Решение по дело №67/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх. № 7698/05.11.2013 г. от Т. Ц. насочена против решение № 3300/21.10.2013 г., постановено по гр. дело № 578/2013 г. по описа на Районен съд Г. Д.. В жалбата се съдържат доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Въззивницата сочи, че неправилно съдът е кредитирал показанията на свидетелите, доведени от ищцата В. Д.. Въззивницата твърди, че не е получавала в заем от ищцата парична сума в размер на 20 000 лв. /за която е издаден процесният запис на заповед/, а друга, значително по-малка сума от около 2 000 лв. по друг договор за заем, различен от процесния. Сочи се, че от показанията на свидетелите не може да се установи какви суми са предавани от ищцата на въззивницата и не е доказано традирането на сума от 20 000 лв.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата – В. Д., е депозирала отговор. В отговора се излага становище за неоснователност на жалбата, като се твърди, че между страните е сключен договор заем за сумата от 20 000 лв. като във връзка с него въззивницата е подписала процесния запис на заповед. Сочи се, че записът на заповед притежава всички предвидени в ТЗ реквизити и съгласно приетата по делото графическа експертиза подписите и ръкописният текст върху него са изпълнени от Ц.. В отговора се поддържа, че от показанията на свид. М.и Ч. се установява традирането на сумата, а показанията на водените от въззивницата свидетели са противоречиви, поради което не следва да бъдат кредитирани. Твърди се, че при издаването и предявяването за плащане на записа на заповед върху въззивницата не е упражнено физическо или психическо въздействие. Не претендира разноски.

Окръжен съд Б. след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира следното.

Въззивната жалба еподадена своевременно от процесуално легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 259 и сл. ГПК, поради което е допустима. При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – допустимо. Установява се от изисканите по въззивното дело покана за доброволно изпълнение и товарителница, че ведно с поканата на въззивницата е била връчена и заповедта за незабавно изпълнение на 27.04.2013 г., като възражението е подадено в срок. В едномесечен срок от получаването на съобщението кредиторът е предявил иск за съществуване на вземането като е представил доказателства за това пред съда, пред който е висящо заповедното производство. След извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, макар да не се споделят мотивите на районния съд.

Въззивницата и ответник в първоинстанционното производство е издател на запис на заповед от 15.02.2010 г. за сумата от 20 000 лв., а въззиваемата е поемател по него. Процесният запис на заповед съдържа всички предвидени в чл. 535 ТЗ реквизити – съдържа наименованието „запис на заповед” в заглавието и в текста, безусловно обещание издателят да заплати сумата от 20 000 лв. на поемателя, място на плащането /обозначено като местоплащане/, трите имена на поемателя, дата и място на издаването, подпис. Записът на заповед е без протест и е с падеж на определен ден по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ, а именно 15.03.2010 г. Записът е предявен за плащане на платеца на 04.07.2012 г., което обстоятелство е удостоверено с подписа му. Предявяването за плащане е извършено след изтичането на срока по чл. 491 ТЗ, но неспазването му в случая е ирелевентно. Съгласно чл. 514 ТЗ и т. 3 от ТР № 1/28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС непредявяването на записа на заповед за плащане в срок не води до загубване на правата по него по отношение на платеца. Налице е подлежащо на изпълнение вземане.

В отговора на исковата молба въззивницата е оспорила истинността на записа на заповед. Въззивницата не е упоменала изрично дали оспорва авторството на подписа и на ръкописния текст, удостоверяващ предявяването за плащане, или твърди, че те са положени от нея, но над тях е насложен допълнително без нейно знание напечатан текст. Въпреки това с оглед твърденията на въззивницата в отговора, че тя не е подписвала записа и че е подписвала празни листове следва де приеме, че оспорва както полагането на подписа и ръкописния текст, така и напечатания текст, добавен без нейно знание на вече разписан бял лист. Решаващият състав на районния съд не отчел оспорването на формалната доказателствена сила на записа на заповед и е пропуснал да открие производство по чл. 193 ГПК. Поради липсата на оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение в тази насока настоящата инстанция също не откри производството. При проверка на правилността на решението въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания освен при нарушение на императивна материална норма. В случая обаче въпреки че производство по реда на чл. 193 ГПК не е открито, във връзка с оспорването са събрани доказателства. По искане на ответницата / в чиято тежест е да докаже неистинността на документа/ е приета графическа експертиза и са събрани гласни доказателствени средства Ч. разпит на свидетели относно подписването на записа на заповед. С оглед на това производство по оспорване на истинността на записа на заповед практически е било проведено и в резултат на това по делото по предвидения в ГПК ред са събрани доказателства, които следва да бъдат обсъдени доколкото не съществува ограничение в дейността по субсумиране на установени факти под приложимата правна норма. Освен това съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да изложи мотиви относно преценката на доказателствата.

