О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
ІІ-260823
Бургаският окръжен съд гражданска колегия
в закрито заседание на двадесет и първи май
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня Русева-Маркова
Елеонора Кралева
при секретаря и в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова частно гражданско дело № 178 по описа
за 2021 година.
Производството е по чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано по повод на депозирана частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД със седалище гр. София, ЕИК ********* и адрес на управление гр. София, Столична община, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Димитър Бончев против Разпореждане № 266856 от 04.12.2020г, постановено по частно гр. дело № 7623/2020г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлено заявлението на дружеството-жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК против С.С.Д. от гр. Бургас за сумата от 43, 25 лева, представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***544/11.12.2014г, дължима за периода от 09.07.2016г до 09.01.2017г.
Депозираната жалба е подадена в срока по чл. 275 от ГПК – разпореждането, което се атакува е връчено на 17.12.2020г., а жалбата е изпратена с куриер на 22.12.2020г.
В жалбата се излагат съображения за неправилност на атакуваното разпореждане. Претендира атакуваното определение да бъде отменено.
Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и представените по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по частно гр. дело № 7623/20202г. по описа на Районен съд – Бургас е образувано въз основа на депозираното Заявление по чл. 410 от ГПК против С.С.Д. за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение за следните вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит: 493, 57 лева, представляваща неплатена главница, сума в размер на 43, 25 лева, представляваща дължима договорна лихва за периода от 16.11.2018г. до 15.04.2-19г., сума в размер на 73, 03 лева, представляваща дължима лихва за забава за периода от 17.11.2018г. до датата на депозиране на заявлението в съда – 27.11.2020г., както и законната лихва върху сумата от 493, 57 лева от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното плащане. Районен съд – Бургас е отхвърлил заявлението за сумата от 43, 25 лева, представляваща възнаградителна лихва. По отношение на последното вземане е изложил мотив, че за него не следва да се издава заповед за изпълнение, тъй като искането е в противоречие с добрите нрави - чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, различно от това по чл. 19, ал. 5 от ЗПК (уговорения лихвен процент от 41,17% надвишава значително трикратния размер на законната лихва и клаузата за такава се явява нищожна). В мотивите на разпореждането са цитирани решения на ВКС по дела от 2003г., 2005г., 2007г., както и Определение № 901/10.07.2015г., постановено по гр. дело № 6295/2014г., като съдът счита, че тази практика е все още актуална, позовавайки се на два съдебни акта - Определение и Решение на ОС - Добрич. Счита, че тъй като голяма част от заемните правоотношения не попадат в обхвата на ЗПК и поставянето на субектите, предоставящи бързи кредити в по-благоприятно положение чрез приравняване на ГПЛ с ГПР, от останалите заемодатели, съответно и потребителите в по-неблагоприятно от другите заематели, е недопустимо, а отделно от това - към настоящия момент лихвите по банкови кредити и депозити са значително по -ниски от тези преди 10-15 години, което предполага значително неоснователно обогатяване, чрез годишна възнаградителна лихва над 30 до 50%. Последното настоящият състав намира за ирелеватно, тъй като какви са лихвите по банкови кредити и депозити към настоящия момент няма никакво отношение към договор за потребителски кредит, сключен от небанкова финансова институция през 2014г. и уговорената по този договор възнаградителна лихва не може да се сравнява с лихвите на банките към сегашния момент и да се правят на тази база изводи за неоснователно обогатяване на кредитора. При положение, че длъжникът не е изпълнил своето задължение още към 2014г. не следва да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
В конкретния казус безспорно е приложим Законът за потребителския кредит (затова е без значение по принцип правилният извод, че не всички заемни правоотношения попадат в обхвата на ЗПК -конкретния договор попада в този обхват). Съдебният състав не споделя тезата на районния съд, че различната правна регулация поставя в по-неблагоприятно положение потребителите по т.н.бързи кредити в сравнение с тези по останалите кредити (съответно заемодателите в по-благоприятно положение в сравнение с другите заемодатели), тъй като в компетенциите на законодателя е да прецени по какъв начин да уреди тези правоотношения и неговата преценка не подлежи на съдебен контрол. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Целта на разпоредбата е да се ограничи възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна - потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредитите. ГПР се формира от общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50%, т.е. е в рамките на допустимата в закона граница. Освен това следва да се има предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора (в случая небанкова институция) да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава не само да върне заетата сума, съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената възнаградителна лихва по кредита. Настоящият състав не споделя становището на районния съд, че клаузата от договора, определяща размера на годишния лихвен процент (възнаградителната лихва) е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то не противоречи на добрите нрави клауза, с която страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва размер на възнаградителната лихва. Изводът на районния съд, че уговорената от страните годишна договорна лихва в размер на 41, 17 % противоречи на добрите нрави, понеже надхвърля трикратния размер на законната лихва, почива на цитирана съдебна практика, която датира отпреди приемането на действащия Закон за потребителския кредит и изменението му с ДВ бр.35/2014г. Същата е постановена по времето, когато в закона липсва законноустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити (т. е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, чрез регулирането на размера на ГПР), поради което единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос, според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, бяха правилата на добрите нрави. Следва също така да се отбележи, че цитираното Определение № 901/10.07.2015г., постановено по гр.д. № 6295/2014г. по описа на ВКС касае договор за заем, сключен между физически лица, за което заемно правоотношение безспорно ЗПК не се прилага (чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК). Неоснователно е възражението в частната жалба, че съдът преди издаване на заповед за изпълнение не следва да преценява дали искането не противоречи на добрите нрави, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК това е част от проверката преди издаване на заповед за изпълнение. При проверката за неравноправни клаузи по потребителския договор, на който се основава искането за присъждане на възнаградителна лихва не се констатира неравноправност на клаузата за тази лихва, отделно, че съобразно разпоредбата на чл. 145 от ЗЗП преценяването на неравноправна клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието на цената или възнаграждението и стоката и услугата, при условие, че тези клаузи в договора са ясни и разбираеми, както е в конкретния случай.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав намира, че депозираната частна жалба е основателна, а атакуваното разпореждане следва да бъде отменено и да се постанови издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за претендираната възнаградителна лихва.
Мотивиран от горното, Окръжен съд – Бургас
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ (по жалбата на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД със седалище гр. София) Разпореждане № 266856/04.12.2020г., постановено по частно гр. дело № 7623/2020г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК против С.С.Д., ЕГН ********** *** за сумата от 43, 25 (четиридесет и три лева и двадесет и пет стотинки) лева, представляваща възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № ***44 от 17.10.2018г., дължима за периода от 16.11.2018г. до 15.04.2019г., както и сума в размер на 1, 77 лева, представляваща дължими разноски в заповедното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.