Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 9870 по
описа за 2019 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 04.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 51365/2018г. на СРС, ГО, 169 състав, е уважен предявеният от И.П. К. срещу П.на Р.Б.иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати
сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от ищеца в резултат на незаконно обвинение в извършване на
престъпление, за което е оправдан с решение № 275832 от 23.11.2017г.,
постановено по НАХД № 11212/2017г. по описа на СРС, ведно със законната лихва,
считано от 05.05.2018г. до окончателното изплащане, като предявената претенция
е отхвърлена за разликата над сумата от 1 000 лева до пълния претендиран размер
от 5 000 лева.
Срещу решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от
ищеца И.П.К.. В същата са изложени оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част поради нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа,
че първоинстанционният съд не е съобразил всички релевантни за спора
обстоятелства, както и събраните по делото гласни доказателствени средства,
поради което е определил обезщетение, което не съответства на критерия за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Счита, че неправилно съдът е акцентирал
единствено върху факта, че обвинението не е за тежко престъпление, че срокът на
производството е разумен и че делото е внесено в съда с постановление по чл.
78а от НК, а не с обвинителен акт. Същевременно СРС не е разгледал твърденията
на ищеца за конкретни претърпяни неимуществени вреди, а именно – стрес,
притеснения, несигурност, чувство за несправедливост. Обръща внимание и на
обстоятелството, че ищецът е млад и добре образован човек в най-активната си
възраст, работи във Великобритания в областта на маркетинга и консултантските
услуги, не е осъждан, срещу него не са се водили други наказателни
производства. Поддържа, че срещата му с държавните органи на наказателното
преследване – полиция, прокуратура, съд, са били за него повод за огромни
притеснения, страх и психически дискомфорт. По тези съображения счита, че
справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на
сумата от 5 000 лева и прави искане за отмяна на решението в обжалваната му
част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи в пълен
размер.
Насрещната страна – П.на Р.Б.оспорва въззивната жалба
по съображения, че решението на СРС в отхвърлителната му част е правилно и следва
да се потвърди.
Срещу първоинстанционното решение, в частта, в която е
уважен предявеният иск, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника
П.на Р.Б.. В същата са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстнационния съд изводи, както и за нарушения на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
определено в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като неговият
размер не е съобразен с критерия за справедливост. Счита, че от събраните по
делото доказателства не се установяват основания за ангажиране на имуществената
отговорност на ответника, тъй като не е налице нито една от кумулативно
изискуемите предпоставки, а именно – претърпени неимуществени вреди, за които
по безспорен начин да е установено, че са в пряка причинно-следствена връзка с
незаконното действие на правозащитните органи. Освен това счита, че не е доказана
и причинно-следствена връзка между обвинението и конкретните увреждания, които
според ищеца имат трайна последица за физическото и психическото му състояние. Освен
това П.не е разпространявала информация за образуваното и водено срещу ищеца
наказателно производство, с оглед на което не следва да носи отговорност за
такива действия. По изложените съображения въззивникът обосновава извод, че
определеният размер на обезщетението не съответства на характера и степента на
търпените неимуществени вреди, както и на вида и степента на упражнената
наказателна репресия. Според жалбоподателя претенцията е недоказана, поради
което прави искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което предявеният иск да се отхвърли изцяло. В условията на
евентуалност навежда възражение, че присъденият размер е завишен, несъответен
на икономическия стандарт и средностатистическите показатели за доходи по време
на възникване на увреждането, на принципите за справедливост, както и на
установената съдебна практика по аналогични дела, поради което прави искане за
намаляване на размера на обезщетението по чл. 2 от ЗОДОВ за неимуществени
вреди.
Насрещната страна – И.П.К. оспорва въззивната жалба на
ответника като неоснователна и необоснована.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материално-правни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на същото. По изложените във въззивната жалба
оплаквания намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3,
предл. 1-во от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди:
Ищецът претендира заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за
което е оправдан.
В срока за отговор на исковата молба
ответникът Прокуратура на Р.Б.е оспорил исковете с правоизключващи спорното
право възражения, вкл., че не са настъпили твърдените от ищеца вреди.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че от образуваното срещу ищеца наказателно
производство до постановяване на решение, с което същият е оправдан по
повдигнатото му обвинение, ищецът е претърпял само обичайните при несправедливо
обвинение неимуществени вреди, чието настъпване е установено и посредством
гласните доказателства. При определяне размера на претенцията и в приложение на
принципа за справедливост, е съобразена продължителността на наказателното
производство, обстоятелството, че обвинението не е за тежко престъпление, както
и факта, че в съдебна фаза производството срещу ищеца е било образувано като
такова по административно-наказателно дело.
В жалбите, с които е сезиран съдът, не
се правят обосновани оплаквания за неправилно установени факти в
първоинстанционното производство, поради което в правоприлагащата си дейност
въззивният съд следва да изходи от установеното от първата инстанция, като
приложи закона, уреждащ спорното право.
