Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр.
Плевен, 29.11.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ІV граждански състав в
открито заседание, на
дванадесети ноември през две хиляди и
осемнадесета година в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ : МИЛЕНА ТОМОВА
При секретаря : С.Ц.
като разгледа докладваното от съдия Томова
гражданско дело № 1559 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе взе
предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1, във
вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.
Производството
по делото е образувано по подадена искова молба от П.К.Б. ***, със седалище и
адрес на управление:*** против Н.М.Б. с ЕГН **********, в която се твърди,
че е образувано ч. гр.д.№ 2946/2017г. по описа на ***, издадената по което заповед за изпълнение не
е връчена на длъжника, поради което на кредитора е разпоредено да предяви иск
за установяване на вземането и в срока по чл. 415 от ГПК ищецът е предявил
установителен иск за съществуване на вземането. Твърди се, че на 07.01.2016г. Н.Б.
е кандидатствала за отпускането на потребителски кредит в ***, като за целта
попълнила „Искане за отпускане на Потребителски кредит *** със зададени
параметри. Твърди се, че кредитополучателят е запознат с общите услови на ***,
декларирал е и желание за закупуване на пакет от допълнителни услуги. Твърди,
че на 07.01.2016г. е сключен Договор за потребителски кредит „*** ***, между ***
като кредитор, от една страна и Н.М.Б. като длъжник, като ответницата е
получила одобрение да закупи и поискания от нея Пакет от допълнителни услуги,
за получаване на които е подписала споразумение. Твърди се, че ответницата се е
задължила да върне отпуснатия кредит в срок от
9 месеца, с месечна вноска по
погасителен план в размер на 117,25 лв. и падеж на всяко 1-во число на месеца.
Твърди се, че договорът е сключен при следните параметри : общо задължение
1055,25лв., включващо сумата по кредита в размер на 500лв, срок на кредита 9
месеца, размер на месечната вноска 65,51 лв., дата на погасяване на заема 1-во
число на месеца, ГПР 49,87 %, годишен лихвен процент 41,17 %, лихвен процент на
ден 0,11, общо дължима сума по кредита 589,59лв., а параметрите по избрания и
закупен пакет от допълнителни услуги е както следва : -възнаграждение за
закупен Пакет от допълнителни услуги 465,66 лв., размер на вноската по закупен
Пакет от допълнителни услуги 51,74лв., поради което общото задължение по договора е 1055,25 лв., общия размер на
месечната вноска е 117,25 лв., и датата
на погасяване е 1-во число на месеца.
Твърди се, че *** е изпълнило точно и в срок задълженията си по
договора, като е превело сумите по посочените банкови сметки, а остатъка от
сумата е преведена на ответницата по посочена от нея банкова сметка. ***, че
ответницата не е изпълнила задължението, което е поела по договора, не е
направила нито едно плащане по заема и няма нито една погасена вноска съгласно
погасителния план. Твърди се, че ответницата дължи и неустойка в размер на
175лв., съгласно уговореното в Общите условия към Договора за потребителски кредит. В заключение ищецът твърди, че ответницата
дължи сумата 1055,25 лв. – главница;175 лв. – неустойка, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението до
окончателното изплащане. Моли да бъде
признато за установено съществуването на горните вземания в полза на ищеца
спрямо ответницата.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответницата чрез назначения особен представител, с който оспорва предявените
искове.
Съдът като прецени събраните в хода
на производството доказателства и обсъди доводите на страните намира за
установено следното от фактическа страна :
От приложеното ч.гр.д. №2946/2017г.
по описа на *** се установява, че ищеца депозирал заявление срещу ответницата Н.М.Б.
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за процесните
вземания. На 28.04.2017г. е издадена Заповед за изпълнение за претендираните
вземания, както следва: 1055,25лв. главница; 175лв. неустойка и 8,48лв. лихва
за забава за периода от 02.03.2016г. до 03.05.2016г. С разпореждане на съда от 22.01.2018г.
е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземането си, на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК.
Установителната искова претенция е предявена в законоустановения едномесечен
срок и при изложените обстоятелства,
съдът я намира за допустима.
От
приложения препис на Договор за потребителски кредит ***, сключен между ищцовото
дружество, чрез негов служител и ответницата Н.Б. се установява, че ищецът е предоставил на
ответницата кредит в размер на 500лв. със срок на кредита 9 месеца и размер на
месечната вноска по кредита в размер на 65,51лв., платима на 1-во число от
месеца, с годишен лихвен процент 41,17%; ГПР 49,98% и лихвен процент на ден от
0,11%, при обща дължима сума по кредита в размер на 589,59лв., а по избран и
закупен от ответницата пакет допълнителни услуги, същата се е задължила да
заплати възнаграждение в размер на 465,66лв. с месечен размер на вноската от
51,74лв. и общо задължение по кредита и по пакета допълнителни услуги в размер
на 1055,25лв. и общ размер на вноската от 117,25лв. месечно.
От приложения
препис на Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги от 07.01.2016г.,
сключено между страните се установява, че със същото е било установено
задължение на кредитора да предостави на длъжника по искане на последния и при
изпълнение на посочените в ОУ изисквания, една или всички от посочените услуги,
изразяващи се в 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.
Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за
смяна на дата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Посочено е в същото
споразумение, че кредитора предоставя правото на длъжника да се възползва от
всяка една от посочените услуги при изпълнение на специфичните условия за всяка
една от тях, съгл. уговореното в ОУ, срещу задължението на длъжника да заплати
на кредитора възнаграждение за предоставянето, респ. възможността за
предоставяне на тези услуги в размер, посочен в т.VI на
договора за потребителски кредит. От представения препис на ОУ към договора, в
частта, касаеща посочените допълнителни услуги, за същите са установени
различни условия с оглед срока на договора, както и на необходимите документи и
доказателства, при предоставянето на които от длъжника, последният може да
поиска от кредитора съответната услуга, като при одобрение на заявлението от
страна на кредитора, страните подписват споразумение.
Видно е
от ОУ, че в т.12.4 е било уговорено, че при прекратяване на договора в
хипотезата на автоматична предсрочна изискуемост, се начислява неустойка за
обезщетение на вредите от прекратяване на договора в размер на 35% върху
остатъчния размер на главницата по погасителен план, която в случая е
претендирана от ищеца върху цялата непогасена главница в размер на 500лв., или
размер на неустойката от 175лв. (35% от 500).
Видно е
също така от ОУ, че в т.12.3 страните са уговорили, че в случай, че длъжника
просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни настъпва автоматично
прекратяване н договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост без да е
необходимо кредитора да изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие
или други.
Установява
се от приложения препис на преводно нареждане от 07.01.2016г., че ищецът е
превел на ответницата уговорената сума по процесния договор в размер на 500лв.
Представени
са по делото и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, както и искането за отпускане на кредита, подадено от ответницата
до ищеца.
От приложеното
извлечение по сметката на ответницата е видно, че не са постъпили плащания по процесния
договор.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установи се от обсъдените писмени
доказателства, че между ответницата Н.Б., в качеството на заемател и ***, в
качеството на заемодател е бил подписан Договор за потребителски кредит ***
Вземанията, които ищеца претендира в настоящото производство произтичат от това
съглашение.
Ответницата е навела възражения за нищожност на
съглашението. На първо място се релевира недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД – поради
противоречието му с чл.22 от ЗПК. На следващо място - нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, поради противоречието й с добрите нрави. На трето място
– нищожност на клаузата за възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги,
като целяща заобикаляне на забраната на чл.10 и чл.10а от ЗПК.
Съдът намира първото възражение за неоснователно. Процесният
договор за потребителски кредит попада в приложното поле на разпоредбите на
Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. В чл.11, ал.1 от ЗПК е регламентирано съдържанието на договора, като в случай че не са спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен (чл.22 от ЗПК). Процесният договор е сключен при общи условия,
като за да обвържат страните, същите следва да са приети писмено – арг. чл.298,
ал.2 от ТЗ, във вр. чл.10, ал.1 от ЗПК и чл.11, ал.2 от ЗПК. Това означава, че следва да е налице
писмено приемане от потребителя (кредитополучател), да му бъде предаден
екземпляр от тях при сключване на договора, както и всяка страница да бъде
подписана от страните по договора -чл.11, ал.2 от ЗПК. В противен случай, на
основание чл.22 от ЗПК е налице нищожност на процесния договор. Видно от
представените от ищеца общи условия към процесния договор, същите отговарят на
описаните закони изисквания, поради което и надлежно да обвързали страните.
Съдът намира, че подписания от страните договор и представляващите неразделна
част от него общи условия съдържат необходимата за валидността му информация,
поради което не са налице основанията по чл.22 от ЗПК за недействителността му.
Съдът
намира за неоснователно и възражението на ответницата за нищожност на клаузата
за възнаградителна лихва в размер на 41,17 %, уговорена в раздел VI „параметри”
от процесния договор, като противоречаща на добрите нрави. Към момента на
сключване на процесния договор – 07.01.2016 г., е била приета разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК (нова – ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.),
съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на ***. Годишният процент на разходите включва
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК. С
приемането на посочените разпоредби се постави „рамка” по отношение на уговорките
при потребителските кредити за размера на лихвите. При нарушение на законовата
разпоредба, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от компенентите на
ГПР са нищожни. Преди приемане на посочената норма, като критерий за
действителност на уговорките за възнаградителна лихва са служели общо
установените нравствено-етични правила на морала, или добрите нрави. Именно
принципът за еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори е
залегнал при приемането на посочените разпоредби, като свободата на договаряне
при договорите за потребителски кредит е ограничена с оглед обстоятелството, че
едната страна по договора – потребителя кредитополучател, е по-слабата
икономически страна в правоотношението. Накърняване на добрите нрави е налице,
когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на
другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й
положение. Затова, при преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за
възнаградителна лихва, съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК с регламентираните в нея „рамки”. Затова и уговорена
възнаградителна лихва в размер на 41,17 % и ГПР – 49,87 %, не противоречи на
добрите нрави, с оглед изложените по-горе съображения. Напротив, тя е
съобразена със законовите изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, с установените
нравствено-етични правила на морала, като ограничаващи договорната свобода.
Затова и възражението за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като
противоречаща на добрите нрави, е неоснователно
Основателно
обаче се явява възражението за нищожност на клаузата в раздел VI „Параметри” от
съглашението между страните, регламентираща възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги в размер на 465,66 лв., съгласно. Както се установи от
обсъденото Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при предоставяне от
кредитора на една или всички от изброени услуги. Възможността за
събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани
с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК (нов – ДВ,
бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът обаче не допуска кредиторът
да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита – чл.10а, ал.2 от ЗПК. Макар законът, а също и
сключения между страните договор да не съдържа легално определение по отношение
на понятията „такса за управление на кредита” и „такса за усвояване на кредита”,
съдът намира, че първата от уговорените услуги попада именно под обхвата на
втората посочена такса. Затова и тази уговорка противоречи на разпоредбата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК. Освен това, с уговарянето на допълнително възнаграждение в
размер на 465,66 лв., съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. На основание чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Ето защо е основателно
възражението на ищеца за недействителност на уговорката за възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги в размер на 465,66 лв.
Съдът
намира, че нищожна се явява и клаузата на т.12.4 от общите условия,
регламентираща претендираната неустойка, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – поради
противоречие с добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т.
5 от Закона за защита на потребителите - задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Според Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, добрите
нрави са морални норми, които не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или следват от тях. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, като се отчита естеството и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи; видът на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението на
задължението (съществено или за незначителна негова част); съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и др.
Процесната
неустойка е компенсаторна – същата обезпечава неизпълнението на договора и
защитава интереса на кредитора при прекратяване на облигационната връзка по
вина на длъжника. Неустойката е дължима при разваляне на договора поради забава
в заплащането на която и да е от месечните погасителни вноски, а размерът й е
малко над 1/3 от размера на предоставената главница. Съдът намира, че размерът
на неустойката прекомерно надвишава стойността на очакваните от неизпълнението
вреди. Това значително несъответствие не може да бъде оправдано със
санкционната й функция, тъй като последната цели да санкционира неизправния
длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
Установи
се от обсъдения договор за потребителски кредит от 07.01.2016г., че срокът за
връщане на дължимите суми е бил уговорен на 9 месеца и той е изтекъл преди
депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК (28.03.2017г.), поради което ищеца
не се позовава на предсрочна изискуемост на вземанията му. Ето защо неотносимо
към спора се явява възражението на ответницата, че не била уведомена от кредитора за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита преди депозиране на заявлението му за издаване на
заповед за изпълнение.
При съобразяване на изложеното
по-горе, съдът счита, че се установи съществуването на вземането на кредитора
за сумата от 589,59лв., представляваща общ размер на предоставения заем от
500лв. и уговорена възнаградителна лихва, поради което искът се явява
основателен и доказан до размера на тази сума и следва да бъде уважен като
такъв. С оглед приетите за нищожни клаузи на Споразумението за предоставяне на
пакет допълнителни услуги и на т.12.4 от
ОУ, съдът приема, че не се установи съществуването на вземане за 465,66лв. –
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и вземане за 175лв. –
неустойка, и искът за посочените суми следва да се отхвърли като неоснователен
и недоказан.
С оглед изхода на спора и на
основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да се произнесе по направените разноски
в заповедното и исковото производство, при съобразяване приетото в т.12 от
Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК. В
заповедното производство са били сторени разноски за държавна такса в размер на
25 лв., а разноските за юрисконсултско възнаграждение са в размер на 50лв.
съобразно правилото на чл.78, ал.8 от ГПК, изм. ДВ бр.8 от 2017г., във вр. с
чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл.26 от Наредбата за
заплащане на правната помощ или общо разноски в размер на 75лв. С оглед изхода
на спора в настоящото производство, на ищеца са дължими разноски за заповедното
производство в размер на 36лв., съразмерно уважената част от иска.
В исковото производство ищеца е направил
разноски за държавна такса в размер на 75лв., за особен представител в размер
на 160лв. и за юрисконсултско възнаграждение, определено по правилото на чл.78,
ал.8 от ГПК, във вр. с чл.25, ал.1 от НПП
в размер на 100лв. или общо 335лв. Съразмерно уважената част от иска,
ответницата му дължи разноски в размер на 160лв.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че Н.М. *** с ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ
на „П.К.Б.“ ***, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 589,59лв.,
представляваща общ размер на непогасени вноски по Договор за потребителски
кредит от 07.01.2016г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2017г. до окончателното изплащане на вземането, която сума
представлява част от вземанията, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
от 28.04.2017г. по ч.гр.д.№2946/2017г. по описа на ***, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния
размер на претендираната за установяване сума за главница от 1055,25лв. и за
установяване дължимостта на неустойка в размер на 175лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Н.М. Б. с ЕГН **********,*** ДА
ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.“ ***, със
седалище и адрес на управление:***, следните суми: сумата от 36лв., представляваща разноски за заповедното
производство и сумата от 160лв.,
представляваща разноски за исковото производство, съразмерно уважената част от
иска.
решението подлежи на обжалване пред
***с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
районен съдия: