№ ....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М.ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров
в. гр. д. № 11117 по описа на съда за
2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 77678/28.03.2019г., постановено по гр. д. № 75442/2017г.,
Софийски районен съд (СРС) е уважил предявения от М.К.П. срещу „И.Б.“ ЕООД иск
с правно основание чл. 200 КТ до размер на сумата от 164 720лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпила смърт на
баща й К.Г.П.по време на работа, ведно със законната лихва от 07.08.2017г. до
окончателното плащане, като е отхвърлил иска за разликата над уважения размер
до пълния предявен от 200 000лв. поради извършено в хода на процеса
плащане на застрахователно обезщетение в размер на 35 280лв. от страна на
ЗАД „А.Б.“ АД.
По делото е постъпила въззивна жалба от
ответника, с която се обжалва решението в уважителната част. Поддържа се, че
работникът не е проявил дължимата грижа за живота и здравето си и самоволно е
предприел действия по събиране на инструментите от работната плоча, вместо да
преустанови незабавно всички действия и да напусне обекта. Посочва се, че
работникът е получил изрична заповед за напускане на работната площадка, но не
се е съобразил с нея, както и с провежданите
многократни инструктажи за безопасност. Твърди се, че това поведение следва да
се квалифицира като съпричиняване, което обуславя
намаляване отговорността на работодателя. Излагат се съображения и за
неправилно определяне размера на обезщетението в нарушение на принципа за
справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като не са съобразени добросъвестността на
работодателя и обстоятелствата около настъпването на злополуката. Посочва се,
че размерът на обезщетението не е съобразен и със съдебната практика в подобни
хипотези. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната
част.
Насрещната страна е депозирала отговор, с който се оспорва въззивната жалба. Посочва се, че по делото няма събрани
доказателства работникът да е проявил груба небрежност и да е нарушил
инструкциите за безопасна работа. Твърди се, че към момента на злополуката е
имало само индикации за предстоящо влошаване на времето, както и че няма
доказателства да е издавана изрична заповед на обекта за преустановяване на
дейността. Поддържа се, че размерът на обезщетението е правилно определен, като
добросъвестността на работодателя и и настъпването на злополуката поради
случайно събитие не са обстоятелства, които оказват влияние върху размера. Съобразно
изложеното се моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.
В частта, с която е отхвърлен предявения иск, първоинстанционното
решение не е обжалвано.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Между
страните по делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени
доказателства, че К.П.се е намирал в трудово правоотношение с ответника и е
заемал длъжността „общ работник строителство на сгради“, като на 07.08.2017г.,
по време на изпълнение на трудовите си функции, е настъпила неговата смърт
вследствие на удар от мълния. С разпореждане № 21071/02.10.2017г. на длъжностно
лице към ТП на НОИ – София град, злополуката е призната за трудова. От
удостоверението за наследници се установява, че единствен наследник по закон на
лицето е неговата малолетна дъщеря – М.П., която е предявила исковата молба за
обезщетяване на причинените неимуществени вреди вследствие настъпилата смърт на
баща й.
На
етапа на въззивното производство спорните
обстоятелства се свеждат до това дали определеният от районния съд размер на
обезщетението съответства на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и дали с
поведението си работникът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.
Съгласно
чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. В т. II от ППВС № 4/1968г. са дадени задължителни за
съдилищата указания, съгласно които понятието справедливост по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението. Както е разяснено и в последващата
практика на ВКС по чл. 290 ГПК – Решение № 1026/18.12.2009г. по гр. д. №
4001/2008г., I ГО на ВКС, Решение № 85/29.04.2014г. по гр.
д. № 7182/2013г., III ГО на ВКС, при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на
трудова злополука при смърт на пострадалия работник съдът следва да вземе
предвид всички установени по делото обстоятелства на конкретния случай, които
са от значение за определяне на справедлив размер. Такъв характер имат
обстоятелствата, при които е настъпилата злополуката, възрастта на работника,
стреса на близките му от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в
семейството на пострадалия, грижите, които той е полага за семейството си,
страданията на неговите роднини от загубата на близкия човек, загубата на
морална, емоционална и материална подкрепа в особено завишена степен, когато
ищци по делото са ненавършили пълнолетие деца на починалия.
В
настоящия случай ищец по делото е единствената дъщеря на починалия работник, която
към момента на злополуката – 07.08.2017г., е била малолетна – на 3-годишна
възраст, а баща й е бил в активна трудоспособна възраст – на 40 години. От
свидетелските показанията на разпитаните свидетели – М.Н. и Й.П., се
установява, че починалият работник е живял заедно с детето и неговата майка,
като дъщеря му е била привързана и отдадена към него, имали са силна връзка и
непрекъснати ежедневни контакти, като след инцидента детето редовно го е
търсило на небето и плачело. Събитието е настъпило неочаквано и загубата се е
отразила неблагоприятно на психиката на детето. Още в началото на своя живот то
е останало без единия си родител, без неговото присъствие, бащина подкрепа,
морална и материална опора. Помощта на останалите роднини и оказваното от тях съдействие
биха допринесли за по-бързото възстановяване на детето, но не могат да заменят
бащините грижи и обич. Неблагоприятните последици върху психиката на детето и търпените
от него морални вреди от кончината на неговия баща са в по-висока степен
предвид крехката му незряла възраст, продължителността им през целия му
по-нататъшен живот, както и поради факта, че е лишено завинаги от присъствието
на своя родител, от неговите житейски съвети и внимание, от възможността да
общува с него и да се обръща за помощ и подкрепа. При определяне размера на
обезщетението съдът отчита и обичайните душевни страдания, които всеки човек
изпитва при загуба на свой близък.
