Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.08.2018 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети юни
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16556 по описа за
2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 176981 от 20.07.2017 год.,
постановено по гр.дело № 54173/ 2013 год. по описа на СРС, ГО, 145 състав е
признато на основание чл.344, ал.1, т.1
от КТ, уволнението на
ищцата Н.Т.Г., ЕГН ********** за незаконно и отменена Заповед №
670/09.12.2013 година, издадена от Ректора
на лесотехнически университет- проф. д-р инж. В.Б., с която е прекратено
трудовото правоотношение на Н.Т.Г., ЕГН ********** с налагането на
дисциплинарно наказание “уволнение”. С решението на съда е възстановена на
основание чл.344, ал.1, т.2 КТ, Н.Т.Г., ЕГН **********, на заеманата преди
уволнението, извършено със Заповед № 670/09.12.2013 година, издадена от Ректора
на Лесотехнически университет- проф. д-р инж. В.Б., длъжност „Главен асистент-висше училище“ с код по НКПД 23107003 към Катедра „Растителна защита“-Агрономически
факултет към Лесотехнически университет, София. С решението на съда е осъден на
основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, вр. с чл.225, ал.1 КТ, Лесотехнически
университет, гр.София, с адрес: гр.София
1756, бул********, представляван от Ректора- проф. д-р инж. В.Б., да заплати на
Н.Т.Г., ЕГН ********** ***, обезщетение за оставането й без работа в резултат
на незаконното уволнение, извършено със Заповед № 670/09.12.2013 година,
издадена от Ректора на Лесотехнически университет- проф. д-р инж. В.Б., за
периода от 09.12.2013г. до 29.04.2014г., в размер на 3747,58лева, като за горницата над тази
сума до пълния предявен размер на претенцията от 5305,56лева и за периода 30.04.2014 г.-09.06.2014 г., е
отхвърлен иска, като неоснователен. С решението на съда е осъдена на основание
чл.78, ал.3 от ГПК, Н.Т.Г., ЕГН ********** ***, да заплати на Лесотехнически
университет, гр.София, с адрес: гр.София
1756, бул********, представляван от Ректора- проф. д-р инж. В.Б., направените
по делото от ответника разноски в размер на сумата от 262,82лева , съразмерно на отхвърлената част от
иска. С решението на съда е осъден на
основание чл.78, ал.6 от ГПК, Лесотехнически университет, гр.София, с
адрес: гр.София 1756, бул********,
представляван от Ректора- проф. д-р инж. В.Б., да заплати в полза на съдебната
власт по сметка на Софийски районен съд
държавна такса общо в размер на 249,91лева.
С решение № 216986 от 19.09.2017
год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 54173/ 2013 год. по описа на
СРС, ГО, 145 състав е допълнено на
основание чл.248, ал.1 ГПК, постановеното по делото решение № 176981 от
20.07.2017 г. по гр.дело № 54173/2013 г. по описа на Софийски районен съд, в
частта му относно разноските, като е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК, Лесотехнически
университет, гр.София, с адрес: гр.София 1756, бул********, представляван от
Ректора- проф. д-р инж. В.Б., да заплати на Н.Т.Г., ЕГН ********** ***, сумата
от 423, 81 лв., представляваща направените от ищцата по делото разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, съразмерно
на уважените искове. С решението на съда е допълнено на основание чл.250, ал.1 ГПК, постановеното по делото решение № 176981 от 20.07.2017 г. по гр.дело №
54173/2013 г. по описа на Софийски районен съд, както следва: ОСЪЖДА, на
основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, вр. с чл.225, ал.1 КТ, Лесотехнически
университет, гр.София, с адрес: гр.София
1756, бул********, представляван от Ректора- проф. д-р инж. В.Б., да заплати на Н.Т.Г., ЕГН ********** ***,
обезщетение за оставането й без работа в резултат на незаконното уволнение,
извършено със Заповед № 670/09.12.2013 година, издадена от Ректора на Лесотехнически
университет- проф. д-р инж. В.Б., за периода от 09.12.2013 г. до 29.04.2014 г.,
в размер на 3747,58лева, ведно със
законната лихва върху присъдената сума, считано от 27.12.2013 год./ датата на
предявяване на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на вземането,
като за горницата над тази сума до пълния предявен размер на претенцията от
5305,56 лв. и за периода 30.04.2014 г.-09.06.2014 г. е отхвърлен иска, като
неоснователен. С решението на съда е отхвърлено искането на Н.Т.Г., ЕГН **********
***, за допълване по реда на чл.250, ал.1
ГПК на постановеното по делото решение № 176981 от 20.07.2017 год. по
гр.дело № 54173/ 2013 г. по описа на Софийски районен съд, чрез присъждане на
ищцата на основание чл.225, ал.2 КТ, на разликата в заплатите между нивото на
получаваното трудово правоотношение при ответника, и размера на трудовото възнаграждение, получавано в „ Институт по
физиология на растенията и генетика“, считано от 30.04.2014 г. до изтичане на
6- месечен срок на уволнението.