Видно от приетата експертиза, която не е оспорена от страните и съдът изцяло кредитира, подписът и ръкописният текст за предявяване за плащане на ефекта са изпълнени от ответницата – издател. Твърдението на ответницата, че се е подписала на бял лист, върху който в последствие и без нейно знание е насложен напечатан текст, е останало недоказано. В тази връзка пред районния съд са разпитани четирима свидетели – по двамата, доведени от всяка от страните. Водените от ищцата свидетели са допуснати от районния съд до разпит за установяване традирането на сумата от 20 000 лв., което е в нарушение на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпреки това показанията на тези свидетели са допустими в частта им относно обстоятелството дали ответницата се е подписала под предварително изготвен запис на заповед или на бял лист. В производството по чл. 193 ГПК не съществуват ограничения за установяване на факти със свидетелски показания. След анализ и съпоставка на свидетелските показания настоящият състав намира, че показанията на свидетелите М.и Ч. в частта относно подписването на ефекта са последователни, логични и се подкрепят взаимно. И двамата свидетели безпротиворечиво свидетелстват, че през 2012 г. в центъра на с. К. се е осъществила среща между ищцата, нейната сестра и ответницата, на която е бил подписан процесният запис на заповед във връзка с вече сключен договор за заем между ищцата и ответницата. До селото ищцата и сестра й били закарани от свид. М. с нейния автомобил, като свид. Ч. е присъствал, понеже по това време бил приятел на свид. М.. Ищцата, сестра й и двамата свидетели М. и Ч. седнали на маса в заведение в центъра на селото. Т. Ц. пристигнала сама на мястото на срещата, отделила се на съседна маса с ищцата и сестра й и се подписала доброволно на лист, на който имало напечатан текст, като впоследствие се разбрало, че става дума за запис на заповед. Показанията на ангажирания от ответницата свидетел Н. М. са противоречиви и не следва да бъдат кредитирани. От една страна той сочи, че е закарал ответницата с автомобила си до мястото на срещата в центъра на селото и бил на „метър-два” от мястото, където ответницата се срещнала с ищцата, и видял, че става нещо притеснително и има пререкания, но от друга е категоричен, че не е чул абсолютно нищо от разговора им и чак след това е разбрал, че срещата е във връзка със заем. Също така свидетелят твърди, че слезнал от колата, защото видял, че настъпва „суматоха” по думите му, но не е останал при ответницата, а само е минал на разстояние метър от каращите се и не е слушал какво си говорят. Освен това в началото на разпита си свид. Маринов заявява, че Т. Ц. се срещнала с ищцата в заведение и там те са започнали да се карат и е бил разписан бял лист, а в края на разпита си сочи, че листът е бил разписан от Т. Ц. „на колата”, като той е чакал седнал вътре в нея. На последно място, показанията на свид. М. влизат в противоречие с тези на свид. М. и Ч., на които следва да се даде вяра. Независимо от гореизложеното, следва да бъде отчетено и обстоятелството, че записът на заповед не само е подписан от въззивницата, но освен това й е предявен за плащане, като тя със собствения си почерк е изписала върху него сравнително дълъг текст. Разположението на ръкописния текст /който съгласно експертизата е положен от Т. Ц./ спрямо напечатания е такова, че последващо наслагване на напечатан текст би било значително усложнено. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че оспорването на инстинността на документа е останало недоказано от ответницата – платец и съдът е обвързан от формалната доказателствена сила на документа.

В мотивите към решението си районният съд е приел, че в случая по възражение на ответницата е необходимо да бъде доказано от ищцата каузалното правоотношение и връзката му със записа на заповед. В мотивите си съдът е анализирал свидетелските показания е и приел, че от тях се установява сключването на договор за заем за сумата от 20 000 лв. Районният съд е допуснал събирането на гласни доказателствени средства за установяване на предаване в заем на ответницата на сума в размер на 20 000 лв. в нарушение на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед законовата забрана е недопустимо със свидетели да се установява сключването на договори на стойност над 5 000 лв. Договорът за заем е реален и се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Поради това традирането на сумата не може да се доказва със свидетели, ако договорът е на стойност над 5 000 лв.

