№ 20853
гр. София, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Д. ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20231110168294 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Й. М. М. срещу „Вивус.БГ“
ЕООД.
Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за паричен заем №
************* на 08.07.2022г., съгласно който ответникът се задължил да му отпусне
сумата от 100лв., чието връщане следвало да стане в срок до 07.08.2022г. В договора
било предвидено, че ГПР е 49,50%, лихвеният процент 40,88%, а самият размер на
лихвата – 3,36лв. В договора било уговорено, че кредитополучателят дължал сума в
размер на 25,73лв., представляваща такса за бързо разглеждане.
На 09.07.2022г. между страните бил сключен анекс към договора, с който на
ищеца била отпусната допълнителна сума от 170лв., като сумата за експресно
разглеждане се изменила на 161,92лв. На същата дата бил сключен и втори анекс, с
който била отпусната допълнителна сума от 340лв., а таксата за експресно разглеждане
ставала 225,43лв. Отново на 09.07.2022г. бил сключен и трети анекс, с който била
отпусната допълнителна сума от 210лв., като сумата за експресно разглеждане се
променяла на 264,66лв. Посочва, че погасил изцяло задълженията по договора,
включително таксата за експресно разглеждане.
Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК,
тъй като противоречал на императивните правила – липсвал ГПР, който бил посочен
само като процент, без ясно описана методика на формирането му, и в грешно посочен
размер. Поддържа, че съзнателно в неговия размер не е включена таксата, което води
до заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице била заблуждаваща
търговска практика по смисъла на ЗЗП, тъй като нарочно бил посочван грешен ГПР.
Счита, че клаузата за заплащане на таксата за експресно разглеждане е нищожна, тъй
като цели заобикаляне изискванията на чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК, както и че се явява
неравноправна. Предвид това посочва, че има право на връщане на платените суми над
чистата стойност на договора.
1
С оглед изложеното моли за постановяване на решение, с което да бъде
признато за установено, че сключеният между страните договор е нищожен, както и
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 5,00лв., предявена частично от
вземане в общ размер от 264,66лв. - недължимо платена сума по договора,
представляваща разликата над чистата стойност по него (съобразно направеното и
допуснато от съда уточнение –л. 80 и 86), ведно със законната лихва.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с
който оспорва исковете като неоснователни. Признава, че между страните е сключен
договор за кредит с посочените параметри. Счита, че същият отговаря на всички
нормативни изисквания, като в него се съдържа погасителен план, описан е ГПР и
таксата не противоречи на закона. Изтъква, че ищецът доброволно е избрал
предоставянето на тази допълнителна услуга, а нейната стойност не следвало да се
включва в ГПР. Излага допълнителни съображения за неоснователност на
претенциите. Отрича ищецът да е погасил задълженията си по кредита, особено такса
за допълнителна незадължителна услуга.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
От страна на ответника са предявени и насрещни искове, които са приети за
съвместно разглеждане. Посочва, че ищецът не е погасил задълженията си по договора
и анексите към него, като има остатъчни такива в размер на 1300лв. главница и
42,96лв. възнаградителна лихва за периода 08.07.2022г.-07.08.2022г., като моли
ответникът да бъде осъден да ги заплати, ведно със законната лихва върху главницата
от подаване на насрещния иск до окончателното плащане .
Съобразно изложеното, моли за уважаване на предявените насрещни искове.
Ответникът по насрещните искове е подал отговор на исковата молба. Прави
възражение за недействителност на договора за кредит, тъй като са нарушени чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК., като същият дължи само чистата стойност по него.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителен
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и осъдителен иск
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и и насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства,
че 08.07.2022г. между страните е сключен договор за кредит № *************,
съгласно който ответникът, в качеството на заемодател, се е задължава да предостави
на ищеца, в качеството на заемател, сумата от 100лв., при посочени ГЛП от 40,88% и
ГПР от 49,50%. Уговорено е заемателят да дължи такса за бързо разглеждане в размер
от 25,73лв. и лихва в размер на 3,36лв. Общо дължимата сума възлиза на 129,09лв., а
крайният срок за връщане на кредита е 07.08.2022г.
