. решение по гр.д. № 8222/2003г. на СРС, 41 състав. Имотът
бил прехвърлян в хода на висящия процес при вписана искова молба, поради което
и на основание чл. 121 ГПК /отм./, респ. чл. 226 ГПК влязлото в сила решение
имало сила и по отношение на правоприемниците на Тошко Ноев. Ищецът имал
интерес от предявяване на иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция,
сега чл. 54, ал. 2/ за установяване на допуснатата в ККР грешка относно
посочения собственик на имота. Твърди още, че собственият му имот се намира във
владение на ответника, осъществявано чрез трето лице – наемател, поради което е
искал, след като съдът установи, че ищецът е собственик на процесния имот, да
осъди ответника да му предаде владението върху същия.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове. Оспорил е ищецът да е собственик на микроязовира,
последният да е идентичен с имот с идентификатор 04234.7001.572 по ККР, както и
твърденията във връзка с наличието на влязло в сила решение по предявения от
Тошко Ноев иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./. Твърди, че е собственик на имот с
идентификатор 04234.7001.572 по ККР на основание договор за покупко-продажба,
сключен с нотариален акт № 55/14.02.2006г., том І, вх. рег. № 5670, д. №
54/2006г. на нотариус с рег. № 310 на НК, вписан в СВ с акт № 187, том ХІ, д.
2962. Оспорил е верността на представените от ищеца акт за частна общинска
собственост № 0001/30.09.1996г. и акт за публична общинска собственост №
2436/25.08.2004г. относно направените в тях записвания, че микроязовирът е
общинска собственост, както и твърди актовете да нямали достоверна дата предвид
вписването в СВ на АПОС от 2004г. през 2008г. Заповедта за одобряване на ККР не
била обжалвана от ищеца и същата била влязла в сила При условията на
евентуалност е направил възражение
за придобиване на имота по давност. Искал
е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
По предмета на въззивната проверка: Съобразно сезиращите въззивния съд
жалби, предмет на проверка е първоинстанционното решение от 02.03.2016г. /поправено
по реда на чл. 247 ГПК в частта за разноските/, с което е уважен искът по чл.
54, ал. 2 ЗКИР /при дадена от СРС грешна квалификация по чл. 53, ал. 2 ЗКИР -
стара редакция преди подаване на исковата молба/; решението от 20.09.2017г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК, с което по иска с правно основание чл. 108 ЗС
е отхвърлено искането за осъждане на ответника да предаде владението на
процесния микроязовир, както и решението от 18.01.2018г., с което по реда на
чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на
решението от 20.09.2017г. Въззивният съд намира, че след отстраняване на
очевидната фактическа грешка в решението от 20.09.2017г., за ищеца е налице
интерес да обжалва това решение само в частта, с която е отхвърлено искането му
за осъждане на ответника да предаде владението на имота. Дори да се приеме, че
решението по иска по чл. 108 ЗС е предмет на проверка в цялост, по жалба на
ищеца съдът не би могъл да влошава положението му като приеме, че ищецът не е
собственик на процесния имот /чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК/.
Атакуваното решение № 1967 от 02.03.2016г. е валидно, но настоящият
въззивен състав го намира за недопустимо като постановено по недопустим иск,
при липса на правен интерес за ищеца от иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /първоначална
редакция чл. 53, ал. 2 ЗКИР/.
Грешка в кадастралната карта е налице, когато част от имот на едно лице
неправилно е отразена като част от съседен имот или имотът му изобщо не е
нанесен в картата. Грешката в кадастралния регистър е свързана само с
отразяването на действителния собственик на имота. Още при действието на ЗТСУ (отм.)
в практиката на Върховния съд по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ се приема, че погрешното
записване на парцела в разписния лист няма отчуждително действие и не лишава
действителния собственик от неговите права, които могат да бъдат защитени с иск
по чл. 108 ЗС или чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), но не и с иск по чл. 32, ал. 1, т. 2
ЗТСУ (отм.) - решение 1249 от 25.11.1992г. по гр. д. № 982/1992г. на ВКС, ІV
ГО. Същият извод следва и от мотивите на Тълкувателно решение № 8 от
23.02.2016г. по тълк.д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС, въпреки че то не засяга
изрично този въпрос. Съгласно това тълкувателно решение, искът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция) е
допустим при наличието на правен интерес. С оглед презумпцията по чл. 2, ал. 5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални
данни, самото заснемане в кадастралната карта на част от собствения на ищеца
имот като част от имота на ответника или незаснемането му като самостоятелен
имот формира наличието на правен интерес от иска, тъй като създава привидност,
че тази част действително е собственост на ответника. Предмет на делото по този
иск може да бъде установяването на правото на собственост върху имот, който
въобще не е бил заснет като самостоятелен поземлен имот в кадастралната карта
/при непълнота на кадастралната карта/, или установяването на правото на собственост
върху реална част от поземлен имот, която грешно е заснета в границите на
записания на името на ответника поземлен имот, вместо в границите на записания
на името на ищеца поземлен имот /грешка в кадастралната карта/. Съществуващият
спор за материално право като предпоставка за допустимостта на иска е обективен
факт и наличието му, когато е свързано с твърдяна непълнота или грешка в кадастралната карта, обуславя правния
интерес от предявяването на иска. Разпоредбата на § 1, т. 16 ДР ЗКИР /нова - ДВ бр. 49/2014г./ определя
непълнотите или грешките в кадастралната карта като „несъответствия в данните
за недвижимите имоти в кадастралната карта и кадастралния регистър на
недвижимите имоти спрямо действителното им състояние към момента на одобряване
на кадастралната карта и кадастралните регистри“. Искът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална
редакция/, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ДВ бр. 49/2014г./ цели да
установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост с оглед
правилното му отразяване в кадастралната карта. Одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно
действие. От тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За
отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал
в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но
неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане,
изменение или погасяване на правото. Що се отнася до данните за носителите на
вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува
доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост. Отсъствието
или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има
доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете
за собственост.
Нещо повече – с оглед възприетото с това тълкувателно
решение, че в производството по иск с
правно основание чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/,
нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, установяването както на спорното
право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право, по
принцип е към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на
съдебното дирене в инстанцията по същество, то при наличие на висящи дела по
иск за собственост /установителен, ревандикациионен/ и по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предметът на делата в установителната им част е идентичен, като искът
по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална
редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, се поглъща от иска за собственост.
В случая ищецът не твърди заснемане в кадастралната карта на част от
собствения му имот като част от имота на ответника, нито незаснемането му като
самостоятелен имот, а твърди погрешно записване в регистъра относно правото на
собственост върху имота. Налице е спор за собствеността на процесния имот, като
правото си ищецът може да защити с иск за собственост, какъвто е и предявил в
случая. Друг извод не следва от установената в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима
презумпция, тъй като при уважаване на предявения иск по чл. 108 ЗС, въз основа
на влязлото в сила решение по реда на чл. 53а, т. 1 ЗКИР ще бъде извършено
изменение в ККР. Поради това въззивният съд намира, че за ищеца не е налице
правен интерес от предявения иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Като
постановено по недопустим иск, атакуваното решение № 1967 от 02.03.2016г. е
недопустимо и следва да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 2 ГПК, а
производството по делото в тази част – прекратено.
Атакуваното решение № 316940/18.01.2018г., с което по реда на чл.
247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на
решение № 219515 от 20.09.2017г., като е постановен установителен диспозитив по
отношение правото на собственост на ищеца, е валидно, допустимо и правилно. Същото
е постановено в съответствие с разясненята, дадени с т. 2А от Тълкувателно
решение № 4/14.03.2016г. по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГК на ВКС, съгласно които искът
по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до
съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост
върху процесния имот, и искане да бъде осъден ответникът да му предаде
владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания
следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само
диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. Когато по
предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен
диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е
собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е
допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка
по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред.
В случая в мотивите на решението от 20.09.2017г. районният съд е приел, че
ищецът е собственик на процесния имот, но е пропуснал да се произнесе с установителен
диспозитив за правото на собственост, поради което правилно с атакуваното
решение от 18.01.2018г. тази грешка е отстранена по реда на чл. 247 ГПК. В
случаите, в които очевидна фактическа грешка се отстранява по почин на съда,
размяна на книжа по реда на чл. 247, ал. 2 ГПК не се изисква. Като правилно,
това решение следва да бъде потвърдено.
Атакуваното решение № 219515 от 20.09.2017г., поправено по реда на чл.
247 ГПК с решение № 316940/18.01.2018г. е валидно, и допустимо – в
обжалваната част. Въззивният съд го намира обаче за неправилно в същата част по
следните съображения:
Основателността на иска по чл. 108 ЗС е обусловена от кумулативното наличие
на три предпоставки: 1. Ищецът да е собственик на имота; 2. Вещта да се владее
или държи от ответника; 3. Вещта да се владее или държи от ответника без
основание. В тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след
доказването на които в тежест на ответника е да докаже възражението си, че
владее имота основателно.
За да отхвърли иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част районният съд е
приел, че ищецът не е доказал процесният имот се владее от ответника. Този
извод не се споделя от въззивния съд. В нарушение на съдопроизводствените
правила – чл. 153 ГПК, районният съд е приел за недоказан факт, който не е бил
спорен между страните. С отговора на исковата молба ответникът не само не е
оспорвал, че владее ПИ с идентификатор 04234.7001.572, а е релевирал и
възражение за придобиване по давност на същия, за което е ангажирал и гласни
доказателства. Ищецът не е представил доказателства за твърденията си за
наличие на сключен между ответника и трето лице наемен договор, но дори това да
е така, то ответникът владее имота чрез трето лице – наемател, което държи
имота за ответника-наемодател, което също обуславя извод, че втората
предпоставка на ревандикационния иск е доказана /в този смисъл решение № 1438/13.01.2009г.
по гр.д. № 5320/2007г. на ВКС, ІV ГО, определение № 700/22.12.2014г. по гр.д. №
4240/2014г. на ВКС, І ГО, определение № 500/25.05.2011г. по гр.д. № 1366/2010г.
на ВКС, І ГО и др./.
Предвид предмета на въззивна проверка въззивният съд няма правомощие да
проверява правилността на решението по иска по чл. 108 ЗС в установителната му
част. С оглед установеното, че ищецът е собственик на процесния микроязовир,
който е публична собственост /вкл. по силата на чл. 19, т. 1 и т. 4, б. „в“ от
Закона за водите, в сила от 28.01.2000г./, ответникът не е могъл да придобие
правото на собственост върху имота с договора за покупко-продажба от 14.02.2006г.,
нито би могъл да го придобие по давност предвид забраните, установени в чл. 7,
ал. 1 и ал. 2 ЗОС.
По изложените съображения въззивният съд намира, че искането за осъждане на
ответника да предаде на ищеца владението върху процесния имот е основателно.
Предвид несъвпадането на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение № 219515 от 20.09.2017г., поправено по реда на чл.
247 ГПК с решение № 316940/18.01.2018г. следва да бъде отменено в частта, с
която искът по чл. 108 ЗС в осъдителната му част е отхвърлен и вместо това
постановено друго, с което ответникът бъде осъден да предаде на ищеца
владението върху процесния имот.
При този изход, доколкото с първоинстанционните решения ответникът е осъден
да заплати на ищеца разноски, както и държавна такса по сметка на СРС само във
връзка с един от двата предявени иска, не е налице основание за изменение на
присъдените за първата инстанция разноски.
По разноските за въззивното производство: При този изход, разноски за
настоящата инстанция се следват и на двете страни. Въззивникът-ищец следва да
бъде осъден да заплати на въззивника–ответник на основание чл. 78, ал. 4 ГПК
доказано направените от него разноски във връзка с жалбата срещу решението от
02.03.2016г. в размер на 227.36 лв. – заплатена държавна такса. Няма
представени доказателства за плащане на претендираното адвокатско
възнаграждение в размер на 2 280 лв. /съгласно списъка по чл. 80 ГПК/,
поради което такова не се присъжда съразмерно. Въззивникът-ответник следва да
бъде осъден за заплати на въззивника-ищец на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр.
чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ сумата
300 лв. – юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 84,
т. 3 ГПК въззивникът-ответник следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС
държавна такса по жалбата на въззивника-ищец в размер на 227.36 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 1967 от 02.03.2016г. по гр.д. № 45063/2014г. на Софийски районен
съд, 120 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК в частта за разноските с
решение от 05.05.2016г., в частта, с
която е признато за установено по иск при квалификацията на чл. 53, ал. 2 ЗКИР,
предявен от С.О.срещу Н.Б.Х., ЕГН **********, наличието на грешка в основни
данни на кадастралната карта и кадастралните регистри по отношение на имот с
идентификатор 04234.7001.572 по кадастралната карта и кадастрални регистри за
землището на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, одобрени със заповед №
РД-18-51/03.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, идентичен с микроязовир
с площ от 20 416 кв. м, местност „Капрал“, землище на с. Бистрица, С.О., район
„Панчарево“, по отношение на вписването на обстоятелството, че ответникът Н.Б.Х.
е собственик на имота, с изключение на
частта за разноските, и ПРЕКРАТЯВА производството
по делото в частта му по предявения
иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ред. ДВ бр. 49/2014г/, като
недопустимо.
ОТМЕНЯ
решение № 219515 от 20.09.2017г. по гр.д. № 45063/2014г. на Софийски
районен съд, 120 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
316940/18.01.2018г., в частта, с
която по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от С.О.срещу Н.Б.Х., ЕГН **********,
е отхвърлено искането за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението
на имот с идентификатор 04234.7001.572 по кадастралната карта и кадастрални
регистри за землището на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, одобрени със заповед
№ РД-18-51/03.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, идентичен с микроязовир
с площ от 20 416 кв. м, местност „Капрал“, землище на с. Бистрица, С.О., район
„Панчарево“, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н.Б.Х., ЕГН **********,***, да предаде на С.О.на основание чл. 108 ЗС
владението на имот с идентификатор 04234.7001.572 по кадастралната карта и
кадастрални регистри за землището на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“,
одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК,
идентичен с микроязовир с площ от 20 416 кв. м, местност „Капрал“, землище на
с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 316940/18.01.2018г. по гр.д. № 45063/2014г. на Софийски районен
съд, 120 състав, с което по реда на чл. 247 ГПК е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело решение № 219515 от
20.09.2017г.
ОСЪЖДА С.О., гр. София, ул. „*********, да
заплати на Н.Б.Х., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 227.36 лв. (двеста двадесет и седем лева и 36 ст.), представляваща
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Н.Б.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на С.О.на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 1 ГПК сумата 300.00 лв. (триста лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА
Н.Б.Х., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 84, т. 3 ГПК
да заплати по сметка на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД сумата 227.36 лв. (двеста двадесет и седем лева и 36
ст.), представляваща държавна такса.
В необжалваната част, с която по иска с правно основание чл. 108 ЗС е признато
за установено, че ищецът е собственик на процесния имот, решение № 219515 от
20.09.2017г. по гр.д. № 45063/2014г. на Софийски районен съд, 120 състав,
поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940/18.01.2018г., е влязло в
сила.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.