№ 2278
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20241100505193 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 24.01.2023г., постановено по гр.д. № 33275/2015г. по описа
на СРС, ГО, 75 състав, са уважени предявените от “ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД срещу А. Г. Г. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1
от ЗЗД за заплащане на следните суми: 226, 68 лева – главница по договор за
предоставяне на стандартен потребителски кредит с поръчители от
03.02.2010г., ведно със законната лихва от 12.06.2015г. до окончателното
изпащане; 995, 75 лева – договорна лихва за периода от 12.06.2012г. до
28.02.2015г. и 692, 94 лева – наказателна лихва за периода от 12.06.2012г. до
11.06.2015г. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както
следва: по иска за главница – за разликата над 226, 78 лева до пълния
предявен размер от 226, 79 лева; по иска за договорна лихва – за разликата над
995, 75 лева до пълния предявен размер от 1 405, 10 лева и за периода от
10.02.2014г. до 12.06.20112г. и по иска за неустойка – за разликата над 692, 94
лева до пълния предявен размер от 2 233, 11 лева и за периода от 10.03.2012г.
до 12.06.2015г.
1
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от А. Г. Г., в която са
изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи. Конкретно се поддържа, че процесният
договор за кредит не отговаря на императивните изисквания по чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, доколкото ГПР е посочен единствено като абсолютна стойност в
проценти, без да е уточнена методиката за формирането му и включените в
него компоненти. Излага доводи за недължимост на претендираната
неустойка поради нищожност на клаузата, изводима от разпоредбата на чл. 19,
ал. 2 от ЗПК /отм./. Счита, че в тази хипотеза съдът не може да замести
нищожната клауза с нормата на чл. 86 от ЗЗД, като се позовава на съдебна
практика на ВКС и на решения на СЕС по този въпрос със задължителен
характер. Излага становище, че клаузата на чл. 6 от процесния договор е
неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задълженията да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Релевира възражения за нищожност и на
уговорената възнаградителна лихва поради неравноправност – предвидена е
променилива лихва при неясни условия, с което са нарушени императивни
изисквания на чл. 146 от ЗЗП. По тези съображения е направено искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят изцяло, а в условията на евентуалност –
да се отхвърлят исковете за присъждане на възнаградителна лихва и за
неустойка.
Въззиваемата страна – “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита обжалваното решение
за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по
делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-
правни норми. Поддържа, че процесният договор за кредит е изготвен в
съотвествие с изискванията на ЗЗП и на ЗПК и прави искане за потвърждаване
на решението в обжалваната му част.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
2
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и
допустимо. По наведените оплаквания за неправилност на същото приема
следното:
На етапа на въззивното производство не е спорно, че на 03.02.2010г. е
сключен договор за предоставяне на стандартен потребителски кредит с
поръчители, по силата на който “МКБ ЮНИОНБАНК” АД /с универсален
правоприемник “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД/, в качеството на
кредитодател е предоставил на Г. Цветков Г., в качеството на
кредитополучател, кредит в размер на 7 000 лева за задоволяване на текущи
потребителски нужди. Ответникът А. Г. Г. е встъпил в облигационното
правоотношение при условията на чл. 101 от ЗЗД като солидарен длъжик и е
поел задължение да отговаря за изпълнението на задълженията по договора
при условията на солидарна отговорност /чл. 22.2. от раздел втори от договора
– “Общи условия относно предоставяне и ползване на кредита”/.
Предоставената сума е била усвоена. Уговорено е задължение за разсрочено
връщане на кредита за срок от 60 месеца /краен падеж – 30.02.2015г./ на равни
месечни анюитетни вноски, при годишен процент на разходите /ГПР/ - 21, 12
%. Кредитополучателят се задължил да заплаща възнаградителна лихва при
следните условия и размер /чл. 4 от договора/: - за първата година на срока на
действие на договора – фиксирана годишна лихва в размер на 16, 95 %; след
изтичане на този срок непогасената главница се олихвява с плаващ лихвен
процент, определен в размер на действащия дванадесетмесечен СОФИБОР и
фиксирана надбавка в размер на 7, 8 пункта, но не по-малко от 16, 95 %. В чл.
6 от договора е предвидено, че при нарушаване на сроковете за погасяване на
която и да е вноска от главницата, кредитополучателят дължи върху
просрочената част от главницата за времето на просрочие наказателна лихва,
включваща договорената лихва по чл. 4.1., респ. чл. 4.2. и наказателна
надбавка от 10 пункта.
По делото е представен погасителен план, в който са посочени размерът
на дължимите плащания, падежа на вноските и условията за извършването на
тези плащания. Този погасителен план е подписан единствено от
кредитополучателя Г. Г..
3
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
Въззивният съд приема, че по делото е несъмнено установено, че между
“МКБ ЮНИОНБАНК” АД /с универсален правоприемник “ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД/ и кредитополучателят е съществувал
договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на
чл. 430 - чл. 432 ТЗ. Същият е формален /в закона е предвидена форма за
действителност - писмена - чл. 430, ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и
консенсуален /договорът се счита за сключен от момента на постигане на
съгласието/. За банката - кредитор няма друго задължение освен да отпусне
уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят
има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да
даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и
изпълнението на договора и да даде обезпечение. Ответникът А. Г. е встъпил в
дълга на кредитополучателя при условията на чл. 101 от ЗЗД и е поел
задължение да отговаря в условията на пасивна солидарност с
кредитотолучателя за изпълнението на всички задължения по процесния
договор за банков кредит.
По делото не е спорно, че ищецът е изправна страна по договора, като е
отпуснал паричната сума под формата на банков кредит, както и че същата е
усвоена от кредитополучателя. Вземанията се претендират при условията на
настъпил краен срок за издължаване на кредита.
Настоящият съдебен състав приема, че договорът за банков кредит от
03.02.2010г. разкрива признаците на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 4 от ЗПК /отм., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г./. Следва изрично да
се посочи, че ЗПК /обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г./ е
неприложим, доколкото не е бил част от обективното право към датата на
сключване на процесния договор за банков кредит.
Нормите на ЗПК /отм./ са повелителни, поради което по отношение на
тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които
при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
4
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може
служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за
потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически
обстоятелства.
Въззивникът има качеството на солидарен длъжник по договора за
потребителски кредит при условията на чл. 101 от ЗЗД и като такъв има право
да прави възражения за недействителност на същия поради несъответствието
му с изискванията на ЗПК /отм./ и ЗЗП. В случая ответникът е релевирал
изрични възражения за недействителност на процесния договор, които обаче
се основават на разпоредбите на действащия към настоящия момент ЗПК. Във
връзка с това следва да се има предвид обстоятелството, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен при действието на ЗПК /отм./ и
проверката за съответствието му със законовите изисквания следва да се
извърши съобразно действащия към 03.02.2010г. закон, т.е. според
императивни изисквания на ЗПК /отм./.
Приложими по делото са и тълкуванията в практиката на ВКС - ТР №
1/2020 от 27.04.2022 г. по т. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и решение №
50167 от 22.02.2023 г. по т. д. № 1088/2021 г. на Върховен касационен съд, 1-во
тър. отделение, съобразно които съдът е длъжен да се произнесе служебно по
нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и
формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда
факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в
гражданския процес, поради което когато основанието за нищожност
произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните
трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя
се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато без да е
направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани
доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2
ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на
установените от тях факти. Някои от общите основания за нищожност по чл.
26 от ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира,
като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради
противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна
норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с
правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за
5
действителност, също е видимо от самата сделка.
Изискванията за форма и съдържание на договора за потребителски
кредит са уредени в чл. 6 и чл. 7 от ЗПК /отм./, като освен сключването му в
писмена форма, то следва кредиторът да е уведомил потребителя за всички
условия на потребителския кредит преди сключването на договора, като
потребителят не е длъжен да извършва каквито и да са плащания,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, които не са
включени в условията на сключения договор за потребителски кредит, а
всички изменения и допълнения към договора се извършват в писмена форма
и се подписват от двете страни. Задължителна част от съдържанието на
договора съгласно чл. 7, ал. 1, т. 7-13 от ЗПК /отм./ са условията, при които
годишният процент на разходите по кредита могат да бъдат променяни;
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера,
броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно,
общия размер на тези плащания; разходите по чл. 21, ал. 2, които не се
включват в ГПР, с изключение на тези, които възникват поради неизпълнение
на договора от страна на потребителя; елементите на общата стойност на
кредита, които не са включени при изчисляването на годишния процент на
разходите по кредита; свързаните с договора разходи, които трябва да се
понесат от потребителя, ако има такива; правото на потребителя да погаси
предсрочно кредита и указание, че в този случай той има право на намаление
на размера на задълженията си съгласно чл. 18, ал. 2, както и условията за
прекратяване на договора; обезпеченията, които потребителят е длъжен да
предостави, тяхната стойност, както и условията, при които могат да бъдат
освободени.
В конкретния случай от договора за потребителски кредит от
03.02.2010г., се установява, че е отпуснат потребителски кредит със срок за
издължаване 60 месеца на равни анюитетни вноски, но от съдържанието не се
установява в същото да са включени условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски, както и общия размер на тези плащания, съобразно
изискванията на чл. 7, т. 8 ЗПК /отм./. Такова съдържание има изготвеният
погасителен план, но както бе посочено същият не е подписан от ответника.