Установява се от събраните писмени доказателства, че на 08.07.2022г. между
страните е сключен анекс към договора за кредит, съгласно който на заемателя се
отпуска допълнителна сума от 480лв., като таксата за бързо разглеждане става
125,55лв., ГЛП 40,99% (19,53лв.), ГПР 49,60%, а общо дължимата сума 725,08лв.
Крайният срок за погасяване остава 07.08.2022г.
На 09.07.2022г. са сключени други три анекса към договора, с които на ищеца са
отпуснати допълнително 170лв., 340лв. и 210лв. и така крайният общ размер на
кредита възлиза на 1300лв. Размерът на таксата за бързо разглеждане става 264,66лв.,
ГЛП 40,94% (42,96лв.) и ГПР 49,60%. Крайният срок за погасяване на кредита остава
2
07.08.2022г.
Сумите по кредита са усвоени, видно от представените документи от третото за
спора лице – Изипей АД /л. 120/.
Съгласно общите условия, таксата за бързо разглеждане представлява
допълнителна незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която
гарантира обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 (петнадесет)
минути от подаването му по ел. път, по телефон или на хартиен носител в офис на
партньор. Таксата за бързо разглеждане може да бъде заявена при подаване на искане
за отпускане на кредит и/или допълнителна сума по кредит, при срокове и условия,
посочени в ОУ и съгласно тарифа на кредитора.
За изясняване на релевантни за спора обстоятелства, по делото са допуснати,
изслушани и приети основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи. От тях
се установява, че без да се включва таксата за бързо разглеждане, ГПР по договора
възлиза на 48,52%, но при нейното включване, същият възлиза на 1225,12%. Вещото
лице посочва, а това се установява и от събраните писмени доказателства, че ищецът е
извършил плащания към заемодателя в общ размер от 536,80лв. Тези плащания са
постъпили по процесния договор, но според дружеството – ответник са свързани с
поискана и предоставена допълнителна незадължителна услуга за удължаване срока на
договора и са заплатени отделно от първоначално възникналото задължение. В тази
връзка, вещото лице не е изследвало счетоводни документи, а единствено отговор по
ел. път /л. 138/, подаден от самото дружество, в който отрича тези плащания да са
свързани с първоначалните задължения по договора.
При горните факти, съдът намира следното от правна страна:
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в
отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и
ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит и анексите към него е посочен
годишен процент на разходите, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по
кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната
дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
3
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната такса за бързо разглеждане представлява разход, свързан с договора
за потребителски кредит и следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била
изначално известна на кредитора. Видно е, че тази такса е била начислена още при
сключване на договора и анексите към него и е посочена в тях. В случая, в ГПР е
включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне
на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя
относно реалните разходи по кредита. При това положение се налага изводът, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не
следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен
ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен
както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да
бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В
задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно,
санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта
на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива,
следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните
разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки,
така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.
Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и
същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
4
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.
61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящият съдебен състав
включването на клауза в договора за кредит, в която се уговаря такса за
предоставянето на несъществена услуга, която вероятно въобще не бива предоставяна,
представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от
договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело №
C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за
всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. В случая, чрез добавяне на таксата към
ГПР, последният възлиза на много повече от допустимото. Очевидно, целта на
клаузата за дължимост на тази такса е да доведе до допълнителна облага за кредитора
чрез заобиколяне на максимално допустимите параметри според императивните
изисквания на ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира предявеният установителен иск за
нищожност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК за основателен.
По насрещните искове:
Както се посочи, съдът приема сключеният между страните договор за кредит
за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК поради нарушение на предвидените в нормата
изисквания. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не
дължи лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи
по кредита като такси, неустойки и др. под.
