Р Е Ш Е Н И
Е
№260088/10.03.2021г.,
гр.Пазарджик
В И М Е Т О
Н А Н
А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, ІІ въззивен състав, в открито
заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: Красимир Ненчев
членове:Албена Палова
Мариана Димитрова
при
секретаря Галина Младенова като разгледа докладваното от съдия Мариана
Димитрова в.гр.дело №775 по описа на Съда за 2020 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
С Решение №260008 постановено на 02.09.2020г. по
гр.дело № 200 по описа на Панагюрския районен съд за 2020г. са отхвърлени предявените от Р.Г.А. ЕГН: ********** с адрес: *** против „Б.“ ЕАД
ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. С., район М., ул. „М.Ш.“
№ 15, ет. 4, с правно основание чл. 66, ал. 2 КТ във вр. с
чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сума в размер на 63
741,12 лева- обезщетение дължимо при
прекратяване на трудов договор № 587 от 31.10.2007 г. уговорено с допълнително
споразумение № 1030 от 01.04.2015 г. към трудовия договор, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, както сумата в размер на 424,94
лева –лихва за забава за периода от 11.03.2020 г. до 03.04.2020 г. като неоснователни.
Въззивника Р.А. с въззивна жалба,подадена от
пълномощника му –адв. К. обжалва решението с твърдението,че същото е неправилно
и необосновано, тъй като изводите на съда не съответстват както на
императивните разпоредби на КТ, така и на събраните по делото доказателства. Въззивникът
твърди,че уговарянето на обезщетението по смисъла на чл.66,ал.2 от КТ при прекратяването
на трудовото правоотношение между страните не противоречи на императивна правна
норма.С допълнителното споразумение валидно са уговорили при прекратяване на
трудовото правоотношение работодателят
да изплати на служителя обезщетение в размер на12 месечни брутни заплати, в
съответствие с взетото решение на съвета на директорите на дружеството-работодател. Изплащането на това обезщетение не е
поставено под условие от основанието ,на което се прекратявана трудовото правоотношение. Въззивникът твърди,че клаузата в
допълнителното споразумение не противоречи на добрите нрави и е в съответствие
с разпоредбата на чл.66,ал.2 от КТ , тъй като право на работодателя е да избере
с кого да уговори и други условия ,свързани с предоставянето на работната сила,
стига те да са по-благоприятни от тези в колективния трудов договор. Възприемайки противното ,първоинстанционния
съд е постановил неправилно решение. Искането е решението като неправилно да
бъде отменено. Въззивникът претендира съдебно-деловодни разноски.
Срещу въззивната жалба е депозиран отговор с изложени
съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Във въззивната фаза на
процеса не са събирани нови доказателства и доказателствени средства.
Страните не спорят относно
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спора, а тя е
следната:
На 31.10.2007г. между
страните е учредено трудово правоотношение, по силата на което Р.А. е заемал
длъжността - монтажник, аудио-визуално
оборудване с уговорено месечно възнаграждение в размер на 200 лв.
С допълнително споразумение № 869 от 21.01.2009
г. въззивникът е назначен на длъжността
„ Регионален мениджър“ и е договорено основно трудово възнаграждение в размер
на 712,00 лева.
С решение на съвета на директорите на „Б.“ ЕАД от
20.03.2015 г. предвид финансовото състояние на дружеството са намалени
месечните възнаграждения,при следното условие: при прекратяване на трудовия
договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 месечни
брутни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от
повода за прекратяване на трудовия договор. Дължимото обезщетение е платимо в
пълен размер еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.
В изпълнение на това решение на 01.04.2015г. между
страните по спора е сключено допълнително споразумение № 1030 към трудовия договор,
с което е договорено месечно възнаграждение в размер на 3 700,00 и клауза
: при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя
обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от
останалите законни обезщетения и независимо от повода за прекратяване на
трудовия договор. Дължимото обезщетение е платимо в пълен размер еднократно до
15 календарни дни от прекратяване на договора.
Впоследствие с
допълнително споразумение № 317 от 31.12.2018 г. страните са постигнали
съгласие основното месечно възнаграждение на въззивника да е в размер на 4955
лв, брутното му трудово възнаграждение е в размер на 5 311,76 лева.