С оглед изложеното и на основание чл. 14, ал. 1 от ЗПК /отм./ се налага
6
извод, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен
поради неспазване на императивното изискване по чл. 7, т. 8 от ЗПК /отм./.
При съобразяване на специалната норма на чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./,
установяваща изискуемост на вземане за чистата стойност на кредита и при
недействителност на договора за потребителски кредит /отричането на
валидността на част или дори на целия договор няма да изключи
задължението на потребителя да върне чистата стойност на кредита/,
настоящият съдебен състав намира, че целта на защитата на потребителя не е
отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на
обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения,
накърняващи баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е
съответно и на общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с
отделни клаузи, наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат
на обявената недействителност отпада само възмездността на кредит, сключен
в рамките на търговската дейност на кредитора, а се съхранява сделка със
съдържание на безвъзмезден заем. В този смисъл остатъчното задължение на
потребителя е именно за връщане на главницата по получения кредит, а не за
реституция на дадената сума по повод несъществуващ /недействителен/
договор - в този смисъл е решение № 50174 от 26.10.2022г. на ВКС по гр. дело
№ 3855/2021г., ІV ГО, което е приложимо и в хипотезите на ЗПК /отм./,
поради идентичност на правната уредба на двата нормативни акта в тази част.
По делото е установено от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, че по процесния договор са налице плащания в общ размер на 9
682, 30 лева от които към 12.06.2015г. /датата на подаване на исковата молба/
са платени 4 482, 30 лева, а на 20.02.2018г. е налице плащане от страна на
поръчителя по договора в размер на 5 200 лева. Кредиторът обаче не би могъл
да осъществи прихващане на изпълнение с несъществуващите задължения за
възнаградителна лихва и за неустойки, поради което със заплатената сума в
общ размер на 9 682, 30 лева е възможно погасяване само на валидно
възникналото задължение за връщане на чистата стоиност на кредита
/главницата/. Доколкото с извършените плащания е налице погасяване на
целия размер на главницата по договора за кредит от 7 000 лева, се налага
извод, че предявеният иск е неоснователен и за чистата стойност на кредита.
С оглед изложеното се налага извод, че първоинстанционното решение е
7
неправилно и следва да се отмени в обжалваната му част, а вместо него да се
постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
По отношение на разноските:
Въззивникът не е сторил разноски за въззивното производство,
доколкото е представляван от особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от
ГПК.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото дружество следва да бъде
осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС
дължимата държавна такса по въззивната жалба в размер на 38, 31 лева.
Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, в която
ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество съдебни разноски,
както и в частта, в която ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК
да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 150 лева.
Ищцовото дружество следва да бъде осъдено на основание чл. 78, ал. 6
от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 150 лева,
представляваща възнаграждение за вещото лице по назначената в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящето решение
не подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 24.01.2023г., постановено по гр.д. № 33275/2015г.
по описа на СРС, ГО, 75 състав, в частта, в която са уважени предявените от
„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу А. Г. Г. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ
и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: 226, 68 лева – главница
по договор за предоставяне на стандартен потребителски кредит с поръчители
от 03.02.2010г., ведно със законната лихва от 12.06.2015г. до окончателното
изпащане; 995, 75 лева – договорна лихва за периода от 12.06.2012г. до
28.02.2015г. и 692, 94 лева – наказателна лихва за периода от 12.06.2012г. до
11.06.2015г., в частта, в която ответникът А. Г. Г. е осъден да заплати на
8
ищеца съдебни разноски в производство в размер на 551, 02 лева, както и в
частта, в която А. Г. Г. е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в
полза на СРС сумата от 150 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“
АД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 111 П срещу А. Г. Г., ЕГН **********, гр. София, жк
„******* обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми:
226, 68 лева – главница по договор за предоставяне на стандартен
потребителски кредит с поръчители от 03.02.2010г., ведно със законната лихва
от 12.06.2015г. до окончателното изпащане; 995, 75 лева – договорна лихва за
периода от 12.06.2012г. до 28.02.2015г. и 692, 94 лева – наказателна лихва
/неустойка/ за периода от 12.06.2012г. до 11.06.2015г.
ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско
шосе“ № 111 П да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата от 38, 31 /тридесет и
осем лева и 31 ст./ лева – разноски за държавна такса за въззивната жалба.
ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско
шосе“ № 111 П да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на СРС сумата от 150 /сто и петдесет/
лева – възнаграждение за вещо лице в първоинстанционното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9