По делото се установява, че потребителят е платил по договора за кредит сума
в общ размер от 536,80лв. Твърденията на дружеството, че тази сума била за
погасяване на други задължения по договора, са без значение, доколкото при
недействителност на договора по чл. 22 ЗПК се дължи само чистата стойност. Ето
защо, всички платени суми следва да бъдат ползвани за погасяване на главницата по
него. Чистата стойност съгласно договора и анексите възлиза на 1300лв. След
изваждане на платената сума от 536,80лв. остава дължима разлика от 763,20лв.
Потребителят не твърди и доказва да е погасил тази сума чрез плащане или по друг
начин, поради което предявеният насрещен иск за главницата следва да бъде уважен до
този размер.
Както бе посочено, законна лихва за забава не следва да бъде присъждана върху
главницата с оглед нормата на чл. 23 ЗПК. В този смисъл е и практиката на ВКС –
Решение № 129/30.07.2024г. по т. д. № 630/2023г., I ТО на ВКС, в което е прието, че
прилагането на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая не съответства на целта на
Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в
областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Ето
защо, в полза на кредитора не следва да се присъжда на основание чл. 86 ЗЗД
законната лихва върху чистата стойност на главницата, считано от подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
5
В най-актуалната практика на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.
дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело №
1023/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г.,
ІІІ г. о. на ВКС, се приема, че при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи
в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит,
посочена по-горе. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума
по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен
договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.
23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради това, чистата стойност следва да бъде присъдена в
същото производство, като бъде съобразен предявеният размер съгласно принципа на
диспозитивното начало.
По делото не се установява наличието на платени без основание (над чистата
стойност) суми от потребителя, поради което предявеният от него осъдителен иск по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователен.
По изложените съображения, предявеният установителен иск по чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК е основателен, предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД е неоснователен, предявеният насрещен иск за главницата е основателен до
размер на 763,20лв., а за разликата до пълния размер от 1300лв., а искът за сумата от
42,96лв. – договорна лихва, е неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на разноски имат и двете страни.
По отношение на установителния иск, който е уважен изцяло, ищецът има право
на разноските за държавна такса от 50лв. и 175лв. депозит за експертиза (половината
от първоначално определения за основната експертиза), както и процесуалният му
представител има право на адв. възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер
от 480лв. с ДДС, предвид доказателствата за регистрация по ДДС.
По отношение на предявените насрещни искове, право на разноски имат и двете
страни, като ищецът по насрещните искове (дружеството) има право на разноски в
общ размер от 120,95лв. (държавна такса и юрк. възнаграждение), а ответникът
(физическото лице) на разноски в общ размер от 140,30лв. (депозити за експертиза
съразмерно) и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адв. възнаграждение от 207,22лв. с
ДДС, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Следователно, на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер от
365,30лв., на процесуалния му представител адв. възнаграждение в общ размер от
687,22лв. с ДДС, а на ответника разноски в размер от 120,95лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
6
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Й. М. М., ЕГН:
*************, с адрес: ***************************************, срещу
„Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-54, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че сключеният между страните договор за кредит №
*************/08.07.2022г. е нищожен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. М. М., ЕГН: *************, с адрес:
***************************************, срещу „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-
54, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5лв. като
част от вземане в общ размер от 264,66лв., представляваща недължимо платени
суми по договор за кредит № *************/08.07.2022г. над чистата стойност.
ОСЪЖДА Й. М. М., ЕГН: *************, с адрес:
***************************************, да заплати на „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-
54, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 и чл. 23 ЗПК сумата от 763,20лв.,
представляваща неплатен остатък от главницата (чистата стойност) по договор за
кредит № *************/08.07.2022г. и четири анекса към него, от които един от дата
08.07.2022г. и три от дата 09.07.2022г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 120,95лв. – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата
над уважения размер от 763,20лв. до пълния предявен от 1300лв. и изцяло иска за
сумата от 42,96лв., представляваща договорна лихва по договора за периода
08.07.2022г.-07.08.2022г.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на Й. М. М., ЕГН:
*************, с адрес: ***************************************, на основание
чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК сумата от 365,30лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Д. Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на
********************************, БУЛСТАТ: *************, на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. сумата от 687,22лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
извършено безплатно процесуално представителство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7