С оглед изложеното, на настоящия етап от
производството е установено, че с постановление от 21.04.2017г. по досъдебно
производство № 227 ЗМИП 15140/2016г. по описа на 03 РУ – СДВР, пр. пр. № 44116/2016г.
по описа на СРП, И.П.К. е привлечен в качество на обвиняем за извършване на
престъпление от общ характер, както следва: за това, че на 02.05.2014г. в гр.
София, в качеството си на управляващ и представляващ търговско дружество “ЕДС
Агенция” ЕООД, дружеството е изпаднало в неплатежоспособност, но в тридесет
дневен срок от спиране на плащанията, считано от 01.05.2014г. по изискуемо
парично публично задължение към държавния бюджет по ЗКПО, не е поискал от СГС
да открие производство по несъстоятелност на управляваното от него дружество –
престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Спрямо обвиняемия не била
взета мярка за неотклонение.
На 29.06.2017г. в СРС е внесено
постановление с предложение за освобождаване на обвиняем от наказателна
отговорност и налагане на административно наказание, по което било образувано
НАХД № 11212/2017г. по описа на СРС, НО, 100 състав. Производството се развило
в две открити съдебни заседания, като на 23.11.2017г. било постановено решение,
с което обвиняемият И.К. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото
обвинение за извършено престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Това
решение е влязло в законна сила на 05.05.2018г.
Приетите за установени негативни
последици от повдигането на обвинение срещу ищеца са доказани посредством
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К. Захариев и
Николай Янков, от които е установено приетото от СРС отражение по
неблагоприятен начин на наказателното производство върху емоционалното
състояние и социалната сфера на ищеца - че И.К., който работи и живее в Англия,
бил доста притеснен по време на наказателното производство срещу него, защото
имало възможност да му се наложи глоба и да бъде записано, че е осъждан, което
можело да му попречи за работата в Англия.
Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1-во, във вр.
с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата - в лицето на
съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда - отговаря и
дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът
е оправдан, независимо от това дали вредите са
причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или
служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (в този смисъл са и разясненията,
дадени в тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. по тълкувателно дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за
съда). Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било
обвинено в извършване на престъпление по Наказателния
кодекс, като по повдигнатото и поддържано
срещу ищеца обвинение e постановена оправдателна присъда с влязъл в сила
съдебен акт, т.е. налице е незаконен акт на правозащитен орган. Отговорността
на ответника произтича от законоустановените правомащия на прокурора да
ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното
му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на
определени етапи на наказателното производство действията на съответния
прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид
събраните доказателства – чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ.
Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на
предварителното производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е
релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител
на вредите, съотв. какво е било вътрешното му убеждение (субективното отношение
е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от закона). Тези
обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика
от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване
на отговорността. Обвинението в престъпление се явява незаконно винаги, щом има
влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд, или наказателното
производство е прекратено, т. е. определящ е крайният резултат от определено
действие или акт, от който се установява, че предприетите срещу съответно лице
действия са били неоснователни, т. е. констатира се незаконосъобразността на
обвинението. В този смисъл без значение за обективната отговорност е това дали
на определен етап от производството действията на П.са били законосъобразни и
обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при
извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Въз основа на
нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3,
пр. 1-во ЗОДОВ не може да се
признаят определени действия на П.за основателни и да изключи нейната
отговорност за тях. Законът не е предвидил като изискване за възникване на
отговорността освен оправдаването/прекратяването на наказателното производство
и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и
отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички
законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този
момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до
специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено
увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в
законовата разпоредба предпоставки - в случая повдигане на обвинение на лице за
извършване на престъпление и прекратяване на образуваното наказателно
производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето (обвинението не
е доказано).
Във връзка с изложеното и въззивният съд
приема за установено по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган
- обвинение в извършване на престъпление, по което лицето е било оправдано с
влязла в сила присъда.
Отговорността на П.на Р.Б.се извлича от
правомощията по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването и
от задължението на П.да повдига и поддържа обосновано обвинение и да доказва
виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, като в случая
незаконосъобразността на обвинението е констатирана с влязло в сила решение на
съд, с което ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото
обвинение.
Спорните по същество във въззивното
производство въпроси са свързани с настъпването на претендираните неимуществени
вреди и наличието на причинно-следствена връзка между тях и незаконното
обвинение.