Срещу
решението от 20.07.2017 г. на СРС, 145 с-в, постановено по гр.дело № 54173/2013
г. е постъпила въззивна жалба от Лесотехнически Университет, гр.София, подадена
чрез пълномощника адв.В.Т. с искане същото да бъде отменено, в частта, в която
са уважени предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.1 и т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ и вместо това да бъде постановено друго, с
което бъдат отхвърлени изцяло предявените обективно съединени искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ. Твърди се,
че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения
подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ищец Н.Т.Г. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения
подробно изложени в депозирано по делото становище. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Постъпила е и втора въззивна жалба срещу
решението от 19.09.2017 год., постановено по гр.дело № 54173/ 2013 г. по описа
на СРС, ГО, 145 състав, подадена от Лесотехнически Университет, гр.София, чрез
пълномощника адв.В.Т. с искане същото да бъде отменено в обжалваната част, като
неправилно и незаконосъобразно, по съображения изложени в жалбата.
Въззиваемата
страна- ищец Н.Т.Г. оспорва подадената от ответника въззивна жалба срещу
решението от 19.09.2017 год., постановено по гр.дело № 54173/ 2013 г. по описа
на СРС, ГО, 145 състав, като неоснователна, по съображения подробно изложени в
депозирано по делото становище. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение –потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивните жалби
са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и са допустими. Разгледани по
същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
По въззивната жалба, подадена от
ответника срещу решение от 20.07.2017 год., постановено по гр.дело № 54173/
2013 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, съдът намира следното:
Предмет на разглеждане във въззивното
производство са предявените от ищцата Н.Т.Г. срещу Лесотехнически Университет,
гр.София, при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т.
1 и т. 2, т. 3 във връзка с чл. 225, ал.1 от от КТ.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо,
като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищцата Н.Т.Г.,
срещу ответника Лесотехнически Университет, гр.София, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 и т. 2, т. 3 във връзка с чл. 225, ал.1 от КТ. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, защото са
съобразени с доказателствата по делото и са постановени при правилно приложение
на материалния закон. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба срещу решение от 20.07.2017 год., постановено по гр.дело № 54173/ 2013
г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, следва да се
добави и следното:
Настоящият съдебен състав приема, че направените изводи от първоинстанционният съд относно незаконосъобразност на заповед № 670/ 09.12.2013 г., издадена от Ректора на
Лесотехнически Университет, гр.София, с която е наложено наказание-
дисциплинарно уволнение на ищцата Н.Т.Г., на длъжност „ Главен асистент, висше
училище“ към катедра „Растителна защита“, Агрономически факултет към
Лесотехнически Университет, респективно за незаконност на извършеното дисциплинарно
уволнение на ищцата, са правилни и в съответствие на материалния закон.
В настоящия случай, основният спорен между
страните въпрос и във въззивното производство, е доколко заповедта за налагане
на дисциплинарно наказание- уволнение по чл. 188, т. 3 КТ на ищцата, отговаря на изискванията на чл.
195, ал. 1 КТ, съгласно който дисциплинарното наказание се налага с мотивирана
писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е
извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.
Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание-
уволнение на ищцата не отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 от КТ. Доводите
на ответника изложени във въззивната жалба в тази насока, съдът приема за
изцяло неоснователни.
Настоящият
съдебен състав намира, че в процесния случай, съдържанието на заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание- уволнение не е годно да доведе до
законосъобразно ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищцата, тъй като
не е достатъчно за индивидуализиране на конкретно твърдяното от работодателя
нарушение на трудовата дисциплина и на неговия автор. Съгласно задължителната
за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 ГПК, разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ предвижда точно определени
изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Тя касае
задължителни реквизити- сведения относно нарушителя, конкретното нарушение,
описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на
нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на
което се налага дисциплинарното наказание. Задължението по чл.195, ал.1 от КТ
за мотивиране за заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на
чл.189, ал.2 от КТ за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на
сроковете по чл.194 от КТ и възможността на наказания работник за защита в хода
на съдебното производство. Когато изложените мотиви са достатъчни за
удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл.195, ал.1 от КТ-
нарушението на трудовата дисциплина трябва да е посочено по разбираем за
работника начин; да са посочени осъществените от работника действия или
бездействия, които са в разрез със закона или с въведените от работодателя
технологични изисквания при осъществяване на трудовата функция./ В този смисъл
са Решение № 201 от 17.03.2010 г. на ВКС по гр. дело № 38/2009 г., IV г. о.,
Решение № 857 от 25.01.2011 г. на ВКС по гр. дело № 1068/2009 г., IV г. о.,
Решение № 722 от 03.01.2011 г. по гр. дело
№ 518/2009 г. , ІV г.о.; Решение № 676 от 12.20.2010 г. по гр. дело № 999/2009
г., ІV г.о. и Решение № 379 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 410/2009 г., ІV г.о.,
всички постановени по реда на чл.290 от ГПК./. В процесния случай изложените
мотиви в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание- уволнение на ищцата
не са достатъчни за удовлетворяване на посочените по-горе изисквания на закона,
поради което заповедта не отговаря на изискванията на разпоредбата на чл.195,
ал.1 от КТ. Т.е. същата не е мотивирана, съобразно изискванията на посочената
разпоредба на закона.
На следващо място, съдът приема, че в производството по
оспорване законността на наложеното дисциплинарно наказание, в тежест на работодателя е да
установи наличието на посоченото в уволнителната заповед основание за налагане
на дисциплинарно наказание и законосъобразното упражняване на потестативното си
право да го наложи. В тежест на работодателя е да ангажира доказателства, че
изложените в заповедта действия са
извършени от служителя виновно. Нормите за мотивираност на заповедта по чл.195, ал.1 от КТ и спазване
на сроковете за налагане на наказанията по чл.194 от КТ са императивни и съдът следи за прилагането
им и служебно. Относно спазване процедурата по вземане на обяснения на
служителя по чл.193 от КТ, съдът се
произнася по довод на ищеца. В останалата част контролира законосъобразността
на наложеното наказание по доводите на страните.
Съгласно разпоредбата на
чл.195, ал.1 от КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в
която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и
законният текст, въз основа на който се налага. Мотивирането на заповедта за налагане на дисциплинарното
наказание е задължително необходимо условие при издаването й, тъй като мотивите
очертават предмета на проверката на съда относно законосъобразността на
наложеното наказание и позволяват да се проверят сроковете за налагане на
наказанието по чл.194 от КТ - не по - късно от 2 м. от откриване на
нарушението и до 1 г. от извършването му.
Въззивният
съд намира, че в процесния
случай, въпреки изложените обстоятелства
в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание-
уволнение на ищцата, същата не съдържа необходимите мотиви, в рамките посочени по - горе - т. е. конкретно
извършени действия /бездействия/ на служителя, време, в което са
извършени и какви нарушения съставляват на трудовата дисциплина. Действително,
в заповедта е посочено, че ищцата е извършила тежки нарушения на
трудовата дисциплина по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 във вр. чл.190, ал.1, т.7
от КТ, без да е конкретизирано какви точно тежки нарушения на трудовата дисциплина
е извършила същата. В процесния случай, съдът намира, че в заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание на ищцата не са посочени конкретни
действия, които съставляват нарушение на трудовата дисциплина с техните
обективни признаци - време и място на извършване, както и субективните такива.
На следващо място съдът приема, че нормата на чл.195, ал.1 от КТ е императивна и
неизпълнението й при издаване на заповед за дисциплинарно наказание не се санира с въвеждане на липсващите
фактически основания в процеса и представяне на доказателства за установяването
им. Последователна е практиката на Върховния касационен съд по тълкуването и
прилагането на чл.195, ал.1
от КТ, основаваща се на съображението за очертаване на фактическите основания за
дисциплинарно наказание чрез
мотивиране на заповедта за налагането му съобразно изискуемите елементи. Немотивирането
на акта за наказание по чл.188,
т.3 от КТ от страна на работодателя
рефлектира и върху изпълнението на разпоредбата на чл.193, ал.1 от КТ - за снемане
обяснения преди налагане на дисциплинарно наказание. При положение, че
наказващият орган не е уточнил
нарушението от обективна и субективна страна, той не би могъл да иска обяснения за
осъществяването му. Предвид взаимната обусловеност между мотивирането на
дисциплинарното наказание по реда на чл.195, ал.1 от КТ и точното, и пълно определяне на въпросите, на които служителят
трябва да отговори при изискването на обяснения, не може да се приеме в процесния случай, че
наказанието на ищцата е наложено
съобразно предвидените в КТ формални изисквания
за законност.
В настоящия случай, немотивирането на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание съгласно императивната разпоредба
на чл.195, ал.1 от КТ прави невъзможен съдебен контрол досежно нейната законосъобразност, както и
значително затруднява възможността наказаният служител да организира адекватна
защита в процеса, тъй като не са му
известни конкретните факти и обстоятелства, които са мотивирали работодателя
към издаване на заповедта и наличието на които служителят следва да
опровергава в съдебното производство. Мотивите са задължителен елемент от заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание, те са формално изискване, въведено с императивна
правна норма, чието неспазване опорочава самата заповед и я прави
незаконосъобразна само на това основание. Съдът не би могъл да разгледа спора по същество, при положение,
че не е ясен и точно
определен предметът на съдебния контрол.
Съдът приема, че изискването за мотивиране на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание е продиктувано от принципа за равнопоставеност на
страните по едно гражданско правоотношение, каквото е трудовото. Липсата на
мотиви, било изцяло или частично, поставя работника или служителя в положение
на изненада, тъй като той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата,
на които се основава дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени, както
и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите
от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е
толкова съществено, че то не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй
като се касае се до задължително спазване на предвидена в закона форма. Нещо
повече, липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание прави
невъзможен и съдебния контрол по същество при оспорване на наказанието /в този
смисъл Решение № 201 от 17.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 38/2009 г., IV г. о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
С оглед на така
изложените съображения, предявеният иск с правно основание
чл.344, ал.1, т.1 от КТ се явява основателен и доказан, и като такъв правилно е бил уважен от
първоинстанционният съд. Обусловените от изхода на делото по иска с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, искове по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 вр. с чл.225, ал.1 от КТ се
явяват също основателни и доказани, и като такива правилно са били уважени от
първоинстанционният съд.
Поради съвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение, с
което са уважени предявените при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, както и обусловените
искове с правно основание чл.344, ал.1,
т.2 и т.3 във
връзка с чл.225, ал.1 от КТ е правилно и
законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
По въззивната жалба на ответника срещу
решението от 19.09.2017 год., постановено по гр.дело № 54173/ 2013 г. по описа
на СРС, ГО, 145 състав, съдът приема следното:
Решението
в обжалваната част/ в частта, с която е допълнено на основание чл.248, ал.1 ГПК, постановеното по делото решение № 176981 от 20.07.2017 г., в частта му
относно разноските, както и в
частта, с която е допълнено на основание чл.250, ал.1 от ГПК, постановеното по
делото решение от 20.07.2017 год., в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на ищцата , дължимата законна лихва за забава върху обезщетението по
чл.225, ал.1 от КТ, считано от 27.12.2013 год./ датата на предявяване на
исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на вземането/ е правилно и
законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон. Настоящият въззивен състав споделя изцяло
мотивите на решението в обжалваната част, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, Г.О., 145 с-в.
Съдът приема, че присъдените в полза на ищцата
на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски са правилно изчислени, поради което не
е налице основание в закона за отмяна на решението, в обжалваната част. Противно
на изложеното във въззивната жалба, съдът приема, че с молба от 03.08.2017
год., ищцата е поискала съдът да допълни,
а не да измени решението постановено по делото на 20.07.2017 г., в частта за разноските, като ответникът
бъде осъден да й заплати направените от нея разноски за адвокатско
възнаграждение. Т.е. в процесния случай, съдът е бил сезиран с допустимо искане
за допълване на решението, в частта за разноските, по което се е произнесъл. В
разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната
може да допълни или да измени решението в частта му за разноските, следователно
текстът разграничава две хипотези,
свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е
определена отговорността за разноски. Аналогично на чл. 250 ГПК, първата
хипотеза на чл. 248, ал.1 ГПК обхваща случаите, при които съдът изобщо не се е произнесъл по иначе
валидно заявено и прието искане за разноски. Разгледаната правна характеристика
на допълване на съдебния акт в обсъжданата част е процесуален способ за
отстраняване непълноти при формиране волята на съда. Пропускът на съда в
процесния случай, да се произнесе по своевременно направеното от ищцата искане
за присъждане на разноски не се преклудира при липса на представен списък по
чл. 80 ГПК, поради което и представянето
на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на
решението в тази му част. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след
като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да
бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което
искане не е за допълнително
произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. По тази причина и
правната последица, установена с разпоредбата на чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва
само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не
по отношение на неговото допълване.
На следващо място, съдът приема за изцяло
неоснователен довода на ответника изложен във въззивната жалба за недължимост
на ищцата на законна лихва за забава върху обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ
в размер на сумата от 3747,58 лв., считано от 27.12.2013 год./ датата на
предявяване на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на вземането. Вземането по чл.225, ал.1 от КТ е изискуемо от деня,
в който уволненият работник или служител е могъл да иска изпълнение. Този ден
поначало е денят на уволнението, но тъй като вземането е парично и безсрочно в
рамките на една договорна отговорност, съгласно чл.84, ал.2 от ЗЗД е нужна покана от кредитора. От деня
на поканата могат да се претендират лихви, като обезщетение
за закъснялото изпълнение на задължението. Когато липсва покана, лихвата се
дължи от деня, в който е предявен искът- Тълкувателно решение № 3 от 19.03.1996
г. по гр. д. № 3/95 г., на ОСГК на ВС. Съгласно посоченото Тълкувателно решение
№ 3 от 19.03.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., на ОСГК
на ВС, лихва върху обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ се дължи от деня на
поканата по чл.84, ал.2 от ЗЗД, а ако такава покана не е отправена от работника
или служителя, лихва се дължи от деня, в който искът е предявен. Т.е. в
настоящия случай, законна лихва за забава върху обезщетението по чл.225, ал.1
от КТ се дължи от 27.12.2013 год./ датата на предявяване на исковата молба в
съда/ до окончателно изплащане на вземането.
По изложените съображения решението на
СРС, Г.О., 145 с-в, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата инстанция. При липса на направено искане, такива не се следват и на
въззиваемата страна- ищец по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 176981 от 20.07.2017 год., постановено по
гр.дело № 54173/ 2013 год. по описа на СРС, Г.О., 145 състав , в обжалваната
част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 216986 от
19.09.2017 год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 54173/ 2013 год.
по описа на СРС, Г.О., 145 състав, в обжалваната част.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.