С предизвестие №14 от 24.01.2020 г. въззивникът е
отправил предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение между
страните по спора, считано от 24.02.2020г.
Със заповед № 45 от 21.02.2020 г. на изпълнителния
директор на „Б.“ ЕАД трудовото правоотношение между страните е прекратено на
основание чл. 326,ал.1 от КТ.
Страните спорят относно въпроса : дължи ли се обезщетение
при прекратяване на трудовото правоотношение, уговорено с договора, когато
основанието за прекратяване е по инициатива на служителя. В мотивите на
обжалваното решение, първоинстанционния съд цитирайки практика на ВКС, е дал
следния отговор на този въпрос: спорната клауза
уговорена с допълнително споразумение № 1030 от 01.04.2015 г. и
включването ѝ в договора е основано на решение на заседание на съвета на
директорите на работодателя- ответник. Това решение е обективирано в протокол
от 20.03.2015г., като видно от същия основание за приемане на посоченото
решение е финансовото състояние на дружеството, респ. необходимостта от намаляване
на работните заплати на служителите, като е прието решение, че при прекратяване
на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12
месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и
независимо от повода за прекратяване на трудовия договор
Съгласно чл. 66, ал. 2 КТ, с трудовия договор страните
могат да уговорят всички условия, свързани с предоставянето на работна сила,
които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-благоприятни за
работника от установените с колективен трудов договор.
Когато между
страните по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от
работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен
брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава
повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорения срок за обезщетение не
е по-кратък от предвидения в чл. 222 КТ или в Колективен трудов договор.
Уговорката е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя,
независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема
на работата, спиране на работата и пр., но не и в случаите, когато извършеното
от работодателя уволнение е по причина на работника – дисциплинарно уволнение,
по писмено искане на работника, при липса на качества на работника за ефективно
изпълнение на работата и пр. Посочената уговорка показва на първо място, че
задължението възниква, когато работодателят прекратява трудовия договор без
вина на работника – това правило няма смисъл, ако работникът е уволнен
дисциплинарно. Противното би означавало конкретният работник или служител да се
обогати неоснователно. До неоснователно обогатяване би се стигнало и при
прекратяване на трудовото правоотношение по воля на служителя, не по вина на
работодателя.
Решението е неправилно.
Цитираната практика на ВКС макар и относима към релевантната
в настоящото производство правна норма, касае различен фактически състав на
спора. В цитираните решения е обсъждан въпроса за дължимост на обезщетение
,уговорено на основание чл. 66,ал.2 от ГПК , но при други условия. В едните
случаи- при липса на уговорки по индивидуалното трудовото правоотношение
относно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, а в други
случаи- в зависимост от срока и отново от основанието за прекратяване на
индивидуалното трудово правоотношение.
В конкретният казус: Претенцията на ищеца се основава
на т.9 от факултативното съдържание на допълнително споразумение №
1030/01.04.2015г.,сключено към трудовия договор от 31.10.2007г.
Допълнителното съдържание прави трудовия договор
по-богат и по-пълно изразяващ интересите на страните .То се отнася всъщност до
всички въпроси,които поставя предоставянето на работната сила и полагането на
наемния труд от работника или служителя. Изключени са обаче условия, които са
уредени с повелителните разпоредби на закона-/ В този см. ТП Сиби 1997г. проф. В.М./ .
Несъмнено на следващо място, както ВКС приема в
решенията си,че разпоредбата на чл. 66, ал.
2 от КТ по категоричен начин урежда правната възможност страните по
трудов договор да уговорят клаузи в трудовия договор, които са по-благоприятни
за работника или служителя от установените в закона и колективния трудов
договор,както и че съобразно чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва
да се търси действителната обща воля на страните - върху какво страните са се
споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните
уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават
отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво
поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват
те.
В процесния случай, с клаузата
на т. 9 от ДС /01.04.2015г. на трудовия договор от 2015г. е уговорено следното:
„при прекратяване на трудовия договор
работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни
заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и
основанието за прекратяване на трудовия договор,което обезщетение е платимо в
пълен размер еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора“.
Волята на страните по индивидуалното трудово правоотношение за определяне на
това обезщетение е била да се компенсира намаленото трудово възнаграждение на
служителя със същото ДС към ТД,в който смисъл е решението на съвета на
директорите на работодателя от 20.03.2015г. Подобно обезщетение не е предвидено изрично в нормите
на КТ, но съгласно чл.
66, ал.2 от КТ с трудовия договор може да се уговарят и други
условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са уредени с
повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за
работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Това
обезщетение не противоречи на императивни норми, договорено е изрично в
трудовия договор на ищеца и ответникът е поел задължение да го изпълни при
прекратяване на договора „ независимо от останалите законни обезщетения и
независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“.С факта
на прекратяване, на основание чл.326,ал.1 от КТ ,на трудовото правоотношение, е
възникнало задължението за ответника да го заплати, т.е. налице е
материално-правната предпоставка за настъпване изискуемостта на обезщетението
по т. 9 от Допълнително споразумение № 1030/01.04.2015г. г. към трудов договор
№ 587/31.10.2007г.
Наред с изложеното следва да
се има предвид ,че договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена
единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави,а в трудовото
право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 от КТ да
се условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от
установените с колективния трудов договор.
Съгласно чл. 228, ал.1 от КТ брутното трудово възнаграждение
за определяне на обезщетение по раздел ІІІ на
глава десета от КТ е полученото от работника или служителя брутно
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя
месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.Няма
спор,че брутното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 5 311,76
лева, и размерът на обезщетението изчислено по реда на чл.
228 от КТ е 63 741,12 лева.Съдът приема, че в този размер
предявеният иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен. Тъй като се
касае за парично задължение, ответникът дължи, на основание чл.86 от ЗЗД,
законна лихва, начиная от датата на предявяване на иска -03.04.2020 г. и до
окончателното изплащане. Обезщетение за забава не се дължи ,тъй като липсват
данни работодателят да е поканен да плати. В тази част решението като правилно следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора в
полза на въззивника следва да се присъдят сторените от него разноски ,съобразно
списъци по чл.80 от ГПК в размер на 4 884,00 лева-за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна следва да заплати държавна такса за производството в размер
на 3 824,47 лева.
По
изложените съображения, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение №260008 постановено на
02.09.2020г. по гр.дел № 200 по описа на Панагюрския районен съд за 2020г.в
частта, с която са отхвърлени предявените
от Р.Г.А. ЕГН: ********** с
адрес: *** против „Б.“ ЕАД ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район М., ул. „М.Ш.“ № 15, ет. 4, искове с правно основание чл. 66, ал. 2 КТ във вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 63 741,12 лева- обезщетение дължимо при прекратяване на трудов
договор № 587 от 31.10.2007 г. уговорено с допълнително споразумение № 1030 от
01.04.2015 г. към трудовия договор, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата,вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Б.“ ЕАД ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление на дейността: : гр. С., район М., ул. „М.Ш.“ № 15, ет. 4,представлявано
от С. Г.-изп.директор да заплати на Р.Г.А. ЕГН: ********** с адрес: ***,съдебен
адрес *** –адв.К. сумата в размер на 63
741,12 лева- обезщетение при прекратяване на трудов договор № 587 от
31.10.2007 г. уговорено с допълнително споразумение № 1030 от 01.04.2015 г.
ведно със законната лихва, считано от 03.04.2020г. до окончателното плащане на
сумата, както и сумата в размер на 4 884,00 / четири хиляди осемстотин осемдесет и
четири/ лева-представляваща сторени съдебно-деловодни разноски.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕАД ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление на дейността: : гр. С., район М., ул. „М.Ш.“ № 15, ет.
4,представлявано от С. Г.-изп.директор да заплати по сметка на Окръжен съд
Пазарджик – държавна такса в размер на 3 824,47 / три хиляди осемстотин
двадесет и четири и 0,47/ лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Председател:
членове:
1.
2.