Настоящият състав обаче намира, че решението следва да бъде потвърдено, понеже в случая от страните по делото не е валидно въведено възражение относно каузалното правоотношение, послужило като причина за менителничното задължаване, и съдът не следва да се произнася относно съществуването на спорното вземане по договора за заем. В отговора на исковата молба ответницата издател на записа на заповед твърди, че: не дължи процесната сума от 20 000 лв. и не я получавала в заем от ищцата; че през 2008 г. е взела в заем от ищцата сума в размер на 2 000 лв., която е върнала своевременно; че не е подписвала процесния запис на заповед и текстът относно предявяването му за плащане не е с нейния почерк; че е била заставяна да подписва бели листове; че е била притеснявана от ищцата да връща суми от порядъка на 20 000 лв. „с обяснение, че това са лихви, натрупани за период от време”; че е била заплашвана. Възражението за наличие на заплашване е общо, без изложение на конкретни обстоятелства и не е обвързано с подписването на ефекта. Възраженията относно недължимост на процесната сума, липсата на сключен договор за заем за нея, подписването на бели листове и неподписването на записа на заповед са практически възражения за липса на каузално правоотношение, за обезпечението на което е издаден записът на заповед. В тежест на кредитора – поемател е да докаже съществуването на каузално правоотношение, само ако длъжникът е направил възражение за съществуването, а не за липсата на такова правоотношение / така Решение № 105/23.10.2012 г., постановено по т.дело № 515/2011 г., първо ТО, ТК, ВКС на РБ/. Възражението за взет от ответницата заем в размер на 2 000 лв., издължен своевременно, не е обвързано с процесния запис на заповед – ответницата не твърди записът на заповед да е издаден във връзка с договора за заем за 2 000 лв. от 2008 г. Поради това позоваването на този договор за заем от 2 000 лв. е ирелевантно. По-нататък Т. Ц. твърди в отговора, че е била притеснявана да връща суми от порядъка на 20 000 лв. като „лихви, натрупани за период от време”, но не сочи във връзка с главницата по кой точно договор се дължат тези лихви. В тази връзка въззивницата не спори, че е търсила и вземала заеми от ищцата и че между страните са съществували различни договорни отношения. Поради това възражението й във връзка с лихвите се явява общо и неконкретизирано. Когато издателят на запис на заповед не е изложил конкретни факти срещу ценната книга, то поемателят по ефекта не е задължен да ангажира доказателства относно фактите, от които вземането произтича. Общото оспорване не представлява възражение срещу съществуването на задължението /така Решение № 5/02.02.2012 г., постановено по т.дело № 75/2011 г., първо ТО, ТК, ВКС на РБ/. Следователно предвид изявленията на ответницата в отговора на исковата молба валидно възражение относно каузалното правоотношение не е направено.

Ищцата също не се позовава на каузалното правоотношение, не го е въвела в спорния предмет по делото, поради което договорът за заем не следва да бъде доказван. В обстоятелствената част и в петитума на исковата молба ищцата В. Д. основава претенцията си само въз основа на ценната книга, като не излага обстоятелства относно каузалното правоотношение. Действително, в края на исковата молба като доказателствено искане ищцата моли да бъде допуснато събиране на гласни доказателствени средства Ч. разпит на свидетели относно традирането на процесната сума на ответницата. В нарушение чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК районният съд е допуснал свидетелски показания относно сключването на договор за заем за сумата от 20 000 лв. Относно сключването на договора са разпитани четирима свидетели / по двама при режим на довеждане от двете страни/. Впоследствие последователно в писмената защита в първонстанционото производство, в отговора на въззивната жалба, в устните състезания във въззивното производство и в писмената защита във въззивното производство ищцата поемател по ефекта се позовава на каузалното правоотношение и на показанията на свидетелите относно предаването на сумата от 20 000 лв. Настоящият състав обаче намира, че това позоваване на договора за заем е резултат преди всичко на неправилните действия на съда, който в хода на първоинстанционното производство е допуснал разпит на свидетели за установяване сключването на договор на стойност 20 000 лв. Преди допускането на събиране на гласни доказателствени средства относно традирането на сумата ищцата кредитор по ефекта не се позовава на каузалното правоотношение, не излага факти относно това правоотношение и не иска съдът да се произнесе по него. Настоящият състав намира, че доказателственото искане в исковата молба не може да се приравни на позоваване на договора за заем, доколкото не касае петитума на иска. С оглед гореизложеното съдът приема, че и ищцата не е въвела договора в спорния предмет по делото, поради което не следва да се доказва наличието на каузално правоотношение.

Правилно съдът е признал за установено съществуването на вземане относно сумата по ефекта, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението и сторените в заповедното производство разноски. Правилно в полза на ищцата са присъдени сторените от нея разноски за държавна такса и 250 лв. адвокатско възнаграждение, заплатено в брой видно от договора за правна помощ, имащ значение и на разписка. В хода на въззивното производство въззиваемата не е поискала присъждането на разноски.

Водим от горното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцялорешение № 3300/21.10.2013 г., постановено по гр. дело № 578/2013 г. по описа на Районен съд Г. Д..

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок считано от връчването му на страните.

Председател: Членове: