№ 242
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100508971 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.04.2021 год., постановено по гр.дело №80797/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 36 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу Е.Г.И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 26.45 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.юли 2014 год. до м.април 2016 год. в топлоснабден имот с
абонатен №367310 и сумата от 9.46 лв., представляваща цена за услугата дялово
разпределение за периода от м.юли 2014 год. до м.април 2016 год., ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №37344/2017 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в –
07.06.2017 год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата
им част до пълните предявени размери и периоди /като погасени по давност/, а исковете по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД – изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 405.71 лв. и
направените разноски в заповедното производство в размер на 14.84 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Б.“ ООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Е.Г.И..
1
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не бил задължил ищеца и третото
лице-помагач да представят документи по реда на чл. 190 ГПК, като ищецът не бил
представил доказателства за узаконяване на абонатната станция съгласно нормативните
изисквания. Липсвали и данни за дължимостта на претендираните суми поотделно за всеки
месец. По делото не било установено и съществуването на твърдяното облигационно
правоотношение между страните. В Общите условия на ищеца имало неравноправни клаузи
Нормата на чл. 70, ал. 6 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването била с аналогично
съдържание. На основание чл. 15, ал. 3 ЗНА следвало да се приложи ЗЗП, а не
противоречащият му подзаконов нормативен акт. Ищецът трябвало да докаже редовността
на водените от него счетоводни книги – чл. 182 ГПК. Претендираните суми били начислени
в противоречие с чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС. Средствата за измерване не били годни –
не били представени и сертификати за годност. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства –
нотариален акт за продажба на недвижим имот от 28.07.2016 год. и споразумителен
протокол от 28.07.2016 год., че ответникът е бил собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот
през исковия период, поради което и следва да се приеме, че същият има качеството на
битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение /респ. техният наследодател/
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд
приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Реално потребената от ответника топлоенергия в определено количество за исковия
период и нейната стойност, както и извършването на услугата дялоаво разпределение и
нейната стойност, са установени въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – формуляри за отчет и индивидуални справки за използвана
топлинна енергия, изготвени от третото лице-помагач и на заключенията по допуснатите и
изслушани в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и съдебно-
счетоводна експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране.
Представените формуляри за отчет са подписани от Е.Г.И. /респ. негов представител/ и
обективират извънсъдебните му признания за изправност на уредите и конкретно
отчетените от тях данни, в т.ч. за надлежното въвеждане в експлоатация на абонатната
станция в процесната сграда, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед
всички обстоятелства по делото въззивният съд приема, че отговарят на истината. А
годността на топломера в абонатната станция в процесната сграда е потвърдена от
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза.
Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна
енергия за процесния период са били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски,
за които са издавани фактури, като след края на отоплителния сезон са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Въззивният съд
намира, че това не съставлява нарушение на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО –
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност
3
/отм./ – § 3 от ДР на ЗЕЕ /отм./, според която в сметките трябва да се включва само реално
потребена енергия, включително по отношение на топлинната енергия от сградна
инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от
директивата изисква осигуряването на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е
технически осъществимо. Посочената директива е отменена с Директива 2012/27/ЕС от
05.06.2014 год., която също е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за
енергийната ефективност, в сила от 15.05.2015 год. - § 2 от ДР на ЗЕЕ. Плащането по
прогнозни сметки съответства на посоченото в чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните
прогнозни сметки са в полза и на двете страни по правоотношението – потребителят може
да заплати както повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлопреносното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество
от заплатената му топлинна енергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите
заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период.
Доводите на жалбоподателя, че текстове от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването противоречат на ЗЗП – чл. 143 не следва да бъдат обсъждани, тъй като
посочената разпоредба регламентират хипотези на неравноправни клаузи в потребителски
договори, а не нищожност на разпоредби от подзаконов нормативен акт, какъвто е
наредбата.
Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че
доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната
доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Тя е производна, което следва
от изискването, установено в разпоредбата на чл. 182 от ГПК, те да бъдат редовни, т.е.
всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват извършеното
вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се предполага, тя трябва да бъде
доказана от страната, която се позовава на тях. Пропускът на ответника да оспори
редовността на книгите, не ги прави редовни и в този смисъл ищецът не може да бъде
освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици. Ето защо
съдът не би могъл да основе решението си само на едностранно съставените от ищеца
фактури. Настоящият случай, обаче, не е такъв. По делото са събрани доказателства –
изравнителни сметки, формуляри за отчет и заключения на вещи лица, въз основа които
може да бъде извършената преценката, че извършените от ищеца вписвания в счетоводните
книги са достоверни.
В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните, при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща
начина за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение, както и с оглед счетеното за основателно възражение за погасителна давност
на ответника /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/, законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че предявените главни искове се явяват основателни до размерите, посочени в
4
обжалваното решение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК /срещу изчисленията на размера на непогасените по давност
вземания не са наведени самостоятелни оплаквания във въззивната жалба/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.04.2021 год., постановено по гр.дело №80797/2018
год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5