Въз
основа на изложеното, въззивният съд приема, че
справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди на
ищеца възлиза на сумата от 200 000лв., колкото е определил и първоинстанционният съд.
Съгласно
чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да се
намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал
груба небрежност. Както е разяснено в Решение № 218/13.06.2014г. по гр. д. №
845/2014г., IV ГО на ВКС, и Решение № 178/02.01.2019г. по
гр. д. № 4579/2017г., III ГО на ВКС, грубата
небрежност представлява неполагане на тази дължима грижа, каквато и
най-небрежният би положил в подобна обстановка. Не всяко съпричиняване
на вредите от работника, а само това, извършено при груба небрежност, може да
доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Такова е
поведението на работника, при което той не полага елементарно старание и
внимание и пренебрегва основни правила за безопасност.
От
събраните писмени и гласни доказателства се установява, че към края на работния
ден, около 16 часа на 07.08.2017г., К.П.се е намирал на шеста етажна плоча на
изграждащия се строеж, когато внезапно е ударил гръм. Свидетелят А., който е
бил очевидец на събитията и възпроизвежда непосредствено възприети от него
факти, посочва, че към този момент времето се е било заоблачило, имало е
предпоставки за буря, но такава не се е разразила. В показанията си същият
разказва, че „изневиделица“, внезапно, при първия тътен, мълния е ударила
работника П.след което свидетелят е позвънил на тел. 112 и лицето е откарано в
болница, където е починало. Свидетелят Кисьов, който към този момент се е
намирал в съседен обект, също потвърждава, че не е имало индикации за буря и събитието,
причинило смъртта на работника, е настъпило съвсем неочаквано и внезапно.
Съдът
кредитира свидетелските показания, като логични, последователни, обективни и
съответстващи помежду си и с останалия доказателствен
материал.
При
горните обстоятелства настоящият състав намира, че починалото лице не е осъществило
такова поведение, което да се квалифицира като проява на груба небрежност. Съгласно
т. 9 от общите инструкции за безопасна работа при изпълнение на дейности на
открито, утвърдени от ответното дружество, принудително преустановяване на
работата става при силен дъжд, разразила се буря, вятър със скорост над
5м/сек., обилен снеговалеж, а съгласно т. 10 по време на гръмотевична буря,
работникът трябва незабавно да изключи съоръженията от централния шалтер и навреме да се освободи от всякакви метални
предмети по себе си. В утвърдените от ответника правила за безопасна работа с
работно оборудване при изпълнение на кофражни и конструктивни работи също е
предвидено, че кофражните работи на открито се преустановяват незабавно при
възникнали природни бедствия, обилен дъжд, гръмотевични бури, при скорост на
вятъра над 12 м./сек. От свидетелските показания се доказа, че по време на
настъпване на събитието не е имало буря, а само индиции,
очаквания за предстояща такава, от което следва, че за работника не е
възникнало задължение да преустанови работата и незабавно да напусне обекта. Действително
свидетелите посочват, че изпълняващият временно длъжността технически
ръководител на обекта е казал на работниците да слизат от строежа и да се
прибират. Но по делото няма доказателства, че това изявление е достигнало до
знанието на починалия работник, за да може същият да се съобрази с него, или че
от евентуалното узнаване на разпореждането до настъпването на събитието е изтекъл
такъв период от време, който е обективно необходим за изпълнението му.
Направените
в протокол № 61/12.09.2017г. на НОИ констатации, че пострадалият не е дооценил
съществуващата опасност от поражение от атмосферно електричество и така е
нарушил чл. 126, т. 13 КТ и. чл. 33 ЗЗБУТ не обуславят извод за такова поведение
на работника, при което той не е положил елементарно старание спрямо своето
здраве и безопасност. Освен това, тези констатации не почиват на целия събран в
хода на съдебното производство доказателствен
материал и нямат обвързващо съда значение, тъй като съдът извършва
самостоятелна преценка на всички обстоятелства по делото поотделно и в тяхната
съвкупност и въз основа на целокупния им анализ прави своите изводи.
Оплакването
на въззивника, че съдът следва да съобрази размера на
обезщетението и с обстоятелството, че вредоносното събитие представлява
природно явление, което е извън волята и възможностите на работодателя, е
неоснователно. Това обстоятелство не би могло да повлияе за намаляване
отговорността на работодателя, тъй като тази отговорност е обективна (арг. от чл. 200, ал. 2 КТ) и може да бъде намалена
единствено при съпричиняване на вредите поради
допусната груба небрежност от страна на увредения работник или служител (чл.
201, ал. 2 КТ), каквото се посочи по-горе, че не е налице.
Доколкото
възраженията за съпричиняване на увреждането от работника
при условията на груба небрежност са неоснователни, работодателят дължи
заплащане на пълния размер на неимуществените вреди.
Изводите
на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При
този изход на спора, право на разноски има въззиваемата
страна, която обаче не направила искане за присъждане.
При
тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
77678/28.03.2019г., постановено по гр. д. № 75442/2017г. по описа на Софийски районен съд, 59-ти състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.