Въззивният съд приема, че от събраните
гласни доказателствeни средства се установяват неблагоприятните последици, за
които ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение. Конкретно се
установява, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на
ищеца е било засегнато, в т. ч. същият е изпитвал притеснение и страх, че ще
бъде несправедливо осъден, уронени са и честта и достойнството му, които са и
закономерна (обичайна) последица от повдигането на обвинението. Следва да се
отбележи, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един
недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност
лице. Това води до увреждане и настъпване на вреди - неблагоприятно отражение
върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на
наказателното производство, - които са пряка и непосредствена последица от това
увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно
изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за
размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Съгласно
установената практика на ВКС е нормално да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на
престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено
и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както
и социалното му общуване /в този смисъл решение № 388 от 02.12.2013г. на ВКС по
гр.д. № 1030/2012г., IV ГО; решение № 480 от 23.04.2013г. на ВКС по гр.д. №
85/2012г., IV ГО; решение № 214 от 08.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 3921/2017г.,
IV ГО/. В същите решения е прието, че не е в тежест на пострадалия да докаже
отделните си негативни изживявяния. Доказани ли са увреждащите действия и
бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи
неговия размер по своя преценка.
Размерът на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост
се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална
принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с участието на
пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време,
проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. В случая
производството спрямо ищеца e продължило
1 година и 14 дни, а именно – от 21.04.2017г. /датата на привличането му като
обвиняем/ до 05.05.2018г., като тази
продължителност категорично не надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС (в сила
за България от 07.09.1992г.), тълкуван с оглед практиката на Европейския Съд по
правата на човека (ЕСПЧ).
На следващо място,
спрямо ищеца не били налагани мерки за процесуална принуда, а за престъплението, за което му е било
повдигнато обвинение, се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или с глоба до пет
хиляди лева, т.е.
не се касае за тежко умишлено престъпление по смисъла на ч. 93, т. 7 от НК.
Делото в съдебна фаза се e развило по реда на Глава двадесет и осма от НПК -
освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание.
Размерът на обезщетението се определя също
според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания
и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако
увреждането е трайно - медицинската прогноза за развитието на заболяването. В процесния случай ищецът не е ангажирал доказателства да е преживял психически и
емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на
обвинение в престъпление. Не са доказани твърденията, че по време на цялото
производство е бил подложен на огромен стрес и психическо напрежение, нито настъпването на
специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение.
Обезщетението за неимуществени вреди следва
да се определи глобално по справедливост, при отчитане на всички обстоятелства,
имащи отношение към размера му, включително тежестта и характера на
обвинението; продължителността на наказателното производство; наложената мярка
за неотклонение; както и презюмираните морални страдания, преживени
тревоги и притеснения.
От обсъдените свидетелски показания не
се установява повдигането на обвинение да е причинило на ищеца душевни страдания
и неудобства над обичайните. Eто защо изхождайки от посочените по-горе критерии въззивният съд
приема че предявеният иск е основателен до размера от 1 000 лева, който размер
ще компенсира в най-пълна степен вредите от неоправданата наказателна репресия,
които са нанесени на пострадалия. По тези съображения въззивният съд приема за
неоснователни оплакванията на ищеца за нарушаване на материалния закон при
определяне размера на справедливото обезщетение за причинени неимуществени
вреди. Освен това, следва да се има предвид, че като база за паричния
еквивалент на причинената неимуществена вреда служи икономическият растеж и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта. В случая датата, към която следва да се отчетат
тези показатели съгласно приетото с ТР
№ 3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2004г., ОСГК (т. 4), е
05.05.2018г. - влизане в сила на оправдателното решение. Отчитането на
социално-икономическото развитие при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди е възприето в трайната практика на ВКС, отразена в решения
№ 1207 от 4.11.2008г. по гр. д. № 5502/2007г. на IV ГО, решение № 95 от
24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г на I ТО, решение № 141 от 19.08.2013г. по т.д.
№ 453/2012г. на II ТО, решение № 60 от 29.04.2014г. по т.д. № 3049/2013г. на II
ТО, решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г., решение № 157 от
28.11.2014г. по т.д. № 3040/2013г. на II ТО и други.
Следва да се посочи още, че осъждането
само по себе си също има ефекта на овъзмездяване. Прилагането на критерия
"справедливост" предпоставя цялостна преценка на конкретните факти,
които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното
определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани.
Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техния
интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното
производство, липсата на предприети спрямо ищеца мерки за процесуална принуда и
мярка за неотклонениe, характера и тежестта на незаконното обвинение,
обстоятелството, че производството в съдебна фаза се е развило в по реда на Глава двадесет
и осма от НПК -
освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, настоящият съдебен състав намира, че
обезщетение в размер на 1 000 лева е достатъчно за справедливото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди.
Като е достигнал до същите изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
Предвид обстоятелството, че и двете
въззивни жалби са неоснователни, никоя от страните във въззивното производство
няма право на съдебни разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване. Предявеният иск е за парично вземане,
оценяем е и делото е гражданско. В случая цената на иска е 5 000 лева, а
съгласно цитираната разпоредба на касационно обжалване не подлежат въззивни
решения, постановени по искове по граждански дела с цена до 5000 лв., включително /в този смисъл е определение № 39 от
29.01.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 463/2015г., IV ГО/.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 106986 от 04.05.2019г., постановено по гр.д. № 51365/2018г. по описа на СРС,
ГО, 169 състав.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.