№ 23446
гр. София, 29.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:***
при участието на секретаря ***
като разгледа докладваното от *** Гражданско дело № 20241110103106 по
описа за 2024 година
Т. Х. М. е предявил срещу „***“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за обявяване нищожността на клауза в Договор за потребителски кредит №
OL0012284/31.01.2020 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 297 лв., както и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от 5 лева, частично от сумата от 297 лева, недължимо платена по Договор за
потребителски кредит № OL00007312/29.11.2019 г., ведно със законната лихва от 12.01.2024
г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 29.11.2019 г. е сключил Договор за потребителски кредит №
OL0012284/31.01.2020 г. с ответника, по силата на който страните се договорили
дружеството да отпусне на ***получателя паричен заем в размер на 700 лева, със срок за
погасяване на кредита – 4 месеца, размер на погасителни вноски – 259,49 лв., годишна лихва
– 28,07%, ГПР – 31,98%, неустойка – 297 лв., която ще бъде заплащана на части съгласно
погасителния план, общо задължение по договора – 1037,97 лв. Ищецът твърди, че е погасил
изцяло сумата по процесния договор за кредит. Счита, че клаузата, предвиждаща заплащане
на неустойка в размер на 297 лв., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като
задължава потребителя да заплати необосновано високо обезщетение поради неизпълнение
на договорните си задължения. Твърди, че клаузата за неустойка не е индивидуално
уговорена, а самият договор за кредит е еднотипен и потребителят не може да влияе върху
неговото съдържание. Счита, че ответникът не е включил в ГПР разходите за заплащане на
неустойката, поради което е налице нарушение на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, а оттам и
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до нищожност на целия договор. Посочва, че
грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен
1
размер на ГПР, респ. целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.
22 ЗПК. Твърди, че сумата от 5 лв. – частична претенция от сумата в общ размер на 297 лв., е
недължимо платена на ***ра при липса на правно основание.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който предявените искове се оспорват като неоснователни. Не се оспорва наличието на
облигационно правоотношение между страните по Договор за потребителски кредит №
OL0012284/31.01.2020 г. Не се оспорва обстоятелството, че ***получателят е усвоил
отпуснатия му паричен заем в размер от 700 лв., както и факта на погасяване от
***получателя на задълженията му по процесния договор, в т.ч. и на уговорената неустойка.
Твърди, че на ищеца е възстановена сумата от 671,51 лв., представляваща сбор от
надплатени такси и неустойки по процесния и по още два договора за потребителски
кредит, сключени между страните. Ответникът посочва, че дружеството се е съобразило с
трайната съдебна практика, според която уговорките за заплащане на неустойки и такси за
експресно разглеждане в договорите за потребителски кредити представляват
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, поради което на 21.02.2024 г. ***рът е върнал с
обратен превод на ищеца надплатените от същия суми. Излага, че в полза на ищеца по
процесния договор за потребителски кредит е била възстановена сумата от 389,18 лв., от
които 297,14 лв. – такса неустойка, 90 лв. – такса просрочие, 2,04 лв. – надплатена сума.
Твърди, че ищеца е бил известен за постъпилото плащане.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване недействителността на клаузата в Договор за потребителски кредит №
OL0012284/31.01.2020 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 297 лв., както и
че е платил процесната сума, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже, че са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 11, ал. 1, т. 11, чл. 11, ал. 1, т. 9,
чл. 11, ал. 1, т. 20 и чл. 19, ал. 4 ЗПК при уговарянето на процесната клауза в Договор за
потребителски кредит № OL0012284/31.01.2020 г., предвиждаща заплащане на неустойка в
размер на 297 лв., както и че същата е индивидуално уговорена, основанието за
получаването на процесната сума, както и твърдението си, че е възстановил същата на
ищеца.
Съдът е обявил за безспорно, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № OL00007312/29.11.2019 г., че ***рът е предоставил заемната сума в размер на 700
лв. на ***получателя, която последният е усвоил изцяло, както и че ***получателят е
погасил задълженията си към ответника по процесния договор за кредит, в т.ч. и
уговорената неустойка.
С Договор за потребителски кредит № OL0012284/31.01.2020 г. ответното дружество е
предоставило в заем на ищеца сума в размер на 700 лева за срок от 4 месеца, който следвало
да се върне на 4 месечни погасителни вноски в размер на 259,49 лева. Кредитът бил
предоставен при лихвен процент от 28,07 % и ГПР от 31,98 %. Уговорена е неустойка в
2
размер на 297,14 лева за неспазване на задълженията на ***получателя.
Ищецът има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните
от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2
ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална
защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.
Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при
зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.
Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните
характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС,
установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на
обществения и икономическия жИ.т. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна
по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой
личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие
„потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице,
което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с
търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е
винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели
удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.
Процесната клауза от договора, предвиждаща заплащане на неустойка за неспазване на
задълженията на ***получателя, съдът намира за нищожна. Оценката на
платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това
следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на договор за кредит
***рът оценява ***способността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.
ч. информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва справка в ЦКР или в
друга база данни, използвана в Република България за оценка на ***способността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за ***ра от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя е ***рът да провери платежоспособността на
длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да
отпусне кредита. Към това следва да се добави и съображението, че така уговорената
неустойка излиза извън присъщите обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като
предвижда необходимост от изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, от което неизпълнение не произтичат каквито и да било вреди. По този начин
тази неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на ***ра, тъй
като за длъжника възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не
3
може да се приеме, че по този начин ***рът се обезщетява за риска от евентуална
неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск
зависи само от ***ра, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната
оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира
изпълнението му обезпечение. С въвеждането на процесната клауза от договора фактически
се създава допълнително обезщетение за ***ра при неизпълнение на договора, което
протИ.речи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-
потребител ***рът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението.
Налице е както протИ.речие с нормите на закона, така и въведен с договора механизъм за
неговото заобикаляне, поради което клаузата за неустойка е нищожна поради нейната
неравноправност и неустойка не се дължи на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съдът е допуснал по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза, която е
посочила, че с индивидуален договор за потребителски кредит № OL0012284 от 31.01.2020 г.
„***“ ООД предоставя на Т. Х. М. потребителски кредит в размер на 700 лева. Кредитът е
послужил за рефинансиране на друго кредитно взаимоотношение между страните и е бил
редовно осчетоводен на 01.02.2020 г., дата, приета от експертизата за дата на усвояване.
Заплатени по кредита са 1130 лв. с надплатена сума, включена в тях - 2,04 лв. Ответникът
твърди, че надплатената сума впоследствие е възстановена от ответното дружество на
ищеца. По пера на вземането сумите са погасили, както следва: главница - 700 лв.;
договорна лихва - 40,82 лв.; неустойка - 297,14 лв.; такси за просрочие и предсрочна
изискуемост - 90 лв. Остатъчното салдо от 2,04 лв. надплатена сума е осчетоводено и се
твърди да е възстановено на ***получателя. Експертизата е извършила изчисление на
коефициента на ГПР в два варианта, както следва: вариант 1 на изчисление на ГПР,
включващ главница в размер на 700 лв. и договорна лихва в размер на 40,82 лв., при който
размерът на ГПР е 33,14%; вариант 2 на изчисление на ГПР, включващ главница в размер на
700 лв., договорна лихва в размер на 40,82 лв. и неустойка в размер на 297,14 лв., при който
размерът на ГПР е 690,17%
Не се спори, че е начислена неустойка в размер на 297,14 лева, с което предвидения
ГПР се е повишил многократно. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в
него трябва да е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. В процесния договор, сключен с ищцата, са предвидени допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, но по същество е налице разминаване в ГПР, посочен в договора и
този, който би се получил, при включване на размера на неустойката в размера му. Съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС.
Очевидно е, че при новоформирания ГПР, същият би надвишил законовоопределения горен
праг, поради което договорът е в протИ.речие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия
4
текст гласи, че клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези
пропуски в договора се явяват протИ.речия с императивни норми на ЗПК. С оглед
многократно завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в
чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът счита, че вземането, определено като неустойка, е именно онова
вземане, което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че
още към момента на подписване на договора клаузата, с която се определя неустойка, не е
взета предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се заобикаля закона. Ето защо
съдът счита, че следва да се приеме, че клаузата за неустойка се явява нищожна поради
протИ.речие с императивни законови разпоредби на ЗПК, поради което и платената сума е
била недължима и подлежи на възстановяване от ответника.
С оглед на изложеното предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен.
Предявен е иск за връщане на недължимо платените суми. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го
върне. На връщане подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат
следните факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата
страна, поради получаването на нещо без основание и причинна връзка между
обогатяването на ответника и обедняването на ищцата. Изложеното е достатъчно за извод,
че процесната сума не се дължи и че предявеният иск е основателен поради нищожност на
клаузата за неустойка. Следва да се обърне внимание, че недействителността на тази клауза
не влече след себе си нищожност на целия договор. Съобразявайки изводите на
експертизата съдът намира, че на връщане подлежи сума в размер на 389,18 лева, която е
била недължимо платена.
С протоколно определение от 17.12.2024 г. съдът е допуснал на основание чл. 214 ГПК
изменение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият да се счита предявен
за сумата от 389,18 лева, което е пълният размер на предявения иск.
Представено е платежно нареждане от 21.02.2024 г. за сумата от 667,33 лева, преведена
в полза на ищеца, с посочено основание за превода „връщане на надвнесена сума по кредит
OL0012284“. В справка, изготвена от ответника, е посочено, че на заемополучателя по
кредита е върната сум в размер н 389,18 лева, включваща такса неустойка в размер на 297,14
лева, такса просрочие в размер на 90 лева и надплатена сума в размер на 2,04 лева. Поради
това съдът приема, че недължимо платените от ищеца суми във връзка с процесния договор
за кредит са му били възстановени в хода на производството, поради което и не следва да му
бъдат присъждани повторно.
С оглед изложеното искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора право на разноски има ищеца, който е претендирал следните
разноски: 50 лева – държавна такса и 300 лева – депозит за експертиза. Претендира се
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА в общ размер на 960 лева. Съдът
намира, че на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско
5
възнаграждение в размер на 100 лева. За да определи такъв размер на адвокатското
възнаграждение съдът съобразява на фактическата и правна сложност на делото и решение
от 05.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. На съда е служебно известно, че адв. М. е
процесуален представител по множество идентични претенции. Предвид цената на исковете
по всяко едно от образуваните дела би се достигнало до присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради
което и съобразно практиката на ВКС, обективирана в определение № 174 от 26.04.2021 г. по
ч. гр. д. № 560/2021 г., може да се приеме, че предявяването на такива претенции
представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
принципи на гражданския процес. С цитираното определение на ВКС е прието още, че съдът
не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, поради което разноските
не биха се дължали дори да се приеме, че са извършени в самостоятелно производство..
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА поради неравноправност клаузата за неустойка в
Договор за потребителски кредит № OL0012284/31.01.2020 г., предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 297,14 лв. по предявения от Т. Х. М., ЕГН **********, срещу „***“
ЕООД, ЕИК ***, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Х. М., ЕГН **********, срещу „***“ ЕООД, ЕИК ***,
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
сумата от 389,18 лева, недължимо платена по Договор за потребителски кредит №
OL00007312/29.11.2019 г., ведно със законната лихва от 12.01.2024 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на Т. Х. М., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лева - сторени разноски по делото.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, да заплати на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ ***, на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6